Еркман-Шатриан
Потомъкът на върколака (7)

VII

Минаха дни, без да се случи нищо ново. Животът ми в замъка Нидек продължаваше да е все така монотонен. Всяка сутрин се будех от меланхоличните трели на ловния рог на Зебалт, след това ходех да посетя графа. Закусвахме, после слушах дълбокосмислените разсъждения на Шпервер по повод на Черната Чума, търпях дрънканиците на Мари Лагут по съвместителство и тези на Тоби, както и на всички останали членове на прислугата, които, какво да се прави, нямаха никакви други развлечения, освен да си пийват, да хапват, да играят на карти, да пушат и спят. Единствен Кнапвурст водеше що-годе поносимо и смислено съществуване. Затънал до гуша в родовите хроники, с почервенял от студа нос и тракащи зъби, той като че ли не се отегчаваше. Не преставаше дори и за миг да се рови из дебелите прашасали томове в библиотеката, за да прави своите вечни изследвания…

След всичкото това бихте могли мъничко да си представите моето отчаяние от сивото ми ежедневие. Поне десет пъти Шпервер ме беше развеждал из конюшните и два пъти повече ми бе разкривал прелестите на кучкарниците. Кучетата отдавна бяха свикнали с мен и моето присъствие не ги дразнеше, вече не ме лаеха, а закачливо се умилкваха в краката ми, очакващи моите ласки. Наизуст знаех дебелашките шегички на иконома, които пускаше веднага след втората чашка, до болка ми бяха познати и репликите на Мари Лагут.

Меланхолията на Зебалт с всеки изминат ден все по-настойчиво ме завладяваше и се улавях, че на драго сърце лично бих надул огромния ловен рог, за да излея с мъката на планините и онази, моята, напластила се в душата ми… Истината е, че очите ми все по-начесто се извръщаха към Фрайбург.

Болестта на графа обаче продължаваше да се развива. Това бе моето единствено сериозно занимание. Всичко, което Шпервер ми беше разказвал, се потвърждаваше. Понякога, разбуден внезапно от среднощен кошмар, графът се надигаше наполовина в леглото и с обезумял поглед и изпънат врат шептеше тихо: „Тя е тук!… Тя идва!… Идва да ме вземе със себе си!“…

В такива моменти Гедеон поклащаше глава и отиваше да се качи в сигналната кула. Ала отново напразно напрягаше взор: от Черната Чума нямаше и следа.

След дълги размишления относно необичайната болест на графа, в крайна сметка аз се бях убедил, че господарят на Нидек е луд. Чудатото влияние, което старицата упражняваше над него, последователните редувания на загуба и възвръщане на паметта — всичкото това затвърждаваше моето мнение.

Лекарите, които са се занимавали с подобни психически разстройства, знаят, че цикличната загуба на паметта, периодичната лудост е често срещано явление, което може да се проявява по няколко пъти годишно: през лятото, зимата, есента… докато другите психически отклонения се проявяват само веднъж. Имам във Фрайбург една бивша моя пациентка, възрастна дама, която вече трийсет години сама предусеща проявлението на своя делириум тременс, при което веднага отива на преглед в здравното заведение. Затварят я в отделна стая. И там на нещастницата й се привиждат ужасяващите сцени, на които е била свидетел в далечното минало на своята младост: тя трепери под тежката десница на палача, вижда се облята с кръвта на жертвите и започва да стене и да пъшка, при което подлудява всички край себе си. Няколко седмици след това пристъпите намаляват. Лекарите я пускат да се прибере у дома, убедени, че на следващата година пак ще я видят…

„Граф Нидек се намира в аналогична ситуация — мислех си. — Никому непонятни отношения явно го свързват с Черната Чума. Кой може да каже какво е било? Как е било проявено? Каква е логиката на всичкото това? Та нали и тази ужасяваща старица също е била млада, нали и тя е била красива, може би…“ И моето въображение веднъж впуснало се в тази посока, градеше цял роман… Ала не посмях да кажа нищо на никого. Шпервер никога нямаше да ми прости, предполагайки, че съм допуснал възможността граф Нидек да е имал каквито и да е връзки с магьосницата. Колкото до госпожица Одил, самата лудост на графа, призната черно на бяло от специалист, би била достатъчна, за да й се нанесе тежък удар.

Горката девойка наистина беше нещастна. Отказът й да се омъжи и да се подчини на волята на графа дотолкова го беше раздразнил, че той трудно понасяше присъствието на младата господарка. С горчивина властелинът на Нидек я упрекваше за нейното неподчинение, след което философстваше по принцип над неблагодарността у собствените ни деца. Понякога посещенията на Одил предизвикваха силни кризи. Нещата стигнаха такива предели, че в един момент аз счетох за редно да се намеся. Една вечер изчаках графинята в преддверието и горещо я помолих, временно поне, да отложи посещенията си при графа, да не влиза при него за известно време. Ала тук се натъкнах на нейната още по-необяснима и твърда съпротива. Въпреки моите обосновани забележки, въпреки подробните ми обяснения, тя настояваше да продължава да бди край одъра на своя баща и да му прислужва, както бе правила до този момент.

— Това е мой дълг и задължение, господин докторе! — заяви тя непреклонно. — Аз съм негова дъщеря и нищо на света не би ме разколебало да продължа да го правя!

— Госпожо — рекох аз, застанал пред вратата на стаята на болния. — Лекарската професия също ми дава права и задължения! Колкото и жестоко да ви прозвучи това, не мога повече да ви спестявам тази истина — вашето присъствие погубва граф Нидек!

Цял живот ще запомня как изведнъж лицето на Одил се измени, сгърчи, помръкна и потъна в дълбока покруса. При моите думи то като че ли се обезкърви, стана восъчнобледо, а големите сини очи на графинята се втренчиха в моите, пожелаха да проникнат и разровят до дъно душата ми.

— Но… Нима е… възможно, докторе? — объркано и несвързано започна тя. — Закълнете се, господине, че ми казвате истината! Заклевате ли се?

— Заклевам се, госпожо!

Последва дълго мълчание. После с приглушен глас младата графиня изшептя:

— Добре, нека да бъде Божията воля!

И като наведе глава, тя се оттегли.

На следващия ден след тази сцена, към осем часа сутринта, аз се разхождах във Вълчата кула и за кой ли път размишлявах над болестта на графа. Не виждах никакъв изход в момента; на всичкото отгоре се безпокоях за клиентелата ми във Фрайбург, която, поради дългото си отсъствие, рискувах да изгубя. Не знаех какво щеше да стане и вече направо се чудех какви по-решителни мерки да предприема, когато три дискретни почуквания по вратата ме изтръгнаха от тъжните ми размишления.

— Влезте! — припряно извиках.

Вратата се отвори и на прага се появи Мари Лагут като дълбоко се поклони. Каквото и да бе, тези хора засвидетелстваха голямото си уважение към мен.

Пристигането й ме смути още повече. Щях тутакси да я помоля да ме остави сам, но замисленото й изражение ме изненада. Мари беше наметнала на раменете си червено-зелен вълнен шал, продължаваше да стои на прага с наведена глава и някак си нервно хапеше устни. Ала онова, което повече ме озадачи, бе, че след като й разреших да влезе в стаята, тя отново разтвори леко вратата и огледа отвън — навярно за да се увери, че никой не я бе проследил дотук.

„Какво ли ще иска от мен? — запитах се. — Какво значи това непредизвестено посещение, какви са тези предохранителни мерки?“

Малко е да се каже, че бях заинтригуван.

— Господин докторе — започна най-сетне тя, като пристъпи към мен. — Извинявам се, че ви безпокоя в такъв ранен утринен час, но имам нещо сериозно да ви известя!

— Говорете спокойно, госпожо! За какво става въпрос?

— Става въпрос за графа!

— Ах, така ли?

— Да, господине! Вероятно знаете, че аз бдях при него миналата нощ.

— Да, добре. Но седнете, ако обичате, не се притеснявайте!

Тя се настани пред мен в един широк кожен фотьойл и едва сега, когато на дрезгавата утринна светлина се вгледах по-внимателно в нея, аз с удивление забелязах енергичните черти на лицето й, което при пристигането ми в замъка и в часовете, прекарани заедно, ми се бе сторило мазно, смешно, непривлекателно.

— Господин докторе… — продължи тя след минутка мълчание. Големите й черни очи се взряха в мен изпитателно. — Трябва да ви призная нещо. Най-напред това, че аз не съм жена, която лесно може да се изплаши… Толкова съм видяла и препатила… В досегашния си живот съм се сблъсквала с такива ужасяващи неща, че май вече нищо не е в състояние да ме разстрои… Не може човек да се страхува в Нидек при положение, че е оставил зад гърба си жестоките кланета и битки при Маренго^[1], Аустерлиц и Москва.

— Вярвам ви, госпожо!

— Разказвам ви всичкото това не за да се хваля и надявам се ме разбирате правилно. Още повече, не искам да си помислите, че съм смахната и когато заявя, че нещо съм видяла и изживяла, това означава, че другите могат да ми имат доверие!

Премълчах, ала междувременно не спирах да се питам какво толкова, по дяволите, искаше да ми разкаже.

— Та ето какво! — Мари Лагут сякаш отгатна мислите ми. — Снощи, между девет и десет часа вечерта, тъкмо когато се канех да си лягам, при мен дойде Тоби Офенлох и някак си съзаклятнически ми довери: „Мари, тази нощ трябва добре да пазим графа!“.

„Нима госпожицата не бди вече в стаята на собствения си баща?“ — на свой ред го запитах.

„Не, госпожицата е болна и се налага ти да я заместиш!“

„Болна ли е? — не се сдържах и възкликнах. — Горкото дете, знаех си, че ще се стигне дотук!“ Защото поне сто пъти съм я предупреждавала за това, господин докторе, но когато човек е млад и когато буйна кръв кипи в жилите му, нищо не може да го уплаши и стресне… Ох, младите вече не се вслушват в съветите на по-старите… В крайна сметка си взех плетивото, пожелах лека нощ на Тоби и отидох в покоите на графа, където ме чакаше Шпервер, и след като разменихме с него две-три банални слова, след малко и той си отиде. Така останах сама с графа. Съвсем сама!

Тук Мари Лагут отново направи пауза. Пое си дъх, като че ли да се освежи и сякаш наистина видът й се попромени. Колкото до мен, целият се бях превърнал в слух и зрение.

— Беше около десет и половина — продължи тя разказа си. — Плетях до леглото на графа и отвреме навреме повдигах завеската на балдахина да го видя какво прави. Господарят не помръдваше. Спеше като младенец. Всичко беше нормално докъм единадесет. Тогава изведнъж ме налегна умора. И сега се чудя как точно стана, но сякаш внезапно някаква преса ме налегна. Очите ми взеха сами да се затварят. Е, знаете и вие, остарее ли човек, каквото и да прави, вече не успява да издържа до късни доби. Пък и аз можех да бъда спокойна — както сладко беше заспал графът, така сигурно щеше да откара до заранта… Наближи полунощ. Вятърът отвън стихна. Капаците на прозорците престанаха да проскърцват. Отидох да погледна в нощния мрак. Беше тъмно като в рог, сякаш разлято мастило. Върнах се. Настаних се пак във фотьойла. Отново погледнах болния. Видях, че не е помръднал. Пак захванах плетката… и след няколко мига сама съм се унесла. Да, задрямала бях… Бе така горещо в стаята, фотьойлът бе толкова мек, удобен и толкова нежно ме притискаше в обятията си, че… Явно съм спала така непробудно около час, когато най-ненадейно някакво въздушно течение ме събуди. Мигом отворих очи и… О, Боже милостиви! Прозорецът на стаята беше широко разтворен, завесите дръпнати, а графът по нощница се бе качил на перваза!

— Графът!

— Да! Самият той!

— Не! Не може да бъде! Та той едва крета…

— Не бих казала… Особено след това, което видях! И го видях така ясно, както сега виждам вас! Пак ви повтарям — това беше той, граф Нидек! Качен на прозореца!… Държеше в ръка пламтящ факел, а отвън черната нощ бе толкова тиха, толкова спокойна, че нито едно пламъче на пращящата борина не трепваше!

Стоях онемял. Гледах Мари-Ан изумен и не вярвах на ушите си.

— В началото — продължи тя след моментно мълчание, — когато го видях така бос, по нощница, заел подобна величава поза… всичкото това ме шокира. Поисках да извикам, да го предпазя по някакъв начин — та той можеше да се подхлъзне навън, да падне, да се пребие! После веднага се сепнах уплашено: „Ами че този човек може да е сомнамбул… Ако извикам, той ще се събуди… Ще загуби равновесие, ще полети в празното и… край!“ Тъй че стиснах зъби, сподавих вика си и продължих да наблюдавам невероятната сцена. Не след много графът взе бавно да надига факела, после също така бавно да го спуска. Представяте ли си, докторе? Вдигна го и го спусна. Бавно, съвсем бавно. И така три пъти поред, сякаш даваше някому отвън в нощта светлинни сигнали… В крайна сметка захвърли борината зад стените на бастиона, затвори със замах прозореца, дръпна отривисто завесата и се обърна. Очаквах да се събуди, защото примигна в сумрака. Аз продължавах замаяна да мълча, после вдъхнах влажната хладна миризма, просмукала се вътре в стаята… и тя ми се стори странна. Миришеше сякаш на плесен, като че се бях нагълтала с паяжини. Тутакси настръхнах. Графът изръмжа нещо срещу мен, после пак се извърна към прозореца и впери поглед в тъмнилото. Надигна се на пръсти, тялото му се сгърчи в защита. Не можех да разбера, тъй като наоколо нямаше нищо, от което да се пази. Ала той явно съзря нечие присъствие, защото отново заръмжа като животно, все едно бе усетил някаква грозяща го опасност или надигащи се в душата му болка и ужас. После нададе вой, вдигна дясната ръка в заслон… Това продължи само няколко секунди… Сетне всичко стихна. Графът се обърна, тръгна обратно, мина край мен, без да ме види, и си легна, мърморейки Бог знае какви невнятни слова на някакъв странен, непонятен език…

Аз мълчах… Разказът на Мари Лагут ми се струваше невероятен. А после се стреснах от собствените си думи:

— Сигурна ли сте… действително ли сте сигурна, че сте видели всичкото това, госпожо?

— Дали съм сигурна, господин докторе?… Нали не ме смятате за…

— Питам ви, защото това, което току-що ми разказахте е направо… невероятно!

— Да! Знам много добре и си давам ясна сметка за онова, което току-що ви разправих, господине! И пак ви казвам — това е самата истина! В първия момент и аз като вас останах поразена. После, когато съгледах графа отново заспал сладко в постелята, положил ръце на гърдите си, сякаш нищо не е било, тогава си рекох: „Мари-Ан, ти навярно си сънувала лош сън! Не е възможно да си видяла кошмарната сцена!“ Тогава се приближих до прозореца. Погледнах надолу. Отвън факелът догаряше в нощта. Беше паднал сред храсталаците, малко вляво от третия портал на замъка… Така че по никакъв начин не бих могла да отрека случилото се… За съжаление, докторе, не беше лош сън!

Няколко мига Мари Лагут ме наблюдава мълчаливо.

— Предполагам се досещате, господине, че от този момент сън не ме лови! Постоянно съм така да се каже нащрек. Всеки миг ми се струва, че нещо ще проскърца, че ще чуя нечии спотаени стъпки я зад гърба си, я зад фотьойла и че от някой тъмен ъгъл ще изскочи дрънкащо с веригите си привидение. И това, пак ви казвам, не е точно страх, но какво искате от жена като мен? Обезпокоена съм и силно притеснена. Тази сутрин още в ранни зори изтичах да събудя Тоби Офенлох и веднага го изпроводих при графа. Минавайки по коридора край господарските покои, забелязах, че липсва една от факлите, първата вдясно. Поставката бе празна. Излязох навън през третия портал и намерих захвърлената главня, оплетена в храсталаците край пътеката, водеща към Шварцвалд. Ето, вижте сам доказателството.

И тя измъкна изпод престилката си овъгления остатък от борината, който положи внимателно върху масата.

Това ме довърши.

Наистина не можех да проумея. Как бе възможно този мъж, който вчера бях оставил толкова слаб, толкова изтощен… как бе възможно той да се надигне от леглото, да се придвижи и сам, без ничия помощ, да отвори тежкия висок прозорец? И какво можеха да означават тези светлинни сигнали посред нощта?

Разтворил невиждащи очи, струваше ми се, че и аз лично присъствам на странната, невероятна сцена, а мисълта ми несъзнателно се плъзна към… Черната Чума. Тръснах глава. Мари Лагут се бе изправила и се приготвяше да си ходи.

— Госпожо — предупредих я, макар да знаех, че бе излишно. — Много добре сторихте, че споделихте с мен преживяното от вас тази нощ… Благодаря ви. Нали… нали не сте споменавали на никого за среднощното ви приключение?

— На никого, господин докторе! Такива неща се споделят единствено със свещеник и лекар!

— Така е, госпожо. За сетен път се убеждавам, че вие сте достойна и храбра жена!

Разменихме последните си думи на прага на кулата. В този момент сред стелещата се мъглица Шпервер се появи в дъното на площадката между двата бастиона, следван от своя приятел Зебалт.

— Хей, Фриц! — развика се той от другия край още щом ме забеляза. — Чакай малко… Такива ще ти разправям, че чак косите ти ще настръхнат!

„Ето ти ново двайсет! Пак се започна! — рекох си. — Явно дяволът здравата ни се бърка в работите!“

Мари Лагут предвидливо беше изчезнала. Кучкарят и приятелят му тичешком прекосиха площадката, след което се шмугнаха при мен във Вълчата кула.