Еркман-Шатриан
Потомъкът на върколака (3)

III

Хранехме се с такъв вълчи апетит и с такава охота, които действително могат да споходят странника само след десет часа езда из заснежените склонове на Шварцвалд. Шпервер, наченал от всичко по малко — от еленския бут, от дивите кокошки и печената щука — не преставаше да мърмори с пълна уста:

— Имаме си гори, Фриц, имаме си блата, равнини, лъчезарни слънчеви пейзажи…

После се пресегна над облегалката на фотьойла, грабна напосоки една бутилка пенливо вино и продължи:

— …имаме си китни планини, хълмове и долини, зелени и бухнали напролет, жълточервени наесен, из които бягат храбри глигани, преследвани от глутници кучета и благородни конници с рогове и камшици, размахвани като кавалерийски саби. Имаме си всичкото това… За твое здраве, Фриц!

— И за твое, Гедеон!

Ако някой ни наблюдаваше, щеше да изпадне в умиление — толкова се обичахме и обожавахме взаимно!

Пламъкът искреше и съскаше, вилиците и ножовете потракваха, челюстите ни се движеха неуморно и от глад набързо предъвквахме късовете сочно месо, бутилките кълколеха, чашите жизнерадостно звънтяха… В зимната нощ отвън мразовитият вятър, леденият режещ вятър на планината извиваше своя зловещ, мрачен химн, онзи протяжен, печален вой, който се разнасяше и ехтеше из дебри, планински усоища и възвишения под схлупените и гонещи се ескадрони на облаците, които се дебнеха, поглъщаха безпощадно, а пребледнялата, пълна и прегладняла луна наблюдаваше безучастно безконечната им битка!

В един момент апетитът ни се уталожи. Шпервер беше напълнил каничката с тежко старо брумбергско вино, пяната шептеше нежно и лениво се надигаше по широките стени на бокала. Старият бракониер напълни отново чашите и вдигна поредната наздравица:

— За здравето на сеньор Йери-Ханс дьо Нидек! Дано Господ чуе молбите ни! Да пием до дъно, Фриц!

Което и сторихме.

После Гедеон отново наля. Гласът му за сетен път прокънтя в стаята:

— За здравето на моя всемогъщ, благороден и дълбокоуважаван повелител Йери-Ханс дьо Нидек!

И за пореден път на един дъх ние изпразнихме съдържанието на чашите.

А след това постепенно ни завладя някакво необичайно задоволство и дълбока омая. Телата ни се отпуснаха, потънахме сякаш в небитието. Изпълнени с леност, изведнъж се почувствахме дълбоко щастливи и благодарни, че ни има, че живеем на тоя свят.

Облегнах се назад в дълбокия фотьойл и с протегнат напред нос, сякаш душех из въздуха, аз започнах да оглеждам стаята, в която бях настанен.

Беше малка, изсечена в самата скала, истинска фурна от едно-единствено помещение, най-много дванайсет стъпки на височина. В дъното забелязах нещо като ъглова ниша, където бе разположено моето легло. Легло всъщност бе силно казано — най-обикновена постеля направо на земята, застлана с меча кожа, както предположих, за завивка. В самата ниша имаше издълбана още една такава, по-малка, украсена със статуя на Дева Мария, изсечена също в гранитния блок и окичена с венец от повехнали вече цветя.

— Оглеждаш стаята, нали? — улови погледа ми Шпервер. — Честно казано, не е разкошът, който цари в господарските покои на замъка. Имай предвид, Фриц, че тук сме във Вълчата бърлога, а тя е стара, стара… Прастара е като планината отвън. И ако трябва да съм още по-точен, тази стая е строена в далечните славни времена на Карл Велики^[1]. А както ти е известно, тогава хората по тези места все още не са знаели достатъчно добре как да издигат високи сводове, а после да градят стени — широки, изграждащи пространство, кръгли или под някакъв ъгъл. Тогава те просто са дълбаели в скалата и толкоз… Живеели са в камъка, в утробата на планината, така да се каже!

— Така да се каже, приятелю Гедеон, натика ме ти в истинска вълча бърлога!

— Нека външният вид не те подлъгва, Фриц! Двамата с теб се намираме в стаята за знатни гости. Тук настаняват приятелите на графа, когато се наложи, и … разбираш ли — това е старата кула на Хуго!

— Кой е този Хуго?

— Как, нима не си чувал за Хуго Вълка!

— Хуго Вълка ли?

— Да, разбира се! Той е най-далечният от прадедите и навярно основоположник на рода Нидек! Страшилище и половина, какво да ти разправям? Преди много години е дошъл и се настанил по тези места с двадесетина от своите конници и войни. Успели да се изкатерят дотук, на най-високата скала в планината. Ще видиш всичко утре. Построили най-напред тази кула, после, кълна се, така е било и да не се казвам Гедеон Шпервер ако не са го сторили — събрали се край накладения огън и изрекли свещените слова: „Ние сме господарите тук! Горко на всички онези, които пожелаят да минат по тези пътища, без да си платят данък — ще се нахвърлим върху им като вълци и живи ще ги разкъсаме! Няма да оставим и косъмче по тях, а ако кожата им става все още за нещо - толкоз по-добре… И нея ще употребим! Оттук можем да оглеждаме надалече и във всички посоки, никой не ще успее да ни изненада — нито от дефилетата на Рейн, нито откъм равнината, нито откъм Щайнбах или от Шварцвалд! Търговци, друмни разбойници, ловци — пазете се! Тежко на оногова, минаващ по нашите друмища!“ И реченото било сторено, Фриц! Станало така, както те се зарекли. Хуго Вълка бил техният главатар. Кнапвурст ми разказа всичко това на блага приказка една вечер, докато бдяхме в стаята на графа.

— Кнапвурст?

— Да, гърбушкото. Оня мазнюха, дето ни отвори портала! Странна птица е той, Фриц! Скоро ще можеш сам да се убедиш в това! Все виси заврян в библиотеката.

— Значи в Нидек си имате учен!

— Опазил ни Господ! Вместо да си седи в стаята, по цял ден бърше лавиците и отупва свитъците със старите родови хроники. По-скоро ще си помислиш, че е стар канцеларски плъх — само снове нагоре-надолу сред рафтовете и книгите. Ала за сметка на това Кнапвурст познава родовата ни история по-добре от когото и да било! Ще намери случай да ти я разкаже надълго и нашироко. Като си помисля само, че нарича това хроники… Ха, ха, ха!

И Шпервер, сгрян и развеселен от виното, няколко минути гръмко се смя, без сам да разбира много добре защо.

— Значи така, Гедеон — продължих аз, като дълбокомислено поклатих глава. — Тази кула затова се нарича Вълчата кула, защото носи името на Хуго Вълка?

— Нали ти казах? Това… какво, учудва ли те?

— Не, просто попитах!

— Напротив! Сякаш те озари някаква догадка? Виждам го изписано на лицето ти! За нещо си се замислил… За какво мислиш, Фриц?

— Господи, стари ми приятелю! Не името на тази кула ме учудва толкова. Онова, за което съм се умислил, си точно ти, Фриц! Не мога да проумея как прославен бракониер като теб, откърмен сред върхарите на елите и заснежените била на Валдхорн, ти, дето си кръстосвал из клисурите и долините на Рейн, дето през цялата си буйна младост не си правил нищо друго, освен да играеш на криеница с пазачите на граф Нидек, да скитосваш по пътечките на Шварцвалд, да се вреш из храсталаците и дъбравите, да дишаш на воля свежия горски въздух зиме и лете; ти, който знаеш какво означава това волен живот — ето, точно теб и сега намирам аз тук след шестнайсет години, заврян в тази бърлога от червен гранит! Това е, което ме учудва, Шпервер, точно това не успявам да проумея! Така че ще те помоля, стари приятелю, запали си лулата и спокойно ми разкажи как се стигна дотук!

Старият бракониер издърпа от кожуха черната лула, натъпка я бавно, запали я, после се облегна назад и с втренчени в стената очи, заразправя със замислено изражение:

— Фриц, много добре ти е известно, че дори и старите соколи, старите орли, старите ястреби, след като дълги години са летели волни и необезпокоявани над равнини и гори, над езера и планини, в крайна сметка и те се завират в дупките на някоя вековна скала. Да, прав си — аз обичах простора, волния живот… и все още ги обичам! Но вместо ден след ден да се катеря на някой висок клон и с него нощем да бъда люлян и брулен от вятъра, сега, на моите години, отдавна вече предпочитам вечер да се прибирам тук, в моята пещера, да си пийвам по чашка сгряващо вино, да отхапвам мудно, без да бързам за никъде, от сочното парче месо, цвърчало доскоро на огъня, да го дъвча бавно, изсмуквайки всичките му живителни сокове. После да натъпча лулата, да я запаля и да си сгрея старите кокали край пращящия в камината буен огън… Разбираш ли всичкото това, Фриц? После, граф Нидек вече не мрази стария Шпервер — прославения соколар и бракониер, истинския горски човек. Една вечер при пълнолуние той ме срещна странно преобразен и ми каза: „Приятелю, дето ловуваш съвсем сам, ела и ловувай с мен и за мен! Имаш невероятен нюх, имаш набито и зорко око! Е, добре! Ловувай тогава, щом такава е твоята природа, щом като това е в кръвта ти и щом така ти повелява сърцето… Ала ловувай с моето благоволение и благословия, защото аз съм Орелът на Планината! Аз съм граф Нидек!“

Шпервер млъкна за миг, после пак продължи:

— Бога ми, Фриц, това така ми допадна! И ето — до ден днешен продължавам да ловувам и гоня глиганите по планинските сокаци и горските пътеки, а вечер си пия спокойно виното с приятели или…

В този момент мощен трус разклати вратата. Шпервер отново прекъсна разказа си, наостри слух.

— Навярно е от вятъра! — предположих. — Или…

— Не, не е, приятелю! Другаде е причината… Не усещаш ли ноктите, дето дращят в дървото? Явно някое от моите кучета е избягало от кучкарника… Блиц или… Всъщност, да, познавам го този приятел… Я си отвори вратата, друже! Ливерле, ти си, нали? Бога ми, не знаеш ли как да влезеш?

Старият Гедеон се надигна от стола. Още не бе направил и две крачки, когато огромна немска овчарка влетя като хала в стаята и с два скока постави предни лапи на раменете му, изплези дълъг розов език и заблиза брадата и мустаците му, надавайки тихи, радостни изскимтявания.

Шпервер прегърна кучето през врата, притисна го към себе си, после се обърна към мен:

— Фриц — каза ми и за втори път през този ден видях в очите му да напират сълзи. — Фриц, може ли човек да ме обича така, както това огромно животно? Погледни само тази разкошна глава, тези проникновени очи, тези великолепни заголени зъби, тези яки раззинати челюсти…

Той разтвори муцуната на звяра и ми предостави възможността да се полюбувам на здравите, остри зъби, способни да разкъсат цял вол. После твърдо отблъсна животното, което не искаше да си отива и с все по-голяма настойчивост продължаваше да се умилква в него.

— Остави ме на мира, Ливерле, знам, че ме обичаш! Прав съм, дявол да го вземе — кой друг би ме обичал, ако не ти!

Гедеон стана и затвори вратата.

Никога през живота си не бях виждал подобно животно. Ливерле надхвърляше всичките ми очаквания. Беше истински огромен звяр — ръстът му надминаваше две стъпки и половина. Имаше широко, сплеснато чело — направо убиец. Кожата му бе фина, изтъкана от преплетени нерви и мускули; издължена, остра муцуна и също така дълги, яки крака; остър, проникновен поглед, здрави гърди, рамене… ала нямаше нос. Да, прикачете към потртета на тези животни носа на басета — онези кучета с къси крака, — и… край, никакъв дивеч нямаше да просъществува!

Шпервер се върна, намести се отново, гордо прегърна своя Ливерле и със сериозен тон захвана да ми изрежда качествата на великолепното животно. Ливерле тихо скимтеше до него, като че ли го разбираше.

Шпервер пак подхвана:

— Каква сила, Фриц! Знаеш ли, скъсал е дебелото здраво въже от шест пресукани нишки, за да дойде и да ме види… Надушил е следите ми, дяволът му с дявол! Дръж, Ливерле, яж, лакомнико!

И той му хвърли остатъка от еленския бут. Ливерле го захапа още в полет и челюстите му ужасяващо захрущяха. Шпервер ми смигна с дяволита усмивка, после каза:

— Фриц, мили приятелю, ако такъв звяр те захапе за гащите, май няма да избягаш далече!

— Като гледам, май няма да съм единствен, много ще са на моето място!

Стиснало бута, животното се изтегна пред камината, изпъна предни лапи. Зъбите му заръфаха късовете месо, затракаха страховито. С крайчеца на окото Шпервер го наблюдаваше, изпълнен с доволство. Буквално чувствах как костите се стриваха в менгемето на челюстите му — явно Ливерве обичаше костния мозък.

— Хей, Фриц — не спираше моят сътрапезник, — ако те натоваря сега със задачата да идеш и му измъкнеш кокала изпод носа, какво ще кажеш?

— Ще кажа, че задачата ти, мили приятелю, е деликатна…

Двамата от сърце се разсмяхме. Изтегнат в бежовия кожен фотьойл, отпуснал лявата си ръка през облегалката, преметнал единия крак върху трикраката табуретка, а другия протегнал току пред весело пращящата в камината цепеница, Шпервер бълваше сивкави кълбета дим, които на спирали се надигаха към ниските сводове на стаята.

Продължавах да наблюдавам кучето, но се сетих за прекъснатия ни разговор с бракониера.

— Шпервер, приятелю, все още не си ми разказал всичко. Ако си изоставил и заменил планината за топлината и уюта на замъка, то е било най-вече заради смъртта на Гертруда, великолепната ти и благородна съпруга!

Гедеон присви вежди, отново предателска сълзица се изтърколи по бузата му.

Бракониерът се изправи, изчука пепелта от лулата.

— Да — прошепна тихо, — прав си. Любимата ми съпруга е мъртва… Всъщност, това действително ме прокуди от горите. Не знам, но не мога повече да съзерцавам долината на Нащърбената канара, без да се сетя за нея. Опитвам се непрестанно да мисля за друго. Вече ловувам по-рядко в дъбравите, предпочитам да не минавам оттам, а ако това се наложи, зарязвам всичко и се връщам обратно…

Не ще и съмнение — Шпервер се бе променил. Най-неочаквано се затвори в себе си. Млъкна, наведе глава, вглъби се. Съжалих, че бях пробудил у него мрачните спомени. После се сетих за Черната Чума. Настръхнах, потреперих.

Странно усещане! Една думичка само, една-единствена, но тя ми донесе меланхолия и печал. Цял свят бе помръкнал, заради случайно изтърваната дума, от спомена, който тя беше довела.

Не знам колко време седяхме така, когато изведнъж се разнесе някакво глухо, сподавено ръмжене, сякаш далечен тътен на приближаваща буря и ни накара да потреперим.

Веднага и двамата се втренчихме в кучето. То продължаваше да държи кокала с предните лапи, ала муцуната му бе вирната, очите му блестяха, наострените му уши бяха щръкнали. Като нас и то се бе вслушало в тишината. Изтъкано от мускули, тьлото му нервно потръпваше.

Спогледахме се с Шпервер. И двамата бяхме пребледнели. Не се долавяше повече никакъв шум, никакъв стон. Отвън вятърът беше утихнал. Не, нищо друго не долиташе до слуха ни, освен това едва доловимо, продължително, сякаш далечно ръмжене, което се изтръгваше от гърдите на кучето.

Докато изведнъж животното рязко се надигна и подскочи срещу стената. Разнесе се лай — сух, дрезгав, ужасяващ. Ниските сводове над нас изплющяха, сякаш лаят бе спукал стъклата на витиеватия прозорец.

С приведена глава Ливерле сякаш проникваше през гранита на стената. Раззинатата му муцуна бе заголила два реда ненаситни, остри и бели като сняг зъби. Животното продължаваше да ръмжи. За миг млъкна, залепи муцуна в стената до вътрешния ъгъл, настойчиво задуши, опитвайки се да изтръгне гранитните блокове.

Наблюдавахме го, без да можем да разберем яростта му.

Втори обезумял вой, по-силен от първия, ни накара да скочим на крака.

— Ливерле! — изригна и Шпервер като се хвърли към него. — Какво ти става, по дяволите? Полудя ли?

Той сграбчи една горяща цепеница и се опита да огледа стената — дебела и плътна, дълбока като скалата, в която бе издълбана стаята. Никаква кухина не отговаряше. Въпреки всичко, кучето продължаваше да е нащрек с настръхнала козина, готово за скок.

— Ливерле, ти най-вероятно сънуваш наяве лоши кошмари! Хайде, ела пак край камината и лягай спокойно! Не ми опъвай нервите!

В същия миг някакъв шум отвън достигна до ушите ни. Вратата се отвори и достопочтеният дебел Тоби Офенлох, надигнал ветроупорен фенер в едната и бастун в другата ръка, ухилен до уши, се появи на прага.

— Здравейте, достопочтена компания! — извика той. — Какви ги вършите такива гърмящи?

— А, нищо! — отвърна му Шпервер. — Този звяр, Ливерле, е виновен. Той вдига цялата тази тупурдия… Представете си — покатери се по стената. Питам ви обаче защо?

— Знам ли? Може би е чул тропота на дървените ми крака по стълбището на кулата… — захили се човечето.

После остави фенера на масата.

— А това идва засетен път да ви докаже, друже Гедеон, че трябва да се научите да си връзвате здраво кучетата. Всички знаем, че имате слабост към тях и то каква! Ала ще дойде ден, в който тези проклети животни ще ни прогонят от замъка… Както е тръгнало! Ето на, вижте какво ми се случи тъкмо когато минаввах край голямата картинна зала — налетя ме Блиц и се нахвърли отгоре ми! За крака ме захапа! Погледнете — зъбите му още личат! Съвсем нов крак! Дяволско животно, да опустее дано, изпояде дървото!

— Значи искате да ми кажеш, че трябва да си връзвам кучетата ли? И таз добра! — засумтя прославеният кучкар. — Вързаните кучета, драги ми Офенлох, не струват и пукната пара! Това ти да знаеш от мене! Стават прекалено лениви, отпуснати… После, защо си мислите, че Ливерле не е бил вързан? Погледнете и вие — въжето още виси на врата на горкото животно.

— Чуйте ме какво ще ви издумам! Въпросът е принципен. Когато вашите кучета се появят, бастунат ми винаги е надигнат, а дървеният ми крак е напред в очакване! Това е да знаят, че има ред и дисциплина: кучетата да си стоят вързани вколибата, котките да са в канала, а хората да си седят в замъка!

След тези думи той седна до нас, облакъти се на масата. Очите му изгаряха от блаженство. Тоби приведе глава, сниши се над плота и с поверителен тон ни довери:

— Знаете ли, господа, тази вечер съм ерген!

— Така ли?

— Да. Ан-Мари и Гертруда бдят пред стаята на графа.

— Значи нямате никаква спешна работа?

— Никаква, нищо не ме кара да бързам! Мога да споделя с вас радостта на самотните мъже!

— Колко жалко, драги ми Офенлох, че пристигнахте толкова късно! — възкликна Шпервер. — Всички бутилки вече са празни!

— О! Не може да бъде!

Опечалената физиономия на Тоби Офенлох ме развесели. Разбрал, че няма да може да вземе участие в гуляя и лицето му мигом вече посърна.

Дълга прозявка разтегна устните ми, въпреки направените усилия да я сдържа.

— Е, някой друг път тогава! — изрече Тоби Офенлох с неприкрито съжаление. — То нашето не се губи!

И той се пресегна за фенера.

— Лека нощ, господа!

— Хей, Тоби, изчакай! — провикна се след него Гедеон. — Гледам, май на приятеля ми Фриц му се приспа. Да го оставяме да си почине, аз ще сляза заедно с тебе!

— С най-голямо удоволствие! Тъкмо ще минем да се обадим на Трумпф. Той е долу с останалите. Кнапвурст им разправя разни врели-некипели за върколаци, вещици и зли магии…

— Точно така, заедно ще ги посетим. Лека нощ, Фриц.

— Лека нощ, Гедеон. Не забравяй да ме извикаш, ако графът се почувства по-зле.

— Не се безпокой! Хайде, Ливерле… При мен! Бързо надолу!

Те излязоха. Докато минаваха по платформата, чух как часовникът на замъка Нидек отброи единадесет удара.

Бях капнал за сън.