Стивън Кинг
Романът на Лизи (11)

2.

Докато се изкачваше, крилете се завърнаха — по-тъмни от преди — и Лизи бе сигурна, че всеки момент ще изгуби съзнание. Тъкмо си повтаряше, че трябва да падне напред към стълбите, а не назад в пустотата, когато пред очите й отново се проясни. Седна, сложи легена върху коленете си и остана с наведена глава, докато не преброи до сто, като преди всяка цифра произнасяше по едно „Мисисипи“. Сетне се изправи и стигна до втория етаж. Там беше по-прохладно в сравнение с кухнята, но когато тя се озова на площадката, вече бе плувнала в пот. Потта се стичаше и в дълбоката рана, прерязала по диагонал лявата й гърда, така че към болката се прибавяше и влудяващото щипене на солта. Отново ожадня, сякаш не само гърлото, но и стомахът й копнееше за вода.

Докато бавно мина край спалнята за гости, надзърна вътре. Бяха сменили мебелите след 1996 година — дори два пъти, ако не я лъжеше паметта, — но почти веднага забеляза черния люлеещ се стол с герба на Мейнския университет… сляпото око на телевизора… и паяжината от скреж по прозорците, която променяше цвета си при всеки нов отблясък в небето…

„Забрави, малка Лизи, всичко е в миналото.“

— Всичко е в миналото, но нищо не е приключено ядосано извика тя. — В това е целият идиотски проблем.

Отговор не последва, но така или иначе вече се бе добрала до спалнята си и голямата тоалетна към нея, която Скот (сред чиито достойнства не фигурираше деликатността) наричаше „ил гранде лайнориум“. Остави легена на земята, извади двете четки за зъби от чашата (уви, вече и двете бяха нейни) и я напълни догоре със студена вода. Изпи я на един дъх и едва тогава се осмели да надзърне в огледалото. Да огледа поне лицето си.

Онова, което видя, никак не я зарадва. Очите й приличаха на сини искрици, запратени в дълбините на тъмни пещери. Кожата под тях бе черно-кафеникава. Носът й бе извит наляво. Според нея не беше счупен, ала не беше сигурна. Поне засега дишаше нормално. Под него бе засъхнала кръв, протекла от двете страни на устата й, придавайки й гротескния вид на Фу Манчу.

„Виж ме, мамо, не съм ли изрод?“ — понечи да каже, но се отказа. И бездруго шегата беше тъпа.

Устните й бяха толкова подути, че се бяха обърнали — приличаше на капризно нацупена жена, която си проси целувка.

„Въобразявах си, че в такъв вид мога да отида в «Грийнлон», обиталището на знаменития Хю Олбърнес? Колко забавно — достатъчно е само да ме погледнат, за да извикат линейка и да ме пратят в истинска болница, където има спешно отделение.“

„Изобщо не го мислеше. Мислеше за…“

Внезапно си спомни любима фраза на Скот: „Деветдесет и осем процента от онова, което си мислят хората, изобщо не ги засяга.“ Може би беше вярно, може би — не, но сега имаше други приоритети.

Преживя още няколко ужасни секунди, докато търсеше викодина. За малко щеше да се откаже — реши, че някоя от чистачките, работили тук през пролетта, е откраднала хапчетата, но в крайна сметка ги откри зад мултивитамините на Скот. И, чудо на чудесата, срокът на годността им изтичаше точно през този месец.

— Не хвърляй нищо, защото може да потрябва — измърмори Лизи и изгълта три таблетки. Напълни с топла вода пластмасовия леген и хвърли в него няколко пакетчета чай. Погледа как водата се обагри в кехлибарено, вдигна рамене и добави и останалите пакетчета. Водата потъмня още повече, а Лизи си помисли за младия човек, който веднъж й бе казал: „Щипе малко, но иначе върши страхотна работа.“ Сякаш се бе случило в друг живот. Сега й предстоеше да се убеди дали е бил прав.

Взе чиста кърпа от закачалката до умивалника, пусна я в легена и леко я изстиска. „Какво правиш, Лизи?“ — запита се, но отговорът беше очевиден, нали така? Продължаваше да върви по следата, която мъртвият й съпруг бе оставил. Следата, водеща в миналото.

Захвърли на пода блузката и лицето й се изкриви, щом притисна напоената с чай кърпа към гърдата си. Заболя я, но в сравнение с болката, предизвикана от потта, тази беше почти приятна — като тръпчивата течност за дезинфекция на устната кухина.

„Върши страхотна работа. Наистина страхотна работа, Лизи.“

Веднъж бе повярвала, че е така (до известна степен), но тогава беше само на двайсет и две години и склонна да вярва в много неща. Сега вярваше в Скот. Ами Бумна луна? Да, предполагаше, че вярва и в това. В един свят, който я чакаше наблизо, зад пурпурната завеса в съзнанието й. Въпросът бе дали съпругата на известния писател ще може да попадне там сега, след като той беше мъртъв.

Лизи изстиска кръвта и чая от кърпата, потопи я отново в легена и я наложи върху раната. Този път щипеше по-малко. „Това обаче не е лек — помисли си, — а само поредният знак по пътя към миналото.“

— Поредният бум — изрече на глас.

Притисна кърпата към гърдите си и без да изпуска окървавеното парче от одеяло, тя се върна в спалнята и седна на леглото, загледана в сребърната лопатка. Да, там наистина се забелязваше неголяма вдлъбнатина. Спомни си как първо беше ударила револвера на Блонди, после и лицето му. Лопатката беше у нея, също и парчето от жълтото одеяло, с което Скот се увиваше през студените зимни нощи. Бум. Край.

— Как ми се иска да беше краят — въздъхна Лизи и се просна на леглото, продължавайки да притиска напоената с чай кърпа към гърдите си. Болката намаляваше, но под въздействието на викодина — явно ефективността му превъзхождаше както чаените церове на Пол, така и просрочените таблетки на Скот. Тя бе сигурна, че скоро болката ще се върне. Както бе сигурна и в завръщането на Джим Дули, причинителя на тази болка. Въпросът беше какво да прави междувременно? И можеше ли изобщо да направи нещо?

„Единственото, което със сигурност не можеш да направиш, е да заспиш.“

Не биваше да заспи.

„Професорът трябва да се свърже с мен до осем вечерта — в противен случай другия път болката ще бъде много по-силна“ — каза й Дули и я остави в безизходица. Заповяда й да се лекува сама и да не казва на никого за посещението му. Досега бе спазила условията му, но не защото се боеше от смъртта. В известен смисъл осъзнаването на факта, че той възнамерява да я убие, й даваше сили. Вече знаеше със сигурност, че „Зак Маккул“ е глух за езика на здравия разум. Но ако се обадеше в полицейското управление… може би…

— Не можеш да се отдадеш на лов на буми, когато къщата ти е пълна с помощник-шерифи. Освен това…

„Освен това си мисля, че Скот продължава да ми говори. Или поне се опитва.“

3.

— Скъпи — въздъхна Лизи насред пустата спалня. — Де да можех да те разбера.

Лизи погледна електронния часовник върху нощното шкафче и се учуди, че е само единайсет без двайсет.

Денят сякаш бе продължил хиляда години, вероятно, защото прекалено дълго се бе пренесла в миналото. Спомените изкривяваха перспективата, а най-ярките можеха да спрат хода на времето.

Стига с това минало — какво се случваше в настоящето, тук и сега?

„Ами — помисли си Лизи, — да видим. В кралство Питсбърг бившият крал на инкунксите без съмнение страда от проблем, който покойният ми съпруг наричаше «синдрома на миризливите ташаци». Помощник-шериф Олстън е в Кеш Корнърс — разследва случай на умишлен палеж и издирва виновника. Джим Дули? Може би се е притаил в близката горичка, дълбае върху пръчка с отварачката ми за консерви и чака да се стъмни. Навярно е паркирал джипа си в някоя от десетките изоставени плевни на хълма или в Дийп Кът отвъд град Харлоу. Дарла сигурно пътува към летището в Портланд, за да се срещне там с Канти. Доброто мамче би казало, че е тръгнала с песен на уста. Аманда? О, умът на Аманда си е отишъл, миломое. Скот знаеше, че рано или късно ще стане така. Само дето не й беше запазил стая в лудницата. Защото беше разпознал себеподобно същество.“

— Трябва ли да отида в Бумна луна? — възкликна Лизи. — Това ли е следващата бум-станция? О, Скот, идиот такъв, как да го направя, когато си мъртъв?

„Май отново прибързваш, а?“

Ами да, вайкаше се, че няма да може да се добере до място, което още не се осмеляваше да си спомни напълно…

„Трябва да направиш повече, отколкото да повдигнеш завесата и да надзърнеш отдолу.“

— Трябва да я разкъсам — прошепна унило. — Нали така?

Никакъв отговор. Лизи прие мълчанието за насърчение. Обърна се по хълбок и взе сребърната лопатка. Надписът проблесна под лъчите на утринното слънце. Тя уви около дръжката окървавеното одеяло и я хвана.

— Добре. Ще я разкъсам. Скот ме попита дали искам да отида и аз му казах „да“. Казах „Джеронимо“.

После обаче се замисли.

— Не. Не беше така. Произнесох го като него — „Джеромино“. И какво стана? Какво стана след това?

Тя затвори очи. Отначало видя само ярък пурпур и щеше да изкрещи от разочарование, но си помисли: „ВЕДТСКЕН, миломое — важното е да ти стиска, когато е напечено“ — и стисна още по-силно лопатката. Видя как замахва с нея. Видя как инструментът проблясва под лъчите на мъждивото августовско слънце… и пурпурната завеса не устоя — разцепи се на две, както плът след удар с нож, ала в разреза Лизи видя не кръв, а светлина: изумителна оранжева светлина, която изпълни сърцето и разума й с невъобразима смесица от радост, ужас и печал. Не се учуди, че толкова години е потискала тези спомени. Бяха твърде ярки. Прекалено ярки. Под светлината нощният въздух сякаш бе от коприна, крясъкът на птица прониза тъпанчето й като стъклено топче. Ветрецът бе изпълнен със стотици екзотични аромати — на червен жасмин, бугенвилия, рози и, Господи, ехиноцереус. Най-ярък обаче беше споменът за допира на кожата му и биенето на сърцето му в унисон с нейното, когато лежаха голи в постелята в „Еленови рога“, а сега, също голи, стояха на колене под сгъстяващите се сенки на дърветата на Хълма на обичаните. Огромният оранжев диск на луната се издигаше на хоризонта, разплут и излъчващ студена светлина, а слънцето залязваше в противоположния край на небосвода, клокочейки в аления си огнен бокал. Лизи си каза, че смесицата от жестоки багри ще я убие с красотата си.

Легнала на вдовишкия си креват, стиснала лопатката, доста по-възрастната Лизи извика от радост, предизвикана от спомените, и от мъка, защото миналото нямаше да се върне. Сърцето й възвърна целостта си и бе разбито отново. Жилите на врата й се издуха. Подпухналите й устни се разтегнаха, разкривайки зъбите й, венците й отново започнаха да кървят. От очите й бликнаха сълзи, стекоха се към ушите й и увиснаха като екстравагантни обици. В главата й остана само една ясна мисъл: „О, Скот, не сме създадени за такава красота, не сме създадени за такава красота, трябваше да умрем тогава, о, скъпи мой, трябваше да умрем там, голи и прегърнати като влюбени герои от роман.“

— Не умряхме — измърмори. — Скот ме прегърна и ми каза, че не бива да останем дълго, понеже става късно, а падне ли мракът, тук вече не е безопасно и дори дърветата на Хълма на обичаните стават зли. Първо обаче искаше да ми покаже…

4.

— Преди да се върнем, искам да ти покажа нещо — казва той и й помага да се изправи.

— О, Скот — чува тя своя глас като в мъгла. — О, Скот.

— Изглежда, друго не може да каже в този момент. В известен смисъл чувството е като в мига, в който за пръв път усети, че ще получи оргазъм, но сега усеща само напрежение без надежда за облекчение.

Скот я води нанякъде. Високата трева шумоли около бедрата й. Сетне тревата изчезва и Лизи вижда, че са на утъпканата пътечка, водеща към дърветата на Хълма на обичаните. Пита се дали там има хора. „И ако има, как понасят тази красота?“ Иска й се отново да погледне призрачната луна, която се издига все по-високо в небето, ала не смее.

— Не говори, докато сме под дърветата — казва й Скот.

— Още известно време ще сме в безопасност, но предпазливостта никога не е излишна във Вълшебната гора.

Лизи си мисли, че може да говори само шепнешком, дори и Скот да й заповяда да повиши тон. Дори немощното „О, Скот!“ е коствало немалко усилия.

Той вече стои под едно от дърветата на билото на Хълма на обичаните. То прилича на палма, само че стволът му е покрит със зелен мъх, напомнящ животинска козина.

— Господи, дано нищо не се е променило — казва Скот.

— Последния път, когато бях тук — в нощта, когато ти ми се ядоса и аз си порязах ръката от стъклото на проклетата оранжерия, всичко беше нормално… А, ето го! — Той я дърпа вдясно от пътечката. Под едно от двете дървета, които сякаш охраняват мястото, където пътеката потъва в гората, Лизи вижда кръст, скован от две дъски. Няма надгробна могила — тук земята дори е вдлъбната — ала кръстът е достатъчен да се разбере, че това е гроб. На хоризонталната дъска с големи печатни букви е изписана една-единствена дума: „ПОЛ“.

— Първия път го написах с молив. — Гласът на Скот звучи ясно и отчетливо, но сякаш идва отдалеч. — После пробвах с химикалка, обаче нищо не излезе — повърхността на дървото е твърде груба. С флумастер се получи доста по-добре, но пък избеля. Най-накрая взех черната боя от комплекта за рисуване на Пол.

Тя се взира в кръста под странната смесена светлина на умиращия ден и настъпващата нощ, мислейки си (доколкото е способна да мисли): „Всичко е истина. Всичко, което се случи, когато излязохме изпод Вкуснотийското дърво, наистина се е случило. Случва се и сега, само че продължава no-дълго и е по-реално“

— Лизи! — Гласът му е изпълнен с възторг. И защо не? След смъртта на Пол е нямало с кого да сподели това място. Всеки път, когато е идвал тук, е бил сам. За да скърби сам. — Има и още нещо — ей-сега ще ти покажа!

Отнякъде, но съвсем слабо, се чува камбанен звън… звън, който й се струва познат.

— Скот?

— Какво? — Той коленичи в тревата. — Какво, миломое?

— Чу ли… — подхваща тя, но звънът изведнъж заглъхва. Естествено било е само въображението й. — Нищо. Какво ще ми покажеш? — пита, а мислено добавя: „Вече ми показа достатъчно.“

Скот заравя длани в тревата в подножието на кръста, но не намира онова, което търси, и детинската му глуповата усмивка помръква. — Може би някой я е в… — казва и замлъква. Лицето му се сгърчва за миг, от устните му се изтръгва истеричен смях. — Ето я! Уплаших се да не се убода на иглата… като някой глупак…, но предпазителят си стои! Виж, Лизи!

Макар и да е твърдо убедена, че нищо не може да я откъсне от обкръжаващата я красота (алено-оранжевото небе на изток и запад, което придобиваше синьозеленикав оттенък над нея, екзотичните аромати и едва чутия звън на тайнствените камбанки), мъничкият предмет върху протегнатата длан на Скот приковава вниманието й. Това е спринцовката, дадена му от баща му, чието съдържание десетгодишното хлапе е трябвало да инжектира в Пол, когато момчетата са попаднали тук. Стоманеният пръстен в основата й е потъмнял от ръжда, но иначе спринцовката изглежда като нова.

— Това беше всичко, което можех да оставя тук — споделя й Скот. — Нямах снимка. Снимки имаха само децата, които ходеха в „магарешкото“ училище.

— Ти си изкопал гроба… Скот, да не си го изкопал с голи ръце?

— Опитах се. И успях да издълбая само една плитка яма. Пръстта тук е мека…, но тревата… изкореняването на тревата ме забави… много жилави буренаци…, а после взе да се стъмва и кикотниците започнаха да…

— Кикотниците?

— Като хиени, само че зли. Живеят във Вълшебната гора.

— Вълшебната гора… Пол ли я нарече така?

— Не, аз. — Скот посочва към дърветата. — С него не ги видяхме отблизо — само ги чувахме. Обаче виждахме други същества… аз виждах други същества… и едно от тях… — Той поглежда към бързо потъмняващите дървета, после отмества очи към пътечката, която сякаш се разтваря в мрака при влизането си в гората. Отново заговаря, но някак напрегнато: — Скоро трябва да се върнем обратно.

— Ще можеш да ни пренесеш, нали?

— С твоята помощ? Разбира се.

— Тогава ми разкажи как си го погребал.

— Добре, но когато се върнем, ако ти…

Бавното поклащане на главата й го кара да млъкне.

— Разбирам защо не искаш да имаме деца. Сега разбирам. Ако бе дошъл при мен и ми беше казал: „Лизи, размислих, искам да поемем риска“, можехме да го обсъдим, защото първо Пол… а после и ти…

— Лизи…

— Щяхме да го обсъдим… тогава. И никога повече нямаше да приказваме за откачалковци, лоша кръв и това място, разбра ли? — Погледът му я кара да смекчи тона си, — Не става въпрос за теб, Скот… не всичко е свързано с теб и ти го знаеш. Става въпрос за мен. Тук е прекрасно… — Тя се оглежда и я побиват тръпки. — Твърде прекрасно. Ако остана по-дълго — или си мисля по-дълго за това място, — опасявам се, че тази красота ще ме накара да полудея. Ето защо, ако не разполагаме с много време, моля те, поне веднъж в живота си бъди кратък. Разкажи ми как си го погребал.

Скот се извръща. Оранжевата светлина на залязващото слънце очертава силуета му. Той докосва напречната дъска на кръста, а спринцовката проблясва сред високата трева като евтино бижу.

— Покрих го с трева и се върнах вкъщи. После не можах да дойда тук цяла седмица. Бях болен — вдигнах температура. Татко ме хранеше с овесена каша сутрин и със супа, когато се връщаше от работа. Беше ме страх от призрака на Пол, но така и не го видях. След като се почувствах по-добре, опитах да се пренеса тук с лопатата на баща ми, но не стана. Някъде „по пътя“ тя изчезна. Мислех си, че животните ще го изядат (кикотниците и другите), обаче го намерих на същото място. Върнах се вкъщи и се опитах да дойда отново, този път с детската лопатка, която намерих на, тавана в един стар кашон с играчки. Тя не изчезна при пренасянето мм и с нея изкопах гроба, Лизи — с червената пластмасова лопатка, с която си играехме като малки в пясъчника.

Залязващото слънце започва, да розовее. Лизи прегръща любимия си и го притиска към себе си. Скот прокарва длани по гърба й и за секунда-две скрива лице в косите й.

— Обичал си го толкова силно — прошепва тя.

— Беше ми брат — отвръща Скот, сякаш това обяснява всичко.

В сгъстяващия се здрач тя зърва още нещо… поне така й се струва. Още една дъска ли? Май да. Дъска като онези, от които е скован кръстът, се вижда зад мястото, където пътечката се отклонява от обраслия с лавандула хълм. Не една дъска — две.

Дали е друг кръст, който вече се е разпаднал?

— Скот? Да не см погребал още някого тук?

— Какво? — В гласа му се долавя искрена изненада. — Не! Има гробище, но се намира до… — Скот проследява погледа й и се разсмива. — О, това ли било? Не е кръст, а пътепоказател! Пол го направи някъде по времето на първия лов на буми, когато все още можеше да идва тук сам. Съвсем го бях забравил! — Той се изтръгва от прегръдката й и се затичва към него. Втурва се по пътечката. И под дърветата. Сърцето на Лизи се свива.

— Скот, вече се стъмва. Не е ли време да се връщаме?

— Още минутка, миломое — само минутка. — Той вдига едната дъска, връща се и я подава на Лизи. Буквите още се различават, но са много избелели, и тя доближава летвата до очите си, за да прочете надписа:

— Езерото ли? — пита.

— Езерото — кима усмихнато Скот. В същия миг от дебрите на гората, която той нарича Вълшебна (там нощта вече е настъпила), се разнася зловещият смях на първите кикотницм.

Може би са едва три-четири, ала Лизи не е чувала по-ужасяващ звук. Според нея тези твари не крещят като хиени, а като хора — като безумци, затворени в най-дълбоките подземни катакомби на някаква лудница от деветнайсети век. Тя сграбчва ръката на Скот и ноктите й се впиват в дланта му, докато му казва (едва познава собствения си глас), че иска да се върне обратно, че той трябва да я прехвърли обратно веднага! В далечината се чува тих камбанен звън.

— Добре. — Скот хвърля дъската в тревата. Тъмен въздушен поток размърдва клоните на дърветата на Хълма на обичаните, които въздъхват и излъчват тръпчив, почти лепкав аромат. — Тук наистина си е страшничко след смрачаване. Езерото е безопасно, както и плажът… скамейките… може би дори гробището, но…

Още кикотници избухват в смях. Само няколко секунди и вече са десетки. Лаещият смях внезапно прераства в диви крясъци и Лизи едва се удържа да не изпищи от страх. Сетне воят утихва до гърлен кикот и кошмарните звуци сякаш започват да се процеждат през пълни с кал уста.

— Какви са тези същества? — прошепва. Високо над Скот се вижда луната, издута като балон. — Сякаш не са животни.

— Не зная — вдига рамене той. — Движат се на четири крака, но понякога… няма значение. Никога не съм ги виждал отблизо. Нито аз, нито Пол.

— Понякога какво, Скот?

— Изправят се. Като хора. И се оглеждат. Това не е толкова важно. Важното е да се върнем живи и здрави. Искаш да се върнем сега, нали?

— Да!

— Тогава затвори очи и си спомни стаята ни в „Еленови рога“. Постарай се да си я представиш колкото се може по-ясно. Така ще ми помогнеш. Ще ми дадеш начален тласък.

Тя затваря очи и в продължение на една кратка ужасна секунда не може да си представи нищо. После обаче от мрака изплуват масата и столовете от двете страни на леглото, осветявани от луната, когато не е закрита от облаците, тапетите (с мотив на рози), металните крака на леглото и забавното скърцане на пружините, разнасящо се всеки път, щом някой от двамата помръдне. Изведнъж зловещите звуци, издавани от смеещите се същества в

(Гората, Вълшебната Гора)

обвитата в мрак гора сякаш заглъхват. Ароматите също отслабват и донякъде й е мъчно, че напускат това място, но най-вече изпитва облекчение. Облекчение за тялото си (естествено), за съзнанието си (до голяма степен) и преди всичко за душата си — проклетата й безсмъртна душа. Скот Ландън може да се отправя на пътешествия до такива места като Бумна луна, ала зашеметяващата им красота не е за обикновените хора като нея, освен, ако не е описана в книга или не я гледа в уютната тъмнина на кинозалите.

„При това видях съвсем мъничко“ — мисли си тя.

— Браво! — казва Скот и тя усеща в гласа му удивление и радост. — Лизи, ти си истинска шамп… — Внезапно млъква, но още преди да я пусне и тя да отвори очи, Лизи знае, че…

5.

— Знаех, че сме се върнали — завърши Лизи и отвори очи. Спомените й обаче бяха толкова ярки, че за момент очакваше да види обляната в лунна светлина спалня в Ню Хампширския хотел, където бяха прекарали две нощи подред преди двайсет и седем години. Пръстите й стискаха толкова силно сребърната лопатка, че й се наложи да ги разтвори един по един. Отново притисна към гърдата си окървавеното парче от одеяло.

„А после какво? Ще ми кажеш ли какво се случи след това? Или просто се обърнахте на другата страна и заспахте?“

Да — в общи линии се бе случило тъкмо това. Лизи вече се бе настроила да забрави преживяното, а Скот явно го искаше повече от самата нея. Все пак той трябваше да събере цялата си смелост, за да си спомни миналото, което не беше изненадващо. Тя обаче му бе задала още eдин въпрос същата нощ — спомняше си го ясно, — и за малко да зададе и друг на следващия ден, докато пътуваха към Мейн, преди да осъзнае, че е безсмислено. Попита го за онова, което беше казал малко преди кикотниците да нададат кошмарния си вой, прокудил любопитството й, заменяйки го със страх. Гризеше я любопитството да узнае какво означава фразата: „Когато Пол още можеше да идва тук сам.“ Скот се изненада:

— От години не съм се замислял за това, но да, Пол можеше. Обаче не му се отдаваше лесно — трябваше да полага доста усилия, както аз, когато играех бейзбол например. Ето защо повечето пъти „изтумтяването“ беше моя работа и с течение на времето брат ми напълно изгуби тази способност.

Другият въпрос, който остана неизречен, се отнасяше за езерото, чието местонахождение навремето бе указвано от счупения пътепоказател. Не беше ли същото езеро, което Скот постоянно споменаваше в лекциите си? Лизи не попита, защото отговорът й се стори твърде очевиден. Слушателите му навярно смятаха, че това митично езеро на говоримия и писмен език (където всички отиваме да утолим жаждата си, да поплуваме и даже да уловим някоя дума) е само метафора, но тя вече знаеше истината. Езерото съществуваше в действителност. Знаеше го, защото познаваше Скот. Знаеше, защото бе стъпвала там. От Хълма на любимите започваше пътечка, която минаваше през Вълшебната гора и водеше до това езеро. И за да идеш там, трябваше само да минеш покрай Камбанковото дърво и гробището.

— Отидох там, за да го върна обратно — прошепна Лизи, стискайки лопатката. Сетне внезапно възкликна: — Господи, спомням си луната! — Побиха я тръпки, тя се загърчи на леглото.

Луната. Да, луната. Кървавочервената безумна луна, тъй различна от северното сияние и студа, които току що бе оставила в другия свят. Полудяла по лятото бе тази луна, чиято светлина озаряваше каменистата долина много по-ярко, отколкото Лизи искаше. Сега виждаше всичко също тъй ясно, както и тогава, понеже бе прорязала пурпурната завеса — направо я беше разкъсала, — ала споменът си оставаше и тя подозираше, че няма да има други проблясъци. Крайно време беше да сложи точка и отново да се върне в Бумна луна.

Въпросът бе дали ще може.

Внезапно й хрумна и втори въпрос: „Ами ако той също е обвит със саван?“

За миг в съзнанието й изникна ярък образ — десетки безмълвни фигури, най-вероятно мъртъвци, увити в плащаници. Само дето бяха изправени. И сякаш дишаха.

Лизи се разтрепери, наранената й гърда отново я заболя въпреки викодина, но тя не можеше да обуздае треперенето. Едва след като се поуспокои, отново заразсъждава трезво. И най-належащият въпрос бе дали ще успее да се пренесе сама… трябваше да отиде там, без значение дали я чакаха мъртъвци, увити със савани.

Скот можеше да се прехвърля сам, както и да взема със себе си брат си Пол. Пренесъл бе и Лизи през втората мм нощ в „Еленови рога“. Но какво се бе случило седемнайсет години по-късно през мразовитата януарска нощ на 1996 година?

— Не си бе отишъл напълно — прошепна Лизи. — Нали стисна ръката ми.

Тогава й беше хрумнало, че той влага в стискането цялата си сила, ала означаваше ли, че я е пренесъл в Бумна луна?

— Крещях му. — Тя неволно се усмихна. — Крещях му, че ако иска да се върне, трябва да ме пренесе, където се намира в момента… и смятах, че той…

„Глупости на търкалета, малка Лизи, не си мислила за случилото се тогава. Нали? Едва когато за малко да отворят лявата ти цица като консервена кутия, ти се наложи да си зададеш този въпрос. Затова, ако ще мислиш за тези неща, напъни си мозъка. Наистина ли Скот те изтегли при себе си през онази нощ? Наистина ли?“

Вече бе склонна да отнесе този въпрос към онези без задоволителен отговор (от типа на „Кое е първото — кокошката или яйцето“), когато внезапно си спомни думите на Скот: „Лизи, ти си истинска шампионка!“

Значи през 1996 бе успяла да се справи сама. Но дори да беше така, тогава Скот бе жив и стискането на пръстите му, макар и слабо, бе достатъчно тя да разбере, че съпругът й е от другата страна, че поддържа пътя отворен…

— Още е там — промълви Лизи и отново стисна дръжката на лопатката. — Пътят към отвъдната страна сигурно съществува, понеже Скот е подготвил всичко. Остави ми този идиотски лов на буми, за да ме накара да се подготвя. А вчера сутринта, когато лежах до Аманда… беше ти, Скот — сигурна съм. Ти ми каза, че ми предстои лов на буми… че ме очаква награда… напитка, каза ми… и ме нарече „миломое“. Но къде си сега? Къде си сега, когато искам да се прехвърля оттатък?

Никакъв отговор. Тишината бе нарушавана само от тиктакането на стенния часовник.

„Затвори очи — бе казал още той. — Спомни си. Представи си подробностите. Така ще ми дадеш начален тласък. Лизи, ти си истинска шампионка!“

— Дано да си прав — обърна се към пустата спалня, обляна от слънчева светлина, в която Скот вече не спеше. — О, скъпи, дано да си прав.

Ако Скот Ландън имаше някакъв фатален недостатък, това навярно бе склонността му да мисли твърде много, което изобщо не можеше да се каже за Лизи. Ако тя бе спряла да обмисли ситуацията в онзи душен ден в Нешвил, съпругът й най-вероятно щеше да умре от втория куршум на Русокоско. Вместо това тя реагира машинално и спаси живота му с лопатката, която сега стискаше в ръката си.

„Опитах се да се пренеса тук с лопатата на баща ми, но не стана.“

А със сребърната лопатка от Нешвил дали ще стане?

„Да“ — каза си тя. И се зарадва. Искаше лопатката да й е подръка.

— Приятели до гроб — прошепна и затвори очи.

Опитваше се да събере накуп всички спомени за Бумна луна — сега бяха изключително ярки, но един тревожен въпрос не й позволяваше да се съсредоточи; една обезпокоителна мисъл не спираше да гложди съзнанието й.

„Колко е часът там, малка Лизи? Не точният час, а дали е ден или нощ? Скот винаги знаеше (или поне твърдеше, че знае), но ти не си Скот.“

Да, не беше, ала си спомняше едно от любимите му рокендрол парчета — „Нощта е подходящото време“. В Бумна луна нощта бе неподходящото време, когато ароматите се превръщаха в зловония, а вкусната храна можеше да те отрови. Нощем на лов излизаха кикотниците — същества, които се движеха на четири крака, но понякога се изправяха като хора и се оглеждаха. Отгоре на всичко имаше и други твари — доста по-страшни.

Твари като Дългуча на Скот.

„Много е близо, мила — й беше казал, докато лежеше под жаркото слънце в деня, когато го бяха простреляли.

— Не го виждам, но го чувам как се храни.“ Тя му прошепна, че не разбира за какво говори, ала той я ощипа и й каза да не го прави на глупак. Нито пък себе си.

„Защото бях там. Чувах кикотниците и му вярвах, когато каза, че там дебнат и по-страшни твари. И това е самата истина. Видях съществото, за което ми говори. Видях го през 1996 година, когато отидох в Бумна луна, за да върна Скот. Мярнах го за миг, но бе достатъчно.“

— Беше безкрайно — промълви Лизи и се ужаси, че го вярва. През 1996 там беше нощ. Беше нощ, когато се пренесе от студената спалня за гости в необикновения свят на Скот. Спусна се по пътечката, навлезе във Вълшебната гора и…

Някъде наблизо забуча двигател. Лизи се облещи и едва не изкрещя, но постепенно се успокои. Хърб Галоуей или хлапето, което той понякога наемаше, косеше тревата в съседния двор. Денят напълно се различаваше от онази вледеняваща януарска нощ, когато бе заварила Скот в спалнята за гости — телом той беше там и все още дишаше, но във всяко друго отношение си бе отишъл.

Тя си помисли: „Дори и да можех да го направя, няма да се получи — твърде шумно е.“

Тя си помисли: „Непоносим е този свят за нас.“

Тя си помисли: „Кой го е написал? — И както често се случваше напоследък, мисълта повлече след себе си друга, напомняща ален вагон на скръбта. — Скот щеше да знае.“

Да, Скот несъмнено щеше да знае. Лизи си спомни как той тракаше на портативната си пишеща, машина в мотелските стаи (СКОТ И ЛИЗИ, МЛАДОСТ), как след години работеше с лаптопа и лицето му бе озарено от мекото сияние на екрана. Понякога цигарата димеше в пепелника до него, понякога държеше чаша с питие и перчемът неизменно падаше на челото му. Спомни си го как лежеше до нея на същия този креват, как тичаше подире й в онази ужасна къща в Бремен (СКОТ И ЛИЗИ В ГЕРМАНИЯ) — бяха голи и се смееха, жадни за секс, но не и щастливи. Спомни си ръцете му, когато я прегръщаше, миризмата му, боцкането на наболата му брада, когато допреше буза до нейната, и си каза, че би продала душата си, да, проклетата си безсмъртна душа само за да чуе как входната врата се затръшва и той тръгва по коридора, подвиквайки: „Здрасти, Лизи, прибрах се… Всичко постарому ли е?“

„Замълчи и затвори очи.“

Гласът беше нейният, но звучеше почти като неговия (много добра имитация), ето защо тя затвори очи и усети как първите сълзи, почти успокояващи, се процеждат през преградата на ресниците. Установила бе, че има много неизвестни подробности, свързани със смъртта — например колко време трябва да мине, та да се примириш със загубата на любимия. „Това е тайна — помисли си, — Така и трябва да бъде, понеже кой би искал да се сближи с другиго, ако и двамата знаят колко тежка е раздялата? Приемаш загубата бавно и мъчително, не е ли така? Като стайно растение, което никой не полива, — защото си забравила да го дадеш на съседката, когато си заминала за пo-дълго време. Толкова е тъжно…“

Не искаше да мисли за тази тъга, нито пък за обезобразената си гърда, в която болката пак пропълзяваше, затова отново се пренесе в Бумна луна. Спомни си какъв възторг и изумление изпита, когато за миг се озова от мразовитата мейнска нощ в тропическия рай. Спомни си странно меланхоличния въздух, напоен с ароматите на червения жасмин, и бугенвилията, величествената светлина на залязващото слънце и звъна на загадъчната камбанка в далечината.

Изведнъж забеляза, че пърпоренето на косачката от двора на Галоуей вече се чува доста по-слабо. Също и ревът на мотоциклет, преминаващ по улицата. Нещо се случваше — почти беше сигурна. Пружината се разтягаше, кладенецът се пълнеше, колелото се завърташе. Може би светът не беше чак толкова непоносим за нея.

„Но какво ще правиш, ако попаднеш там и видиш, че е нощ? Да предположим, че усещанията ти не са подчинени на комбинация от наркотици и самовнушение и че се озовеш там посред нощ, когато злите твари излизат на лов? Твари като Дългуча на Скот?“

„Тогава ще се върна.“

„Стига да имаш време.“

„Да, точно това исках да кажа, ако имам…“

Изведнъж червената светлина, която се процеждаше през затворените й клепки, стана тъмнопурпурна, почти черна. Сякаш някой внезапно бе спуснал щора. Но спусната щора не би предизвикала внезапната поява на десетките аромати, които изпълниха ноздрите й — опияняващите благоухания на всички онези тропически цветя. Нито пък на тревата, която боцкаше прасците и голия й гръб.

Беше успяла. Пренесла се беше в другия свят.

— Не — прошепна Лизи, без да отваря очи, но протестът й беше символичен.

„Знаеш, че го направи, Лизи — прошепна гласът на Скот. — Не разполагаш с много време. ВЕДТСКЕН, миломое.“

И тъй като знаеше, че този глас е абсолютно прав — наистина не разполагаше с много време, — Лизи отвори очи и видя, че е в детското убежище на талантливия си съпруг.

Намираше се в Бумна луна.

6.

Не беше нито нощ, нито ден, но сега, след като вече беше тук, Лизи не се изненада. Предишните два пъти се бе озовавала в Бумна луна малко преди здрачаване — нима беше чудно, че пак бе улучила същото време на денонощието?

Слънцето, оранжево и ослепително ярко, висеше над хоризонта в края на безкрайното поле. Лизи се обърна и видя издигащата се луна — много по-голяма и от най-грамадната лятна луна, която тя бе виждала.

„Не е нашата луна, нали? Невъзможно е.“

Ветрецът разроши косата й, влажна от пот, някъде, не много далеч, зазвъня камбанка. Спомняше си звука, спомняше си и камбанката.

„Няма да е зле да побързаш, не мислиш ли?“

Да, естествено. Край езерото беше безопасно или поне така твърдеше Скот, но пътечката минаваше през Вълшебната гора, а там… всеки, който дръзнеше да пристъпи там, поемаше голям риск. Езерото се намираше съвсем наблизо, въпреки това не биваше да се бави.

Лизи почти тичешком изкачи склона, оглеждайки се за пътепоказателя на Пол. Отначало не го видя, после го забеляза… беше килнат на една страна. Нямаше никакво време да го изправи, ала се постара, понеже така би постъпил Скот. Наложи й се да остави сребърната лопатка настрана (бе успяла да се пренесе с нея, както и с окървавеното вълнено парче), за да използва и двете си ръце. Вероятно и тук бушуваха природни стихии, тъй като единствената грижливо написана дума — ПОЛ — бе толкова избледняла, че едва се четеше.

„Мисля, че го изправих и предишния път — помисли си. — И ми се искаше да потърся и спринцовката, само че не ми остана време.“

И сега нямаше време. Бе третото й пътешествие до Бумна луна. Първото беше най-хубаво, защото беше със Скот. Тогава двамата бяха стигнали само до счупения показател с надпис КЪМ ЕЗЕРОТО, след което се бяха върнали в стаята си в „Еленови рога“. Втория път, през 1996 година, вече бе принудена да поеме сама по пътечката към Вълшебната гора. Сега не можеше да си спомни какви усилия на волята й костваше това, нито пък колко далеч е езерото и какво ще намери там. Третото й пътешествие също беше придружено от затруднения. Беше гола до кръста, наранената й лява гърда пулсираше от болка и само Бог знаеше що за твари щеше да привлече мирисът на кръвта. Впрочем май вече беше късничко да се тревожи за това.

„Ако някакво същество реши да се хвърли отгоре ми — помисли си тя, стискайки сребърната лопатка за дръжката, — някой кикотник например, ще го фрасна с «вярната психаробойка» на малката Лизи, изобретена през 1988 година, защитена от патентното законодателство, всички права запазени.“

Някъде напред камбанката отново зазвъня. Боса, с голи гърди, изцапана с кръв, само по дънкови шорти, Лизи закрачи към едва доловимия звук. Здрачът вече забулваше пътечката. Езерото я очакваше — едва ли се намираше на повече от седемстотин-осемстотин метра. Там щеше да бъде в безопасност дори след падането на нощта, и там щеше да се съблече и да се измие.

7.

Щом излезе изпод горския балдахин, Лизи забеляза, че вече притъмнява. Прииска й се да ускори крачка, но когато вятърът отново разлюля камбаната (беше я виждала и знаеше, че е близо и е закачена на въже на един клон), внезапно се спря, връхлетяна от бремето на спомените. Видяла я беше предишния път, преди десет години. Скот обаче я бе окачил на дървото много по-рано — още преди да се оженят. Бе чула звъна и през 1979 година. Дори тогава звукът й изглеждаше познат, но неприятен. Навярно защото бе намразила камбаната още преди за пръв път да се озове в Бумна луна.

— И му го казах — измърмори тя, прехвърляйки лопатката в другата си ръка, за да отметне косата си. Наоколо дърветата шумоляха, сякаш шепнеха. — Той не реагира, но май го взе доста присърце.

Продължи напред. Пътечката се спусна надолу, после залъкатуши към билото на хълма, където дърветата растяха по-нарядко и ярката алена светлина се провираше между стволовете. Значи до залез слънце имаше още много време. Чудесно. Ето я и камбанката, поклащаше се и тихо звънеше. Някога, много отдавна, същата камбанка стоеше до касовия апарат в пицарията „При Пат“ в Клийвс Милс. Не беше от звънците на хотелските рецепции, които удряш с длан и те издават едно „зън!“ след което замлъкват, а умалено копие на училищните звънци с дръжки. Чъки Джи, готвачът, който повече от година работи нощна смяна с Лизи, я обожаваше. Понякога (сети се, че е разказвала за това на Скот) звънът на камбанката я преследваше и в съня й заедно с гръмкия хриплив глас на Чъки: „Поръчката е готова, Лизи! Побързай! Хайде, хората са гладни!“ Да, докато лежаха в постелята, тя разказваше на Скот как ненавижда от все сърце малката камбанка на Чъки — навярно бе през пролетта на 1979 година, понеже малко след това досадното звънене изчезна. Лизи нито веднъж не бе свързвала Скот с изчезването на камбанката, дори и след като я чу за пръв път тук — тогава се бяха случили толкова други събития, че изобщо не и беше до подобни дреболии, — пък и той също избягваше темата. После, през 1996, когато се отправи в търсене на съпруга си, тя отново чу изгубената камбанка на Чъки и този път

(„Побързай, Лизи! Хайде, хората са гладни! Поръчката е готова!“)

разбра какво е станало. Идиотска постъпка естествено, но идиотска постъпка в стила на Скот Ландън. Защо да не реши, че ще е забавно да открадне камбанката, която толкова дразнеше приятелката му, и да я отнесе в Бумна луна? И да я закачи до пътечката, за да звъни, когато вятърът я разлюлее?

„Последния път по нея имаше кръв“ — прошепна гласът на спомените.

Да, и тази кръв я бе изплашила, но се беше постарала да я забрави…, а сега кръвта я нямаше. Дъждът, от който бе избелял надписът на кръста, беше измил камбанката. Лизи забеляза, че въжето, на което Скот я бе закачил преди двайсет и седем години (разбира се, ако времето тук течеше със същата скорост като и в другия свят), почти се бе износило — скоро камбанката щеше да тупне на земята — край на шегата на Скот.

Внезапно интуицията й проговори както никога през живота й — но не с думи, а с образи. Тя се видя как оставя сребърната лопатка под Камбанковото дърво, без да се поколебае или да се запита защо — мястото на лопатката сякаш беше точно до дебелия, чворест дънер. Защо ли? — Със същия успех можеше да се запита защо съществува Бумна луна. Въобразила си беше, че лопатката е нещо като талисман, който ще я пази, но явно грешеше. Погледна я още веднъж (не можеше да си позволи да отдели повече време) и закрачи напред.

8.

Пътечката отново я отведе в гъста гора. Тук червеникавата светлина на залеза бе потъмняла до мътно оранжево и първият кикотник се обади в далечината, и Лизи настръхна от зловещия му, почти човешки глас.

„Побързай, миломое.“

— Добре, веднага.

Закрещя още един кикотник и Лизи отново настръхна, макар да знаеше, че засега няма опасност. Поне за момента нищо не я застрашаваше. По-нататък пътечката заобикаляше, голяма сива скала, която тя добре помнеше. Отвъд имаше дълбока камениста падина, а до нея се намираше езерото. Край езерото щеше да е в безопасност. Там щеше да…

Изведнъж Лизи разбра — кой знае как, но беше сигурна, — че нещо я дебне и чака мракът да пропъди последната светлина, за да се нахвърли върху нея.

Докато Лизи заобикаляше сивата скала, сърцето й сякаш щеше да изскочи — при всеки удар болката в наранената й гърда се усилваше. Видя езерото — беше като мечта, превърнала се в реалност. Докато наблюдаваше призрачно-сияйното му огледало, и последните й спомени дойдоха по местата си като парченца от пъзел — усещането бе като завръщане у дома.

9.

Заобикаля сивата скала и забравя за петната от засъхнала кръв по камбанката, която така я вбесяваше навремето. Забравя за виещия леден вятър и яркото северно сияние, останали от другия свят. За един кратък миг забравя даже и за Скот, когото трябва да намери и върне обратно… стига той да пожелае. Взира се в призрачното водно огледало и забравя всичко друго. Езерото е прекрасно. И въпреки че не е виждала нищо подобно през живота си, изведнъж се успокоява. Дори когато едно от онези същества започва да се кикоти, тя не се бои, понеже знае, че е на сигурно място. И няма защо някой да й го казва — знае го с всяка фибра на тялото си, както знае, че именно това е езерото, за което Скот е говорил, преподавал и писал през целия си живот.

Знае още, че това място е обител на скръбта.

Това е езерото, където всички отиваме да утолим жаждата си, да поплуваме и да половим риба; това е и езерото, в което само най-храбрите дръзват да се отдалечат от брега с несигурните си дървени лодки, за да изследват дълбините му. Това е езерото на живота, вирът на въображението — вероятно всеки си го представя по различен начин, но в различните визии има два общи елемента: езерото винаги се намира във Вълшебната гора, на около километър извън пределите й, и там винаги цари тъга. Защото не става въпрос само за въображението, а за…

(смирение)

очакване. Седиш… наблюдаваш спокойните, застинали води… и чакаш. „Ще дойде — мислиш си, — скоро ще дойде. Зная го.“ Само че не знаеш точно какво очакваш, а годините минават ли, минават…

„Откъде го знаеш, Лизи?“

Луната… луната й бе казала, както и северното сияние, което може да те ослепи със студения си блясък, и сладостно-потискащият аромат на розите и червения жасмин на Хълма на обичаните…, но най-вече очите на Скот. Очите на Скот, когато се бореше с все сили, за да се задържи, задържи, задържи… и да не попадне на пътечката, водеща към това място.

От тъмните дебри отново се разнася пронизителен смях, отеква чудовищен рев, който за миг заглушава крясъците на кикотниците. Нейде зад гърба й камбанката прозвънва и млъква.

„Трябва да побързам.“

Да, налага се да побърза, макар и да чувства, че бързането изобщо не се връзва с това място. Те обаче трябва да се върнат в къщата си на Шугар Топ колкото е възможно по-бързо, и не защото наоколо е пълно с дебнещи тролове, великани-човекоядци, диви зверове и

(прочие чудовища)

други странни същества от дълбините на Вълшебната гора, където винаги е тъмно като в подземие и никога не прониква слънчева светлина. Трябва да се върнат, понеже колкото по-дълго Скот остане тук, толкова по-малка е вероятността тя да съумее да го прехвърли обратно. Освен това…

Пита се какво ли ще е да види да блести като диамант върху застиналата повърхност на езерото, и си казва:

„Навярно ще съм запленена.“

Да.

От тази страна на склона има стари дървени стъпала, водещи надолу. До всяко стърчи каменен стълб с издълбана в него дума. Лизи може да прочете тези думи тук, в Бумна луна, но знае, че няма да й говорят нищо, когато се върне; единственото, което ще си спомня, е, че „тк“ означава „хляб“.

Стълбата завършва с полегата рампа, която се спуска наляво и отвежда до брега на езерото, покрит със ситен бял пясък, който блещука под бързо чезнещата светлина. В скалната стена, заобикаляща езерото, са изсечени около двеста дълги каменни пейки, на които могат да се поберат хиляда или дори две хиляди души, ако седнат плътно един до друг. Сега обаче там седят петдесетина-шейсетина човека, повечето, от които са загърнати в прозирни плащове, наподобяващи погребални савани. Ако са мъртви, как седят, пита се тя, след което си задава въпроса наистина ли иска да узнае.

На брега седят още двайсетина души, още осем-девет са във водата, недалеч от брега. Когато Лизи достига подножието на стълбите и се спуска по полегатата пътека, отъпкана от безброй нозе, вижда как една жена се навежда да измие лицето си. Движенията й са бавни, като на забавен кадър, и Лизи си спомня онзи ден в Нешвил, когато осъзна, че Русокоско възнамерява да застреля съпруга й.

Внезапно вижда Скот. Седи на една каменна пейка на деветия или десетия ред от плажа. Все още е с одеялото на Доброто мамче, но не е загърнат с него, понеже тук е доста топло. Завивката покрива коленете му и се спуска до земята. Лизи не знае как може одеялото да е едновременно и тук, и в дома им на Вю, и си мисли: „А може би някои вещи са необикновени. Скот също е необикновен.“ Ами тя? Дали двойничката на Лизи Ландън е останала в къщата на Шугар Топ Хил? Според нея отговорът е отрицателен. Според нея тя изобщо не е „необикновена“ — не и тя, не и малката Лизи. Мисли си, че за добро или за зло вече е изцяло тук. Или изцяло си е отишла, в зависимост от това за кой свят става дума.

Поема си дълбоко въздух, за да повика Скот, но в последния момент се спира. Някакво силно предчувствие я спира.

„Ш-ш-ш-шт — казва си. — Ш-ш-ш-шщ малка Лизи, сега…“

10.

„Сега трябва да кротуваш“ — помисли си тя, както си бе казала през януари 1996.

Всичко бе постарому, но сега го виждаше по-добре, понеже бе дошла по-рано и сенките в каменистата долина едва започваха да се сгъстяват. Езерото имаше форма на женски бедра. На брега, където бедрата би трябвало да преминават в талия, се виждаше нещо като връх на стрела от фин бял пясък. Там на известно разстояние един от друг стояха четирима души — двама мъже и две жени. Всички се взират в огледалната повърхност. Други шестима бяха нагазили в езерото, ала никой не плуваше; на повечето водата им стигаше до глезените и само един мъж се беше осмелял да се потопи до кръста. На Лизи й се искаше да зърне изражението му, но той се намираше твърде далеч. Зад плажа и хората (тя не се съмняваше, че онези, които стояха на пясъка, още не са събрали кураж, за да нагазят във водата) беше каменният склон с амфитеатрално разположените пейки, изсечени в скалата. На тях на голямо разстояние един от друг седяха около двеста души. Миналия път, доколкото си спомняше, те бяха петдесет или шейсет, но тази вечер определено бяха много повече. И на всеки пет поне четирима бяха загърнати с ужасните

(погребални одежди)

савани,

„Тук има и гробище. Помниш ли?“

— Да — прошепна Лизи. Гърдата отново я заболя, но тя погледна към езерото и си спомни накълцаната ръка на Скот. Спомняше си и колко бързо се бе възстановил след инцидента, когато безумецът го бе прострелял в дробовете — о, тогава и лекарите бяха смаяни. Съществуваше лекарство къде-къде по-добро от викодина, и то бе съвсем близо.

— Да — повтори тя и тръгна надолу по рампата. Каза си, че разлика между предишното и сегашното й посещение все пак има — Скот Ландън не седеше на пейката.

Малко й оставаше до брега, когато зърна пътечка, отвеждаща наляво и отдалечаваща се от езерото. Тя погледна луната и бе завладяна от спомените…

11.

Вижда луната между зъберите на гранитните скали около езерото. Месечината е разплута и грамадна — досущ като първия път, когато бъдещият й съпруг я пренесе в Бумна луна, — но на поляната, към която води пътеката, аленооранжевият диск е като насечен от силуетите на дърветата и кръстовете. Толкова много кръстове… Подобно на кръста, който Скот е сковал за Пол, и тези са дървени и ръчно направени; някои са доста големи, други са резбовани, но всички са се килнали. Има и надгробни плочи, които изглеждат каменни, но в сгъстяващия се мрак Лизи не може да прецени дали това е така. Светлината на изгряващата луна й пречи, понеже гробището попада в контражур.

„Ако тук има гробище, защо Скот е погребал брат си на друго място? Да не би защото е умрял с лошата кръв във вените си?“

Не знае отговора на този въпрос, но и не я интересува. Интересува я само Скот. Той седи на една от каменните пейки като единствен зрител на спортно състезание и ако тя възнамерява да направи нещо, време е да действа. „Плюй си на ръцете и се хващай за работа“ — би казало Доброто мамче, използвайки фразата, уловена в това езеро.

Лизи се отдалечава от гробището и грубо скованите кръстове. Върви по брега към каменните скамейки, където седи съпругът й. Пясъкът е утъпкан и боцка босите й ходила. Тя още е по нощница и бельо, но чехлите й са останали отвъд. Сеща се защо допирът на пясъка й се струва познат. В детството си често сънуваше, че лети из къщи на вълшебно килимче, невидима за целия свят. След тези сънища се събуждаше ободрена, уплашена и потна. Пясъкът й напомня за летящото килимче… сякаш, ако свиеше колене и се хвърлеше напред, щеше да полети, вместо да скочи.

„Ще прелетя над езерото като водно конче, порейки водата с пръстите на краката си… ще се спусна до мястото, откъдето започва малко ручейче, превръщащо се в река… ще летя ниско и ще усещам миризмата на влага, ще премина през воалите от мъгла, докато стигна морето… после пак напред… да, все по-нататък и понататък…“

С неимоверно усилие на волята Лизи се изтръгва от магията на видението. Все едно се опитва да стане след безкрайно изтощителна работна седмица и само няколко часа божествен, отморяващ сън. Изведнъж открива, че вече не е на пясъка, а седи на каменната пейка на третия ред от плажа, подпряла брадичка на дланта си. Луната е станала жълтеникава и скоро ще заблести в сребърно.

„Колко ли време съм седяла тук?“ — пита се, обзета от ужас. Предполага, че не е толкова дълго, някъде между четвърт час и трийсет минути, но дори този отрязък от време й се струва прекалено дълъг… макар че вече разбира как въздейства това място.

Погледът й отново е привлечен от езерото… от покоя на езерото, в което сега са нагазили само двама-трима души (сред които жена, понесла на ръце голям вързоп или повито бебе). Лизи се обръща, за да погледне скалите около водоема, звездите, надничащи от притъмняващото небе, и самотните дървета над гранитните зъбери. Едва след като решава, че се е отърсила от хипнотичното въздействие на езерото, тя става и пак търси с поглед Скот. Лесно е — жълтото одеяло се откроява дори сред сгъстяващата се тъма.

Тръгва към него, като прескача скамейките, сякаш се намира на стадион. Заобикаля отдалеч една от забулените фигури, но е достатъчно близо, за да види празните очни кухини и ръката, подаваща се от савана.

Женска ръка с олющен червен лак на ноктите.

Когато доближава Скот, сърцето й бие до пръсване и тя се задъхва, въпреки че прескачането не е било трудно. В далечината кикотниците отново надават пронизителния си вой, смеейки се на безконечната си шега. А от обратната посока се чува едва доловимият звън на камбанката на Чъки Джи и тя си казва: „Поръчката е готова, Лизи! Хайде, побързай! Хората са гладни!“

— Скот? — прошепва, но той не я поглежда. Взира се в призрачно-сияйното огледало, над което се стели ефирна мъгла. Лизи за миг се обръща към езерото, после се втренчва в мъжа си. Вече има обица на ухото и знае до какво може да доведе продължителното съзерцаване на този вир на въображението. — Скот, време е да се върнеш при мен.

Нищо. Никаква реакция. Спомня си как му беше казала, че не е луд и че писането на романи не го е превърнало в безумец, а той бе отвърнал: „Дано си все такава оптимистка, моя малка Лизи.“ Но вече не беше. Сега знае страшна история. В жилите на Пол Ландън бе закипяла лошата кръв и той бе завършил живота си, прикован към стоманения стълб в мазето на уединената фермерска къща. Малкият му брат се бе оженил и бе направил блестяща литературна кариера, ала ето че сега си плащаше за успеха.

„Чиста проба кататония!“ — мисли си тя и потреперва.

— Скот? — прошепва отново почти в ухото му. Хваща ръцете му. Дланите му са студени, гладки и восъчнобледи. — Скот, ако си тук и искаш да се върнеш, стисни ми ръцете.

Цяла вечност няма друго, освен дивия смях на кикотниците в горските дебри и — някъде по-наблизо — истеричният, почти женски крясък на неизвестна птица. После Лизи усеща, а може би си въобразява, как пръстите му едва помръдват.

Трябва да реши какво да предприеме по-нататък, но е сигурна само какво не бива да прави — да остави нощта да я покрие с черния си саван и сребристото лунно сияние да я заслепи, а тя да пропадне в сенките. Това място е капан. Сигурна е, че всеки, който остане по-дълго край езерото, няма да може да си тръгне. Осъзнава, че ако продължително се взираш в езерото, ще видиш всичко, което искаш. Изгубени любими хора, починали деца, пропуснати шансове… всичко.

Кое е най-изумителното тук? Че по скамейките няма повече хора. Че не седят рамо до рамо като зрители на световно първенство по футбол.

С периферното си зрение улавя някакво движение и поглежда към рампата. Там стои едър мъж с бял панталон и широка бяла риза, разкопчана до пъпа. Отляво на лицето му зее огромна кървава рана. Стоманеносивата му коса стърчи отзад на странно сплеснатата му глава. Той се оглежда и стъпва на пясъка.

Скот с усилие произнася:

— Автомобилна катастрофа.

Сърцето на Лизи подскача, но тя успява да се сдържи и вместо да обърне рязко глава или да стисне твърде силно ръцете на Скот (все пак пръстите й потрепват издайнически), пита с безизразен глас:

— Откъде знаеш?

Той не отговаря. Шишкавият мъж с разкопчаната риза хвърля още един поглед на безмълвните хора, насядали по каменните скамейки, и нагазва в езерото. Сребристите пипалца на ефирната лунна мъгла се надигат около него и Лизи полага усилие, за да извърне очи.

— Скот, откъде го знаеш?

Скот вдига рамене. Върху плещите му сякаш лежи цял тон, но той ги вдига.

— Телепатия, предполагам.

— Сега ще му стане ли по-добре?

Дълга пауза. Когато Лизи вече си мисли, че няма да последва отговор, Скот изрича:

— Възможно е… той е… то е дълбоко… тук… — Докосва главата си, сякаш загатва за някакво нарушение на мозъчната дейност. — Понякога нещата отиват прекалено далеч…

— След като хората са били в езерото, сядат тук и се увиват със савани? — упорито разпитва Лизи.

Скот не отговаря и тя се бои да не изгуби и малкото, което е пробудила в него. Знае колко лесно може да се случи. Усеща го с всяка фибра на тялото си.

— Скот, мисля, че искаш да се върнеш. Мисля, че заради това се бореше толкова упорито през целия декември. И си мисля, че по същата причина си взел тук жълтото одеяло. Забелязва се дори и в мрака.

Скот я поглежда, сякаш я вижда за пръв път, после се усмихва едва-едва.

— Ти винаги… ме спасяваш, Лизи — мълви.

— Не знам за какво гово…

— Нешвил. Отивах си… — С всяка следваща дума жизнеността му сякаш се завръща и за пръв път тя си позволява да разпали пламъчето на надеждата. — Изгубих се в мрака и ти ме намери. Беше ми горещо… толкова горещо… и ти ми даде лед. Помниш ли?

Тя помни онази, другата Лиза. (На връщане излях половината шибана кока-кола) и как Скот бе престанал да трепери, когато тя сложи кубче лед върху окървавения му език. Помни как червеникавата кола капеше от веждите му. Помни всичко.

— Естествено, че помня. Хайде, тръгваме си.

Той клати глава бавно, но решително:

— Много е трудно. Ти се прехвърли, Лизи.

— Какво, без теб? — Тя примигва и едва след миг осъзнава, че паренето в очите й е от бликналите сълзи.

— Няма да е трудно… направи всичко като онзи път в Ню Хампшир… — изрича той с равен глас, но много бавно, сякаш всяка дума е непосилно тежка. Лизи усеща, че иска да я подведе. — Затвори очи… концентрирай се върху мястото, откъдето дойде… представи си го… и ще се върнеш там.

— Без теб? — изкрещява тя и някакъв мъж с червена фланелена риза от долния ред се обръща към тях. Движи се бавно, като че ли е под вода.

— Ш-ш-шт, Лизи. Тук се пази тишина.

— Ами ако не искам! Не сме в проклетата библиотека, Скот!

В дебрите на Вълшебната гора кикотниците се заливат в смях, сякаш не са чували нещо по-забавно — забавно като предметите, които се продават в „Обърн Новълти“. Нещо плясва в езерото. Лизи се обръща и вижда, че пълният джентълмен е отишъл…, ами, отишъл е някъде другаде. Казва си, че изобщо не й пука за него, без значение дали нещо го е завлякло под водата, или се е озовал в измерението Хикс — единственото, което я вълнува, е мъжът й. Има право, тя винаги го спасява — същинска „спасителка на плажа“. Смята го за нормално, понеже още когато се омъжи за Скот, знаеше, че не е практичен… но би трябвало да очаква поне минимална подкрепа, нали?

Скот отново се взира във водата. Лизи внезапно разбира, че когато нощта настъпи и луната заблести в езерото като потънала лампа, завинаги ще изгуби мъжа си. Осъзнаването на този факт я плаши и същевременно я изпълва с безумна ярост. Изправя се и дръпва жълтото одеяло на Доброто мамче. В края на краищата то е подарък от майка й и ако това ще бъде техният развод, си го иска обратно. Дори ако огорчи Скот. Особено ако го огорчи.

Мъжът й я гледа, а на лицето му е изписано сънено изумление, което я вбесява още повече.

— Добре! — сопва се тя. Тонът е нетипичен за нея и не се връзва с всичко, което ги заобикаля. Неколцина забулени се обръщат — гръмкият й глас поражда у тях недоволство, може би и раздразнение. Е, да вървят на майната си с конете (а може би катафалките или линейките), с които пътуват. — Значи искаш да останеш тук и да се храниш с лотоси? Чудесно. Е, аз тръгвам обратно по пътеката…

За пръв път изражението на Скот изразява силна емоция. Страх.

— Лизи, не! — възкликва той. — Върни се направо оттук! Не бива да тръгваш по пътеката! Вече е късно, почти нощ е!

— Ш-ш-ш-ш-шт! — казва някой.

Е, добре. Ще млъкне. Лизи пъхва под мишница одеялото и започва да слиза, прескачайки скамейките. Когато й остават само два реда до плажа, се спира и се обръща. Почти е сигурна, че Скот я следва — това е Скот, в края на краищата. Колкото и странно да е това място, той все още е нейният съпруг — все още е нейният възлюбен. Да, беше й хрумнала идеята за развод, но това бе пълен абсурд — разводът е за другите, не за Лизи и Скот. Той няма да й позволи да си тръгне сама. Ала щом поглежда през рамо, вижда, че мъжът й не е помръднал — седи, допрял колене и скръстил ръце, сякаш му е студено дори тук, където климатът е тропически. Той не тръгва след нея и Лизи за пръв път си позволява да допусне най-страшното — че не може да я последва. Тогава пред нея има само две възможности — да остане тук с него или да се върне сама.

„Не, има и трета. Да рискувам. Да играя ва банк. Да оставя Скот да вземе решението. Ако пътеката е толкова опасна, вдигни си идиотския задник и ме спри.“

Докато прекосява брега, й се иска отново да погледне назад, ала това ще бъде проява на слабост. Кикотниците вече са доста по-близо, а това означава, че и другите твари, дебнещи покрай пътечката към Хълма на обичаните, са недалеч. Под дърветата вече цари непрогледен мрак и Лизи предполага, че съвсем скоро ще почувства присъствието на онова кошмарно същество, за което й е говорил съпругът й. „Много е близо, мила“ — беше й казал Скот през онзи ден в Нешвил, когато лежеше на разтопения от жегата асфалт на паркинга с продупчени дробове и на косъм от смъртта. А щом се опита да го убеди, че не знае за какво говори, той й каза да не го прави на глупак.

Нито пък себе си.

„Няма значение. Ще мисля какво да правя с онова, което ме дебне в гората, когато…, ако възникне необходимост. Сега зная само едно — Лизи, дъщерята на стария Денди Дебушър, се е нагърбила с нещо, което ще покаже колко й стиска. Освен това й предстои да се срещне и с онази твар, която и Скот не може да опише, понеже тя всеки път променя облика си. Така стоят нещата. ВЕДТСКЕН, миломое, и знаете ли какво? Чувствам се страхотно.“

Лизи поема по полегатата пътека към дървените стъпала и зад нея…

12.

— Той ме извика — промълви тя.

Една от жените, които стояха на брега, сега бе нагазила до колене в езерото и замечтано съзерцаваше хоризонта. Другата се обърна към Лизи и неодобрително свъси вежди. Отначало Лизи не разбра защо я гледат така, после й просветна. Тук се пазеше тишина и това не се бе променило. Вече знаеше, че в Бумна луна малко неща се променят.

Тя кимна на намръщената жена, сякаш й дължеше обяснение:

— Мъжът ми ме извика и се опита да ме спре. Един Бог знае какво му е струвало, но ме извика.

Жената, която стоеше на брега — имаше светла коса, но с тъмни корени, сякаш отдавна не се беше боядисвала, — отвърна:

— По-тихо… моля… Пречите ми… да мисля…

Лизи отново кимна — това напълно я устройваше, макар да се съмняваше, че блондинката е способна да мисли — и влезе във водата. Представяше си, че ще е студена, а се оказа почти гореща. Топлината породи в слабините й приятни усещания, каквито отдавна не бе изпитвала. Тя продължи напред, ала щом водата се издигна до кръста й, спря. Направи още няколко крачки, огледа се и видя, че се е отдалечила на повече от три метра от най-близкия човек. Спомни си, че с настъпването на мрака вкусната храна се превръщаше в отрова, и се замисли какво ли се случваше с водата. Ами ако тя също ставаше отровна? Дори и да не бе така, не беше изключено в дълбините на езерото да живеят не по-малко опасни същества от онези в гората. Езерни акули например. И ако случаят бе такъв, то всяка следваща стъпка навътре нямаше ли да засилва вероятността подводните хищници да си помислят, че вечерята им е сервирана?

„Тук е безопасно.“

Да, обаче Скот го беше казал за сушата, а тя се намираше във водата и внезапно изпита паническо желание да се върне на брега, преди някоя зъбата подводница-убиец да откъсне крака й. С усилие потисна страха. Бе изминала дълъг път, и то не веднъж, а на два пъти, и лявата гърда ужасно я болеше, но щеше да се бори до последно да постигне целта си.

Пое си дълбоко дъх, след което, без да знае какво да очаква, се отпусна на колене върху пясъчното дъно, позволявайки на водата да покрие гърдите й — и здравата, и обезобразената. За миг лявата й гръд я заболя още по-силно — заболя я така, че болката едва не взриви главата й. После…

13.

Той отново я вика — гласът му е силен и обзет от паника:

— Лизи!

Самотната дума прорязва сънното безмълвие като стрела с пламтящ връх. Тя понечва да погледне назад, викът е изпълнен както с паника, така и с агония, ала нещо дълбоко в нея я предупреждава да не го прави. Вече е поела риска. Прекосява гробището, без да поглежда кръстовете, блеснали под сиянието на издигащата се луна, и започва да се изкачва по стълбите; изпънала е рамене и стиска под мишница одеялото на Доброто мамче, за да не се препъне в него. Изпитва онази невероятна възбуда, която изпитваш само когато заложиш всичко — къщата, колата, банковата, сметка кучето — на едно хвърляне на заровете. Над нея (но не много високо) се извисява огромната сива скала, покрай която лъкатуши пътечката към Хълма на обичаните. Небето е изпълнено със странни звезди и непознати съзвездия. Някъде другаде пламти северното сияние с непрестанно преливащите багри. Навярно Лизи никога няма да го зърне отново, но си казва, че това не е чак толкова страшно. Преодолява последното стъпало и без да спира, продължава напред по пътеката; изведнъж Скот я хваща и я дърпа към себе си. Познатата му миризма никога не й се е струвала толкова приятна. В същия момент усеща, че нещо се движи вляво от нея — движи се бързо, и то не по пътеката, заобикаляща скалата, а покрай нея.

— Ш-ш-ш-шт, Лизи — шепне Скот. Устните му са толкова близо, че гъделичкат ухото й. — Заради своя и моя живот замълчи, моля те.

Това е Дългучът на Скот. Знае го и без той да й каже. Дълги години го е усещала като фон на картината на живота си, като отражение в огледало, уловено с крайчеца на окото. Или като ужасна тайна, погребана в мазето. И ето че сега тази тайна бе излязла наяве. В пространството между дърветата вляво от нея със скоростта на експресен влак се плъзга планина от плът. Като цяло е гладка, но тук-там се виждат тъмни петна, които са брадавици или (не иска да предполага, но мисълта е натрапчива) ракови образувания. Съзнанието й започва да рисува някакъв гигантски червей, но изведнъж, спира. Чудовището зад дърветата не е червей, а разумно същество, защото Лизи усеща, че е способно да мисли. Не мисли като човек, разсъжденията му са неразбираеми, ала в нечовешката им, непроницаема и чужда същност се крие някакво ужасяващо очарование…

„В него тече лошата кръв — казва си Лизи и потреперва. — Мислите му също са просмукани с лошата кръв, самото то е лоша кръв. Лоша кръв и нищо друго.“

Тази идея е ужасна, но и вярна. От гърлото й се изтръгва звук — нещо средно между сподавен писък и стон. Съвсем тих звук, ала тя вижда и чувства, че скоростта на движение на този безкраен експресен влак рязко се забавя, сякаш Дългучът на Скот я е чул.

И Скот го усеща. Още по-силно я притиска към себе си и шепне в ухото й:

— Ако ще се връщаме, трябва да е веднага. — Вече е изцяло с нея — изцяло тук. Тя не знае каква е причината — дали защото вече не съзерцава езерото дали защото също е уплашен. — Разбираш ли?

Лизи кима. Толкова се страхува, че дори не може да почувства радостта от завръщането му. И той е живял с този страх през целия си живот? Как е възможно? Но макар и скована от невъобразимия ужас, тя продължава да разсъждава трезво. Две котви го задържаха на земята и го спасяваха от дългото петнисто същество. Първата беше писането, а втората — жената до него, която можеше да прегърне през кръста, да й шепне.

— Съсредоточи се, Лизи. Веднага. Напрегни си мозъка.

Тя затваря очи и вижда спалнята за гости в дома им на Шугар Топ Хил. Вижда Скот на люлеещия се стол. Вижда се как седи на леденостудения под и държи ръката на Скот. Стъклата на прозорците са покрити със заскрежените рисунки на зимата, и през тях проблясва фантастичната феерия от багри на северното сияние. Телевизорът е включен и на екрана му отново тече „Последната прожекция“. Младежите са в черно-бялата билярдна зала на Сам Лъва, а от джубокса се носи гласът на Ханк Уилямс, който пее „Джамбалая“.

За момент тя усеща, че Бумна луна се размива пред погледа й, сетне музиката в съзнанието й — музиката, която звучеше тъй жизнерадостно — заглъхва. Отчаяно й се иска да зърне дома си, но и голямата сива скала, и пътечката, виеща се сред дърветата, още са тук. Странните звезди продължават да се взират от черния небосвод, обаче кикотниците са замлъкнали, вятърът не шумоли в листата и дори камбанката на Чъки Джи не звъни, понеже Дългучът е спрял да се ослуша, и целият свят сякаш е затаил дъх. Грамадното петнисто същество е вляво от тях на някакви си петнайсетина метра разстояние и Лизи долавя миризмата му. Мирише като тоалетните по магистралата, като стаите в евтините мотели, пропити с отровния дъх на тютюнев дим и уиски, като поаканите гащи на Доброто мамче, когато остаря и изкуфя. Длъгнестата твар дебне зад близките дървета, прекъснала стремителното си плъзгане из дъбравата, а те не се завръщат, Господи, не се завръщат, не си отиват у дома, не се прибират вкъщи, но някаква причина са впримчени тук и не могат, не могат, не могат да помръднат.

Шепотът на Скот е толкова тих, че едва се чува. Ако не бяха движенията на устните му до ухото й, тя щеше да помисли, че общуват по телепатичен път.

— Заради одеялото е, Лизи — понякога нещата се пренасят тук, но не и в обратната посока. Обикновено не става така, обикновено се удвояват — не знам защо, ала е така. Сигурен съм обаче, че одеялото ни държи като котва. Хвърли го.

Лизи се подчинява. Звукът от падането е като едва доловима въздишка (с такъв звук доводите срещу безумието пропадат в бездънните подземия), но Дългучът го чува. Тя усеща промяната в потока непроницаеми мисли, усеща надигащата се вълна на неговото безумие. Едно дърво се пречупва с оглушителен трясък — чудовището започва да се обръща. Лизи отново затваря очи и вижда спалнята за гости в тяхната къща толкова ясно, както не е виждала нищо през живота си — вижда я през лупата на ужаса.

— Сега — прошепва Скот и се случва нещо невероятно. Лизи усеща как въздухът променя посоката си и внезапно Ханк Уилямс пее „Джамбалая“. Той пее…

14.

Той пееше, защото телевизорът работеше. Едва сега споменът се върна, и то съвсем ясен, и тя се запита как е могла да забрави.

„Време е да напуснеш алеята на спомените, Лизи време е да се върнеш у дома.“

Както се казва, всички да излизат от басейна! Лизи бе изпълнила мисията си, докато възкресяваше зловещия спомен за петнистата длъгнеста твар. Гърдата още я болеше, но болката вече не бе яростна и пулсираща, а притъпена. Беше се чувствала по-зле като тийнейджърка през дългите летни дни, когато носеше твърде тесен сутиен. От мястото, на което беше коленичила, потопена до брадичката във водата, виждаше, че луната

(доста по-малка и с цвят на сребро)

вече се е издигнала над почти всички дървета в гробището с изключение на най-високите. Внезапно отново я обзе страх — ами ако дългото петнисто се върне? Ако чуе мислите й и се върне? Това място се смяташе за безопасно и Лизи предполагаше, че е точно така (безопасно поне по отношение на кикотниците и другите противни обитатели на Вълшебната гора), но тя нямаше никаква представа дали длъгнестото създание се подчинява на правилата, които не допускаха хищните твари до езерото. Усещането, че гигантското чудовище е… различно, не преставаше да я човърка. Спомни си заглавието на един разказ на ужаса и то отекна в съзнанието й като камбанен звън: „Само свирни и ще дойда при теб.“

После в съзнанието й изплува заглавието на единствения роман на Скот, който тя не можеше да понася: „Стръвни дяволи“.

Преди да се отправи към брега, бе връхлетяна от още един спомен — как преди разсъмване се събужда в едно легло със сестра си Аманда и открива, че миналото и настоящето са се преплели. Нещо по-лошо — сторило й се беше, че до нея лежи не сестра й, а мъртвият й съпруг. И по някакъв начин това бе самата истина, защото макар и съществото с нощницата на Аманда, лежащо в постелята, да говореше с гласа на сестра й, то изричаше фрази от тайния семеен език, които бяха известни само на Лизи и Скот.

„Предстои ти кръвен бум“ — бе казало създанието в леглото и да, наистина — бе я навестил Черният принц на инкунксите, който бе извадил от торбата с фокусите нейната отварачка за консерви.

„Скрит е зад пурпура. Вече намери първите три бумстанции. Още няколко и ще получиш награда.“

И каква награда й бе обещало съществото, лежащо в постелята? Напитка. Предполагаше, че ще е кока-кола или „Роял Краун“, понеже такива бяха наградите на Пол, ала сега вече тя знаеше, че става въпрос за нещо друго.

Наведе глава, потопи насиненото си лице в езерото и стараейки се да не мисли какво прави, глътна малко вода — учудващо прохладна и освежаваща. Можеше да изпие и повече, но интуицията й заповяда да се ограничи само с две глътки. Тя докосна устните си и откри, че вече не са подпухнали. Изобщо не беше изненадана.

Без да й пука дали вдига шум, или не (и без да благодари на езерото за лечебната му сила), тя пое към брега. Стори й се, че измина цяла вечност. Вече нямаше хора нито във водата, нито на плажа. Стори й се, че зърна жената, с която бе говорила, да седи на една от каменните скамейки със спътничката си, но не бе съвсем сигурна, защото луната още не се бе издигнала достатъчно високо. Погледна към по-горните редове и очите й се спряха на една фигура, увита в саван; лунната светлина посребряваше забулената глава и Лизи си каза, че това е Скот и че той я наблюдава. Не беше ли тази идея логична, макар и по някакъв безумен начин? Възможно ли бе да е проявил достатъчно воля, за да отиде при нея, пък дори и за няколко мига преди разсъмване, когато тя лежеше в постелята с изпадналата си в кома сестра? За да й каже още нещо… за последен път.

Прииска й се да го повика, дори и това да означаваше, че самата тя е на крачка от лудостта. Нейде в далечината камбанката на Чъки Джи тихо зазвъня.

В този момент Скот й проговори за последен път:

— Лизи.

Гласът му бе неописуемо нежен. Зовеше я по име, зовеше я да се върне.

— Моя малка…

15.

— Лизи — мълви той. — Миломое.

Седи на люлеещия се стол, а Лизи е на ледения под, но не тя, а Скот трепери от студ. Лизи внезапно си спомня думите на Баба Д. („Трепери от страх в тъмното“) и разбира, че той зъзне, понеже одеялото е останало в Бумна луна. Отгоре на всичко цялата стая е като хладилник. Тук и преди беше хладно, но сега цари лют студ, няма и осветление.

Монотонното бучене на отоплителния котел не се чува (най-вероятно, защото е спрял да работи), през заскрежените прозорци се виждат само ярките багри на северното сияние. Уличната лампа не свети. „Спрял е токът“ — мисли си Лизи, но не — телевизорът работи. На екрана му младежите от Анарийн, щата Тексас, още са в казиното, но скоро ще отидат в Мексико, а когато се завърнат, Сам Лъва ще бъде мъртъв, ще бъде увит в саван и ще седи на една от онези каменни скамейки над езе…

— Странно — казва Скот. Зъбите му тракат, но тя долавя недоумението в гласа му. — Не съм пускал видеото, защото се боях да не те събудя, Лизи. А после…

Наистина е така — когато влезе в стаята и го завари на люлеещия се стол, апаратът не работеше; сега обаче я вълнува доста по-важен въпрос:

— Скот, а то може ли да ни последва?

— Не, скъпа. Не може, ако не е подушило миризмата ти или не се е съсредоточило върху тво… — Той замлъква, навярно, защото филмът отново го поглъща. — „Джамбалая“ никога не е звучала в тази сцена. Гледал съм „Последната прожекция“ петдесет пъти и смятам, че като се изключи „Гражданинът Кейн“, това е най-добрият филм на всички времена, но в епизода в казиното никога не е звучала „Джамбалая“. Наистина пее Ханк Уилямс, да, но изпълнява „Коу-Лайга“, песента за индианския вожд. И ако телевизорът и видеото работят, защо няма осветление?

Става от люлеещия се стол и натиска ключа на стената. Нищо. Свирепият леден вятър от Йелоунайф най-накрая е победил електрозахранването, прекъсвайки тока в Касъл Рок, Касъл Вю, Харлоу, Мортън, Ташмор Понд и в по-голямата част от Западен Мейн. В същия миг, когато Скот натиска бутона за осветлението, телевизорът се изключва. За миг картината става толкова ярка, че заслепява очите, след което изчезва. Следващия път, когато мъжът й пусне касетата с „Последната прожекция“, ще се изясни, че десетминутен отрязък от средата на филма е изтрит, сякаш тази част от лентата е попаднала под въздействието на мощно магнитно поле. Впоследствие няма да го коментират, но и Скот, и Лизи разбират, че макар и двамата да мислеха за спалнята за гости, именно Лизи ги е пренесла обратно… именно тя си е представила как старият Ханк пее „Джамбалая“ вместо „Коу-Лайга“. Бе вложила толкова енергия в мисленото пресъздаване на включените телевизор и видео в момента на завръщането им, че устройствата бяха продължили да работят още почти минута и половина, след като целият окръг Касъл бе останал без електричество.

Скот пъха дъбови цепеници в кухненската печка, а тя приготвя постелята — слага на пода един надуваем матрак и го застила с дебели одеяла. Когато се пъхат под завивките, той я прегръща.

— Страхувам се да заспя — признава тя. — Страх ме е утре сутрин да не открия, че печката е изгаснала, а теб те няма.

Скот поклаща глави.

— С мен всичко ще бъде наред… поне за известно време.

Лизи го гледа със смесица от надежда и съмнение.

— Сигурен ли си, или го казваш само за да успокоиш малката си женичка?

— А ти как мислиш?

Тя мисли, че това не е призракът на Скот, с когото е живяла от ноември чак до тази нощ, но й е трудно да повярва в тази вълшебна метаморфоза.

— Изглеждаш ми доста по-добре, но може и да си внушавам.

В печката изпуква цепеница и Лизи трепва. Скот я притиска по-силно към себе си и тя се сгушва в прегръдките му. В обятията му е топло. Друго не й трябва.

— Тази… тази болест, която се предава по наследство в семейството ни… — шепне съпругът й — идва и си отива. Когато премине, все едно се отпуска схванат мускул.

— Ще се върне ли?

— Вероятно не. — Гласът му е пропит с такава сила и увереност, че тя го поглежда в лицето, но не съзира там двуличие, което цели да я успокои. — А дори и да се върне, няма да бъде с такава сила като последния път.

— От баща си ли го знаещ?

— Баща ми не знаеше почти нищо за прехвърлянето. Усещал съм нещо като притегляне… към мястото, където ме намери… на два пъти. Първия път беше година преди да се запознаем. Тогава ме спасиха алкохолът и рокендролът. А втория път…

— Германия — казва безизразно тя.

— Да — кима Скот. — Германия. Тогава ме спаси ти, Лизи.

— Колко се приближи до опасната граница, Скот? Колко близо до нея беше в Бремен?

— Много — отвръща простичко той и Лизи се вцепенява от ужас. Ако го беше изгубила в Германия, щеше да е завинаги. Mein Gott. — Онова обаче беше летен бриз в сравнение с последния път. Сякаш ме връхлетя ураган.

Иска й се да зададе още много въпроси, но повече от всичко копнее да го прегърне и да му повярва, че сега всичко ще бъде наред. Както ти се иска да вярваш на лекаря, когато ти казва, че ракът е в ремисия и вероятно ще се разминеш със смъртта.

— И сега си добре. — Иска й се той да го потвърди още веднъж. Изпитва необходимост да го чуе.

— Да. Както се казва, готов съм за подвизи.

— Ами… онова? — Той не се нуждае от уточнение — прекрасно знае за какво става въпрос.

— То отдавна познава както миризмата ми, така и мислите ми. След толкова години все едно сме стари приятели. Можеше да ме спипа, ако искаше, но за това са нужни усилия, а тази твар е доста ленива. Освен това… нещо ме пази. Нещо от светлата страна. Защото има и светла страна. Знаеш ли го? Би трябвало да го знаеш, понеже и ти самата си част от нея.

— Веднъж ми каза, че можеш да го извикаш, ако поискаш. — Тя произнася тези думи съвсем тихо.

— Да.

— И понякога искаш. Нали?

Той не отрича. Леденият вятър навън надава пронизителния си вой, ала под завивките е топло. В обятията на Скот е топло.

— Остани при мен, Скот — прошепва Лизи.

— Добре. Ще остана, докато…

16.

— Ще остана, докато мога — повтори Лизи и внезапно осъзна, че…

…се намираше в собственото си легло в собствената си спалня. Че трябваше да смени завивките и матрака, защото беше вир-вода, а по стъпалата й бе полепнал пясък от другия свят. Че трепереше като лист, въпреки че в стаята беше доста топло. Че сребърната лопатка вече не беше у нея, а беше останала в Бумна луна. И че беше зърнала съпруга си за последен път — сега Скот бе една от забулените фигури, бродещи около езерото; поредният непогребан труп.

И докато лежеше на мократа постеля, все още обута с подгизналите шорти, Лизи се разрида. Предстоеше й много работа и вече си представяше какво точно и в каква последователност ще я върши (навярно това беше и част от наградата, която щеше да получи в последния лов на буми), ала преди това й се искаше да изплаче докрай мъката по изгубения си съпруг. Покри с длан очите си и горчиво рида още пет минути, докато очите й подпухнаха толкова, че почти се затвориха, а гърлото я заболя. Никога не бе подозирала, че ще копнее толкова силно за Скот и той така ще й липсва. Това бе истински шок. В същото време, въпреки че раната на лявата й гърда още пареше, Лизи никога не се беше чувствала толкова добре, никога не се бе радвала толкова много на живота и никога не бе усещала такъв приток на сили и желание да даде всекиму заслуженото.