Еркман-Шатриан
Потомъкът на върколака (10)

X

Като замаян бродех край замъка Нидек, а дупката, през която бях излязъл, все ми убягваше и не успявах да я намеря. На всичко отгоре звездите като че ли избледняха и сега едва-едва просветваха. Почувствах се зле, дишането ми стана трескаво и накъсано, в стомаха ми запъпли необясним ужас. Някаква прокобна, гибелна злина надвисна във въздуха. Толкова вълнения и емоции накуп през последните дни започваха да ми се отразяват зле. Вървях напосоки и се питах дали след всичко преживяно и аз самият не се превръщах в жертва на лудостта, която, бе съвсем явно, вече мътеше и моето съзнание. Все още не можех да се реша да повярвам в онова, на което бях станал свидетел, а в същото време се ужасявах от трезвостта на разсъдъка и яснотата на сетивата ми. Харесва ни да си мислим, че всичко на тоя свят е фиксирано и подредено. Но не е. Навсякъде около нас нещата се променят, може би не толкова бързо, че да можем веднага да разпознаем промяната, но е така… А най-лошото е, когато на собствен гръб изпитаме самите промени…

Дори месечината е способна да направи безумни неща, а тази нощ не бе просто пълнолуние. Луната беше пораснала, беше в своята най-пълна фаза. И този човек, който с надигнат срещу мрака факел се бе покачил на прозореца, същият, който виеше като подивял единак, а после насън най-хладнокръвно бе извършил престъпление, сякаш за да изкупи минали грехове, без да пропусне нито един необходим жест, нито една, дори и незначителна подробност, който веднага след това бе избягал от мястото на престъплението и с помощта на своята не по-малко странна съзаклятница бе поверил в обятията на бездната тайнството на своето престъпление — ето, това бяха нещата, които мъчеха съзнанието, разпалваха въображението ми, превръщаха реалността на дните ми в кошмар.

Продължавах да тичам край замъка и да търся входа, останал без дъх.

После се загубих сред снеговете, без да знам коя посока да избера…

С приближаването на утрото времето ставаше все по-мразовито. Целият вече треперех, не чувствах крайниците си. Проклинах Шпервер, задето беше дошъл да ме изтръгне от топлия уютен Фрайбург и да ме насади на такива пачи яйца. Отвратително приключение!

Най-сетне, с вкочанясала брада и премръзнали уши успях да открия парадния вход на замъка и да позвъня на портала.

Трябва да бе към четири сутринта, защото Кнапвурст не се отзоваваше, а времето се точеше отчайващо бавно. Макар и съвсем наблизо до главния портал, облегната в скалата, къщичката на портиера оставаше мълчалива. Може би точно в този момент гърбушкото се обличаше или размишляваше, кой по дяволите, го безпокои по никое време, преди да се реши да подаде нос в сковалия студ, но по-вероятно беше да е заспал дълбоко, продължавайки да сънува сладки сънища, необременени от кошмари като моите.

За кой ли път премръзналите ми пръсти задърпаха звънеца.

Едва сега за мое щастие гротескната фигура на джуджето изникна изневиделица, а после през решетката ме блъсна ядният му вик:

— Кой там?

— Аз съм… доктор Фриц!

— А-а-а… Това е друго…

Кнапвурст се върна в стаичката и пак се забави цяла вечност, докато намери фенер. Сетне стъпките му заскърцаха във вътрешното дворче, видях го да хлътва до корем сред натрупалия сняг… и пак избоботи, този път по-дружелюбно:

— Простете, простете, доктор Фриц! — заоправдава се човечето. — Все си мислех, че сте горе, във Вълчата кула. Значи вие звъняхте? Виж ти! Сега разбирам защо малко след полунощ Шпервер идва да ме пита дали някой не е излизал. Отвърнах му, че никого не съм видял, защото така си и беше… не бях ви забелязал да излизате…

— Слава на Всевишния, господин Кнапвурст, отворете ми по-напред, после ще ми обяснявате!

— Да, да, разбира се, ей сегичка! Имайте още малко търпение!

И гърбушкото съвсем бавно, сякаш нарочно, се зае да отключва катинара и да размотава веригата. Решетката със скърцане се надигна, докато аз не просто треперех, а целият се тресях.

— Виждам, доста ви е студено, господин докторе! — продължи човечето. — Но така или иначе, няма да можете да влезете в замъка, защото Шпервер е заключил вътрешната врата, не знам поради какви причини. Обикновено не го правим нощем, спуснатата решетка е напълно достатъчна. Елате, ще се стоплите при мене. Стаичката ми няма да ви се стори разкошна, всъщност, ако трябва честно да си говорим, тя си е направо килерче… Но когато човек примира от студ, хич не придиря…

Без да отвърна на безконечните му брътвежи, аз го последвах по възможно най-бързия начин.

Влязохме най-сетне в неговото убежище и въпреки че почти целият бях вкочанен, не можах да не изтръпна при вида на царящия в колибата хаос и безпорядък. От едната страна керемиденият покрив опираше в скалата, а от другата в стена, висока пет-шест стъпки. Гредите по тавана бяха почернели и опушени.

Обиталището действително се състоеше от една-единствена стаичка, почти цялата запълнена в единия край от голям одър, който джуджето май не си даваше труд да оправя всеки ден. Имаше две шестоъгълни прозорчета с мазни стъкла, в които дори и в най-голямото свое великолепие лъчите на среднощната посестрима на слънцето напълно губеха своя блясък. Грамадна квадратна маса царствено бе разположена в средата на стаичката. Как тази тежка масивна дъбова маса бе влязла тук през тясната ниска вратичка, един Бог знаеше?… Ала аз май отдавна трябваше да престана да се учудвам.

Върху няколко таблички и етажерки бяха струпани свитъци пожълтял пергамент, стари, овехтели големи и малки книги. На масата беше разтворен огромен том с бяла кожена подвързия, сребърни ъгли, по средата имаше почти ръждясала закопчалка. Най-вероятно бе някакъв сборник с хроники. Два фотьойла довършваха мебелировката на стаята: единият — тапициран в бежова кожа, другият — снабден с мека пухена възглавничка, в която острият гръбнак на Кнапвурст все още беше запазил своите очертания.

Не споменавам нищо за писалището, перодръжките и кутийките за тютюн, както и множеството лули, които се виждаха навсякъде из стаята. Чугунена зачервена печица се бе свила в единственото останало свободно ъгълче, с отворена вратичка, през която от време навреме със съсък бликваха снопчета искри, сякаш ръмжеше раздразнен котарак, надигнал ядосано лапа.

Всичкото това бе потънало в мекия кехлибарен полуздрач, отморяващ очите, чието тайнство на светлини и сенки фламандските майстори бяха отнесли със себе си.

— Значи излязохте снощи, господин докторе? — запита ме Кнапвурст, когато се настанихме удобно — той пред любимия си разтворен том, аз до бумтящата печка, почти прегърнал кюнеца й.

— Да, доста раничко — отвърнах му. — Един дървар в Шварцвалд се нуждаеше от помощта ми, беше се ударил лошо с брадвата по левия крак…

Това обяснение изглежда задоволи гърбушкото. Той запали лула, чудесна изработка от стар чемшир, цялата полирана в черно, която провисна в устата му.

— Не пушите ли, докторе?

— Не, благодаря!

— Е, ако ви се припуши все пак, напълнете си някоя от моите. А аз бях стигнал дотук — и той протегна дългата си пожълтяла ръка към разтворения том. — Тъкмо четях хрониките на Херодот, когато пристигнахте…

Сега разбрах защо ме беше накарал да чакам толкова дълго.

Наблюдавах чудноватата му физиономия, дълбоките бръчки, които опасваха устата му, присвитите очички, неестествено големия нос, заоблен в края, ала най-вече ме поразяваше високото, лъснало чело. Откривах у Кнапвурст нещо сократовско, нещо загадъчно, потайно. И докато греех ръце над весело бумтящия в печката огън, аз не можех да се отърва от размислите, налегнали ме по повод чудатата участ на някои хора.

„Ето, да вземем например това джудже пред мен — мислех си, — сгърбено, направо уродливо, прокудено в най-отдалечения край на замъка, сякаш полски щурец, скрил се зад огнището. Та ето го зиме и лете нашият Кнапвурст — сред суматоха и глъч, по време на походи и на лов, в студ и пек, стои си той тук в замъка и през цялото време носи на плещите си своето самотно съществуване заровен, потънал сред книги, сътворил си един друг свят, без да се интересува за отминаващите сезони, без да го е грижа дали хората край него се смеят или плачат, дали лятото ще е знойно и сухо, а зимата дълга и студена; нехаещ за слънцето и звездите, за луната, които колкото и да се мъчат, не могат да проникнат през мазните, мръсни стъкла на единствената му стаичка и да развеселят или натъжат природата… Не, този човечец живееше сам за себе си. Докато другите се отдаваха на любовни трепети и авантюри, докато биваха направлявани от безпощадните закони на амбицията, егоизма, скъперничеството и се надяваха, желаеха страстно, ламтяха, то той бе престанал отдавна да се надява, не желаеше никого страстно, не ламтеше за нищо. Той просто пушеше с наслада лулата си, присвил глава над стария пергамент и потънал в упоение, мечтаеше. Мечтаеше си за неща, които вече не съществуваха или никога дори не бяха съществували, като и едните, и другите се свеждаха до едно-единствено негово заключение: «Бернар Херцог или Херодот са го казали така… Еди кой си обаче е предположил друго… Да проверим няма ли и трето мнение по въпроса!» И това правеше клетия писар щастлив, даваше му енергия, захранваше духа му! Защото това се оказваше смисълът на живота му! С всеки изминат ден кожата му все повече се нашупляше като пергаментите, които се валяха край него, гръбнакът му все повече се превиваше. Дългите му пръсти оставяха все по-дълбоки следи по и без това хлътналите бузи, и въпреки това сивите му очички се задържаха все по-задълго над чудноватите латински, етруски или гръцки текстове. С всеки изминат ден той все повече се въодушевяваше, бърчеше вежди над някои от по-сложните и заплетени пасажи в оригиналите, които на всяка цена бе сметнал за нужно да си преведе, като котарак облизваше с доволство устни, когато успяваше докрай да ги разчете… А сетне, след сполучливия прочит, се изтягаше с кръстосани крака на своя одър, уверен, че е приключил достойно деня си, че е свършил онова, което бе трябвало.

Мили Боже, ти, който си на небето, кажи ми как правдиво и безпристрастно да се произнеса за този човечец, изпълнил своето богоугодно дело, къде, при това положение, да го поставя в йерархията на простосмъртните?“

Снегът по краката ми се топеше, горещият дъх на печката ме проникваше, чувствах как се прераждам в тази съвсем нова атмосфера, изпълнена с мириса на тютюн и уханна смола.

Кнапвурст изчука лулата о ръба на масата, остави я върху плота. Ръката му отново се отпусна върху ин-фолиото^[1].

— Това тук, доктор Фриц — оповести той с дълбок, сериозен глас, който като че беше почерпил от всички натрупани знания, — това тук пред вас са книгите на нашите Пророци.

— В какъв смисъл, Кнапвурст? — не можах да го разбера.

— В смисъл такъв — отвърна ми той, — че този пергамент е всичко за мен. Пожълтелите му, почти мухлясали листа са кажи-речи всичко, което ни е останало от нявгашните времена. Искам да кажа — от времето на Карл Велики досега. Истината за този грешен свят, докторе, преди да ни се разкрие изцяло, се проявява на части, често трудни за разгадаване. И тъкмо в старите книги ние трябва да я разчопляме, защото действителността е неясна, а понякога и насочена почти изцяло към злото! Дори и най-заможните знатни фамилии си отиват от този свят, но древните пергаменти остават! Какво би оцеляло от забравената днес слава на членовете на благородния род Хоенщауфен, от фамилии като Лайнинген, Нидек и на толкова други прочути имена, ако не бяха тези пергаменти? Какво би станало с техните благороднически титли, звания, хералдически гербове, как щяхме да разберем за техните подвизи, за походите им до Светите места, какво би се случило с техните бракове и изневери, какво биха били славните им, ала отдавна забравени победи… какво би останало от всичкото това, питам се, ако не съществуваха тези анали, тези древни писмени паметници? Нищо! Нищо и пак нищо! Тези барони, принцове, дукове — те просто нямаше да съществуват за бъдните поколения, както и техните замъци, крепости, дворци и палати… Единственото, което е просъществувало, а и те благодарение на него, това е Историята, песента на барда и минезингера, записана ето тук, върху този пожълтял пергамент!

Настана тишина. Сетне Кнапвурст все така умислен продължи:

— Но сърцето ми се къса, щом се досетя, че в онези времена, когато рицарите са влизали в бой само заради сечище, когато са бранели своя замък или гора, когато са викали на дуел само заради някакво си там звание или изречена обида, а често дори и за нещичко много по-незначително, срам ме е да си помисля, че тъкмо тогава никой не е гледал с добро око на клетия и сгърбен писарушка, единственият образован и начетен сред хората, който вместо с пика и меч, се е бранел достойно със слово и с перо! Колко ли от същите тези рицари на честта са хулили невзрачния будител, с какви ли не сквернословия не са го обсипвали! „Кой, онзи ли, гърбавият, писарушката, дето за нищо не става, освен да дращи с перото и да хаби мастилото, вместо да върти меча като нас — храбрите и доблестни рицари? Той ли ще ни защити от враговете, ламтящи за нашите земи и богатства? Хич и не си го помисляйте!“ Да, драги ми докторе, казвали са го, сигурен съм! Дори било е и по-зле! И въпреки това писарят всичко е записвал, нищо че през зимата е зъзнел от студ, а през лятото се е потял в знойната жега, изтлявал е в старостта си нерадостна! И какъв е резултатът? Ето го пред вас! От прахта на смъртните, изпод пепелта на отдавна разрушените замъци и ръждата на прогнилите гербове писарят-несретник всичко е обезсмъртил, пренесъл го е през времето, оставил го е за поколенията тъкмо благодарение на своите писания! Затова аз обичам тези древни пергаменти, благоговея пред тяхното достолепие… Когато ги докосвам, имам чувството, че миропомазвам пръстите си с тяхната божествена прах! Защото те са като бръшляна, който покрива и предпазва руините от разруха — тези анали не позволяват на времето да изчезне безследно, а с него те увековечават и всички онези, които, за добро или зло, са живеели! Това е то, доктор Фриц… Започнал съм живота си така, както и вероятно ще го завърша — сред книгите!

Кнапвурст отново млъкна — съсредоточен, сериозен. Някакъв спомен, може би, го разнежи, две сълзици потрепнаха в очите му.

Клетият гърбушко! Той обичаше тези, които бяха толерирали, мразили, прокуждали или защитавали неговите прадеди. Но казваше истината — в думите му имаше дълбок смисъл.

Бях безкрайно изненадан.

— Господин Кнапвурст, нима сте учили латински?! — запитах го.

— Разбира се, господине, при това съвсем сам! — отвърна ми той не без известна гордост. — Научих латински и гръцки, като единствените ми помощници бяха няколкото стари граматики на графа. Намерих ги затрупани сред лавиците и още щом попаднаха в ръцете ми, буквално ги погълнах на един дъх като увлекателни исторически романи! Случи се така, че един ден граф Нидек ме чу да цитирам на глас латинска сентенция. Направо се слиса: „Кой те е научил да говориш толкова добре латински, Кнапвурст?“ — запита ме. — „Самообразовах се, господарю!“ След което графът ми зададе няколко въпроса, за да се увери дали наистина е така. Отговорих и явно съм се справил твърде добре, защото той веднага възкликна: „Дяволите да те вземат, Кнапвурст, та ти знаеш повече от мене! Ще те назнача за мой архивар!“ И ми връчи тутакси ключа от залата с архивите. Оттогава, а вече минаха трийсет и пет години, всичко в библиотеката съм изчел, всеки том съм прелистил. Понякога, когато ме види покачен на стълбата, графът спира за миг в коридора и ме пита: „Кнапвурст, какво правиш там на високото?“, „Чета семейните архиви, господарю!“ — отвръщам му. „Аха, това доставя ли ти удоволствие?“, „Огромно!“, „Радвам се! Продължавай в същия дух, Кнапвурст, ако не си ти, кой и как ще узнае за славата на рода Нидек?“ После си отива, като се смее. Тук, в залата с архивите, господине, мога да правя каквото си поискам.

— Значи господарят на замъка се отнася добре към теб, Кнапвурст?

— Ах, доктор Фриц! Не можете да си представите какво сърце, каква блага душа има граф Нидек!… — гърбушкото скръсти ръце. — … С изключение, може би, на един-единствен недостатък…

— И кой е той?

— Недостатъкът му е, че не е достатъчно амбициозен!

— Не е… какъв?… — не проумях аз.

— Не е амбициозен! Та той е потомък на рода Нидек — един от най-славните родове в Германия! Графът би могъл да предяви големи претенции! Помислете си! Само да поиска, той би могъл да стане министър или фелдмаршал! Да! Но не желае! Още на младини се е оттеглил от политиката. Единственото му подобно начинание бил един военен поход във Франция, когато предвождал цял полк, това е! Иначе винаги досега е живял уединен, далеч от шумната глъч и от хората, почти забравен от всички! Интересува го само лова… Това ли вие наричате амбиция?

Всичките тези подробности живо ме интересуваха. Разговорът сам беше потръгнал по пътя, по който ми се щеше да го насоча. Реших да се възползвам от това.

— Графът нямаше ли… Как да се изразя?… Нямаше ли някакви увлечения, господин Кнапвурст? Нещо в миналото, което да го накара…

— Никакви, доктор Фриц! Никакви! И е твърде жалко, защото големите увлечения градят славата на знатните фамилии. Когато човек, лишен от амбиции, се озове по някакъв начин във висшето общество, това е направо катастрофално за него, защото така той обезличава, срива честта на рода. Бих могъл сега да ви цитирам стотици примери. Онова, което изгражда щастието на един род от търговци, причинява нещастието и загубата на прославени имена у други.

Бях изумен. Всичките ми предположения относно миналото на графа се разбиваха на пух и прах.

— И въпреки това, господин Кнапвурст, злощастието е застигнало граф Нидек…

— Например?

— Загубил е съпругата си!

— Да, прав сте… Тя беше… Тя беше истински ангел! Ожениха се по любов. Графиня Одет бе потомък на Заан — стар и знатен род благородници от Елзас^[2], разорени по време на Революцията. За моя господар графиня Одет бе истинско щастие! За зла участ, вследствие на хронична болест, продължила цели пет години, тя дотолкова отслабна, че умря от изтощение. Какво ли не правиха, за да я спасят! Заедно с графа двамата предприеха дълго пътуване из Италия, откъдето обаче тя се върна още по-зле, отколкото преди да заминат! Няколко седмици след това почина. Графът за малко не се спомина след нея. Затвори се и в продължение на цели две години не пожела с никого да се среща. Конете, прекрасните хрътки, лова — всичко изостави на волята на съдбата. После, с течение на времето, духът му като че ли се успокои, болката му поутихна. Ала все още има нещо тук, отвътре — и гърбушкото опря развълнувано показалец в гърдите си, — нещо, което продължава да стене и да кърви… и вие разбирате много добре какво е то, докторе! Старите рани трудно зарастват, те болят и са особено чувствителни към промените на времето. Тогава болките са най-силни. Например напролет, когато тревата наново започне да никне върху гробовете, или през есента, когато листата на дърветата покриват земята с мек, нежен килим. Между другото… графът не пожела отново да се ожени, любовта му се прехвърли към младата графиня Одил, с която вече се познавате.

— Значи бракът му е бил щастлив?

— Щастлив е твърде слабо казано. Бракът на граф Нидек бе пример и благодат за всички ни!

Разказът на Кнапвурст ме накара да преглътна поредния си въпрос. Графът не беше извършил, той не можеше да извърши никакво престъпление. Трябваше да отстъпя пред неоспоримите факти. Но нима можех и да отрека кошмара на среднощната сцена, на която бях станал свидетел? Тогава? Какви бяха отношенията на графа с Черната Чума? Изпитваше ли той въпреки всичко някакви дълбоки угризения, които да го подтикват към ужасяващи деяния? И какво в крайна сметка ставаше в замъка?

Съвсем се бях объркал.

Кнапвурст запали отново лулата си, след което ми предложи и аз да изпуша една с него. С удоволствие приех.

Студът лека-полека си отиваше от мен, отпускаше своите прегръдки. Тялото ми се бе стоплило, чувствах се вече отморен. Изтегнат в дълбокия фотьойл на топло край огъня, обвит в благоуханен дим, аз дори бях изпаднал в онова блажено спокойствие, което винаги идва след прекаленото натоварване и преумора.

Бях се отпуснал, не исках да мисля за нищо. Просто слушах замаяно песента на щурчето някъде в ъгъла, пращенето на цепениците в печката и радостното бумтене на огъня.

Останахме така кажи-речи цял час, всеки зареян нанякъде.

После, най-неочаквано и за мен самия, аз запитах:

— Понякога граф Нидек не се ли ядосва на дъщеря си, не я ли обижда?

Видях как Кнапвурст потръпна. Изгледа ме косо, почти враждебно.

— Може би, докторе… Всичко е възможно! Просто не мога да проумея защо ме питате и какво целите с това…

Наблюдавах го с крайчеца на окото и се надявах да разбера нещо ново, ала той просто с ирония допълни:

— Кулите на замъка Нидек са прекалено високи, за да могат низките страсти и мерзките обиди да стигнат до тях!

— Така е, несъмнено, но фактът си е факт!

— Да, но в качеството си на лекар вие би трябвало да разбирате това по-добре от нас! Явно всичкото е резултат на жестоките кризи, които следват една подир друга… Защото, когато отминат, повярвайте ми, любовта му към госпожица Одил отново е същата, както преди! И е наистина странно, господин докторе — един любовник не би я обичал толкова, не би бил по-нежен, по-мил и по-вежлив към нея от графа! Нали виждам какво е! Тази девойка е неговата гордост, тя е радостта му! Поне десет пъти съм бил свидетел как той по никое време възсяда коня и препуска да й накъса букет свежи полски цветя, да й купи нови дрехи от града и… какво ли не още? Само за нея! И всичко прави сам, а преди да влезе в замъка, известява за пристигането си, като тръби с ловния рог. Не желае на никого да поверява каквото и да било, свързано с младата графиня, дори и на Шпервер, когото толкова обича и уважава! Госпожица Одил не смее да изрази и най-малкото си желание пред него, защото се бои от безумното му разточителство, когато той реши, че трябва да й угоди. Всъщност, едва ли бих могъл да ви обясня всичко така, че да ме разберете. Накратко — граф Нидек е най-достойният човек, когото познавам, най-любящият баща и най-добрият господар, който някой може да си пожелае! Бракониерите, дето безчинстваха в горите наоколо, щяха да бъдат обесени на първия клон от стария граф Лудвиг, при това без капчица милост! Докато граф Нидек ги толерираше и повечето от тях направи свои горски пазачи, не само заради това, че нямаше кой да му охранява дивеча в горите! Шпервер е жив пример за гореказаното! Ако граф Лудвиг, мир на праха му, беше жив, даже и костите на Гедеон отдавна щяха да гният нейде из безбрежната шир на Рейнската долина… А сега той е първи псар в замъка!

Едва ли можех да убедя Кнапвурст в противното, едва ли щеше да ми повярва, ако му разкажех какво бях преживял през същата нощ. Нямаше смисъл да се мъча. Явно всичките ми опити и предположения щяха да се срутят като картонени кули. Отпуснах чело в дланите си и потънах в размишления.

Усетих, че Кнапвурст ме наблюдава. Пет, десет минути. Сетне гърбушкото си помисли, че съм задрямал и отново се задълбочи в четене на историческите съчинения.

Сивкави и плахи, първите предизгревни лъчи се запромъкваха в стаичката. Лампата избледня. Шепот, откъслечни разговори и глухи шумове се разнесоха от замъка.

После отвън, край прозореца, изненадващо изскърцаха нечии стъпки. Вратата рязко се отвори и сред вихрушка сняг Гедеон изникна на прага.