Еркман-Шатриан
Потомъкът на върколака (4)

IV

Денят просветляваше в сивкави окраски в единствения прозорец на стаята, когато се пробудих в моята каменна ниша от далечните звуци на надут ловджийски рог. Не знам дали ще ме разберете, но няма нищо по-прекрасно и същевременно по-тъжно от меланхоличните трели на ловджийския рог в ранните предизгревни часове, тогава, когато всичко все още се носи в омаята на съня, когато не се долавя никакъв трепет, никакъв полъх или въздишка, които да нарушат симфонията на тишината… освен този протяжен стон, разстилащ се над безбрежната заснежена шир, дръзнал да разбуди далече, много далече отгласите на планината; стон, спотаил в себе си частица от великата поезия, караща сърцата да тръпнат.

Надигнат на лакти върху мечата кожа, аз слушах неговите носталгични ридания, които кой знае защо ми напомняха за далечните средновековни времена, за онези дни и години, изпълнени с горест и слава, благополучие и печал. Видът на моята стая с ниски сводове, мрачна и потискаща, прозорчето с мръсни стъкла и оловни рамки, по-скоро широко, отколкото високо, дълбоко вбито в стената — всичкото това още повече подсилваше нерадостния характер на моите размишления.

Рязко скочих от постелята, изтичах до прозореца и го разтворих широко.

Отвън ме очакваше зрелище, което с думи не би могло да се опише; спектакъл, на който единствено дивият орел от високите Алпи се наслаждава всяка сутрин, докато пурпурната завеса на зората бавно се приплъзва на хоризонта…

Планини… Планини… И пак планини! Неподвижни гигантски вълни, настръхнали и потъващи в сивкавата пелена на мъглата, обхванала високите склонове на далечните Вогези… Обширни вековни гори, езера, ослепителни снежни върхове, очертаващи своите склонове на синеещия се фон на хлътнали между тях долини и дълбоки клисури, в които ревяха или тихичко ромоляха пенливи реки и буйни потоци. Отвъд тях се простираше безкраят, началото на Вечността.

Кой ентусиаст би се осмелил да опише подобно величие, такава прелестна и невероятна природна картина?

Стоях така замаян, изпълнен с възхита. Добивах усещането, дълбоко и чувствено, че в такъв миг изникваше незнайно чудо и аз се докосвах до тайнства, запретени за простосмъртния. При всяко мое взиране отвън чудесата се множаха: тук откривах пръснати къщурки, там ферми, сгушени в снега, махали и схлупени навеси сякаш изникваха иззад всяка дипла на терена, селца се открояваха на баира, дим се извиваше от закривен, катурнал се настрани комин… Достатъчно беше да гледам, да се изпълвам с блаженство, за да видя, да усетя цялата тази прелест!

Може би повече от четвърт час стоях прехласнат от необхватната природна магия, когато някаква тежка ръка се отпусна леко на моето рамо и ме изтръгна от вцепенението.

Ядосано се обърнах. Кой бе този натрапник, осмелил се така безцеремонно да прекрати мига на моето съзерцание?

Взрях се в спокойното лице и мълчаливата усмивка на Гедеон, а едва след това дочух неговото:

— Gouden tâg^[1], Fritz!

След което и той се облакъти до мен на каменния перваз, поемайки хладния дим от лулата си. Простря ръка към безкрая отпред и изрече:

— Гледай, Фриц, гледай! Наслаждавай се на тази дивна красота! Сигурно ти харесва, нали? Няма как, та нали и ти си чедо на Шварцвалд! Погледни там, долу… Съзираш ли Нащърбената канара?… Видя ли? Спомняш ли си за Гертруда? Боже милостиви! Колко далечни ми изглеждат нещата…

Шпервер обърса сълзата си с опакото на дланта. Какво можех да му отвърна?

Двамата дълго останахме така в съзерцание, развълнувани от толкова много величие. Улавяйки отвреме навреме втренчения ми в хоризонта поглед, старият бракониер ми казваше:

— Това там е Валдхорн, онова, Фриц, е Тифенбах. А малко встрани се намира бързоструйният поток Щайнбах, сега най-вероятно замлъкнал и сигурно се е проточил в ледени висулки по рамото на Харберг. Студено манто за зимата, не ще и съмнение! А долу, онази пътека, дето се мержелее, тя води към Фрайбург. Има-няма петнайсетина дена по-рано, трудно щяхме да я открием…

Така се изтърколи още един час.

Не можех да откъсна очи от прекрасната гледка. Разперили мощни криле, няколко грабливи птици кръжаха над кулата на замъка. Отвреме навреме под тях се стрелваха непредпазливи чапли и едва успяваха да се отскубнат от ноктите на орлите.

Нямаше нито едно облаче по небето, хиляди кристалчета искряха от дебелото снежно покривало, застлало земята. Ловджийският рог отново се обади, за последен път поздрави планината.

— Това е моят приятел Зебалт! — наруши тишината Шпервер. Вече споменах, че той бе добър познавач на кучета, коне и ред други работи. — Единствено Зебалт може така прочувствено да надува рога — хем свири, хем плаче! Затова е ненадминат, няма равен на себе си в цяла Германия. Чуй го, Фриц, добре се вслушай в тези нежни трели… Не усещаш ли проникновението? Каква нежност, каква грация само! Това не е обикновено пробуждане — това е направо божествена музика! Горкият Зебалт! Съвсем залиня откакто графът се разболя. Вече не може и да ловува, както преди. И ето — ловният рог му остана единственото утешение. Всяка сутрин в зори той се изкачва на Алтенберг и оттам, от най-високото място в околността свири любимите мелодии на графа. Мисли си, че това ще може да го излекува!

Изпълнен с тактичност, както всички онези, които знаят що е това омайно съзерцание, Шпервер не бе прекъснал моя захлас по дивните прелести и едва когато, заслепен от толкова светлина и очарование, аз се обърнах да подиря спасение в полумрака на стаята, той сподели с мен:

— Фриц — каза ми, — всичко е наред. Тази нощ графът не е имал пристъп.

Тези думи ме върнаха към действителността.

— Ах, да… Толкова по-добре! Да… толкова по-добре…

— Ала точно на теб, Фриц, той дължи всичкото това!

— Как така, на мен? — не разбрах. — Та аз нищо не съм му предписвал…

— Има ли значение? Важното е, че беше при него, че го посети… Важното е, че си тук и сега…

— Шегуваш се, Гедеон! От какво значение е моето присъствие, след като никакъв цяр не съм дал на болния? Та аз още не съм го прегледал основно!

— Не-е-е… Ти си тук, а това означава, че му носиш щастие!

Взрях се в лицето му. Нямаше и помен от насмешка.

— Да — продължи той съвсем сериозно. — Ти си един вид талисман, Фриц, ти носиш щастие! Миналата година нашият господар беше споходен от втора атака, после последователнно изтърпя трета, четвърта… А сега ти бе човекът, който попречи това да се повтори! Ти възпря злото! Толкова е просто!

— Не, драги ми Шпервер, не е чак толкова просто, колкото казваш. Напротив, аз си мисля, че нещата са много по-сложни и непредвидими…

— Фриц! — Гедеон не ме остави да довърша. — Човек се учи всеки ден. Знай, че има хора, които носят добро, носят щастие. А има и такива, които носят злощастие. Ето, да вземем например онзи несретник Кнапвурст… Нищо и никакъв човечец, но на мен той ми носи само злощастия! Всеки път, когато тръгна на лов и го срещна, аз си знам, аз съм предварително убеден, че нещо ще ми се случи! Или пушката ми ще заяде, или ще си изкълча крака, или пък някое от кучетата ми ще бъде изкормено… И сума ти още неща! Но като знам това, старая се сутрин да хващам пътеките в ранни зори, преди нещастникът, който спи като заклан, да е отворил очи и да се е измъкнал от постелята… А ако пропусна момента, то гледам да се измъкна през тайните задни врати на замъка, разбираш ли?

— Разбирам те много добре, Гедеон, но разсъжденията ти ми се струват посредствени и някак си странни!

— Ти, Фриц — продължи той, без да обръща внимание на репликата ми, — ти знаеш много добре, че този живот няма никакъв смисъл, ако не бъде изживян достойно. Човек трябва да се стреми да надхвърли възможностите си, както е казал поетът, иначе за какво ни е Раят? Затова теб небесата са те дарили с безброй благословии: достатъчно е да се види винаги ведрото ти лице, да се срещне твоя откровен, прям поглед, да се съзре твоята блага усмивка… и ето го — щастието идва само! Ти си Божи дар, Фриц, ти носиш щастие на хората, което е хубаво, положително! Винаги съм го казвал, а доказателството… Искаш ли доказателства, Фриц?

— Бога ми, стари приятелю, разбира се, че искам! Никак не бих се обидил да разбера какви толкова добродетели са се спотаили в моята скромна личност!

— Добре! — зарече се бракониерът и здраво ме сграбчи за китката. — Погледни тогава там долу!

И през прозореца той ми посочи едно хълмче на около два изстрела разстояние от замъка.

— Онази побита висока скала с храсталаци отляво… Виждаш ли я?

— Отлично!

— Огледай добре около нея! Не забелязваш ли нищо?

— Не, нищо не забелязвам, колкото и да се напрягам!

— Ами точно това е, дявол го взел! Съвсем просто е, нали ти казах! Как ще забележиш нещо, когато го няма! Ти, Фриц, ти прогони Черната Чума!

Той ликуваше.

— Всяка година при втората криза на графа я виждахме на другата сутрин да клечи точно там, прегърнала коленете си. През нощта палеше огън, на който се топлеше и печеше някакви зловонни коренища. Беше истинско проклятие! Тази заран, първото нещо, което сторих, бе да се изкатеря тичешком тука. Едва-що озовал се на сигналната кула, загледах надолу. И, о, небеса! Старата вещица си беше отишла! Напразно засланях очи с ръка, напразно се взирах наляво, надясно, напразно оглеждах равнината надлъж и нашир, напусто дебнех всяко движение из планината, всяко потрепване на дърветата в гората!… Нищо! Нищичко не видях! Тя те е усетила, Фриц! Сигурен съм в това! Тя е усетила твоето благотворно влияние и си е отишла!

И след като ентусиазирано ме разцелува, Шпервер развълнуван възкликна:

— О, Фриц, какво щастие, че те доведох тука! Явно вещицата се е изплашила!

Признавам си, бях смутен и донякъде засрамен. Приписваха ми се толкова заслуги и добродетели, каквито до този момент не бях забелязал у себе си, а и все още не бях заслужил такава почит.

— Добре, Шпервер, да успокоим духовете! Значи казваш, графът изкара спокойно нощта?

— Да, всичко беше нормално…

После двамата отново минахме по бастиона, свързващ отделните кули. За пореден път имах възможността да наблюдавам тази част на замъка, чиито укрепления се издигаха на главозамайваща височина — външните стени се сливаха направо със скалата и заедно с нея рязко се устремяваха надолу, чак до дъното на пропастта. Пътят ни всъщност представляваше поредица от витиевати стълбища, чиито стъпала се катереха и спускаха едно след друго.

Избягвах да хвърлям поглед отвъд парапета, а в редките случаи, когато това ми се налагаше, чувствах как главата ми се замайва. Обзет от ужас, аз спирах и отстъпвах до средата на платформата… Едва изчаках да стигнем края на пътя. Побързах да се шмугна след Шпервер в коридора, който водеше към вътрешността на замъка.

Двамата вече бяхме преминали из обширните коридори, когато една широко отворена врата зейна на пътя ни. Погледнах вътре в стаята. Покатерено на върха на една двойна стълба, забелязах джуджето Кнапвурст, чиято гротескна физиономия така ме беше впечатлила предната вечер.

Стаята също привлече вниманието ми с импозантния си вид: това бе залата, в която се съхраняваха архивите на замъка Нидек — висока, мрачна, прашасала, с големи ъглови прозорци в готически стил, които започваха от върха на свода и се спускаха стремглаво надолу, като свършваха своя бяг едва два метра над дъбовия под.

Подредени грижливо от старите свещеници и абати, по дългите рафтове, а в някои ъгли направо струпани на купчина, вътре в тази зала бяха намерили приют не само документи, анали и книжа, свързани с цялото родословно дърво и потекло на замъка Нидек и разклоненията на родословието по цяла Германия, но и всички родови хроники на Шварцвалд и областите край нея, сборници с песни и текстове на нявгашните минезингери^[2]. На достолепно разстояние от тях имаше стари, поовехтели оригинали на „Фауст“, трудове и книги, излезли изпод пресите на Гутенберг — великолепни оригинали с още по-великолепни и богато извезани подвързии. Проточилите се от мрачните сводове дълги сенки оцветяваха стените на залата в белезникави оттенъци и кой знае защо ми хрумна, че съм се озовал в малка средновековна обител, светилище, предхождало рождението и смъртта на множество поколения. И сред цялото това благоговейно добруване на тези древни писмени паметници, от които като че ли зависеше бъдещето и благополучието на замъка, се възправяше най-отгоре фигурката на джуджето, превило заобления си гръб на върха на стълбата, заболо сплеснатия си чип нос в огромен, разтворен на скута му дебел том, мърдащо тънички устни в разчитането на древните писания.

Свити рамене, вкочанени крайници, премръзнали, изтръпнали пръсти, които отгръщаха почти плесенясалите страници една по една — ето, това беше „канцеларският плъх“, както го бе нарекъл Шпервер; това бе стопанинът на тази последна крепост на знанието и науката в Нидек.

Ала онова, което придаваше на залата с архивите наистина историческо значение, това бяха семейните портрети. Натежали като менхири^[3], те заемаха цяло крило в старинната библиотека. Всички представители на рода присъстваха тук — от Хуго Вълка до Йери-Ханс, настоящият владетел на замъка; от най-нескопосаната, несръчно нахвърляна рисунка от най-далечните варварски времена, до великолепните произведения на изкуството от най-великите съвременни майстори на четката.

И съвсем естествено погледът ми се насочи натам.

Оплешивял, Хуго I ме наблюдаваше, сякаш наистина бе вълк, дебнещ сред дълбоките тъмни горски дебри. Сивите му присвити очички, налети с кръв, рижата брада и дългите заострени уши му придаваха кръвожаден вид, от който ме пролазиха тръпки, косата ми настръхна.

До него като агънце, покорно застинало до хищника, бе окачен портретът на млада жена с меки, но тъжни очи и с високо чело. Скръстени на гърдите, ръцете й държаха книга на Херодот, копринената й руса коса бе бухнала и като че със златист ореол обграждаше изпитото, пребледняло лице, което веднага прикова моето внимание — приликата с Одил дьо Нидек бе поразителна.

Нямаше нищо сладникаво в тази прастара рисунка върху дърво, малко грубовата и недооформена откъм контурите, ала с проникновена душевност.

Няколко мига така продължих да я съзерцавам, когато друг женски портрет, наместен в съседство, отново привлече вниманието ми. Представете си едър, огромен вестгот, изправен пред вас в цялата си примитивност и първичност: широко и ниско чело, жълтеникави очи, изпъкнали скули и рижи коси, орлов, остър нос.

„И тази жена се е харесвала на Хуго!“ — изрекох на себе си.

След което се заех да изучавам тялото й. Естествено, отговаряше на енергията, излъчвана от очите. Дясната й ръка се бе облегнала на меч, лека желязна броня пристягаше талията.

Трудно би ми било да изразя мислите, нахлули в мен при вида на тези три портрета. Непрестанно местех поглед от единия на другия с необичайна възбуда. Някакъв спотаен страх се надигаше от глъбините на душата ми. Не можех да откъсна очи от тях, сякаш бях хипнотизиран.

Застанал на прага на библиотеката, Шпервер изсвири пронизително. Най-отгоре от стълбата Кнапвурст просто го изгледа, без дори да потрепне.

— По мен ли свириш като на кучетата си? — запита гномът.

— Да, плъх безподобен и зъл! По теб свиря, за да си направя кефа!

— Виж какво, Шпервер — отвърна му джуджето с върховна омраза. — Напразно се лютиш. И да свириш, и да храчиш по мен жлъч… все ми е тая! Най-много да ми целунеш патъка!

И той му показа подметките си.

— Ами ако се покатеря при тебе, гризач безподобен?

— Ще те размажа с ей тоя дебел том!

Гедеон избухна в смях, после продължи:

— Не се страхувай, гърбушко, недей да се стряскаш толкова! Аз не ти желая злото! Напротив — ценя твоите знания. Само дето не мога да разбера какво правиш в такъв ранен час там на високото, току под лампата? Направо да си помисли човек, че си прекарал нощта тук!

— Така е. Бях тук, през цялата нощ четох и се образовах, за разлика от теб, дето си хъркал и спал доволно в постелята си!

— Това означава ли, че дните вече не са достатъчно дълги за теб? — запита го Шпервер, като пропусна последната забележка покрай ушите си.

— Не, аз просто съм по следите на един прекалено значим за мен въпрос и докато не го разреша, не ще мога спокойно да спя!

— Триста дяволи! Какъв е този въпрос, ако смея да попитам?

— Вече посмя! Въпросът, Шпервер, е по какъв начин Лудвиг дьо Нидек е успял да открие моя прадядо Ото Джуджето в дълбоките гори на Тюрингия! Нали знаеш, моят прадядо е бил висок не повече от лакът, което прави горе-долу стъпка и половина. В замяна на това обаче той е очаровал всички със своята мъдрост и присъствието му на коронясването на дук Рудолф е било от славно по-славно. Слушай сега: граф Лудвиг го накарал да се скрие в препариран с перата паун. По онова време паунът бил едно от най-ценените ястия редом с прасенцата в мляко. Всички си умирали за пауни! По време на пиршеството Ото развивал опашката на пауна и присъстващите владетели, куртизанки, знатни дами и барони били очаровани от този гениален механизъм. Най-накрая, във върховия момент на пиршеството прадядо ми Ото се измъкнал изневиделица отвътре с шпага в ръка и с гръмовен глас изревал: „Да живее дук Рудолф!“ и викът му бил повторен, потретен от всички в цялата зала! Бернар Херцог споменава за тези подробности в един свой труд, но не хвърля достатъчно светлина по въпроса откъде са дошли моите предци, дали родословието ни е било от сой или нашият род е бил от най-долнопробно естество. Последното, разбира се, е малко вероятно, защото хората от простолюдието никога не са били надарени с толкова разум и житейска мъдрост като нас!

Направо бях смаян. Толкова гордост, самолюбие и самочувствие в такова мъничко същество! При все това обаче безкрайното ми любопитство ме накара да бъда предпазлив и любезен с Кнапвурст, да го щадя. Единствено гномът можеше да ми даде сведения относно жените на първия и втория портрет вдясно от този на Хуго Вълка.

— Господин Кнапвурст? — започнах аз с почтителен тон. — Бихте ли били така добър да внесете известна светлина по повод някои мои съмнения?

Поласкано от моите думи, човечето ококорено ме изгледа, но веднага ми отговори с широка усмивка:

— Говорете, господине, не се притеснявайте да изкажете съмненията си! Ако става въпрос за родовите хроники, присъстващи в тази зала, готов съм да ви помогна. Колкото до останалото, то не ме засяга!

— Всъщност, бих искал да зная кои са личностите, изобразени на втория и третия потрет във вашата великолепна галерия?

— Ах, да! — отзова се джуджето и чертите на лицето му се оживиха. — Интересувате се от Едвиге и Хулдине^[4], двете жени на Хуго Върколака?

За първи път чух да наричат Хуго така. Нещо ме стегна в стомаха, но не попитах нищо, оставих Кнапвурст спокойно да продължи. Той положи дебелия том на прашния рафт и слезе от стълбата, за да може по-спокойно да разговаря с мен. Очите му блестяха, прекрасно се виждаше, че самовлюбчивостта, тщеславието и прекалената суета владееха изцяло човечето. Джуджето бе изпълнено с гордост, че ще може да изложи пред една непозната особа надълго и нашироко своите знания.

— И така, господине! Да започнем… — Кнапвурст протегна пожълтялата си дълга ръка към портретите. — Хуго фон Нидек, първият от своя род, се оженил през 832 година за Едвиге дьо Лутцелбург, която му донесла в зестра графствата на барон дьо Гиромани от областта Горен Бар, а също така и замъците на Геролсек в Тофелхорн… Имало и много други придобивки при този брак, но да оставим настрана подробностите, в нашия случай те не са толкова важни! От тази първа своя жена Хуго Върколака не се сдобил с деца, тъй като тя починала твърде млада, в лето господне 837-о. Станал пълновластен господар на новопридобитите земи, Хуго не пожелал да ги върне обратно. Тогава настанали дни на ужасни битки, кланета и сеч между наследниците на Едвиге и Хуго и тъй като на няколко пъти бил смъртоносно раняван и все оживявал по неведом и необясним начин, вместо Хуго Вълка започнали да го наричат Хуго Върколака. Понесла му се славата, че се занимава с магии и тайнствени обреди, че се бил запознал с някаква магьосница, която му помагала със съветите си. Тази магьосница била Хулдине, жената с желязната броня, която е на портрета. Вещица или не, тя била жена с безпримерна храброст. Никой не знае и досега откъде е дошла, нито какъв е родът й, жена ли е в действителност или прероден хищник… Което обаче не й попречило на няколко пъти да помага на Хуго на бойното поле и да го освободи от Франц дьо Лутцелбург, който го бил направил свой затворник. В онзи ден Хуго трябвало да бъде обесен и ешафодът вече бил готов, когато Хулдине, начело на васалите на графа, с мълниеносна атака го отмъкнала от бесилото, на което вместо него увиснал Франц дьо Лутцелбург. Никой не разбрал как станало чудото! Хуго Върколака се оженил за втората си жена през лятото на 842, а тя му родила три деца.

— Значи… — започнах аз като ученик да повтарям замислено. — Значи първата от тези жени се казва Едвиге и потомците на Нидек нямат нищо общо с нея?

— Нищо!

— Вие сигурен ли сте в това?

— Мога да ви покажа хронологията на нашето родословно дърво. Едвиге не е имала деца. Хулдине, втората жена, е имала три.

— Това е направо изумително!

— Защо?

— Стори ми се, че забелязвам някаква прилика…

— Ех и вие… Прилики, прилики… — Кнапвурст се изкиска пискливо. — Погледнете онази стара чемширена табакера ей там, близо до голямата хрътка… На нея е изобразен моят прадядо Ханс-Вурст. Носът му е извит като клюн, а брадичката му е заострена и изпъкнала. Моят нос обаче е чип, а устните ми са изваяни и дори бих казал привлекателни! Но това не ми пречи да бъда негов правнук, нали?

— Не, разбира се, не ще и съмнение!

— Тогава? Същото е и с представителите на рода Нидек! Те могат да имат чертите на Едвиге, не твърдя противното, но Хулдине е родоначалник на тяхното потекло. Ето, елате, погледнете родословното дърво… Това е то, господине!

Разделихме се с Кнапвурст като най-добри приятели.