Стивън Кинг
Романът на Лизи (7)

2.

Не бяха изминали и двайсет минути от разговора й с помощник-шериф Клатърбък (умореният й мозък; искаше да го нарече Батърхъг или — като стана въпрос за полароидите — Шатърбъг), когато един слабичък мъж с риза в цвят каки и огромен пищов на бедрото си цъфна на прага й. Представи се като помощник-шериф Дан Боукман и каза, че му е било наредено да вземе „някакво писмо“ и да снима „някакво починало животно“. Лизи успя да запази невъзмутимото си изражение, макар че се наложи да прехапе бузата си. Боукман пъхна писмото (заедно с белия плик) в найлоновата торба, дадена му от вдовицата, след което я попита дали е прибрала „умрялото животно“ във фризера. Тя направи това веднага след разговора с Клатърбък — сложи зелената торба за боклук в левия ъгъл на големия „Тролсън“, който бе почти празен, ако не се брояха няколкото бифтека от елен, подарени им преди доста време от бившия им електротехник Смайли Фландърс. Смайли бе спечелил от лотарията през 2001 или 2002 ловен билет и бе отстрелял „адски голям екземпляр“ в Сейнт Джон Вали. Откъдето, между другото, Чарли Кориво беше довел младата си женичка. Друго място за мъртвата котка на Галоуей, освен до бифтеците (които Лизи нямаше намерение да консумира, освен в случай на ядрена война), просто нямаше и тя каза на помощник-шериф Боукман да я върне на същото място, щом привърши с фотографиите. Той обеща с най-сериозен тон да „изпълни молбата й“ и тя отново прехапа бузата си. Този път едва удържа напушилия я смях. Ето защо, когато полицаят заслиза бавно по стълбите на сутерена, Лизи се обърна към стената, допря чело до нея, притисна длани до устата си и се закиска неудържимо като палаво хлапе.

Щом пристъпът на смях отмина, отново се замисли за кедровата кутийка на Доброто мамче (въпросният предмет бе у нея вече трийсет и пет години, ала тя не го смяташе за своя собственост). Споменът за кутийката и сантименталните нещица в нея й помогна да потуши надигналия се изблик на истерия, а все по-нарастващата увереност, че е оставила антиката на тавана, я накара да се почувства още по-добре. Естествено, че я бе оставила там. Останките от работата на Скот се съхраняваха в хамбара и кабинета му; а останките от живота, който тя бе водила, докато съпругът й работеше, бяха тук — в къщата, която тя бе избрала и която и двамата обикнаха с цялото си сърце.

На тавана имаше поне четири скъпи турски килима, които навремето обожаваше, но от един момент нататък по необясними причини започнаха да я плашат…

Поне три комплекта куфари, преживели всичко, което им бяха сторили две дузини авиокомпании, повечето малки и изпълняващи само местни рейсове; охлузени ветерани, заслужили медали и паради, но принудени да се задоволят с почетно таванско пенсиониране (мамка му, момчета, градското сметище ряпа да яде)…

Холна гарнитура в стил „Датски модернизъм“, която, както бе казал Скот, изглеждаше претенциозно, и Лизи му беше вдигнала страшен скандал, навярно защото тайничко бе съгласна с мнението му…

Писалище със сгъваем капак — „успешна покупка“ с един по-къс крак, под който непрекъснато трябваше да подпъхват нещо, само дето подпорите все се измъкваха и един прекрасен ден сгъваемият капак се разгъна върху пръстите й. От тогава насетне съдбата на бюрото бе решена — чао, бебчо, приятно прекарване на проклетия таван…

Пепелници на стойки от времената, когато и двамата пушеха…

Старата пишеща машина „Ай Би Ем Селектрик“, на която Скот напечатваше писмата си, докато не стана трудно да намира мастилени ленти и коригиращи лепенки…

Такива неща, онакива неща, всякакви неща… Неща от други светове, но останали тук — тук и никъде другаде. И някъде сред тях — навярно зад купчина списания или на люлеещия се стол с регулируема облегалка — се криеше кедровата кутийка. Мисълта за нея беше като мисълта за студена вода в горещ летен ден, когато умираш от жажда. Лизи не знаеше защо й хрумна точно това, но сравнението бе изключително точно.

Когато помощник-шериф Боукман се върна от мазето с полароидните си снимки, тя вече изгаряше от нетърпение да го изпроводи навън колкото се може пo-скоро. Той обаче май не бързаше да си тръгва („Натрапчив е като зъбобол“ — би казал Дан Дебушър). Първо й съобщи, че котката вероятно е била намушкана с някакъв остър инструмент (навярно отвертка), а после я увери, че ще паркира полицейската си кола съвсем близо до къщата. На патрулните им автомобили (той ги наричаше просто „патрулки“) нямало надписи „СЛУЖИ И ЗАЩИТАВАЙ“, но той искал госпожа Ландън да се чувства в пълна безопасност. Лизи се опита да го убеди, че именно така се чувства и поради тази причина смята да си ляга — денят й бил доста натоварен, у една от близките й родственици възникнали здравословни проблеми, а и тази история с натрапника съвсем я лишила от сили. Помощник-шериф Боукман най-накрая схвана намека и си тръгна, заявявайки за сетен път, че всичко е под контрол и че може да спи съвсем спокойно. После слезе по стълбите на верандата със същата походка, с която бе слязъл и в сутерена, разглеждайки на светлината на лампата снимките на мъртвата котка. След минута-две Лизи чу ръмженето на двигателя и фаровете блеснаха, озарявайки за миг моравата и къщата, след което лъчите им се изгубиха в мрака. Тя си представи как помощник-шериф Боукман седи зад волана на „патрулката“ си, паркирана на банкета, и се усмихна. Сетне се качи на тавана, без да подозира, че два часа по-късно ще се просне на леглото напълно облечена, изтощена до смърт и разтърсвана от ридания.

3.

Умореният мозък е най-лесната плячка на параноята; след половинчасово безрезултатно тършуване из тавана в душния и застоял въздух, при лошо осветление и сенки, твърдо решени да обсебят всяко кътче, което искаше да разгледа, Лизи отстъпи пред параноята, без дори да го осъзнава. Не си даваше ясна сметка защо й е притрябвала кедровата кутийка — просто имаше усещането, че нещо от съдържанието й, някакъв сувенир от първите години на брака й, ще бъде следващата бум-станция. След известно време обаче самата кутийка стана нейна цел — кедровата кутийка на Доброто мамче. Майната им на бумите, но ако не успееше да намери сандъчето (дължина — трийсетина сантиметра, ширина — двайсетина и дълбочина — петнайсет) — просто няма да може да заспи. Ще си лежи, измъчвана от мисли за мъртви котки, мъртви съпрузи, пустеещи легла, войнствени инкункси, сестри, които се кълцат, и бащи, които нараняват…

(стига Лизи стига)

Казано с две думи, ще си лежи, без да може да заспи.

Един час търсене бе достатъчен да я убеди, че кедровата кутийка все пак не е на тавана. По това време вече бе достигнала до извода, че сандъчето най-вероятно събира прах в спалнята за гости. Предположението беше съвсем логично…, ала четирийсет минути по-късно (през които изследва най-горната полица на дрешника, стъпила на паянтова стълба, която всеки момент щеше да се разпадне) Лизи разбра, че спалнята за гости се е оказала поредната задънена улица. Следователно кутийката беше в мазето. Трябваше да е там. Най-вероятно бе намерила покой под стълбището, където стояха кашоните с вехти пердета, одеяла, части от повредени стереоуредби и различни спортни принадлежности: зимни кънки, комплекти за крикет и една мрежа за бадминтон с огромна дупка по средата. Докато се спускаше забързано по стълбите (напълно забравила за мъртвата котка, лежаща във фризера в съседство с еленските бифтеци), Лизи си въобрази, че дори е виждала сандъчето в избата. Вече бе доста изморена, ала не обръщаше особено внимание на този факт.

Отне й двайсет минути, за да извади всички кашони от дългогодишното им убежище. Някои бяха поизгнили и зееха отворени. Когато привърши с претърсването, ръцете и краката й трепереха от умора, дрехите бяха залепнали за тялото й, а тилът й пулсираше от болка. Върна здравите кашони на мястото им, оставяйки другите по средата на помещението. Май сандъчето на Доброто мамче в крайна, сметка се намираше на тавана, където бе стояло през цялото време. И докато си беше губила времето, ровичкайки сред зимните кънки и забравените пъзели, кедровата кутийка търпеливо я бе чакала горе. Сега й хрумваха поне десетина места, където бе пропуснала да надзърне, като например тясното пространство между пода и най-долните полици. Точно така — като нищо е пъхнала сандъчето там и после го е забравила…

Сепна се — някой стоеше зад нея. Виждаше го с периферното си зрение. Назови го както искаш — Джим Дули или Зак Маккул — но в следващия миг той щеше сложи ръка на изпотеното й рамо и да я нарече „госпожа“. Тогава вече наистина щеше да има повод за тревога. Усещането бе толкова истинско, че тя дори чу шумоленето от стъпките на Дули. Завъртя се рязко, вдигайки ръце към лицето си, за да се предпази, и в същия миг зърна допотопната прахосмукачка, която сама бе извадила изпод стълбището, след което се подхлъзна върху прогнилия кашон със скъсаната мрежа бадминтон. Размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие, и почти успя, ала в крайна сметка се строполи на пода и грозно изруга. Темето й се размина на милиметри с най-долното стъпало, и това бе добре, обаче главата й щеше да се увенчае с цицина, а и не бе изключено да изгуби съзнание. Тогава ударът в твърдия циментов под можеше да се окаже смъртоносен, но за щастие тя с длани успя да смекчи падането. Едното й коляно се приземи успешно — върху кашона със съдраната дреха, — ала другото не извади този късмет и изкънтя в пода. Добре, че дънките й омекотиха удара.

„Извадих късмет, че паднах“ — помисли си петнайсет минути по-късно, когато беше в леглото си — все още беше облечена, но поне риданията й стихваха. Сега само изхлипваше от време на време и шумно, с огромни усилия си поемаше въздух. Падането (и страхът, който предхождаше) бяха прочистили съзнанието й. Иначе като нищо щеше да търси кутийката още два часа… или повече, ако имаше сили, разбира се.

Назад към тавана, назад към спалнята за гости, назад мазето… „Назад към бъдещето“, навярно би добавил Скот, който имаше навика да пуска шегите си в най-неподходящия момент. Или, както се оказа впоследствие, най-подходящия.

Така или иначе, можеше да търси кутийката чак до зори и пак да удари на камък. Вече нямаше никакви съмнения — сандъчето или се намираше на някое толкова очебийно място, че е минала поне десет пъти покрай него, или просто го нямаше в къщата. Ами да — нищо чудно да бе задигнато от чистачките, работили за семейство Ландън през годините, или някой строителен работник да бе сметнал, че съпругата му направо ще се влюби в кутийката, а гус’ожата (как й влезе в главата тази дума) хич няма и да забележи.

„Джизи-бизи, малка Лизи — обади се Скот от неизменното си място в главата й. — Помисли за това утре. Нов ден — нов късмет.“

— Добре — изрече тя и се надигна в леглото. Изведнъж осъзна, че е потна и мръсна, а дрехите са залепнали за кожата й. Бързо ги съблече, захвърли ги до леглото и отиде в банята, за да си вземе душ. При падането бе одраскала дланите си и сега шампоанът я щипеше, ала стисна зъби и насапуниса два пъти косата си, оставяйки пяната да се стича по лицето й. Сетне, след като постоя под горещата струя в продължение на пет минути, решително завъртя крана до самия край на синия сектор, издържа няколко секунди под ледената вода и задъхана се отдръпна от струята. Подсуши се с една от големите хавлиени кърпи, а когато я хвърли в коша за пране, осъзна, че отново е станала предишната Лизи — здравомислеща и готова да сложи точка на този ден.

Легна си и преди сънят да я завлече в мрака, се замисли за помощник-шериф Боукман, който дежуреше в паркираната пред дома й патрулка. Мисълта й подейства успокояващо, особено след пристъпа на страх, обсебил я в мазето, и тя заспа дълбоко, без да сънува, докато не я събуди пронизителният звън на телефона.

4.

Кантата се обаждаше от Бостън. Естествено бе говорила с Дарла. Когато възникнеше проблем, Дарла винаги бързаше да позвъни на Кантата. Канти я попита дали не трябва да дойде, ала Лизи я увери, че няма причина да напуска Бостън по-рано от предвиденото, независимо какво й е казала Дарла. Аманда си почива и Канти няма с какво да й помогне.

— Ако искаш, иди да я посетиш, но ако няма промяна към по-добро — а доктор Олбърнес ни каза да не се надяваме на подобно нещо, — тя изобщо няма да разбере, че си до нея — добави.

— Господи! — въздъхна Канти. — Това е ужасно, Лиза.

— Така е. Тя обаче е сред хора, които разбират състоянието й… или поне знаят как да се грижат за хора в нейното състояние. С Дарла ще те държим в течение на…

Лизи крачеше из стаята и говореше по безжичния телефон. Изведнъж обаче спря и се втренчи в бележника, подал се наполовина от задния джоб на сините й дънки. Това беше „Малкото тефтерче с обсебености“ на Аманда, само че сега Лизи беше тази, която бе обсебена от него.

— Лиза? — Канти бе единственият човек, който непрекъснато я наричаше така, от което Лизи се чувстваше като асистентка в някое телевизионно шоу, показваща призовете на победителите: „Лиза, покажете на Ханк и Марта какво са спечелили.“ — Лиза, чуваш ли ме?

— Да, мила — отвърна отнесено Лизи, неспособна да откъсне очи от бележника. Мъничките завъртулки на спиралата проблясваха на слънцето като лъскави метални пръстенчета. — Казах, че двете с Дарла ще те държим в течение за състоянието й. — Бележникът се бе огънал, приемайки формата на бедрото, до което бе притиснат в продължение на часове, и докато го гледаше, гласът на Канти ставаше все по-далечен и глъхнещ. Лизи се чу как казва, че Канти би направила същото на нейно място, след което се наведе и извади тефтерчето от джоба на дънките. Обеща на Кантата, че ще й се обади вечерта, каза й, че я обича, сбогува се с нея и хвърли безжичния телефон на леглото, без дори да го удостои с поглед. Цялото й внимание бе погълнато от този измачкан бележник, който можеше да бъде купен за седемдесет и пет цента от всеки магазин. Но защо бе тъй запленена от него? Защото вече бе сутрин и си бе отпочинала? Защото бе чиста и отпочинала? На фона на ярката утринна светлина, лееща се от прозореца, трескавото търсене на кедровата кутийка от миналата нощ й изглеждаше идиотско — поведение, предизвикано от тревогите от вчерашния ден, — ала този бележник изобщо не изглеждаше идиотски… Не, в никакъв случай.

И в този миг, сякаш, за да внесе и своята лепта към хаоса в главата й, в съзнанието й прозвуча гласът на Скот — по-отчетливо от всякога. Господи, колко ясен бе гласът му! И колко силен.

„Оставих ти бележка, миломое. Оставих ти бум.“

Тя се замисли за Скот под Вкуснотийското дърво, за Скот сред странния октомврийски сняг, разказващ й, че понякога Пол го е измъчвал с доста трудни буми…, но никога прекалено трудни. Не се бе замисляла за това от години. Бе отблъсквала тези мисли заедно с всички други неща, за които не искаше да се сеща; просто ги избутваше зад пурпурната си завеса. Но й се струваше, че нещо не е наред.

— Той винаги се отнасяше добре с мен — бе казал Скот. В очите му проблясваха сълзи, но гласът му бе спокоен и уверен. Както винаги, когато имаше нещо да разкаже, държеше да го слушат. — Когато бях малък, той винаги се отнасяше добре с мен и аз му отвръщах със същото. Държахме се заедно. Така трябваше. Обичах го, Лизи. Толкова го обичах…

Сега тя вече прелистваше страничките с числата на бедната Аманда, лудешки наблъскани едно до друго. По-нататък имаше само празни листове. Въпреки това обаче тя продължаваше да ги обръща един след друг с пълната увереност, че непременно трябва да намери нещо, и ето че най-накрая стигна до една страничка с една-единствена, написана с печатни букви дума:

РУЖИ

Защо тази дума й беше толкова позната? Отначало не можа да се сети, но после я осени прозрение.

— Каква е наградата ми? — бе попитала тя съществото, облечено с нощницата на Аманда — съществото, което се бе отдръпнало от нея.

— Напитка — бе отвърнало то.

— Кока? — бе предположила тя и съществото беше казало…

— То каза… тя или той каза… „Млъкни, искаме да се полюбуваме на ружите“ — измърмори Лизи.

Да, така беше или почти; за нея това не означаваше нищо и в същото време имаше някакво смътно значение. Секунда-две се взира в думата, след което прелисти бележника до края. Всички страници бяха празни. Тъкмо щеше да го захвърли настрани, когато видя призрачните неясни слова под последната страница. Обърна я и видя думите, написани от вътрешната страна на задната корица на тефтерчето:

4-ТА СТАНЦИЯ: ПОГЛЕДНИ ПОД ЛЕГЛОТО

Ала преди да се наведе и да надзърне под кревата, Лизи първо прегледа числата в началото на бележника, а после се загледа в думата „РУЖИ“, която бе открила десетина страници преди края на тефтерчето, намирайки потвърждение на това, което вече знаеше. Аманда изписваше цифрата „четири“ под прав ъгъл и с отвесна чертица, както учат децата в началното училище: 4. (DDD стр. 197!) Скот пък винаги изписваше четворките с по-заоблени линии и те изглеждаха малко като знака „&“: 4. (DDD стр. 197!) Освен това Скот обичаше да подчертава кратките си записки и съобщения, а буквите на Аманда бяха мънички, заоблени, ръкописни…

Лизи прескочи от „РУЖИ“ на „4-та страница: погледни под леглото“ и си помисли, че ако покаже на Дарла и Канти двата текста, сестрите й без колебание щяха да заявят, че първият е написан от Аманда, а вторият — от Скот.

А съществото, което лежеше до нея вчера сутринта…

— То говореше като двамата — прошепна Лизи и я побиха тръпки. — Хората може да ме помислят за луда, но наистина говореше като двамата.

„Погледни под леглото.“

Най-накрая Лизи се осмели да последва указанията. Единственият бум, който откри обаче, бяха вехти домашни чехли.

5.

Лизи Ландън седеше сред широката ивица слънчева светлина, бликаща от прозореца. Краката й бяха скръстени в глезените, а дланите й почиваха върху коленете й. Бе прекарала нощта гола и все още не се бе облякла, ефирните пердета хвърляха мрежестата си сянка върху слабото й тяло. Тя погледна отново бележката, насочваща я към четвъртата бум-станция — кратък бум, добър бум, още няколко и ще получи наградата.

„Понякога Пол ме измъчваше с доста трудни буми… но никога прекалено трудни.“

„Никога прекалено трудни.“ С тази мисъл Лизи затвори рязко бележника и се вгледа в задната му корица. Там, изписано с мънички черни буквички под названието на фирмата-производител („Денисън“) се виждаше следното:

mein gott (Боже мой)

Лизи се изправи и започна бързо да се облича.

6.

Дървото ги засланя в света, който принадлежи само на тях. Отвъд е снегът. А под Вкуснотийското дърво звучи гласът на Скот, хипнотизиращият глас на Скот, и тя се пита дали „Стръвни дяволи“ всъщност е неговата история на ужаса… Това е неговата история на ужаса и като се изключат сълзите, които проблясват в очите му, когато говори за Пол и как двамата се държали един за друг сред цялата тази касапница, ужас и кръв на пода, Скот я разказва с нетрепващ глас.

— Никога не си устройвахме лов на буми, когато татко си беше у дома — казва й той, — само докато беше на работа. — Бе премахнал почти напълно западнопенсилванския диалект от говора си, но ето че сега той се завръща, много по-забележим от нейния „янки“ говор и звучащ почти детински: не „у дома“, а „удма“ и не „работа“, а „раота“. — Пол винаги оставяше първата бележка някъде наблизо. В нея пишеше примерно „5 бум-станции“ (това указваше от колко етапа щеше да се състои търсенето) плюс „Погледни в дрешника“ или нещо подобно. Първата станция рядко беше главоблъсканица за разлика от останалите. Помня една, в която се казваше: „Иди там, където татко хвърли котката“ и, разбира се, ставаше дума за стария кладенец. В друга пишеше: „Търси каменни стени, където нещо трака и тори“ и след известно време се сетих, че Пол има предвид стария трактор, оставен до каменния зид в източния край на полето. Бум-станцията ме чакаше точно там — на седалката, затисната, с камък, понеже бе просто едно сгънато листче хартия. Винаги отгатвах гатанките, а когато запецвах някъде, Пол ми помагаше с насочващи въпроси, докато не ми просветнеше. И накрая винаги получавах награда — кока, „Роял Краун Кола“ или шоколадче.

Той я поглежда. Зад гърба му няма нищо друго, освен безкрайна белота. Вкуснотийското дърво — което всъщност бе върба — ги засланя с клоните си. Като магическа завеса, отделяща ги от целия свят.

Скот й казва:

— Понякога, когато у татко забушуваше лошата кръв, кълцането не винаги помагаше, Лизи. Веднъж, докато бе в това състояние, той ме сложи…

7.

на скамейката в коридора, това беше казал мъжът й, вече можеше да си припомни (независимо дали го искаше или не), ала преди да последва спомена зад пурпурната завеса, където се бе спотайвал през цялото време, Лизи зърна човека, който стоеше на задната и веранда. Този път наистина беше човек, а не сенокосачка или прахосмукачка. За щастие имаше време да забележи, че непознатият, макар и да не беше помощник-шериф Боукман, носи униформата на полицейското управление на окръг Касъл. Само поради тази причина тя не започна да крещи като Джейми Лий Къртис във филма „Хелоуин“.

Посетителят й се представи като помощник-шериф Олстън. Той бе дошъл да вземе умрялата котка от фризера на Лизи, както и да я увери, че ще наглежда дома й през целия ден. Попита я дали има мобилен телефон и тя кимна утвърдително. Беше го оставила в беемвето и предполагаше, че все още работи. Полицаят я посъветва да го носи постоянно със себе си и да въведе номера на полицейското управление в списъка за бързо набиране. Щом вида озадачената й физиономия, Олстън побърза да добави, че е готов да го направи вместо нея, ако тя не е „свикнала да използва тази услуга“.

Лизи, която доста рядко ползваше мобилния си телефон, отведе помощник-шерифа до беемвето. Батерията беше почти изтощена, но кабелът на зарядното лежеше в конзолата между предните седалки. Полицаят се пресегна, за да извади запалката от гнездото й, видя пепелта от цигарите и ръката му застина във въздуха.

— Извадете я — насърчи го Лизи. — Реших отново да започна да пуша, но май размислих.

— Мъдро решение, мадам — каза Олстън, без да се усмихне. Извади запалката и включи зарядното в контакта. Лизи нямаше никаква представа, че подобно нещо е възможно — когато изобщо се сещаше да зареди батерията, включваше моторолата в кухнята. Вече бяха минали две години, а тя все още не можеше да приеме мисълта, че наблизо няма човек, който да прочете инструкциите и да разгадае какво означават картинките на фиг. 1 и Фиг. 2.

Попита помощник-шерифа колко време ще отнеме зареждането.

— Напълно? Не повече от час, може би по-малко. През това време ще бъдете ли близо до телефона?

— Да, имам да свърша някои неща в хамбара. Ето там.

— Чудесно. Щом батерията се зареди, постоянно носете телефона със себе си. Закачете го на колана си или го провесете на врата си. При най-малкия признак на тревога натиснете бутона „1“ и цък! — вече говорите с полицай.

— Благодаря ви.

— Няма защо. Както вече ви казах, ще наглеждам дома ви. А в осем вечерта Дан Боукман ще ме смени, освен ако не изникне някакъв спешен случай. Не е изключено нещо подобно да се случи — в малките градове като този петъчните вечери са доста напрегнати, — но имате ли телефон с режим „бързо набиране“, полицията веднага ще ви се притече на помощ.

— Прекрасно. Успяхте ли да научите нещо за мъжа, който ме безпокоеше?

— Не, мадам — отвърна спокойно помощник-шериф Олстън. Естествено можеше да запази спокойствие, защото не го бяха заплашвали, че ще му причинят болка, пък и едва ли някой би дръзнал да заплаши този мъж, висок сто и деветдесет сантиметра и тежащ сто и двайсет килограма. „Такива като него може да ги показват на панаира“ — навярно би казал баща й; в Лисбон Стария Денди Дебушър бе известен с хапливите си остроумия.

— Ако Анди чуе нещо… искам да кажа, помощник-шериф Клатърбък — сега той е шеф, докато шериф Риджуик не се върне от медения си месец — веднага ще ви уведоми. Междувременно трябва да съблюдавате някои мерки за сигурност. Заключвайте всички врати, когато сте вкъщи, нали няма да забравите? Особено след като се стъмни.

— Няма да забравя — увери го Лизи.

— И дръжте мобилния си телефон под ръка.

— Добре.

Той вдигна палците на двете си ръце и се усмихна, когато тя му отвърна със същото.

— Сега ще сляза долу да взема онази котка. Бас държа, че няма да ви липсва много.

— Така е — кимна Лизи, ала тъкмо сега повече от всичко на света искаше да се отърве от компанията на помошник-шериф Олстън. За да отиде в обора и да надзърне под леглото. Леглото, което през последните двайсет години бяха държали в бившия курник. Бяха го купили в Германия. В Германия, където…

8.

… всичко, което може да се прецака, се прецаква.

Лизи не помнеше къде бе чувала тази фраза, но това нямаше и кой знае какво значение. Важното бе, че тези думи се завръщаха в съзнанието й с нарастваща честота през деветте месеца, които бяха прекарали в Бремен: „Всичко, което може да се прецака, се прецаква.“

Всичко, което може… Точно така.

Къщата на улица „Бергенщрасе“ е абсолютен ветрилник през есента, превръща се във фризер през зимата и подгизва от влага през пролетта. Двата душа ту работят, ту — не, а тоалетната на долния етаж е истински кошмар. В началото хазяинът се измъква с обещания, че ще оправи нещата, а после престава да отговаря на обажданията на Скот. Накрая съпругът й наема за луди пари една немска адвокатска кантора, защото както казва на Лизи, не може да остави този копелдак да се държи по такъв безотговорен начин — не може да го остави да победи. В крайна сметка копелдакът, който намигва многозначително на Лизи, когато Скот не гледа (тя не смее да каже за това на мъжа си, понеже той губи чувството си за хумор, когато става въпрос за хазяина), не побеждава. Под заплахата от юридически санкции той захваща ремонт — покривът спира да тече, а тоалетната на първия етаж престава да се смее зловещо в полунощ. Сменя парния котел. Направо чудо на чудесата. Сетне хазяинът цъфва една вечер, порядъчно подпийнал, и крещи на Скот на странна смесица от немски и английски, наричайки го „американски комунистически скандалджия“ — фраза, която мъжът й ще помни до края на живота си. Скот, който също не е трезвен (в Германия съпругът й и трезвеността рядко се срещат) в един момент предлага на хазяина копелдак цигара.

През тази година Скот пие, шегува се и изпраща адвокати при хазяина копелдак, но не пише. Не пише, защото вечно е пиян, или е вечно пиян, защото не пише? Лизи не знае. А през май, когато лекционният му курс завършва, вече й е все едно. През май тя иска само да живее на място, където разговорите в магазините или на главната улица няма да извикват у нея мисли за същества, родени от кръстоските между хора и животни, като тези във филма „Островът на доктор Моро“. Знае, че е несправедлива, ала също така знае и че за целия си престой в Бремен не успя да си намери нито една приятелка, дори и сред преподавателките в университета, където мъжът й прекарваше доста време. Тя прекарва повечето време в пронизваната от течения къща, загърната с дебели шалове, ала въпреки това зъзнеща от студ, почти винаги самотна и нещастна. Седи пред телевизора, гледа предавания, които не разбира, и слуша рева на камионите, носещи се по околовръстното шосе. Когато минават по-големите — обикновено марка „Пежо“ — цялата сграда се тресе. Обстоятелството, че Скот също е нещастен, че занятията не вървят добре и лекциите му са истинска катастрофа, не спомага за подобряването на настроението й. И как би могло? Този, който беше казал, че не е хубаво да си сам в страданието си, беше абсолютен въздухар. Виж, авторът на „Това, което може да се прецака, непременно се прецаква“… Този човек бе напипал нещо вярно.

Когато Скот си е вкъщи, той доста често е пред очите й — по-често, отколкото е свикнала, — понеже не се скрива в тясната тъмна стаичка, която е определил за свой работен кабинет. Отначало се опитва да пише, ала през декември опитите му стават все по-редки и до февруари секват напълно. Човекът, който можеше да пише в „Мотел 6“ с прозорец, гледащ към магистрала с осем платна, и необуздан купон, вихрещ се на горния етаж, — тук напълно бе изгубил разказваческия си дар. Обаче, доколкото Лизи вижда, това не го измъчва кой знае колко. Вместо да пише, Скот прекарва дълги, весели и крайно изтощителни уикенди с жена си. Често тя пие заедно с него и се напива заедно с него; като се изключи сексът, поркането е единственото нещо, което може да прави с него. После естествено идва мрачният махмурлив понеделник и Лизи със задоволство изпраща Скот в университета, въпреки че щом стане десет вечерта и той още не се е прибрал, тя седи до прозореца, гледащ към „Бергенщрасе“, и търси с поглед взетото под наем ауди, чудейки се къде е мъжът й и с кого ли пие. И колко пие. Понякога през съботните дни той я убеждава да поиграе с него на криеница в голямата, пронизвана от ветровете къща — казва й, че това ще ги сгрее, и е напълно прав. Друг път двамата се гонят нагоре-надолу по стълбите и дългите коридори, обути със смешните си кожени панталони, смеят се като надрусани (да не кажем разгонени) хлапета и крещят на немски „Achtung!“ „Mein gott!“ Почти винаги тези идиотски игрички завършват със секс. Подпийнал или не (по-често подпийнал), през тази зима и пролет Скот постоянно иска секс и Лизи е сигурна, че преди да напуснат тази ветровита сграда на „Бергенщрасе“, ще са се изчукали във всички стаи, повечето бани (включително и онази със смеещата се тоалетна) и дори в някои от дрешниците. Този непрекъснат секс е една от причините тя никога (добре, де, почти никога) да не се безпокои, че си е намерил любовница — независимо от дългите му отсъствия, независимо от пиянството му и независимо от обстоятелството, че не върши онова, за което е създаден — да пише.

Ала естествено и тя не върши онова, за което е създадена, и от време на време тази мисъл се забива с болезнена яснота в съзнанието й. Не може да каже, че Скот я е лъгал или съзнателно я е подвеждал — не, в никакъв случай. Един-единствен път й беше казал, но съвсем прямо и откровено, че не бива да имат деца. Ако тя иска да има деца (знаел, че семейството й е голямо), то по-добре да не се женят. Това би разбило сърцето му, ала ако Лизи държи много на децата, ще се примири с раздялата им. Бе й казал всичко това под Вкуснотийското дърво, където седяха, изолирани от целия свят, а навред се ширеше странният октомврийски сняг. Тя си позволява да си припомни този разговор само в Бремен по време на дългите самотни следобеди, когато небето винаги изглежда бяло, времето застива, камионите ръмжат и леглото се тресе под нея. Леглото, което Скот беше купил и по чието настояване пренесоха в Америка. Лизи се просва на него, закрила очите си с длани, и си мисли, че това е било наистина ужасна идея, въпреки веселите им уикенди и страстните им (а понякога и неистови) любовни игри. Правеха неща, каквито за нищо на света не би могла да си представи преди шест месеца, и тя знае, че някои нямат почти нищо общо с любовта; по-скоро са породени от скука, носталгия по дома, пиянство и тъга. Скот пие, пие доста, и това започва да я тревожи. Разбира, че ако той не овладее порока си, нещата ще завършат наистина зле. Празнотата на утробата й също я хвърля в депресия. Бяха сключили сделка, о, да, но под Вкуснотийското дърво тя още не си даваше сметка, че годините минават, а времето носи своето бреме. Възможно е Скот отново да започне да пише, когато се върнат в Америка, но какво ще прави тя? „Никога не ме е лъгал“ — мисли си Лизи, докато лежи на бременския креват, закрила очите си с длан, ала в съзнанието си вижда момента — и той изобщо не е далечен, — когато това вече няма да я устройва, и тази перспектива я плаши. Ето защо понякога й се иска никога да не е седяла със Скот Ландън под онази идиотска върба.

А друг път си мисли, че е по-добре изобщо да не го бе срещала.

9.

— Не е вярно — прошепна тя на сенките в сумрачния обор, ала в същото време почувства как мъртвата тежест на работния му кабинет над нея опровергава думите й — всичките тези книги, всичките тези истории, този отишъл си завинаги живот… Не се разкайва, задето се е омъжила за него, но да, понякога й се иска никога да не бе срещала този изпълнен с проблеми (и създаващ проблеми) мъж. Да бе срещнала някой друг. Някой мил и спокоен програмист например, който да изкарва по седемдесет хилядарки годишно и щеше да й направи три деца. Две момчета и едно момиче — най-големият ще е пораснал и ще се е оженил, а другите още ходят на училище. Това обаче нямаше да е животът, който бе намерила. Или по-скоро този, който я бе намерил.

Вместо да отиде веднага при бременското легло (все още не бе готова, струваше й се твърде прибързано), Лизи влезе в жалкото си подобие на кабинет и огледа внимателно помещението. Какво ли бе възнамерявала да прави тук, докато Скот пишеше книгите си на горния етаж? Не можеше да си спомни, ала знаеше какво я бе притеглило тук — телефонният секретар. Погледна червената единица, която пламтеше на дисплея с надпис „НЕПРОСЛУШАНИ СЪОБЩЕНИЯ“ под него, и се замисли дали да не се обади на помощник-шериф Олстън, за да чуе и той записа. В крайна сметка обаче се отказа. Ако съобщението бе оставено от Дули, полицаят можеше да го прослуша и по-късно.

„Естествено, че ще е Дули. Кой друг може да е?“

Тя се стегна в очакване на новите заплахи, озвучени от познатия й вече спокоен и подлъгващо здравомислещ глас, и натисна бутона „PLAY“. Миг по-късно някаква млада жена, представила се като Ема, започна да обяснява колко много пари може да спести Лизи, ако се възползва от услугите на „Ем Си Ай“.

Лизи прекъсна съобщението по средата на една дума, натисна бутона „ИЗТРИЙ“ и си каза: „Дотук с прословутата женска интуиция.“

Когато излезе от кабинета, се смееше.

10.

Лизи съзерцаваше грамадния силует на бременския креват, завит с платнище, без да изпитва нито носталгия, нито тъга, макар и да предполагаше, че двамата със Скот бяха правили любов на него (или поне се бяха чукали). Колко ли пъти всъщност се бяха любили по време на периода СКОТ И ЛИЗИ В ГЕРМАНИЯ? Стотици? Възможно ли бе за някакви си девет месеца, при положение че имаше дни, а понякога и цели работни седмици, по време на които тя го виждаше първо в седем сутринта, още сънен и забързан към вратата с удрящото се в коляното му куфарче, а после чак в десет вечерта (или единайсет без четвърт), когато се прибираше, тътрейки нозе? Да, предполагаше, че е възможно, щом прекарваха по цели уикенди в леглото, отдадени на, както казваше Скот, „сексограми“. Защо тогава не хранеше топли чувства към това безмълвно, закачулено чудовище? Причината да ненавижда леглото всъщност се дължеше на факта, че разбираше — дори не интуитивно, а на нивото на някаква подсъзнателна логика („Лизи е дяволски умна, стига да не се замисля за това“ — бе казал веднъж Скот на едно събиране и тя не знаеше дали да се гордее, или да се срамува), — че този креват за малко не бе разрушил семейството им. Без значение колко отвратително-прекрасен беше сексът или как я докарваше до множество оргазми, изстрелвайки я отново и отново на върха на блаженството, докато тя не започваше да си мисли, че ще полудее от удоволствие; без значение от мястото, което бе открила и което можеше да докосне малко преди Скот да свърши — тогава по цялото му тяло пробягваха тръпки и той надаваше такива викове, че тя настръхваше, докато той беше вътре в нея, горещ като… добре, де, като доменна пещ. Бе доволна, че този дяволски креват е покрит със саван като гигантски мъртвец, понеже (поне доколкото си спомняше) всичко, което се случваше върху него, бе нередно и насилствено и всеки следващ полов акт затягаше все повече и повече клупа около гърлото на техния съвместен живот. Любов? Да правят любов! Да. Може би… само няколко пъти. За сметка на това не можеше да забрави моментите на грозно шибане, нижещи се един подир друг. Задушаване… и отпускане. Задушаване… и отпускане. И всеки следващ път на съществото, наричащо се Скот-и-Лизи, му трябваше повече време, за да започне да диша отново. Най-накрая напуснаха Германия. В Саутхемптьн се качиха на борда на „Кралица Елизабет П“ и отплаваха за Ню Йорк. На втория ден от презокеанското им пътуване тя се върна от разходка на палубата и замря пред вратата на каютата им. Просто застина там — стиснала ключовете в ръка, затаила дъх, килнала глава на една страна — и се вслушваше напрегнато. От вътрешността на помещението се чуваше бавното, но равномерно тракане на пишещата машина, и на лицето на Лизи разцъфна усмивка.

Все още не смееше да повярва, че всичко ще бъде наред, ала докато стоеше пред вратата и слушаше как Скот се връща към призванието си, тя знаеше, че е напълно възможно. Така и се оказа. Когато съпругът й сподели, че е уредил транспортирането в Америка на онова, което наричаше „Mein Gott Bed“, Лизи не направи никакъв коментар на думите му, макар и да знаеше, че никога вече няма да спят в него или да правят любов. Ако Скот й бе предложил да се позабавляват отгоре му — „Само веднъж, моя малка Лизи, в памет на старите дни!“ — тя щеше да му откаже. Нещо повече — щеше да му каже да си го начука сам. Ако на света съществуваше обладана от призраци мебел, това беше проклетият креват.

Сега Лизи се приближи до него, коленичи, повдигна покривалото и надзърна отдолу. И там, сред прашното пространство между кревата и пода, където отново витаеше миризмата на пилешки курешки (тя се бе завърнала „Като куче, което се връща при повърнатото от него“ — помисли си Лизи), бе онова, което бе търсила толкова отчаяно.

Там, сред сенките, се мъдреше кедровата кутийка на Доброто мамче.