Еркман-Шатриан
Потомъкът на върколака (2)

II

Последвах Шпервер, който с бързи крачки заизкачва стълбището и можах да се убедя, че замъкът Нидек напълно заслужаваше своята репутация. Беше истинска непристъпна, изсечена в скалите крепост, онова, което навремето бяха наричали твърдина, способна да издържи не една обсада. Високи, дълбоки и мрачни сводестите тунели на коридорите отдалеч поемаха шума от нашите стъпки и като ехо го разнасяха из усойните ъгли, а мразовитият въздух, проникващ през бойниците, превиваше пламъчетата на запалените борини, затъкнати в халките по стените на равно разстояние една от друга.

Шпервер познаваше като петте си пръста и най-тъмните кътчета на огромната каменна твърд. Свиваше уверено ту наляво, ту надясно.

Останал без дъх, аз едва успявах да го догоня. Най-сетне на една широка стълбищна площадка той спря.

— Фриц — обърна се към мен. — Ще те оставя за малко насаме с прислугата на замъка и ще отида да предупредя за твоето пристигане младата графиня Одил.

— Добре — съгласих се, — прави каквото сметнеш за необходимо!

— Тогава, ето какво! По-напред ще ти представя Тоби Офенлох, нашия достопочтен началник на прислугата, стар войн от гвардията на Нидек, премного видял и патил. Под предводителството на графа той е печелил не една славна битка по бойните полета на Франция!

— Много добре, браво!

— Ще те запозная също и с благопристойната му съпруга — Мари Лагут, французойка, която упорито твърди, че е от знатно потекло и наследница на славен стар род.

— А не е ли така?

— Не…, мен ако питаш. Но между нас да си остане, тя си е обикновена ханджийка, продавала вино, бира и разни неща за хапване на войниците. Ала след един неравен бой тя беше жената, която без ничия помощ докара с двуколка в Нидек героя Тоби Офенлох, който едва ли можеше сам да го стори, тъй като беше оставил в жестокото сражение единия си крак. И какъвто си е щедър по душа, простоват и чистосърдечен, след този случай той се ожени за нея от признателност и благодарност… Нали разбираш какво искам да кажа?…

— Да, разбрах! Отваряй сега, друже, да се вмъкваме вътре, че измръзнах тука отвън!

И понечих да вляза, но Шпервер, упорит и своенравен като всеки германец, държеше до най-малката подробност предварително да ме запознае с нрава и биографиите на хората, с които щях да общувам в близките дни. Така че продължи да ми обяснява кое какво е, като ме държеше за дебелите ръкави на кожуха.

— Още повече, че вътре ще срещнеш и Зебалт Крафт — водача на ловджийската свита на графа. Иначе е тъжен по душа, но трябва ли да се надуе ловния рог — няма равен на себе си! После ще ти представят и Карл Трумпф, иконома! Дано само не са си легнали вече…

При тези думи Шпервер побутна вратата и аз останах изумен на прага при вида на разкрилата се пред мен гледка в бившата стражева зала на замъка Нидек.

Най-напред в дъното на залата забелязах очертанията на три големи прозореца, надвиснали право над бездната. Вдясно имаше някакво подобие на бюфет от стар дъб, целият прашасал и потъмнял от времето, върху който безразборно бяха струпани чаши, бутилки, паници и дори едно буренце, най-вероятно с вино. Вляво се надигаше камина в готически стил с широка зидана завеса, декорирана от двете страни със скулптури, представящи различни средновековни сцени от лов на глигани. Буен огън пращеше в камината и хвърляше зловещи отблясъци. Най-сетне насред залата царствено бе разположена огромна дълга маса с гигантски фенер върху нея, на чиято светлина мътно проблясваха дузина шишета с оловни запушалки.

Такава бе вътрешната наредба, която обхванах от пръв поглед. Особено ме озадачиха обаче хората.

Разпознах веднага иконома по дървения крак — ниско и тлъсто човече с провиснал корем. Носът му беше сплеснат и аленочервен като презряла малина. Човечето носеше огромна избеляла перука, от която над тила му висяха сплъстени мазни кичури; беше навлечено в дебела, плътна шуба с железни копчета, широки колкото пара от шест ливри^[1]; протритите кадифени кюлоти^[2] прикриваха дълги копринени чорапи; обущата му бяха груби, с извезани сребърни ширити край дупчиците за връзките, провиснали от едната и от другата страна. Обърнат в профил към мен, дребосъкът тъкмо завърташе канелката на бурето с такова доволство и такава неописуема радост, че очичките, почти незабележими сред червендалестото му лице, проблясваха като стъкла на очила.

Жена му, достопочтената и почти на същата достопочтена възраст Мари Лагут, облечена в дълга сукнена и пъстра роба на цветчета, имаше издължено, прежълтяло и повяхнало като древен пергамент от Кордоба лице. Запретнала ръкави, храбрата дама обаче плющеше здраво картите с още двамина от прислугата. И тримата със сериозен вид се бяха настанили във фотьойли с високи облегалки. Тънки клечици бяха забодени в обонятелния орган на възрастната женица и на нейния противник, докато третият, който раздаваше картите, дяволито смигаше и изглежда преливаше от удоволствие, виждайки ги така сгърбили се под причудливите, щръкнали от носовете им дървени вилички.

— Колко карти? — запита ги той.

— Две — отвърна му старицата.

— Ами на теб, Кристиан?

— Хм, и на мен две…

— Ха, ха, ха… — последният избухна гърлено, веднага щом ги обърна. — Сега Ви хванах, мамче… Паднахте ми в ръцете! Дайте на попа! Ха сега и на асото! Така… Пак! Я да си набодете по още една клечка в носа! Трупайте, ха така! Голям картоиграч сте, няма що! Само дето знаете да се хвалите! Хич ви няма вас, французите, в тия уж френски игри… Като научите картите, ще ми се обадите да ви преслушам отново… Ха, ха, ха!

Картоиграчът изглеждаше очарован.

— Господин Кристиан, нямате никакво уважение към нежния пол!

— Щом сте седнали на масата да играете заедно с майстори, не чакайте уважение от никого!

— Ами като сте майстор, не виждате ли, че няма къде повече да забивам тия проклети тресчици?

— Хайде, хайде, стига сте ми плещили врели-некипели… В нос като вашия винаги има място за още една клечица!

И той отново избухна в смях.

В този момент се намеси Шпервер:

— Ето ме, другари!

— Хей, Гедеон? Върна ли се най-сетне, скитнико вечен?

С рязко тръсване на главата Мари Лагут пръсна многобройните клечици от носа си. Трътлестият иконом на един дъх изпразни чашата. Всички се обърнаха към нас и ни загледаха.

— Да, върнах се вече… Как е Негова Светлост? По-добре ли е?

— Ох! — изпъшка икономът и долната му устна провисна. — Ох, ох!

— Значи никаква промяна?

— Кажи-речи… — включи се и Мари Лагут, която не ме изпускаше от очи, сякаш искаше да ме изпие.

Шпервер забеляза втренчения й поглед.

— Ах, да-а-а… Приятели, нека ви представя моя храненик — това е прославеният доктор Фриц от Шварцвалд! — изрече той тържествено и с неприкрита гордост. — От този момент нататък очаквайте промяна, господин иконом. Сами ще се уверите, че щом Фриц е пристигнал, проклетата мигрена на господин графа ще си отиде! Ако ме бяхте послушали по-рано… Е, всъщност, по-добре късно, отколкото никога!

Мари Лагут продължаваше да ме наблюдава и преценява. В крайна сметка огледът изглежда я задоволи, защото малко след това тя се обърна към иконома:

— Хайде, господин Офенлох, да не караме нашия гостенин да стои прав! Размърдайте се, донесете стол на доктора! Не стойте така, какво сте го зяпнали? Ах, Господи… тези германци!

Старата жена подскочи като пружина, спусна се към мен да поеме дебелата връхна дреха.

— Позволете, господине…

— Много сте любезна, госпожо! Благодаря!

— Дайте, дайте да ви помогна!… Какво време!… Дърво и камък се пукат от студ! Даже и вълците са се изпокрили в бърлогите си!… Господи, каква страна!

— Значи Негова Светлост е все така болен? — пак поде Шпервер и отупа в коляното си посипания със снежинки кожен калпак. — Тогава пристигаме тъкмо навреме! Хей, Каспар? Каспар?

Някакво човече, чието лице цялото бе осеяно с лунички, а едното му рамо по-високо от другото, се измъкна от тъмните ъгли иззад камината.

— Ето ме, тук съм!

— Така те искам! Слушай сега — ще приготвиш за господин доктора стаята, която е в дъното на дългия коридор… Вълчата стая, студената… нали я знаеш? Отопли я достатъчно, подреди я!

— Да, господин Шпервер, веднага!

— Почакай за миг! На отиване ще минеш да вземеш куфара на доктора, Кнапвурст ще ти го даде. Колкото до вечерята…

— Бъдете спокойни, ще се погрижа!

— Много добре! Разчитам на теб!

Дребосъчето излезе и Гедеон, след като съблече дебелата шуба, също ни напусна — запъти се към покоите на младата графиня да я извести за моето пристигане.

Останах насаме с другите. Бях наистина смутен от старанието и готовността на Мари Лагут да ми услужи. Старицата всячески се опитваше да бъде полезна.

— Дръпнете се оттам, Зебалт, направете място — започна да хока тя прославения кучкар. — Надявам се, че вече доста сте си напекли кокалите — от сутринта седите край огъня. Елате, господин докторе, настанете се на топличко, по-близо до камината. Сигурно краката ви са премръзнали… Изпънете ги, не се притеснявайте!… Точно така, виждате ли, че е по-добре!

После ми предложи табакерата си.

— Употребявате ли?

— Не, уважаема госпожо, благодаря!

— И грешите, грешите господине! — поучително занарежда тя, като в същото време с пръсти започна да тъпче в носа си тънички щипчици тютюн. — Грешите, господин докторе, защото точно в това е очарованието, сладостта и опиянението на нашето съществуване!

След това затвори очи, смръкна унесено, пусна табакерата в дълбокия джоб на дългата си роба, замисли се за нещо и след няколко мига пак продължи:

— Пристигате наистина точно навреме, докторе. Вчера господин графът бе сполетян от поредната криза, много по-жестока и страшна от първата, преди няколко дена! Бих казала яростна криза, нали така, господин Офенлох?

— Яростна е точната дума! — със сериозен тон отвърна икономът и като че ли потрепера. — Да, яростна е точната дума!

— Ами това е напълно разбираемо! — продължи сякаш на себе си Мари Лагут. — Та той съвсем е престанал да се храни… Защото, господин докторе, графът наистина въобще не се храни! Ако знаете как линее в постоянно страдание! Представете си, от два дена не съм го виждала да изсърба дори и лъжичка бульон!…

— Даже и една чаша вино не е изпил! — добави след нея възмутен икономът и кръстоса възпълничките си ръце на корема.

Трябваше да поклатя глава, за да изразя учудването си. Сторих го.

Тоби Офенлох ме изгледа, после веднага приседна до мен и започна да ме увещава.

— Господин докторе, повярвайте ми, вие трябва по някакъв начин да го склоните да изпива по чаша вино на ден!

— И да хапва по една пилешка кълка на всяко ядене! — намеси се Мари Лагут. — Горкият граф, дотолкова е отслабнал, че всички ни плаши!

— Имаме разкошно шейсетгодишно маркобрюнер! — продължи икономът. — Французите не са го изпили всичкото, както твърди госпожа Офенлох. Можете да му препоръчате да си пийва отвреме навреме и по чашка касис! Няма нищо по-добро от това! От покойния си дядо, мир на праха му, знам — чашката хубаво червено вино оправя болния човек и го вдига на крака!

Тоби Офенлох млъкна, сякаш искаше да събере мислите си.

— На времето — продължи след това прославеният кучкар, — на времето господин графът ходеше по два пъти седмично на лов и се чувстваше великолепно. Ала откакто престана, съвсем залиня и започна да боледува!

— Толкова е просто и обяснимо! — намеси се пак Мари Лагут. — Чистият въздух сред природата отваря апетита. Затова господин докторът трябва да препоръча на графа не два, а три пъти седмично да ходи на лов, за да навакса загубеното време!

— Два ще са достатъчни! — държеше на своето кучкарят. Видът му беше сериозен. — Кучетата също трябва да си почиват… И те са Божии творения като хората!

После за няколко мига се възцари тишина. Слушах как вятърът шиба прозорците и със злокобно свистене се промъква през отворите на бойниците по кулите.

Зебалт бе кръстосал крак върху крак и подпрял брадичка на дланта си, наблюдаваше огъня с неописуема тъга. Мари Лагут за пореден път бе смръкнала от своя опиум и отново подреждаше тютюна в табакерата, а аз размишлявах над странната и завладяваща ни склонност да се преследваме взаимно със съвети, като всеки бе убеден и държеше на своята правота.

В този момент икономът се изправи.

— Нали господин докторът няма да откаже чаша вино? — запита ме той и се подпря на облегалката на фотьойла.

— Благодаря ви, но никога не пия преди да съм отишъл да прегледам болния!

— Какво? Дори и чашчица вино? Съвсем мъничко?

Икономът облещи очи и изгледа жена си явно озадачен.

— Господин докторът има право! — отвърна му тя. — Аз съм като него, не си ли забелязал толкова години? Обичам да пия вино, докато се храня. Едва след това предпочитам да ударя чашка коняк. В моята страна дамите пият коняк, по-изтънчено е, отколкото да се наливаш с вишнев ликьор!

Мари Лагут едва бе довършила тези обяснения, когато вратата се открехна и Шпервер ми направи знак да го последвам.

Простих се с достопочтената компания и излязох. Дочух от коридора жената на иконома да казва на своя съпруг:

— Прекрасен младеж! От него би станал чудесен войник!

Поехме към покоите на графа. Шпервер ми изглеждаше потиснат. Не казваше нищо. Аз също мълчах умислен.

Само няколко крачки под мрачните сводове на замъка Нидек бяха достатъчни, за да заличат напълно от съзнанието ми гротескните лица на иконома Тоби и Мари Лагут — безобидни същества, носещи на плещите си повече от половин век скромно съществуване.

Много скоро след плетеница от усойни коридори и коридорчета, Шпервер разтвори пред мен вратите на огромна, разкошна стая. Стените бяха облицовани във виолетово кадифе, извезано със златни нишки. Поставена в единия край на камината, бронзова лампа с помътнял и изгубил блясъка си кристален глобус, хвърляше дрезгава светлина. Дебели животински кожи приглушаваха шума от стъпките ни — човек би си помислил, че се намира в света обител, изпълнена с покой, предназначена за дълбока самовглъбена медитация.

Влизайки вътре, Шпервер предпазливо отмести спуснатите тежки драперии, скриващи сводест прозорец. Видях го как внимателно и неспокойно вторачи поглед в черната бездна отвън и ми се стори, че разбрах намерението му: опитваше се да проникне в мрака и да провери дали магьосницата не е някъде сред равнината, все така приклекнала в снега. Ала явно нищо не забеляза — нощта беше дълбока и непрогледна.

Направих няколко крачки след него. В крехката, рехава светлинка забелязах изпито, восъчнобледо създание, настанило се недалеч от болника във фотьойл с готическа форма. Това беше младата графиня Одил дьо Нидек. Дългата рокля от черна коприна, втренченото й, замислено и въпреки това решително изражение, идеалните пропорции на прекрасното й лице много напомняха онези мистични създания на средновековните художници, които модерното изкуство, колкото и да се мъчеше днес, все не успяваше да пресъздаде, но и все не успяваше да забрави.

Какво се преобърна в душата ми при вида на това пребледняло създание? Не знам. Стоях като парализиран пред статуя на изкусен древен ваятел и нещо дълбоко религиозно започна да ме обзема. Някаква вътрешна музика нахлу в ушите ми, напомни ми старите балади от най-ранно детство, онези носталгични песни, с които дойките се опитват да приспят нашите първи тъги.

Когато приближих достатъчно, Одил се изправи.

— Добре дошли, господин докторе! Чувствайте се като у дома си! — посрещна ме тя с проникновена простота, после ми посочи нишата, в която бе настанен графът. — Баща ми е там!

Поклоних се дълбоко, без да отговоря, дотолкова бях развълнуван. После доближих одъра на болния.

Застанал в горния край на леглото, Шпервер надигна с една ръка газеника, а с другата смъкна дебелата си кожена шапка. Одил стоеше от лявата ми страна. Прецедена мъчително през потъмнялото стъкло на лампата, светлината освети меко чертите на графа.

Още щом зърнах лицето на господаря на замъка Нидек, нещо като че ли ме разтърси до мозъка на костите. Кръвта сякаш се смрази в жилите ми и въпреки огромното уважение, което бе вдъхнала у мен благородната му дъщеря, първата мисъл, която прониза съзнанието ми, бе: „Господи, та това е истински вълк в човешки образ!“

И действително… или впрочем не знам… Нещо в тази застинала фигура ме ужаси. Съвършено бяло като издялана кост, лицето привидно изглеждаше безжизнено. Главата с посивели, късо подстригани коси, бе хлътнала във възглавницата по необикновен начин, странно извъртяна леко настрана. Силно скосеното на върха чело, широко в долната част при брадата, разклонението на клепачите, бродирани сякаш в черно и почти сключващи се в острие в основата на носа, късата остра брадичка, продължаваща в костеливи, ала яки и изпъкнали челюсти… всичко в образа на този човек ме накара да потреперя. Шпервер се надвеси над тялото още повече, така че лампата освети по-ярко лицето на болния. Клепачите на графа инстинктивно примигнаха и за миг съзрях неестествения блясък, заискрил в очите му. По челото ми изби студена пот. Стоях неподвижен, изумено вгледан в болния. Взрях се по-продължително в лицето му, докато пред погледа ми не започнаха да танцуват червени петна. Не… Дори и тези дълги бели ръце отстрани на тялото не принадлежаха на човешко същество. Натрапчиви мисли за животински сродства започнаха да се блъскат все по-настойчиво в съзнанието ми. Искам да кажа, че още щом го видях, усетих необикновеното му излъчване. Долавях, че се беше превърнал в някакво особено същество. Тогава изведнъж се почувствах като нищожество, почти смазан. И в същия този миг напълно разбрах смисъла на възможното, усетих границите на безпределното! Всичко — и минало, и настояще, сякаш се превърна в пепел.

Прокашлях се, в опит да надвия обзелото ме вълнение. Пресегнах ръка, взех десницата на болника. Беше суха, потръпна нервно при допира с моята и макар и малка, почувствах как отвътре бликнаха потоци енергия и сила.

Установих, че от медицинска гледна точка пулсът е стабилен, малко по-ускорен от обикновено и някак си трескав. Може би тетанус в начален стадий?

Какво можех да сторя?

Постарах се да се съсредоточа, отделих се от едната страна. Обезпокоена, младата графиня не бе помръднала от другата. Шпервер се мъчеше да прочете мислите в очите ми. Внимаваше да не изпусне и най-малкото ми движение. Но откровено да си призная, нищо съществено не можеше да се предприеме.

Отпуснах ръката и се вслушах в дишането. Отвреме навреме долавях като че някакво ридание, което повдигаше гърдите на болния, после дишането се нормализираше за миг и сетне отново се ускоряваше, ставаше учестено, задъхано. Явно незнайни кошмари развихряха сетивата на този човек. Шпервер ми беше загатнал, че на графа бяха започнали да му се явяват видения. Бях му отвърнал, че това е глупост, плод на нездрав и болен ум. Но сега? Трябваше ли да се предам и да приема, че обсебването е всъщност вид лудост? Пред каква болест бях изправен? И имаше ли значение дали е тетанус или епилепсия? А може би просто бях обикновен егоист? Защото бе чист егоизъм отказът ми да призная, че това можеше и се случи на мен, а аз, прославеният доктор, у когото бе стаена последната надеждица, аз не можех сега да се произнеса и определя каква точно бе болестта. Но търсех и първопричината, онова, което я бе породило. До нея трябваше да се добера, а тя не преставаше да ми се изплъзва.

Обърнах се объркан.

— Можем ли да се надяваме на нещо, господин докторе? — запита ме младата графиня.

— Вчерашната криза е към края си, графиньо! — отвърнах уклончиво. — Въпросът е да предвидим и евентуално да предотвратим следващата атака!

— Нима е възможно, докторе?

Прокашлях се, за да спечеля време. Щях да й отвърна с някой плиткоумен научен брътвеж, не смеейки да се произнеса положително. За момент останах загледан в грациозното създание пред мен, после се сепнах в търсене на точните думи, когато разнеслият се звън от камбанарията на замъка долетя до нас и отекна, а аз изпитах чувството, че заедно с нощта запулсира в ушите ми.

— Може би идват чужденци! — оповести Шпервер с напрегнато изражение. Присви очи, пристъпи към прозореца, спря до него и дълго време остана взрян в мрака отвън.

— Идете да проверите кой е! — нареди Одил. По лицето й пробяга сянка, веждите й се свъсиха и когато млъкна, тишината ни затисна така внезапно, че сякаш я чух.

— Господи! — продължи графинята, като че отгатнала мислите ми. — Как да откажеш гостоприемство в такива условия? Направо е невъзможно!

След което отново се умълча и се втренчи в стената.

Почти веднага след това се отвори вратата. В пролуката се появи русолява глава със зачервено лице и един глас в тъмното почти шепнешком съобщи:

— Пристигнал е барон дьо Цимер-Блудерик със своя интендант. Моли да го приемем в замъка, тъй като се е заблудил в планината.

— Добре, Гретхен! — отвърна спокойно и с благост младата графиня. — Идете и предупредете иконома да посрещне барон дьо Цимер. Нека му съобщи, че граф Нидек е болен и това е единствената причина, която го възпрепятства лично да му поднесе дължимите почитания и го приветства с добре дошъл, като му предложи гостоприемството си. Събудете прислугата, да се окаже топъл прием на барона и всичко да бъде наред, както подобава.

Трудно може да се изрази неизразимото, да се опише неописуемото. Как да предам лекотата и благородството, с които младата графиня се разпореди? И ако, както изглежда, добрите обноски се предават наследствено у някои фамилии, то е защото изпълнението на благородните пориви и възвишените добродетели издига още повече величието на душата.

Съзерцавайки грацията, топлотата на погледа, изтънчеността на Одил дьо Нидек, профилът й с изяществото и чистотата на линиите, които можеха да се срещнат само в аристократичните среди, подобни мисли напираха в съзнанието ми и аз напразно се мъчех да сравня младата графиня с някое бледо нейно подобие от моите спомени.

— Вървете, Гретхен! — повтори графинята. — Побързайте!

— Да, госпожо, отивам!

Прислужницата се отдалечи и аз още няколко мига останах в плен на омаята.

После Одил се обърна към мен:

— Виждате ли, докторе… — каза ми с меланхолна усмивка. — Човек не бива да се поддава на болката, колкото и голяма да е тя. Нима не смятате, че трябва постоянно да се разкъсваме между страданието и щастието, между личностното и обвързаността със заобикалящия ни свят?

— Така е, госпожо! — отговорих, като зачупих ръце. — Дори и най-възвишените души са подвластни на злочестини: заблудилият се странник по пътя, злочестият, беднякът без къшейче хляб — всеки има право да търси своето щастие, защото както небесните светила, така по тяхно и свое подобие Бог ни е сътворил и нас, хората, а щастието е едно за всички ни!

Одил склопи дългите си ресници, а Шпервер леко стисна ръката ми.

След миг младата графиня продължи:

— Ах, господине, ако можете някак да спасите баща ми!…

— Преди малко имах честта да ви кажа, госпожо, кризата вече е преминала. Трябва да направим така, че да й попречим да се повтори!

— Надявате ли се на това?

— С Божията помощ несъмнено ще стане, графиньо! Не е невъзможно! Ще размишлявам сериозно какво може да се направи!

Дълбоко развълнувана, Одил ни изпроводи до вратата на стаята. С Шпервер минахме през преддверието, където няколко слуги бдяха, чакайки нареждания от своята господарка. Тъкмо излязохме в коридора, когато Гедеон, който вървеше пред мен, неочаквано се обърна и като постави ръце върху раменете ми, запита, гледайки ме в очите:

— Хайде сега, мили мой Фриц, синко, кажи ми като мъж на мъж, знаеш, че можеш да разчиташ на дискретността ми — кажи напълно отговорно какво мислиш за болестта на графа?

— Тази нощ няма от какво да се страхуваме!

— Да, това знам. Ти сам го сподели с графинята. Но утре?

— Утре ли?

— Да, да, утре! Не извръщай глава! Да предположим, че не успееш да предотвратиш следващите кризи, кажи ми откровено, Фриц, мислиш ли, че старият граф ще умре?

— Възможно е, но не го вярвам!

— Ха, така те искам! — извика Гедеон и подскочи от радост. — Щом ти не го вярваш, значи си сигурен!

И като ме хвана под ръка, той ме задърпа навън към коридора. Едва бяхме излезли от покоите на графа, когато барон дьо Цимер-Блудерик и неговият интендант се появиха, предшествани от Зебалт, със запалена факла в ръка. Отиваха към стаята, където щяха да ги настанят. В белезникавата светлина, хвърляна оскъдно от пращящите по стените борини, двамата среднощни гости изглеждаха някак си необикновено: с наметнати на плещите дълги пелерини, а под тях стегнати в масленозелени туники, обшити с ширити, обути в меки и високи до коленете кожени ботуши, нахлупили дебели мечи калпаци, запасали в коланите дълги ловджийски ножове — всичкото това бе някак си странно в настоящата обстановка и време!

— Я гледай! — възкликна Шпервер. — Ако не се лъжа, това са нашите хора от Фрайбург, помниш ли ги, синко? Следвали са ни почти по петите, сигурен съм!

— Така е, приятелю, не се лъжеш! Наистина са те! Познах по-младия по длъгнестата фигура, орловия профил и засуканите мустаци! Странни птици са, не ще и питане!

Двамата пътници потънаха в един страничен коридор. Гедеон измъкна една от забучените в стената борини и ме поведе сред плетеницата от дъхтящите на мраз и влага коридори и коридорчета. Навлязохме в лабиринт от ниски и високи сводове, притихнали, усойни, тъмни, катерещи се, спускащи се, пресечени с други разклонения, които водеха нагоре, надолу, наляво, надясно… знам ли? Бяха толкова многобройни, изникваха едни след други, че аз накрая съвсем се обърках.

— Това тук е залата на маркграфовете^[3]… — обясняваше ми моят спътник. — Ето я портретната зала в съседство, а това тук е параклисчето на замъка. За съжаление, откакто Лудвиг Плешиви стана протестант, в светата обител вече не се отслужват никакви меси и едва ли скоро ще чуеш молитви! А това е оръжейната зала…

Да, стаи и зали се редуваха една след друга, все неща, които почти не ме интересуваха или съвсем слабо.

След като се изкачихме най-отгоре, наложи ни се да се спуснем. Отново се заредиха стълби и витиевати стълбища, отново коридори, коридорчета и странични галерии! Най-сетне с Божията помощ стигнахме до ниска, масивна врата. Шпервер измъкна от джоба си огромен ключ и, като тикна факлата в ръцете ми, заръча:

— Дръж добре и внимавай да не угасне пламъкът, излизаме на открито!

В същото време бутна портата и отвън нахлу мразовитият въздух.

Пламъкът започна да се огъва, изви се, искри се разхвърчаха на всички страни. Сякаш озовал се на ръба на бездънна пропаст, криеща неизмерими дълбини, аз неволно отстъпих назад.

— А-а-а!? — ахна потресен прославеният бракониер и зяпна учудено. — Нима се изплаши, приятелю Фриц? Давай смело напред, не се страхувай!… Няма нищо страшно!… Сега сме на билото на бастиона, на крепостния вал, който води към старата кула на замъка.

И храбрият псар пое напред, за да ми даде пример да го последвам.

Снегът покриваше всичко, дори и гранитните перила по стената бяха затрупани. Бръснещите пориви на вятъра се опитваха да го разровят, безуспешно. Ако някой можеше да съгледа отдолу, от равнината, лудуващия пламък на съскащата борина, сигурно щеше да се запита: „Какво правят тези хора там горе в облаците? Защо се разхождат по крепостната стена в такива късни доби?“

„Ако не друг, то старата вещица сигурно ни наблюдава!“ — сепнах се аз и при тази мисъл ме побиха студени тръпки. Пристегнах плътно пешовете на кожуха и ускорих ход да догоня Шпервер, който, вдигнал факлата високо в ръка, осветяваше пътя и с едри крачки бързо се отдалечаваше.

Едва успях да го стигна. Вмъкнахме се бързо в кулата, след което почти веднага влязохме във Вълчата зала. Примигах. Запалената газена лампа тук хвърляше ярка светлина и ни поздрави с весело пращене на напоения обилно фитил. Най-сетне! Какво неземно щастие бе да се озовеш на закрито и топло зад дебелите зидове, защитен от посегателствата на външния свят и на времето!

Да, най-сетне бяхме пристигнали! Докато Шпервер затваряше вратата след себе си, аз огледах скромната покъщнина и не се стърпях:

— Слава Богу! Най-накрая ще можем да си отпочинем добре!

— При това пред тази разкошна трапеза! Ще можем да ядем и пием до насита! — допълни Гедеон. — Виж какво ни чака, приятелю, наслади се на гледката: великолепен бут от току-що уловен сръндак, две диви кокошки, печена щука, гарнирана с магданоз! Не ти ли потичат лигите? Ами тези студени меса, ами тези тежки, горещи червени вина, от които кръвта ще ти закипи начаса?! Ах, обожавам всичкото това! Браво! Доволен съм от Каспар! Правилно е разбрал моите заръки!

И беше прав, пустият му Гедеон! „Студени меса и горещи червени вина!“ В стегната дълга редица пред нас бяха наредени бутилки, при вида на които у мен се пробуди вълчи глад! Шпервер обаче, който се чувстваше твърде удобно и в свои води, ме възпря:

— Да не бързаме, Фриц! Разполагаме с достатъчно време! Нека по-напред се настаним, да се отървем от неудобните дрехи. Дивите кокошки няма да отлетят, сръндакът не ще ни избяга, а колкото до щуката — по-умряла от нея няма и да намериш! Ботушите сигурно са пропуснали влага и май те стягат. Знам какво е, когато човек е яздил осем часа без прекъсване! Истинско удоволствие е да се събуеш! Поне такъв е моят принцип. Така че изуй се, приятелю… Я седни, пъхни го тоя проклет ботуш между коленете ми! Дай да видим можем ли да го издърпаме? Хванах го здраво, дърпай сега към теб! Ето така! От единия се отървахме, дай да смъкнем другия!… Точно така! Браво! Обуй сега тези топли боти, съблечи си кожуха и се наметни с тоя ямурлук. Много добре, отлично!

После моят пастрок направи същото, след което с оглушителен глас протръби:

— А сега, Фриц, да сядаме на масата и да запретваме ръкави! Действай от твоя край, аз ще се заема с ястията от моя, да ядем и пием с голяма наслада и да не забравяме старата немска поговорка: „Ако Дяволът е решил да ни мъчи с жажда, то със сигурност Бог е измислил за нас виното!“