Еркман-Шатриан
Потомъкът на върколака (6)

VI

Шпервер бе възмутен.

— Това значи било то щастието на великите и знатни люде, Фриц — крале, кралици, графове, графини и прочее!

Не можеше повече да се сдържа и оживено ръкомахаше, докато двамата на свой ред напускахме стаята на графа.

— Значи какво излиза? Представи си един вид, че си граф Нидек, владееш замъци, гори, реки, притежаваш най-прекрасните земи и владения в Шварцвалд, за да дойде един ден часът, в който млада, надарена с неземна прелест девойка, която на всичкото отгоре е и твоя дъщеря, ти каже с нежното си гласче: „Искаш да стане ли? Аз пък не искам! Молиш ме да бъде така… Но пък ти отговарям, че това е невъзможно!“ О, Господи! Защо е това проклятие? Не би ли било сто пъти по-добре в нашия случай да си се родила дъщеря на баща дървар и да си живеете двамата спокойно живота! Ох, това е съдбата човешка, Фриц! Хайде да побързаме! Нещо в гърлото започна да ме дави, не мога повече да издържам тук. Имам нужда да глътна свеж въздух!

Приятелят ми ме хвана за ръката и ме поведе по коридора.

Бе около девет часа. От прекрасното време при изгрева сега нямаше и помен. Небето се бе свъсило и покрило с облаци, вятърът навяваше сняг в прозорците и аз едва различавах побелелите била на съседните планини.

Тъкмо щяхме да се спуснем по стълбището, водещо към парадния двор, когато на ъгъла едва не се сблъскахме с Тоби Офенлох.

Достопочтеният иконом изглеждаше така, сякаш бе тичал три дена и три нощи.

— Хей! — извика той, като ни препречи пътя. — Къде така сте хукнали? Ами закуската?

— Закуска ли?… Каква закуска? — запита искрено учуден Шпервер.

— Как каква? Нали се разбрахме тази сутрин да закусим заедно с доктор Фриц!

— Вярно!… Така беше! Как можах да забравя!

Офенлох избухна в смях и устата му се разтегна до ушите.

— Направо ще се пръсна… — не спираше икономът. — А аз си мислех, че ще бъда последен на срещата! Хайде, побързайте! Каспар е горе и вече отдавна ви чака! Даже му казах да подреди масата във вашата стая, там ще е по-удобно! До скоро, господин докторе!

Той ми протегна ръка.

— Ама… вие няма ли да се качите с нас? — запита Шпервер.

— Не, тичам да предупредя госпожа графинята, че барон дьо Цимер Блудерик желае да й изкаже своите уважения, преди да напусне замъка.

— Барон дьо… Цимер?

— Да, онзи странник, чужденецът, който пристигна с адютанта си тая нощ по никое време…

— Ах, да… разбира се… Ами побързайте тогава!

— Не се безпокойте… Едва-що отворили бутилките и вече ще съм се върнал!

И икономът, куцукайки, се отдалечи.

Думичката „закуска“ всецяло промени плановете на Шпервер.

— Дяволите да го вземат! — викна той и поехме по обратния път. — Това е то, Фриц! Най-подходящият начин да си оправим настроението е като му пийнем по едно. Радвам се, че са ни сервирали в стаята. В онази огромна трапезария под високите студени сводове и край онази миниатюрна маса сме направо като църковни мишки, наврени в някой ъгъл и гризящи каквото ни дал Господ! Чуй само как вятърът свири в амбразурите! След половин час ще се извие страхотен ураган, слушай ме какво ти казвам!

Той бутна вратата на стаята и дребосъкът Каспар, барабанещ по стъклото на прозореца, остана очарован, като ни видя да се появяваме. Човечето имаше русоляви коси, чип нос и бе толкова слаботелесно, че ако го духнеше вятърът отвън, сигурно щеше да го отвее. Сега Шпервер го беше направил свой главен интендант — Каспар разглобяваше и почистваше оръжието му, кърпеше юздите и седлата на конете, той хранеше кучетата, когато стопанинът им отсъстваше, и най-сетне той се грижеше в кухнята да готвят от най-вкусните и предпочитани гозби на Гедеон. При по-особени „тържествени“ случаи той се грижеше лично и за кучкаря, както Тоби се грижеше за графа. Сега, преметнал през ръка бяла кърпа и със сериозен вид, Каспар внимателно се зае да отпушва високото тъмно шише със старо рейнско вино.

— Каспар! — обърна се още с влизането ни Шпервер към него. — Доволен съм от теб, стари друже! Вчера всичко беше изпипал, просто нямам думи! Ястията бяха превъзходни — еленското, щуката, виното, м-м-м!… Знаеш, че аз понякога мога да бъда строг, но затова пък съм и справедлив. Когато всичко е наред и когато всеки си върши работата, аз не си кривя душата и отдавам заслуженото! Тази заран също мога да те похваля! Както виждам сготвената глиганска глава, с бяло винце полята, сигурно е превъзходна! О-о-о! Да вярвам ли на носа си? Приготвил си ни и супа от раци? Какво благоухание! М-м-м! Лигите ми потичат! Нали, Фриц? Какво ще кажеш?

— Разбира се, всичко е превъзходно!

— Да-а-а! Добре тогава! Да почваме… Наливай в чашите, Каспар! Ще те повиша в чин, наистина го заслужаваш! А ако продължаваш така и занапред, много бързо ще се издигнеш, тъй да знаеш!

Каспар свенливо сведе очи. Изчерви се, явно комплиментите на неговия господар го трогнаха.

Заехме местата си. Беше ми любопитно да наблюдавам как старият бракониер, който навремето бе радостен, че приготвя съвсем сам картофената си супичка, сега вече бе навикнал да се отнасят с него като с владетел. Макар и да не беше роден граф, отдавна той бе възприел похватите и маниерите на господаря на замъка. Един-единствен поглед на Гедеон беше достатъчен за Каспар, който припваше да донесе това блюдо или да отпуши онази бутилка.

Тъкмо щяхме да наченем глиганската глава, когато на прага се появи Тоби. Не беше сам. Останахме изненадани, когато забелязахме до него барон дьо Цимер Блудерик, а зад тях и адютанта.

Станахме да ги посрещнем. Младият барон се приближи усмихнат. Имаше дълги черни коси, бе леко пребледнял, което въпреки това не засенчваше красивите черти на лицето му. Баронът спря пред Шпервер.

— Господине — заговори той с онзи така типичен саксонски акцент, който не можеше да се обърка с никакъв друг диалект. — Идвам при вас с молба! Графиня дьо Нидек току-що ме увери, че никой не познава така добре, както вас, планината и потайните й пътечки. Бих искал да ползвам знанията ви, ако е възможно!

— Разбира се, господине! — отвърна му Шпервер и се поклони. — На вашите услуги!

— Спешни обстоятелства ме принуждават да замина тъкмо в този момент на разразяваща се буря! — продължи баронът, посочвайки заснежените прозорци. — Трябва на всяка цена да стигна до Валдхорн, дето е на шест левги оттук!

— Опасявам се, че ще е трудно, господине! Всички пътища са затрупани под снега!

— Знам! Но трябва да съм там!

— Ще ви е нужен водач! Можете да вземете мен, ако пожелаете, или Зебалт Крафт. Той също познава планината като петте си пръста!

— Благодаря за предложенията! Безкрайно съм ви признателен, но не мога да ги приема, господине. Ще се задоволя само с вашите подробни сведения, напътствия и указания.

Шпервер смирено се поклони, после приближи до един прозорец и го разтвори широко. Буен порив на вятъра навя вътре снежна вихрушка, която прелетя през стаята и плъзна чак в коридора. От завихрилото се течение вратата шумно се хлопна.

Аз продължавах да стоя прав на мястото си, облегнал ръце на облегалката на фотьойла. И без това ситният Каспар се бе смалил още повече, свит в най-отдалечения ъгъл. Баронът и неговият ординарец на свой ред доближиха прозореца.

— Господа! — извика Шпервер високо, за да надвие воя на вятъра. След което протегна ръка. — Господа, това, което виждате разстлало се пред очите ви, е, така да се каже, картата на областта. При по-хубаво време щях да ви поканя да се качим в сигналната кула — оттам цял Шварцвалд се е ширнал като на длан. Но сега… Ще се задоволим да наблюдаваме Алтенберг и оттук. Още по-нататък зад този побелял връх е Валдхорн, където в момента ураганът беснее… Стигнали до Алтенберг и ако снегът ви позволи, от върха на онази скала досущ като богато накичена епископска корона, която кой знае защо наричат Нащърбената канара или Нащърбената канара, ще съзрете други три планински гребена — Бехренкопф, Гейерщайн и Трифелс. Тъкмо към последния най-вдясно ще трябва да се насочите. Буен поток разсича равнината, но в това време силно ще се учудя ако не е замръзнал и покрит с лед. За всеки случай, ако е невъзможно да продължите по-натам, вляво и нагоре по брега ще намерите една пещера — Бездънната яма. Носят се слухове, че водела право в Ада. Но не се безпокойте — тя ще ви предложи подслон и в нея ще можете да прекарате нощта, а утре, когато по всяка вероятност вятърът ще е утихнал, няма как да не забележите Валдхорн.

— Благодаря ви безкрайно, господине!

— Ако пък извадите късмет и срещнете някой въглищар, помолете го да ви покаже къде има по-пряк брод за прекосяване. Макар че е силно съмнително в такова време и толкова нависоко в планината някой да се е осмелил да излезе. Май и вълците са се свили в бърлогите си… Каквото и да е, оттук ще ви е много трудно да се придвижите дотам. Внимавайте и заобиколете още в подножието Бехренкопф, защото по отвъдния му склон спускането е невъзможно: скатовете там са стръмни и хлъзгави даже при хубаво време, да не говорим пък сега… На всичкото отгоре местността е осеяна със скали и зейнали пропасти!

Докато Шпервер даваше тези надлежни обяснения, аз мълчаливо го наблюдавах и слушах с внимание ясния му отсечен глас, възхищавах се на вещината, с която той наблягаше на всяка една подробност. Баронът също го слушаше с огромно внимание, дори може би прекалено, необичайно напрегнат. Впрочем, този човек ми се струваше непреклонен — никакво препятствие нямаше да го разколебае. Ординарецът му изглеждаше също толкова решителен, колкото и господарят.

В момента, в който се отдръпнаха от прозореца, блесна светкавица, освети пространството — един от онези мигове, в които вихрите на бурята загребват снега и го разстилат като копринен воал. За частица от секундата, докато светлината бе раздрала драпериите на мрака, успяхме да зърнем трите самотни заснежени зъбера зад Алтенберг. Подробните описания, които Шпервер преди малко беше направил, сега се очертаха наяве, станаха видими. После пространството отново потъмня, наля се с мастило, местността се забули.

— Идеално! — възкликна зарадван баронът. — Видях целта! И благодарение на вашите обяснения, надявам се да я достигна!

За сетен път Шпервер се поклони, сега обаче без да отговори. Баронът и ординарецът му ни поздравиха и се сбогуваха, след което излязоха.

Гедеон затвори прозореца, обърна се към Тоби и мен. Изглеждаше силно притеснен.

— Човек трябва да е обладан от дявола, за да се осмели да излезе навън в такъв час! Казах им, че дори и вълците си стоят сврени във вълчите си леговища! Само че на нашите приятели май наистина им се налага да потеглят в такова време! Ох-ох-ох!

И той се завайка. После примиренчески сви рамене:

— Да пием, другари! За тяхно и най-вече за наше здраве, Фриц! Тоби, да пием и за твое здраве!

Приближих се до прозореца. Долу в парадния двор барон дьо Цимер Блудерик и ординарецът му яхваха конете. Въпреки носещите се из въздуха снежни парцали, отляво, в кулата с високи прозорци успях да забележа как една завеска се дръпна и младата графиня Одил дьо Нидек, съвсем пребледняла, отправи продължителен поглед към младия барон.

— Хей, Фриц, какво си се лепнал така за стъклото? Мъчиш се да надникнеш отвън в бурята ли? — викна по мен Шпервер.

— Нищо, нищо… Наслаждавам се на конете на нашите странни приятели…

— Ах, да! Чистокръвни влашки жребци! Видях ги тази сутрин в конюшнята. Великолепни животни, две мнения няма!

Отвън конниците препуснаха в галоп. Завеската в кулата отляво се спусна.