Еркман-Шатриан
Потомъкът на върколака (9)

IX

Граф Нидек умираше!

Какво можеха да сторят в този момент изкуството и знанието пред тази величава битка между живота и смъртта? В този смъртен час, в който невидими войни са бяха вкопчили в сетен лют и жесток двубой… какво му оставаше на лекаря?

Да наблюдава, без да може да помогне, да слуша, да тръпне и горещо да се моли Богу!

Понякога в такива моменти ни се струва, че битката за миг е приключила. Почувствал, че друг изход няма, животът се оттегля в своята крепост да си отдъхне за малко, да почерпи сили и кураж от отчаянието. Ала зловещата смърт мигом го следва и там. И отново битката се разпалва завчас — още по-разгорещена, по-близо до фаталния край.

А болникът, облян в собствената си студена пот, изцъклил очи, отпуснал немощно ръце, той с нищичко не може да си помогне. Диханието му — ту накъсано, хрипливо, учестено, ту дълбоко и тежко — то често показва странните обрати в този титаничен сблъсък.

И тук неминуемо присъстващите се споглеждат, сепват се от мислите, споходили ги в този миг: „Нима възможно е след време и на нас това да ни се случи? Нима и нас това ни чака? Нима смъртта е вечно тя ликуваща и жънеща победи? Нима способна е да ни отнеме земния живот и в мъртвешките покои пренесе? Нима животът ни, душата ни ще полетят на своите криле към други и далечни непознати небеса, след като така безстрашно са се борили? Това ли е спасението за нашите души — да предадат в ръцете на смъртта един бездушен труп, а не духа му величав? О, върховно утешение, надеждица за справедливост, увереност за вечен рай — кой варварин би дръзнал да ви изтръгне от сърцето на Човека?“

Към полунощ ми се стори, че нищо повече не можеше да се направи за граф Нидек. Агонията беше започнала. Пулсът му бе станал нередовен, пропадаше, понякога направо се губеше… сетне отново се появяваше.

Бях опозорен — не можех по никакъв начин да се намеся. Оставаше ми едно-единствено нещо: да наблюдавам тъжно трагичната кончина на този човек…

Умората подкосяваше краката ми. Всички умения, цялото лечителско изкуство, на което бях способен, знания, сили… всичко бях дал от себе си, всичко възможно бях изпробвал…

С неузнаваем глас помолих Шпервер да остане край графа да бди… за да склопи очите на болника.

Горкият мой пастрок! За първи път го виждах такъв — опечален, отчаян, той скубеше косите си неутешимо и горчиво се кореше за възгласа си: „Граф Нидек, какво правите? Какво ви става?“, сякаш това бе капката, преляла чашата и довела смъртта.

Прибрах се сам във Вълчата кула. Едва се докоснах до храната — не изпитвах никакъв глад.

Буен огън пращеше в камината. Хвърлих се в леглото с дрехите и сънят не закъсня: тежък, неспокоен, често накъсван от въздишки и несвързаното ми бълнуване.

Бях заспал така, обърнал лице към огнището, а светлината на огнените езици ближеше настлания с плочи под.

След около час може би огънят постепенно стихна, ала както често се случва в подобни случаи, преди окончателно да изтлеят, последните пламъчета за миг оживяха, изпърхаха с червените си крилца по стените и надигнаха натежалите ми ресници.

Замаян все още от тежкия полет насън и наяве, аз едва отворих клепачи да видя каква беше тази призрачна непонятна игра на светлини и сенки. И тук ме чакаше ужасяващата изненада: в дъното на мрачната ми обител, едва-едва осветяван от няколкото все още тлеещи въглена, се очертаваше тъмен профил. Замигах в неверие: силуетът на Черната Чума.

Беше приклекнала върху едно трикрако столче и мълчаливо се грееше край огъня.

Не можех да повярвам на очите си. В началото си помислих, че е зрителна измама — естествена последица от безпокойните ми мисли през последните дни. Надигнах се на лакти, вторачих по-внимателно взор. Очите ми се разшириха от ужас — първичният страх на човека от неведомото, необяснимото.

Но колкото и да напрягах поглед, това наистина бе тя — спокойна, неподвижно застинала и безмълвна, обхванала с ръце коленете си, такава, каквато на идване в замъка за първи път я бях видял — клекнала в снега, присвила дълъг врат, с орлов нос и стиснати устни.

Обля ме студена пот. Опитах да събера мислите си.

Как Черната Чума се бе озовала тук? По какъв начин бе достигнала и как се бе вмъкнала в тази висока самотна кула, която се издигаше на предната отвесна гранитна стена на замъка, от чийто връх до дъното на урвата имаше най-малко трийсетина метра?

Изведнъж всичко, което ми беше разказвал Шпервер за тайнствената сила и мощ на магьосницата, за невероятните й способности… всичкото това ми се стори правдоподобно и напълно достоверно!

А в главата ми веднага изплува друга картина — ръмжащият срещу стената Ливерле…

Свих се в постелята. Престанах да дишам. Заобиколен от сивите студени каменни зидове, струваше ми се, че съм застинал в прегръдките на огромно каменно чудовище и не смеех да помръдна, за да не пробудя яростта му. Сякаш бях мишка, наблюдаваща котката от дъното на своята дупка.

Старицата също не помръдваше. Продължаваше да клечи на табуретката срещу камината, издълбана в скалата. Единствено устните й потрепваха, нашепваха неразбираеми думи.

Сърцето ми заби лудо, с всеки изтърколил се миг страхът ми нарастваше, резултат от вледеняващата тишина и това безумно видение!

Странната сцена продължаваше вече четвърт час, когато най-сетне огънят, погълнал последните елови вейки, предупредително подскочи извън огнището. Клонките немощно изсъскаха, огънаха се. Хилави снопчета светлинка бликнаха, заиграха по стената в дъното на стаята.

Макар и немощен, този проблясък се оказа достатъчен, за да огледам по-внимателно Черната Чума.

Беше облечена в стара, извехтяла виолетовочервена рокля от брокат^[1], който в полумрака изглеждаше твърд като картон. На лявата си китка носеше масивна гривна, златна шнола във формата на стрела стягаше гъстите й посивели коси и ги изпъваше назад към тила.

Видение, долетяло сякаш от миналото — потаен обитател на нощта!

Вещицата явно нямаше враждебни намерения. Ако бяха такива, тя щеше да се е възползвала от съня ми, за да ги осъществи. Подобна мисъл започна донякъде да ме успокоява, когато старицата най-ненадейно се надигна и бавно… съвсем бавно започна да се приближава към моето легло, осветявайки пътя с факлата, която току-що беше запалила.

Тогава забелязах втренчените й, обезумели очи, налудничавия й поглед.

Все още си мислех наивно, че всичкото това е сън. Направих усилие да се събудя напълно, да се изправя, да я пресрещна и се защитя, да извикам за помощ — ала нито един мускул по тялото ми не трепна, не отвърна на повика на съзнанието, от устата ми не се отрони и стон!

Старицата вече се беше надвесила над мен между завесите на балдахина, изпиваше ме с поглед и странна усмивчица танцуваше върху устните й. Трябваше да се разкрещя, да направя някакъв опит за защита… но погледът й ме парализираше, все едно бях птица, хипнотизирана от змия.

Докога тя щеше да ме наблюдава така? Времето се разтегли, всеки миг ми се струваше вечност.

Какво щеше да стори Черната Чума?

Очаквах всичко.

Устните й потрепнаха, но не оформиха никакви думи. Дочух само едно ръмжащо гъргорене, идващо като през задръстено с пяна гърло.

После магьосницата неочаквано извъртя глава, наостри уши.

С бързи крачки заситни през стаята, отвори вратата.

Моментът беше настанал!

Аз най-накрая се престраших, събрах частица кураж и като пружина изскочих от постелята. Втурнах се по петите на вещицата, която с едната ръка беше надигнала факлата, а с другата държеше вратата широко разтворена.

Тъкмо щях да я сграбча за косите, когато под ъглестия свод в дъното на коридора, който водеше към площадката на замъка, забелязах…

Граф дьо Нидек!

Да, самият граф Нидек, когото вече смятах за умрял.

Нещо в стомаха ми се преобърна! О, кошмарно видение! О, незрящ фантом на страховитото!

Графът беше облякъл огромна кожа на вълк, чиято горна раззината челюст се спускаше като козирка над челото, наточените нокти на яките лапи обгръщаха раменете му, тежка рунтава опашка се влачеше след него по плочките.

Обут беше в дебели груби обуща, съшити от набързо стъкмени кожени парчета; сребърна метална кука във формата на остър закривен нокът пристягаше вълчата кожа около врата му и с изключение на безжизнения, изцъклен поглед, всичко в лицето, в осанката му известяваше властната, силна натура — това бе той, Господарят!

Властелинът на Замъка!

Единственият по тези места, който под пълната прегладняла луна беше призван да поразява като Божията десница!

Озовал се срещу такова невероятно творение, аз изпаднах в шок — мислите ми се заблъскаха в главата, съзнанието ми отказа да възприеме видяното. Бягството назад бе невъзможно. Въпреки това ми беше останала частичка трезв разум, тя ми позволи да отскоча встрани и да се свия в нишата на прозореца.

Графът влезе, изгледа вещицата, заговориха тихо. Толкова тихо, че макар и наблизо, ми бе невъзможно да чуя каквото и да било. Ала жестовете и на двамата бяха повече от красноречиви: вещицата сочеше леглото, графът кимаше и с ръмжене се съгласяваше.

После на пръсти те приближиха камината. Там, полускрита в сянката на междинната греда, Черната Чума разви някакъв голям чувал, като се изкиска.

Едва-що видял чувала, графът с три скока се озова до моето легло, пъхна се сред завеските, надвеси се отгоре и натисна с коляно. Завесите се разлюляха. Тялото на графа изчезна зад гънките на воалите. Виждах само единия от нозете му, опрян в плочките на пода, другият продължаваше да натиска постелята, яките лапи се впиваха като мълнии, вълчата опашка се размахваше наляво-надясно.

Убийство?

Дори и най-големият страх, и най-жестокият ужас — нищо не би могло да ме потресе така дълбоко, както тази безмълвна сцена.

Вещицата на свой ред притича, разтвори чувала.

Още няколко мига завеските потръпваха в сумрака, сенките призрачно подскачаха по стените. Ала най-ужасяващото в цялото зрелище бе, че ми се стори да забелязвам кръв, която се разплиска в локвичка по плочника, а след това бавно запълзя в тъничка струйка към камината… Всъщност беше снегът от обущата на графа, който сега се топеше и стичаше по земята.

Продължавах да гледам втренчено черната диря. Езикът ми се бе сковал в гърлото, когато пред мен нещо изшава.

Магьосницата и графът омотаваха един в друг чаршафите и ги тъпчеха в чувала. Не знам защо, но ми се стори, че и двамата бързаха занякъде, притеснени като куче, което, след като си е свършило работата, начаса гледа да зарие земята.

В един момент граф Нидек не издържа. Без да са довършили пъкленото дело, той рязко метна безформения куп на гръб и с широки крачки се отправи с чувала към вратата. Вещицата закрета подире му. Едва го догонваше с факела, а част от чаршафа се влачеше след тях. Двамата бързо прекосиха площадката.

Коленете ми се подгънаха, изпитах усещането, че ще се свлека на земята. Съвсем тихичко се замолих.

Не бяха изминали и десетина минути след безумната зловеща сцена, когато аз вече се бях втурнал по петите им, поведен от някакво неочаквано, непреодолимо любопитство.

На свой ред тичешком пресякох площадката и тъкмо щях да свърна под ъгловатото сводче на кулата, когато изведнъж някаква дълбока дупка зейна в краката ми и едва не полетях в небитието: тясна стълба се спускаше на зигзаг надолу и се усукваше в студения мрак, съзрях в дълбините факлата да просвятква като светулка край каменния стълб, около който се виеха стъпалата — колкото повече се потапяше и отдалечаваше запалената борина, толкова по-невидима ставаше. Ледена влага лъхаше от дъното, усетих, че ме облива студена пот и… Нещо в този мрак ме караше да настръхна. Някакво хладно, болезнено пробождане, от което стомахът отново ме сви.

„Студено е — помислих си за миг, — но не е само от студа!“

Спуснах се по първите стъпала, решен докрай да преследвам отдалечаващата се пътеводна светлинка.

Докато преплитах крака в тъмнилото, изведнъж тя се изгуби, а това можеше да означава едно-единствено нещо: графът и вещицата бяха достигнали дъното на пропастта.

Стиснах още по-здраво парапета и продължих да се спускам, уверен, че после ще мога да се върна обратно в кулата през същия изход.

Скоро стъпалата секнаха. Зашарих с поглед край мен и на лунната светлина установих, че от лявата ми страна лъчите на среднощницата осветяваха ниска вратичка, полускрита зад коприва и буренаци, потънали в скреж. Отръсках снега, разчистих ги и… се озовах в подножието на Вълчата кула, надвиснала отгоре ми като черен каменен исполин.

Кой можеше да предугади, че подобна дупка води в замъка? И кой бе разкрил съществуването й на вещицата? Въпроси, които напираха в съзнанието ми, ала нямах никакво време сега да размишлявам над тях.

Огромната равнина се бе ширнала пред мен, окъпана в светлина, сякаш бе ден. Отдясно бе черната нащърбена линия на Шварцвалд с островърхите си скали и тесни усойни клисури, проточила се напред, задънила хоризонта.

Въздухът бе мразовит, но спокоен, почувствах се напълно събуден, отрезвял в тази ледена атмосфера. Сцената бе осветена от звездната светлина, звездите бяха ярки, каквито са само в планината, луната бе невероятно лъчиста и пълна. Пейзаж сякаш извън времето.

Първата ми работа бе да проследя накъде се бяха запътили графът и вещицата. Бързо ги забелязах — на фона на звездното небе високите им силуети се открояваха и като черни щрихи браздяха девствения снежен покров. Двамата се катереха по хълмчето на около двеста метра пред мен.

Едва на дъното на падината отвъд бърдото успях да ги застигна.

Графът крачеше вече по-бавно, като че ли уморен, плащеницата от чувала се влачеше след него. Вещицата креташе все така малко встрани и странно — в походката, в поведението, в откъслечните им жестове като че ли имаше нещо… автоматично.

Вървяха на двадесет крачки пред мен, като следваха изровената пъртина за Алтенберг. Фигурите им леко се олюляваха, потъваха ту в сянка, ту биваха заливани от светлината на луната, чийто блясък точно тази нощ за сетен път ми се стори удивителен и невероятен. Няколко облака се мъчеха да догонят среднощното светило, но бяха още твърде далече, развлечените им парцали като черни костеливи ръце се протягаха, опитваха се да го сграбчат, ала целомъдрената Диана все им се изплъзваше и студените лъчи, подобно наточени остриета, ме пронизваха в сърцето.

В един момент ми хрумна да свърна обратно, да се върна и прибера на топло в моята постеля край камината и да зарежа всичкото това. Ала някаква невидима сила ме подтикваше да следвам все по-настойчиво траурния кортеж^[2].

И досега още помня пътечката, криволичеща в снега между храсталаците на Шварцвалд, все още ясно чувам хрущенето на снега под краката ми, прошумоляването на листата при най-малкия повей на режещия вятър; виждам се как продължих да следвам двете мълчаливи невероятни нощни творения… и все още не мога да разбера каква бе онази тайнствена сила, която ме караше да продължавам напред, да вървя подир тях.

После изведнъж се озовахме в гората под огромните букове, които, настръхнали и голи, бяха разперили зловещо щърбавите си клони-ръце. Черни сенки подскачаха по превилите се стволове, пълзяха покрай пъртината, пресичаха я, катереха се от другата й страна. Понякога дори ми се струваше, че ги чувам да крачат зад мен.

Рязко извръщах глава, но не виждах, естествено, нищо.

Така най-неусетно се изкачихме на върха Алтенберг. Пред нас бе скалистият гребен, отвъд канарите се долавяше лекият плисък на потока Шнееберг, но зиме потоците не текат — единствено тъничка струйка се процеждаше и криволичеше под дебелата ледена покривка.

Тишината беше безмерна, такава, каквато никога не е била, никакво изшумоляване нямаше, дори загатване за такова. И това бе най-странното, най-удивителното в цялата тази среднощна история!

После граф Нидек и вещицата намериха пролука в скалата. Вмъкнаха се в нея без колебание и поеха нагоре с такава невероятна увереност, която още повече ме озадачи и за кой ли път тази нощ ме завари неподготвен. Наложи се да се вкопчвам в шубраците, за да мога да ги следвам. Ето как, запъхтян, изцедил и последните силици от себе си, аз се озовах изведнъж на три крачки от тях на самия ръб на скалата, която отгоре изглеждаше като отсечена. От едната ми страна беше бездънната пропаст, отляво, иначе ревящият лете Шнееберг, ала сега — замръзнал, застинал в своя шеметен летеж. Спомените за скачаща, громоляща вода, увлякла в своя устрем надолу съседните дървета, погълнала близките храсталаци и всмукала в своите водовъртежи клонаците и коренищата, това видение за взривна сила и експлодираща енергия, застинало в прегръдките на ледената смърт, плюс тези две пъклени мълчаливи творения на мрака, които като автомати продължаваха своето кой знае какво необяснимо сатанинско деяние, ме накараха отново да настръхна.

Дори и природата като че ли споделяше моя панически страх.

Графът смъкна товара от рамото си, остави го на земята. После двамата с вещицата се наведоха към чувала, хванаха го в двата края. Леко го залюляха за миг над ръба на пропастта, след което дългата плащеница се понесе надолу в урвата. Убийците се наведоха да я проследят.

Още виждам полета на дългия бял чаршаф. Виждам го как леко се рее във въздуха, как пропада в мрака надолу, сякаш поразен лебед във висините — с прекършено крило, с неестествено извъртяна назад глава, увлечен в спиралите на смъртта.

Сетне всичко изчезна, потъна в безвремието.

В този момент облаците, гонили неуморно луната, най-сетне я застигнаха, опитаха се да я обвият в черните си плащове. Ярките лъчи на среднощницата уплашено се отдръпнаха.

Секунди преди мракът да ни обгърне, ми се мярна и друго видение — магьосницата държеше графа за ръката и го дърпаше към зейналата бездна…

Видението трая само един миг, след което облаците засенчиха напълно луната. Не можех да помръдна — само една крачка, едно лекичко хлъзване и… щях да полетя в урвата.

Сигурно всичко бе продължило не повече от няколко минути, но те ми се сториха цяла вечност…

Най-сетне облаците се раздиплиха, аз плашливо се озърнах…

Бях сам! Освен мен на върха на скалата нямаше никой. Снегът ме бе всмукал почти до коленете.

Обзет от неописуем ужас, побързах да се спусна по стръмнината и веднъж излязъл на равното, хукнах презглава обратно към замъка. Бягах така, сякаш бях извършил ужасно престъпно деяние.

Граф Нидек и вещицата не се виждаха никъде в равнината.