Стивън Кинг
Романът на Лизи (15)

2.

В продължение на няколко безкрайни секунди Лизи не виждаше нищо в тъмнината и се прокле наум, че не е взела фенерчето от колата. Щеше да й е много по-лесно. Сега можеше само да остане на мястото си и да изкомандва Аманда да остане в нишата.

— Аманда, не мърдай! Стой си там, докато не ти кажа.

— Къде е той, Лизи? — Аманда всеки момент щеше да ревне. — Къде е той?

— Как къде, точно тук, госпожичке — обади се Джим Дули от непрогледната тъмница на стълбището. — Виждам ви и двете с моите специални очила. Малко сте зеленикави, ама ви скивам екстра.

— Не е вярно, лъжеш — извика Лизи, но усети как я сви под лъжичката. Не беше предвидила, че той може да носи очила за нощно виждане.

— О, госпожа, да пукна, ако лъжа. — Гласът му все още идваше от стълбищната площадка и Лизи постепенно различи размитите очертания на фигурата му. Не виждаше хартиения плик с ужаси, но, божичко, чуваше шумоленето му.

— Виждам ви и за ваше сведение мадам Щека държи оръжието. Сега го пусни бавно, госпожа Върлина. Незабавно. — Гласът му изплющя като камшик. — Хайде! Хвърли оръжието!

Навън се беше стъмнило и ако имаше луна, тя или не беше изгряла, или беше скрита зад облак, но капандурата пропускаше достатъчно светлина, на която Лизи видя, че Аманда отпуска ръката с револвера. Не го хвърли, но сваляше гарда. Лизи би дала всичко на света, за да е в ръката й, но…

„Но и двете ми ръце трябва да са свободни, когато настъпи моментът да те сграбча, копелдако.“

— Не, Аманда, дръж го! Няма да се наложи да го застреляш. Не е по плана.

— Хвърляй, госпожа, това е планът.

— Тоя никаквец те обижда и ти заповядва да хвърлиш оръжието. Собственото си оръжие!

Аманда, която едва се виждаше в мрака, отново вдигна револвера. Не се прицели в черния силует, който се спотайваше в сенките на стълбището, а го насочи към тавана, но все пак го държеше.

— Рекох ти да го хвърлиш! — почти изръмжа натрапникът, но нещо в тона му подсказа на Лизи, че се е отказал от тази битка. Онова, което беше в хартиения плик, пак издрънча.

— Не! — изкрещя Аманда. — Няма! Ти… махай се оттук! Махай се и остави сестра ми на мира!

— Няма да се махне — намеси се Лизи, преди онзи да отговори. — Няма да се махне, защото е побъркан.

— Мери си приказките — кресна Дули. — Май забравяш, че ви виждам и двете като на сцена.

— Ти си смахнат! Също като хлапето, което простреля мъжа ми в Нешвил. Герд Алан Коул. Знаеш ли за него? Разбира се, знаеш всичко за Скот. С него се смеехме на момчета като теб, Джими…

— Я трай, госпожа…

— Наричахме ви космически каубои. С Коул сте от един дол дренки. Ти си по-хитър и по-зъл, защото си по-възрастен, но си същият. Космическият каубой см е космически каубой.

— Спри да дрънкаш! — изръмжа Дули. — Остави ме да си свърша работата. — Нещата в плика издрънчаха отново и Лизи видя как сянката се раздвижи. Стълбището беше в най-тъмната част на дългия хол и на около петнайсет метра от бюрото. Дули обаче се движете към нея, сякаш думите й го теглеха като магнит. Сега очите й напълно бяха свикнали с мрака. Още няколко стъпки и скъпите очила за нощно виждане нямаше да му дават предимство. Двамата щяха да са в равностойно положение. Поне визуално.

— Ти ли ще ми кажеш да млъкна? Говоря истината. — Така беше. Изведнъж Лизи разбра всичко, което трябваше да знае за Джим Дули, наричан още Зак Маккул, наричан още черния принц на инкунксите. Истината беше в устата и като онзи сладък вкус. Тя беше онзи сладък вкус.

— Не го предизвиквай, Лизи! — Аманда беше ужасена.

— Той сам се предизвика. Прегрял му е харддискът в главата! Същински Коул.

— Нямам нищо общо с него! — изкрещя Дули.

Прозрение! Разтърсващо прозрение. Дули можеше да е научил за Коул, докато е чел за литературния си идол, но Лизи знаеше, че не е така. Нещата легнаха на мястото си в безупречна божествена логика.

— Никога не си бил в затвора. Това си го съчинил за Удбоди. Докато сте били на по чашка. Но наистина си бил под катинар. Бил си в откачалника за закачалки. Бил си в лудницата с Коул.

— Млъквай, госпожа! Трай, ма, и слушай!

— Лизи, недей! — извика Аманда.

Лизи все едно не ги чу, а продължи с пълна пара:

— Обсъждахте ли любимите си книги от Скот Ландън…, когато Коул беше натъпкан с достатъчно лекарства, за да говори разумно? Разбира се, че да. Той харесваше най-много „Стръвни дяволи“, нали? А ти предпочиташе „Дъщерята на моряка“. Двама космически каубои, които разговарят за книги, докато претърпяват отстраняване на някоя и друга дребна неизправност в идиотските си поведенчески модели…

— Стига толкова! — Дули изплува от мрака. Изплува като гмуркач от черните води с шнорхел и цялата необходима екипировка. Разбира се, гмуркачите не държат книжни кесии пред гърдите си, сякаш да се предпазят от ударите на жестоки вдовици, които знаят твърде много. Лизи не му обърна внимание. Не знаеше дали Аманда още държи оръжието и не и пукаше. Беше побесняла от гняв.

— Разговаряхте ли с Коул за книгите на Скот по време на груповите терапии? Естествено. За ролята на бащата в тях. И след като са те пуснали, се е появил Лудбоди като баща от книгите на Скот. Едно от добрите татенца. След като са те пуснали от закачалника. След като са те пуснали от фабриката за писъци. След като са те пуснали от академията за клоуни, както е прика…

Дули нададе писък, изпусна книжния плик (съдържанието му издрънча) и се нахвърли върху Лизи. Остана и време, колкото да си помисли: „Затова исках ръцете ми да са свободни.“

Аманда също изпищя и писъкът й почти заглуши неговия. Само Лизи беше спокойна, защото само тя знаеше какво прави…, ако и да не знаеше точно защо. Не се помъчи да избяга. Разтвори обятия за Джим Дули и го хвана като болест.

3.

Щеше да я повали на пода и да я затисне с тялото си — Лизи не се съмняваше в намеренията му — ако не беше бюрото. Остави се тежестта му да я повлече. Долови мириса на пот от косата и от тялото му. Почувства как очилата му се забиха в слепоочието й и чу тракане под ухото си.

„Зъбите му! — помисли си тя. — Мъчи се да захапе шията ми.“

Задникът й се удари в бюрото. Аманда пак изпищя. Последва оглушителен изстрел, за миг проблесна ослепителна светкавица.

— Остави я на мира, копеле мръсно!

„Изрепчи се, обаче стреля в тавана“ — помисли си Лизи и затегна хватката си около врата на Дули, когато той я огъна назад, все едно бяха на финала на страстно танго. Долавяше мириса на барут, ушите й бучаха, усещаше еректиралия му член.

— Джим — прошепна, без да го пуска. — Ще ти дам, което искаш. Позволи ми да ти го дам!

Той леко отслаби хватката си. Лизи долови объркването му. В този миг Аманда изрева като тигрица и скочи върху гърба му, а Лизи отново беше смачкана под тежестта му. Гръбнакът й изпука застрашително, но тя успя да зърне овалното петно на лицето му и разбра колко е уплашен. „През цялото време ли се е страхувал от мен?“ — запита се.

Сега или никога, малка Лизи.

Тя подири очите му зад смахнатите стъкла на очилата, откри ги и сключи поглед около тях. Аманда все още фучеше като котка върху гореща скара и налагаше Дули с юмруци по раменете. Юмруци. Значи беше хвърлила револвера. Може би беше по-добре.

— Джим. — Божичко, тежестта му я смазваше. — Джим.

Той сведе глава, сякаш привлечен от хватката на погледа й и от силата на волята й. За миг Лизи си помисли, че няма да го достигне. Тогава, с едно последно отчаяно стрелване напред — „Пафко до стената“ — би казал Скот, цитирайки Бог знае кого, тя успя. Вдъхна миризмата от вечерята на Дули — месо и лук, когато притисна устни към неговите. Отвори ги с език, превзе устата му и така преля втората си глътка от извора. Почувства как сладостта си отива. Светът затрептя и се разми, започна да изчезва. Стените станаха прозрачни, тя долови смесените ухания на другия свят: червен жасмин, бугенвилии, рози, кактус.

— Джеромино — изрече тя и масивното бюро под нея се превърна в дъжд, сякаш беше чакало точно тази дума. Само след миг изчезна напълно. Тя падна, Джим Дули се стовари върху нея, Аманда, която още пищеше, падна върху двамата.

„Бум! — помисли си тя. — Бум, край.“

4.

Приземи се на плътната постеля от трева, която й беше толкова добре позната. Струваше й се, че би могла да лежи върху нея цял живот. Остана й време колкото да мерне дърветата на Хълма на обичаните, преди въздухът да излезе от дробовете й с шумно „уф“. Черни петна затанцуваха пред очите й в заревото на залеза.

Щеше да изгуби съзнание, ако Джим Дули не се беше отместил. Той отърси Аманда от гърба си като мръсно коте. Надигна се и се втренчи в хълма, покрит с килим от лупина, обърна се на другата страна към влюбените дървета, от които започваше Вълшебната гора, както някога я бяха нарекли Пол и Скот Ландън. Лизи беше потресена от лицето на Дули. Приличаше на череп с кожа и коса. След малко осъзна, че е заради тясното му лице, заслонено от сенките на вечерта, и очилата, чиито стъкла бяха останали в другия свят. Очите му гледаха през празните рамки. Устата му зееше, сребриста лига се точеше между разтворените му устни.

— Нали… харесваш… книгите на Скот. — Тя се задъхваше като бегач, но постепенно черните точки пред очите й се разсейваха. — Харесва ли ти неговият свят, господин Дули?

— Къде… — Устните му се движеха, но гласът му заглъхна.

— Бумна луна, досами Приказната гора, близо до гроба на Пол, брата на Скот.

Лизи си даваше сметка, че за нея (и за Аманда) Дули ще е опасен и тук колкото в кабинета на Скот веднага, щом възвърне остатъка от разсъдък, който му е останал, но все пак огледа пурпурния склон и притъмняващото небе. Слънцето пак залязваше — кълбо от оранжев огън — и луната изгряваше. Както и предишния път тя си помисли, че пламтящата красота на гледката може да я убие.

Само дето в момента имаше нещо по-опасно от убийствената красота. Загоряла ръка се вкопчи в рамото м.

— Какво си ми направила, ма? — изхриптя Дули. Очите му се блещеха зад празната рамка. — Да не искаш да ме хипнотизираш? Щото не си познала.

— О, Дули! Искаш всичко, което бе на Скот, нали? Това тук със сигурност е по-хубаво от който и да е непубликуван роман или от кълцането на една жена със собствената й отварачка, нали? Огледай се! Цял нов свят чака да бъде открит! Място, сътворено от въображението! Реалност, изтъкана от мечти! Разбира се, в гората е опасно — навсякъде е опасно, падне ли нощта. Но аз съм уверена, че безстрашен ненормалник като теб…

Видя намерението му, видя собственото си убийство в налудничавите очи, подобни на празни фасунги, и извика сестра си… изпитваше ужас, но същевременно в нея напираше смях. Напук на всичко. Смееше се на него. Отчасти защото изглеждаше доста глупаво с очилата без стъкла, но най-вече защото в този миг на живот и смърт най-неочаквано я осени култовата реплика от един брадат виц за курви: „Хей, момчета, идеята ви омекна!“ Фактът, че не си спомняше самия виц, предизвикваше още по-голямо веселие.

После дъхът й свърши и смехът й секна. Остана само хриптене.

5.

Заби в лицето на Дули своите къси, но доста остри нокти, и остави три кървави резки на едната му страна, но хватката му около гърлото й не отслабна — напротив, той даже я стисна по-яко. Хриптенето й се усили, звукът напомняше скрибуцането на някакъв примитивен механичен уред със замърсени части. Сортировачката на господин Силвър може би.

„Аманда, къде си, да му се не види?“ — помисли си Лизи, в този момент Аманда се появи, избрала нова тактика. Коленичи, хвана члена на Дули с ръце… и го изви.

Той нададе вой и блъсна Лизи. Тя полетя, падна по гръб върху тревата, с усилие се изправи на крака, докато едва си поемаше дъх. Дули стоеше превит надве, притиснал с ръце слабините си. Позата му извика у Лизи спомен за един инцидент на люлката в училищния двор, за който Дарла беше заявила делово: „Ето една от причините да се радвам, че не съм момче“ Аманда се хвърли върху него.

— Манда, не! — Викът на Лизи закъсня. Дори и ранен, Дули беше прекалено бърз. Лесно се изплъзна от Аманда и я удари с юмрук. С другата си ръка изтръгна безполезните си очила и ги запрати на земята. Всеки намек за здрав разум беше изчезнал от сините му очи. Дули спокойно би могъл да бъде мъртвецът от „Стръвни дяволи“, който неумолимо се катери по стената на кладенеца, за да потърси отмъщение.

— Хабер си нямам къде сме, но едно ще ти кажа, госпожа: няма да се върнеш вкъщи.

— Освен, ако не ме хванеш, ти си този, който никога няма да се прибере вкъщи. — Лизи отново се изсмя. Беше уплашена — направо ужасена, но смехът напираше в нея, може би, защото беше разбрала, че е нейният нож. Колкото повече се смееше, толкова по-силно забиваше острието в плътта на лудия.

— Я не ми се хили, кучко! — изрева Дули и се затича към нея.

Лизи се обърна и побягна. Едва беше направила две крачки към пътеката обаче, когато чу как Дули пищя от болка. Погледна назад и видя, че е повален на колене. Нещо стърчеше от рамото му и ръкавът му бързо потъмняваше. Той се олюля, изпсува и го дръпна. Нещото помръдна, но не излезе. Дули пак извика и го сграбчи с другата си ръка.

Лизи разбра. Прозрението дойде мигновено с невероятна яснота. Той беше понечил да хукне след нея, но не беше направил и крачка, защото Аманда го беше спънала. И той беше паднал върху дървения кръст на Пол Ландън. Дъската стърчеше от рамото му като грамадна топлийка. Дули успя да я измъкне и я захвърли. От раната шурна още кръв и по лакътя му се спусна алено поточе. Лизи знаеше, че трябва да отклони гнева му от Аманда, която лежеше безпомощно почти пред нозете му.

— Не можеш да ме хванеш, не можеш да ме хванеш! — затананика и му се изплези, размахвайки пръсти зад ушите си, за да препълни чашата на търпението му. Не подозираше, че си спомня тези детски номерца.

— Ти ли, ма, кучко! Ти ли, ма, путко! — изпищя Дули и се спусна към нея.

Лизи побягна. Сега не се смееше, най-сетне беше твърде уплашена, за да се смее, но устните й бяха разтегнати в ужасена усмивка, докато тичаше по пътеката, водеща към Вълшебната гора, където вече беше нощ.

6.

Табелата с надпис „Към езерото“ я нямаше, но докато тичаше по първата отсечка — пътят пред нея бе размита бяла линия, която сякаш плаваше сред тъмните масиви на дърветата — някъде пред нея се разнесе накъсан кикот. „Кикотниците“ — реши Лизи и се осмели да погледне назад с надеждата, че ако нейният приятел Дули чуе тези сладури, би размислил…

Нo не. Дули беше по петите й, виждаше го през пролуките чезнеща светлина, той я настигаше, въпреки че кръвта му изтичаше. Лизи се спъна в един корен и едва не падна, но някакси успя да се задържи на крака, напомняйки си, че остане ли и пет секунди на земята, Дули ще се стовари отгоре й. Дъхът му — последното, което щеше да почувства, смесеното ухание, което издаваха околните дървета, докато се превръщаха в другото си опасно „аз“, бе последното, което щеше да помирише, а налудничавият смях на хиеноподобните зверове в горските дебри — последното, което щеше да чуе.

„Чувам пъхтенето му. Чувам го, защото ме настига. Тичам като стрела — няма да мога да поддържам това темпо още дълго — но дори и така, той е по-бърз от мен. Защо не се забави, след като Аманда почти не му откъсна топките? А кръвозагубата?“

Отговорът на въпросите й беше прост, логиката безупречна: тези неща го бяха забавили. Иначе досега щеше да я е хванал. Лизи беше на трета скорост. Опита да превключи на четвърта и не успя. Очевидно тялото и нямаше четвърта скорост. Хриптенето на Джим Дули се чуваше все по-близо. Тя знаеше, че само след минута, може би дори по-малко, той ще я хване за блузата.

Или за косата.

7.

Пътеката стана по-стръмна, а сенките се вплътниха. Лизи си помисли, че може би най-после е спечелила малко преднина. Не й стигна смелост да погледне назад. Молеше се Аманда да не ги е последвала. Хълмът на обичаните можеше да е безопасен, езерото можеше да е безопасно, обаче гората бе пълна с опасности. Джим Дули беше безобиден в сравнение с тях. Тя дочу тихия я мечтателен звън на камбанката на Чъки Джи, задигната от Скот в един друг живот и провесена на едно дърво.

През пролука във върхарите на няколко дървета тя видя по-ярка светлина, не оранжево-червена, а гаснещо розово сияние. На пътеката също беше по-светло. Спомни си, че след едно възвишение тя пак се спускаше надолу, криволичейки през още по-непроходимата дъбрава чак до голямата скала и езерото отвъд нея.

„Не мога — помисли си тя. Дъхът й беше нагорещен, в хълбока я прободе остра болка. — Ще ме хване, преди да стигна до онзи хълм.“

Гласът на Скот прозвуча в съзнанието й — той уж се смееше, но всъщност беше ядосан: „Не стигна дотук, за да свършиш така. Давай, миломое, ВЕДТСКЕН.“

ВЕДТСКЕН, да. Нямаше по-подходящ момент от сегашния да не й пука. Тя се втурна нагоре по хълма. Копнееше за сладкия вкус в устата си, но беше дала последната си глътка на ненормалния, който беше по петите й. Сега устата й беше пресъхнала от изтощение. Чуваше, че той отново я настига, само дето сега не крещеше, пазеше си силите. Болката в хълбока й се усили. Ушите й забучаха. Кикотниците се кискаха по-наблизо, сякаш искаха да наблюдават как ловецът ще хване плячката си. Обонянието й долавяше промяната в дърветата; ароматът им, който преди беше сладък, сега беше лют и стипчав като мириса на къната, която с Дарла бяха открили в банята на баба Д. след смъртта й — миризма на отрова и …

„Не идва от дърветата.“

Кикотниците се бяха умълчали. Сега се чуваше само накъсаното дишане на Дули, докато той топуркаше подир нея в опит да съкрати последните няколко метра помежду им. Лизи си представи как Скот я прегръща, как я притиска към себе си, как й шепне „Шшшт Лизи. Сега мълчанието е цената на твоя и моя живот.“

Лизи си помисли: „То не лежи на пътеката, както когато Скот се е опитал да стигне до езерото през 2004 година. Този път се е разположило покрай пътеката. Както през зимата на студения вихър от Йелоунайф, когато се натъкнах на него.“

Но тъкмо когато зърна камбанката, която още висеше на прогнилата връв и отразяваше последните слънчеви лъчи, Джим Дули се напъна до дупка и Лизи действително почувства как пръстите му се плъзват по гърба й, търсейки нещо, за което да се хванат. Сутиен, каквото и да е. Тя едва сподави писъка, който се надигна в гърлото й. Стрелна се напред със сетни сили, но нямаше да се изплъзне, ако Дули не се препъна отново и не падна, надавайки вик:

— Ти, КУЧКО!

Лизи си обеща, че той ще се кае за ругатнята.

Но може би разкаянието му щеше да е кратко.

Като живота му.

8.

Плахият звън пак се разнесе от това, което някога беше

(Има поръчка, Лизи! По-живо.)

Дървото на камбанките, а сега е Дървото на камбанките и лопатката. Ето я и нея, сребърната лопатка на Скот. Когато Лизи я остави тук, водена от подтик, който чак сега разбираше, Кикотниците ломотеха истерично. Сега вълшебната гора се беше смълчала, чуваха се само нейното хрипливо дишане и задъханите псувни на Дули. Дългучът е спял — или поне е дремел — но крясъците на Дули го бяха събудили.

Може би нещата трябваше да се развият по този начин, но това не ги правеше по-лесни. Беше страшно да чувства пробуждащия се шепот на не-чак-толкова-чуждите мисли от подсъзнанието си. Бяха като неспокойни ръце, които проверяват дали дъските са заковани здраво, или капакът на кладенеца е наместен добре. Хвана се, че мисли за твърде много ужасии, които по едно или друго време бяха гризали като червей сърцето й: двата кървави зъба, които някога бе открила на пода в тоалетната на едно кино, две дечица, които плачеха прегърнати пред входа на бакалия, миризмата на Скот; когато той лежеше на смъртния си одър, вперил в нея трескавите си очи, баба Д., която умираше на двора и кракът й потреперваше в предсмъртни гърчове.

Страшни мисли. Страшни образи, които те навестяват, когато луната е залязла, лекарството е свършило и времето е спряло.

С други думи, лошата кръв. Точно отвъд дърветата.

И сега…

Във винаги съвършеното безвремие на сега…

9.

Лизи се задъхва, сърцето й бумти, кръвта й бучи в ушите, но се навежда да вземе сребърната лопатка. Ръцете й, които преди осемнайсет години действаха машинално, не й изневеряват дори сега, когато мислите й са завладени от загубата, болката и бездънното отчаяние. Дули наближава. Лизи чува пъхтенето му. Опасността е голяма, още по-голяма, отколкото с Русокоско, въпреки че този безумец не е въоръжен, защото, ако той я сграбчи, преди да се е обърнала…

Страховете й не се сбъдват. Тя се завърта и с все сила замахва с лопатката. Металната й част улавя последната светлина, розова като повехнало цвете, и удря камбанката. Тя се сбогува с последно „звъннн“ и полита в мрака заедно с мърлявата връв. Лизи вижда как лопатата се движи напред и нагоре и си казва: „Мамка му! Това се казва замах!“ Лопатата удря лицето на Дули и се чува не хрущене — звукът, който Лизи си спомня от Нешвил — а нещо като приглушено думкане на гонг. Онзи пищи от изненада и болка. Излиза от пътеката и полита към дърветата, размахвайки ръце в опит да запази равновесие. За миг Лизи зърва носа му, изместен като на Коул; вижда и кръвта, която шурти от зейналата му уста. Отдясно, недалеч от мястото, на което Дули се мята и се мъчи да се вдигне на крака, нещо се надига. Надига се като приливна вълна. За миг мрачните и угнетителни мисли, които населяват съзнанието на Лизи, стават още по-мрачни и угнетителни; струва й се, че ще я убият или подлудят. После те потичат в по-друга посока и заедно с тях съществото в храсталаците също променя посоката си. Долитат множество звуци: шумолене на сухи листа, тъпчене на храсти, поваляне на клони и дървета. И най-неочаквано то се появява: Дългучът на Скот. Лизи разбира, че видиш ли го веднъж, времето престава да съществува и остава безкрайно проточеният агонизиращ тон на настоящето.

10.

Малко преди Лизи да осъзнае какво се случва и определено преди да е подготвена — идеята, че някога можеш да си готов за подобно нещо е абсурдна — неочаквано то се появи. Гадината с петната отстрани. Живото въплъщение на онова, което Скот имаше предвид, когато говореше за лошата кръв.

Лизи видя огромно туловище, набръчкано като напукана змийска кожа. Гадината се промъкваше през дърветата, огъвайки едни и кършейки други, някои направо прегази. Не миришеше, но издаваше странни звуци, сякаш стомахът му къркореше, след миг главата му се издигна над дърветата и закри небето. Лизи видя око, безжизнено, но бдително, черно като бездънен кладенец и голямо колкото яма, което надничаше през листака. Видя отвор в грамадната му топчеста глава, която се въртеше в търсене на плячката, и някак интуитивно усети, че каквото влезе в зейналата паст, не умира, а остава живо и пищи… остава живо и пищи… остава живо и пищи.

Самата тя не можеше да изпищи. От гърлото й не излизаше нито звук. Направи две крачки назад, крачки, които й се сториха необичайно спокойни. Изпуснаха лопатката, от която капеше кръвта на поредния безумец, и сечивото падна на пътеката. „То ме вижда… моят живот никога няма да бъде отново изцяло мой. То няма да го позволи.“

За момент то се изправи на задните си крака — безформено, безкрайно дълго създание, от чиято влажна плът стърчаха косми. Голямото му мътно око я фиксираше. Отмиращото зарево на деня и все по-силният сребърен блясък на луната осветиха остатъка от туловището му сред храстите.

След миг окото му се отмести от Лизи към пищящата, мятаща се на земята твар, която се мъчеше да намери изход от гъсталака, в който се беше оплела; Джим Дули, чиято кръв шуртеше от разбитата му уста и счупения нос; Джим Дули, на когото дори косата беше оплескана с кръв. Той забеляза кой го гледа и престана да пищи. Лизи го видя как се мъчи да закрие здравото си око, видя как ръцете му се отпуснаха, разбра, че се е предал, и за миг въпреки всичко изпита съжаление към него, миг на съчувствие и вникване, всеобхватен по силата си и нетърпим в човечността си. В този миг би върнала назад всичко, ако залогът беше само животът й, но се сети за сестра си и призова към твърдост волята и сърцето си.

Огромното същество, заклещено между дърветата, протегна глава и налапа Дули. Плътта около ямата-уста сякаш се набръчка и Лизи си спомни онзи ден, когато Скот лежеше прострелян на горещия асфалт в Нешвил. Когато се разнесе тихо сумтене, последвано от хрущене на кости и Дули нададе последен, сякаш безкраен писък, тя си спомни как Скот й прошепна: „Чувам го как се храни.“ Спомни си как сви устни, образувайки буквата О и как от тях бликна кръв, когато той издаде неприятен пуфтящ звук: ситни рубинени капчици, които сякаш увиснаха в нажежения въздух.

Лизи побягна: би се заклела, че е забравила как се тича, но побягна. Стрелна се по пътеката към хълма с лупината, далеч от Дървото с камбанките и лопатката, далеч от Дългуча, който поглъщаше живия Дули. Знаеше, че проклетата твар прави услуга на нея м Аманда, но знаеше, че в най-добрия случай това е мечешка услуга, защото, ако оцелееше след тази нощ, тя нямаше да се отърве от Дългуча, както не се бе отървал Скот, не се бе отървал нито за миг след онзи ден в детството си. Сега то беше белязало и нея, беше я направило част от своето страшно безкрайно и всеобхватно аз. Отсега нататък трябваше да внимава, особено ако се събуди посред нощ… а тя знаеше, че нощите й със здрав сън са приключили, В малките часове на нощта щеше да отклонява поглед от огледалата, от стъклата на прозорците и особено от стъклените чаши за вода — един Господ знае защо. Щеше да се брани, доколкото може.

Ако оцелееше след тази нощ.

„Много е близо, скъпа — беше прошепнал Скот, докато трепереше от студ върху нажежения асфалт. — Много близо.“

Зад нея Дули пищеше така, сякаш никога нямаше да млъкне. Лизи си помисли, че ще полудее от крясъците му. Или че вече е полудяла.

11.

Тъкмо когато излезе от гората, писъците на Дули най-после утихнаха. Тя не видя Аманда и това я изпълни с нов ужас. Ами ако сестра й се бе запиляла нанякъде? Ами ако беше наблизо, но се бе свила на кълбо сред сенките и отново беше изпаднала в кататония?

— Аманда? Аманда?

За един безкраен момент не чу нищо. След това — слава богу! — нещо изшумоля в дълбоката трева и Аманда изникна отляво. И бездруго бледото й лице, което изглеждаше още по-бледо на лунната светлина, сега беше като на призрак. Или на харпия. Тя колебливо пристъпи напред, разпери ръце и Лизи се хвърли в прегръдката й. Пръстите на Аманда бяха леденостудени.

— О, Лизи, мислех си, че никога няма да престане!

— И аз.

— Писъците бяха ужасни… не го виждах… надявах се да е Дули, но си помислих: „Ами ако е Малката? Ами ако е Лизи?“ — Аманда притисна лице във врата на по-малката си сестра и зарида.

— Добре съм, Аманда, тук съм и всичко е наред.

Аманда се отдръпна и я погледна в очите:

— Той мъртъв ли е?

— Да — отвърна Лизи. Не възнамеряваше да сподели подозрението си, че Дули може да е постигнал един вид адско безсмъртие вътре в търбуха на гадината. — Мъртъв е.

— Тогава да се махаме! Може ли?

— Да.

— Не знам дали ще мога да си представя кабинета на Скот… толкова съм разстроена… — Аманда плахо се огледа. — Тук въобще не е като в Южняка.

— Не — съгласи се Лизи и я придърпа обратно в прегръдката си. — Знам, че се боиш. Постарай се и ще успеем.

Лизи не се тревожеше дали ще се върне в кабинета на Скот в Касъл Вю, в другия свят. Според нея проблемът сега беше да останат тук. Помнеше как някога, след като беше изкълчила жестоко глезена си, докато се пързаляше с кънки, лекарят й каза, че трябва много да внимава. „Защото веднъж разтегнеш ли тези сухожилия — каза й той, — следващия път това е фасулска работа.“

Фасулска работа следващия път, хубаво. То я беше видяло. Онова око, голямо като помийна яма, едновременно мъртво и живо, се беше спряло на нея.

— Лизи, толкова си смела — тихо изрече Аманда. Още веднъж погледа полегатия хълм, обрасъл с лупина и някак непознат под все по-силната лунна светлина, и отново притисна лице към шията на Лизи.

— Продължавай да говориш така и още утре те връщам в „Грийнлон“. Затвори очи.

— Готово.

Лизи също затвори очи. За миг осъзна, че топчестата глава е само търбух, проход към чернотата, изпълнена с лоша кръв. Чуваше как Джим Дули още пищи вътре, само че сега звукът беше слаб и примесен с други писъци. С нечовешко усилие прогони от съзнанието си звуците и образите и си представи бюрото от червен клен и „Джамбалая“ песен — на кого другиго? — на Стария Ханк. Имаше време да се сети как отначало със Скот не можеха да се върнат, когато бе станало напечено, защото Дългуча беше подире им, сети се

(причината е в одеялото, Лизи, чувствам го като котва)

за думите на Скот, запита се защо Аманда гледаше с такъв копнеж вечния кораб „Ружите“ (ако това не беше прощален поглед, здраве му кажи) и времето изтече. За пореден път усети как въздухът се завихря и лунната светлина изчезна. Усети го, без да отвори очи. Стори й се, че пада, и двете се озоваха в кабинета, където беше тъмно, защото Дули беше изключил бушоните, но Ханк Уилямс все още пееше „Ивон, любима, оле-оле-оле-ле“, защото дори сега държеше да го чуят.

12.

— Лизи? Лизи!

— Манда, смазваш ме, отмести се…

— Лизи, върнахме ли се?

Две жени в мрака. Една върху друга на пода. „За да изпратят Ивон, с дузини се насъбраха роднини…“ — звучеше стереоуредбата.

— Да, мамка му! Отмести се, не мога да дишам.

— Извинявай… Лизи, легнала си ми на ръката… „Копеле, голям купон ни чака, голям купон надолу по реката!“

Лизи успя да се изтърколи надясно. Аманда издърпа ръката си и миг по-късно освободи Лизи от тежестта си. Лизи си пое дълбоко дъх. Ханк Уилямс престана да пее.

— Лизи, защо е толкова тъмно?

— Не помниш ли, че Дули спря тока?

— Той изключи бушоните — поправи я Аманда. — Ако беше спрял тока, телевизорът нямаше да работи.

Лизи би могла да попита защо телевизорът изведнъж беше изгаснал, но не си направи труда. Сега имаше по-важни неща, с които да се занимават. Както се казваше, други точки бяха на дневен ред.

— Да отидем в къщата.

— И аз съм сто процента за това — съгласи се Аманда. Пръстите й докоснаха лакътя на Лизи, спуснаха се по-надолу и стиснаха ръката й. Двете сестри се изправиха заедно.

— Не се обиждай, Лизи, но повече кракът ми няма да стъпи тук — прошепна Аманда.

Лизи я разбираше, обаче самата тя беше претърпяла промяна в чувствата. Спор да няма, преди кабинетът на Скот я плашеше. Две дълги години все отлагаше разчистването му. Но сега най-тежката задача беше изпълнена: с Аманда бяха прогонили призрака на Скот… може би завинаги.

— Отиваме в къщата. Ще приготвя горещ шоколад.

— Може пък да започнем с малко бренди? — продължи Аманда. — Или няма бренди за шантавите дами?

— За шантавите дами — не, обаче за теб има.

Хванати за ръце, тръгнаха към стълбите. Лизи спря само веднъж, когато настъпи нещо. Наведе се и вдигна кръгло стъкълце, дебело около три сантиметра. Досети се, че е от очилата за нощно виждане на Дули, и го захвърли с гримаса на отвращение.

— Какво има? — попита Аманда.

— Нищо. Горе-долу виждам нещо. А ти?

— И аз. Но не ме пускай.

— Няма, скъпа.

Заедно слязоха в обора. Отне им повече време, но им даде много повече сигурност.

13.

Лизи извади най-малките чаши за сок и наля по глътка бренди за двете от бутилка, която измъкна от барчето в дневната. Чукнаха се. Всяка лампа в помещението светеше, дори нощната лампа на малкото бюро в ъгъла, което Лизи използваше, когато попълваше чекове.

— През устата — каза тя.

— И през стомаха — добави Аманда.

— Право в главата — изрекоха в един глас и отпиха. Аманда се преви и изпъшка. Когато се изправи, на бледите й страни бяха цъфнали рози, носът й се беше зачервил. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Какво беше това, мамка му?!

Лизи, чието гърло гореше като лицето на Манда, вдигна бутилката и прочете надписа на етикета: „Бренди «Стар». Произведено в Румъния.“

— Румънско бренди? — облещи се Аманда. — Няма такова животно! Откъде го имаш?

— Подариха го на Скот. Беше направил нещо — забравих какво — но мисля, че му го дадоха с комплект писалки.

— Вероятно е отровно. Излей го в умивалника, аз ще се моля да не умрем.

— Ти го излей, междувременно ще приготвя горещия шоколад. Произведен в Швейцария. Не в Румъния.

Понечи да се извърне, но Аманда я докосна по рамото.

— Може би е по-добре да пропуснем горещия шоколад и да се омитаме оттук, преди някой полицай да е дошъл на проверка.

— Така ли смяташ? — Още докато задаваше въпроса, Лизи знаеше, че Аманда е права.

— Да. Бъз ли те е да се върнеш в кабинета?

— Разбира се, че не.

— Тогава вземи револверчето. Не забравяй, че лампите не работят.

Лизи вдигна капака на малкото бюро и взе фенерчето, което държеше там. Включи го и лъчът му освети помещението. Докато миеше чашите, Аманда отбеляза:

— Ако някой разбере, че сме били тук, няма да е краят на света. Но ако твоите шерифи научат, че сме били въоръжени… и че приблизително по същото време онзи тип се е изпарил от лицето на земята…

Лизи, която беше мислила само как да подмами Дули до Дървото на камбанките и лопатката (Дългуча не бе присъствал дори в най-смелите и фантазии) осъзна, че още има какво да се свърши и че най-добре да се залавя за работа. Професор Удбоди никога не би съобщил за изчезването на старото си приятелче, но не беше изключено човекът да има роднини някъде, а ако на този свят някой имаше мотив да се отърве от Черния принц на инкунксите, това беше Лизи Ландън. Разбира се, липсваше труп, но все пак повечето хора биха казали, че със сестра й са прекарали следобеда и вечерта по изключително подозрителен начин. Отгоре на всичко от полицията знаеха, че Дули я е заплашвал; тя самата им беше казала.

— Ще се отърва от боклуците му.

— Добре — измънка Аманда, без да се усмихне.

14.

Светлината от фенерчето й подейства успокояващо и опасението й, че като е сама, кабинетът ще й се стори призрачен, не се сбъдна. Имаше работа и без съмнение това я мобилизира. Първо прибра патфайндъра обратно в кутията за обувки, после огледа пода. Намери двете стъкла от очилата за нощно виждане плюс няколко алкални батерии, за които предположи, че са част от зарядното устройство. То сигурно се беше пренесло в другия свят, макар че не помнеше да го е виждала; батериите бяха останали тук. Вдигна от пода отвратителния книжен плик на Дули. Аманда или го беше забравила, или дори не беше разбрала на кого е, но така или иначе, полицията не биваше да го намери. Особено в комбинация с револвера. Знаеше, че с експертиза може да се установи дали оръжието наскоро е произвело изстрел — не беше тъпа (пък и гледаше „От местопрестъплението“). Също така знаеше, че експертизата не може да установи дали изстрелът в тавана е бил единствен. Опита се да носи плика така, че да не чува ужасяващото дрънчене на „инструментите“, но не успя. Огледа се за други следи от Дули и не откри нищо. На килима имаше петна от кръв, но анализът щеше да покаже, че е нейната кръв. Разбира се, това щеше да изглежда много подозрително, ако ченгетата видеха какво има в плика, но отървеше ли се от него, всичко щеше да е наред. Вероятно.

„Къде е колата му? Джипът му? Защото знам, че колата, която видях, беше неговата.“

Сега нямаше причина да се тревожи за колата. Беше тъмно, нямаше да я видят. Сега най-много се страхуваше от онова в плика. И за сестрите си. Дарла и Канти, които беше изпратила за зелен хайвер в лудницата „Акадия“ в Дери. За да не попаднат в сортировачката на господин Силвър, версия „Джим Дули“.

Но наистина ли трябваше да се безпокои за тях? Не. Щяха да се вбесят… и да любопитстват…, но щяха да млъкнат, когато Лизи и Аманда им кажеха, че е било абсолютно наложително да постъпят така. Защо? Защото са сестри, ето защо. С Аманда трябваше да подходят внимателно и да скалъпят някакво обяснение (Лизи нямаше представа що за история е нужна, за да обясни цялата каша, но на Скот със сигурност щеше да му хрумне нещо). Нямаше да минат без обяснения, Дарла и Кантата имаха съпрузи. А съпрузите твърде често бяха вратичката, през която тайните излизат на бял свят.

Когато Лизи понечи да си тръгне, змията от книги, която дремеше край стената, прикова погледа й. Тримесечници и алманаси, годишници и специализирани списания, вестници и копия от дипломни работи, посветени на творчеството на Скот. Много от тях съдържаха снимки от един отминал живот — да го наречем СКОТ И ЛИЗИ! ЖЕНЕНИ!

Представи си как студенти разчленяват змията и я натоварват в кашони от известни марки алкохол, нареждат ги в багажника на камион и го подкарват. Към Питсбърг? Боже опази! Лизи не смяташе, че е отмъстителна, но след Джим Дули в ада щеше да завали сняг, преди тя да дари творби на Скот там, където Лудбоди може да ги чете, без да си купи самолетен билет. Не, щеше да ги предостави на библиотека „Фоглър“ към университета в Мейн, намиращ се близо до Клийвс Милс. Представи си как стои и надзирава товаренето на кашоните; може би дори черпи със студен чай студентите след привършване на работата. Те ще изпият чая и ще й благодарят. Един навярно ще и каже колко много харесва книгите на мъжа й, а другите ще добавят колко много съжаляват за загубата й, все едно е починал преди две седмици. Тя ще им благодари. После ще застане на прага и ще гледа как символите на живота й със Скот си отиват с камиона.

„Наистина ли ще го направиш?“

О, да! И все пак змията, дремеща покрай стената, привличаше погледа й. Толкова много книги, потънали в дълбок сън, привличаха погледа й, събуждаха спомени. Имаше едно време млада жена на име Лизи Дебушър, девойка със стегнати гърди. Беше ли самотна? Да, малко. Поуплашена? Е, може ли да си на двайсет и две години и да не си поуплашен? В живота й се бе появил млад мъж. Млад мъж, с немирен перчем, падащ на челото му. Млад мъж, който все имаше какво да каже.

— Винаги съм те обичала, Скот — прошепна тя на празния кабинет. Или може би на книгите, потънали в сън. — Теб и голямата ти уста. Бях твоята мацка. Помниш ли?

Грабна фенерчето и слезе по стълбите, понесла кутията за обувки и ужасната кесия на Дули.

15.

Аманда стоеше на кухненската врата:

— Слава Богу! Вече започвах да се притеснявам. Какво има в плика?

— По-добре да не знаеш.

— О… кей. Той… сещаш се, нали го няма?

— Да, така ми се струва.

— Дано си права. — Аманда потрепери. — От такива изроди тръпки ме побиват.

„Нищо не знаеш“ — помисли си Лизи. — Ами хубаво… Да тръгваме, а?

— И къде да отидем?

— Лисбон Фолс. Старата ферма.

— Какво… — Лизи млъкна. По някакъв странен начин в идеята на Аманда имаше логика.

— Дошла съм на себе си в „Грийнлон“, както каза на онзи доктор Олбърнес, и си ме завела вкъщи, за да се преоблека. После съм откачила и съм започнала да плещя за фермата. Хайде, Лизи, да тръгваме, преди някой да ни е спипал. — Аманда я поведе в мрака.

Лизи беше толкова смаяна, че не се възпротиви. Старата ферма на фамилията Дебушър се намираше на края на Сабатъс Роуд в Лисбон, на около деветдесет километра от Касъл Вю. Завещан на пет сестри (с трима живи съпрузи), имотът вероятно и за в бъдеще щеше да запада, освен, ако цените на недвижимите имоти не скочеха драстично, принуждавайки съсобствениците да изгладят разногласията си. Данъците се плащаха от попечителски фонд, учреден от Скот в края на осемдесетте.

— Защо си искала да отидем във фермата? — попита Лизи, докато се наместваше зад волана на беемвето.

— Не ми е ясно.

— Не съм уточнила. Заявила съм, че искам да видя старата съборетина, за да не се върна пак в зоната на здрача, и ти естествено си ме завела.

— Естествено — отвърна Лизи. Огледа се в двете посоки, видя, че не се задава превозно средство и по-специално — кола на местния полицейски участък — и зави наляво, по пътя, който минаваше през Меканик Фолс, Поланд Спрингс, после през Грей и щеше да ги отведе до Лисбон.

— А защо сме изпратили Дарла и Канти за зелен хайвер?

— По мое настояване. Бояла съм се, че ако дойдат, ще ме закарат насила вкъщи, у вас или дори в „Грийнлон“, преди да се видя с мама и татко и да прекарам малко време у дома.

За миг Лизи не схвана за какво говори Аманда — да прекара малко време с мама и татко? После вдяна. Семейният гроб на фамилията Дебушър се намираше близо до гробището Сабатъс Вейл. Добрата майка и Денди бяха погребани там заедно с деденцето, баба Д. и Бог знае колко още роднини.

— А не те ли беше страх, че аз може да те върна в „Грийнлон“?

Аманда я изгледа снизходително:

— И защо ти е да ме връщаш? Ти си тази, която ме измъкна оттам.

— Може би, защото си се смахнала? Нормално ли е да искаш да се върнеш на място, което е изоставено от над трийсет години?

— Пфу! — Аманда махна пренебрежително с ръка. Открай време те въртя на малкия си пръст, Лизи. Дарла и Канти го знаят много добре.

— Да, бе, как ли пък не!

Аманда само я удостои с влудяваща усмивка. Светлините на контролното табло придаваха на лицето й призрачен зеленикав оттенък. Лизи понечи да продължи спора, но се отказа. Обяснението щеше да бъде прието, защото можеше да бъде сведено до няколко основни идеи: Аманда се държеше ненормално (дотук нищо ново) и Лизи й играеше по свирката (разбираемо предвид обстоятелствата). Вероятно всички щяха да се хванат. А що се отнася до кутията с револвера… и плика на Дули…

— Ще спрем в Меканик Фолс — заяви тя. — До моста над река Андроскогин. Имам няколко неща за изхвърляне.

— Да, имаш — съгласи се Аманда, скръсти ръце на скута си, положи глава на облегалката и затвори очи.

Лизи включи радиото и не се изненада ни най-малко, когато чу Старият Ханк да пее „В кънтрибара“. Заприпява си тихичко. Знаеше всяка дума. Това също не я изненада. Някои неща не се забравят. Беше стигнала до убеждението, че тъкмо нещата, които практичният свят отхвърля като ефимерни — неща като песните, лунната светлина и целувките — понякога се оказват най-дълготрайни. Може и да бяха глупави, но не изпадаха в забрава. Така и трябваше да бъде. Да, точно така.