Еркман-Шатриан
Потомъкът на върколака (5)

V

„…Въпреки всичко — повтарях си, — прилика съществува! Нима трябва да я отдаваме на случайността? И в крайна сметка, какво представлява случайността? Нелепо стечение на обстоятелствата… или онова, което човек не може да си обясни. Не, в цялата тази работа трябва да има нещичко друго…“

Потънал в такива размишления, аз следвах моя приятел Шпервер, който бе напуснал залата с архивите и семейните портрети и двамата продължавахме по коридора. Портретът на Едвиге, тази толкова обикновена, толкова естествена картина, не преставаше да се слива в съзнанието ми с образа на младата графиня.

Най-неочаквано Гедеон спря. Повдигнах очи. Бяхме стигнали пред покоите на графа.

— Влизай, Фриц! Отиди да се срещнеш с графа! — каза ми старият бракониер. — Аз ще прескоча да нахраня кучетата, защото, когато стопанинът отсъства, слугите понякога стават нехайни. След малко ще се върна да те взема.

Всъщност аз бях много по-нетърпелив и любопитен да се срещна с младата госпожица Одил, отколкото с граф дьо Нидек. Веднага се укорих за своите помисли, но интересът не може да се направлява. И каква бе моята изненада, когато едва прекрачил прага на стаята, във все още рехавата предизгревна светлина аз забелязах в нишата граф Нидек, който се беше надигнал на лакти в постелята и бе втренчил в мен сериозен, внимателен поглед. Сякаш бе предусетил моето идване по неведом начин и ме очакваше! Погледът му — дълбок, спотаен и пронизващ, ме завари съвсем неподготвен, това бе най-малкото, което очаквах. Като хипнотизиран се взрях в очите му, в миглите, които излизаха като тънки, черни нишки от плътта на клепачите. Застинах изумен.

— Приближете се, господин докторе, приближете се! — каза ми с отпаднал, но твърд глас стопанинът на замъка.

После потомъкът на Върколака протегна към мен ръка.

— Моят прославен псар Шпервер често ми е разказвал за вас. Отдавна исках да се запознаем.

— Да се надяваме, господин графе — отвърнах, — че познанството ни ще продължи в по-добри за вас дни и условия… Краят на кризата наближава, имайте още малко търпение!

— Въобще не ми липсва такова, господин докторе! Но чувствам как и сетният мой час като че ли наближава!

— Грешите, грешите, господин графе!

— Не… Не се мъчете да ме успокоявате! Знаете ли, последното благоволение на природата към нас, смъртните, е, че ни дарява със способността да предвидим, да предусетим собствената си кончина!

— О, ако знаете на колко такива неверни предчувствия съм бивал свидетел… — отвърнах усмихнато, опитвайки се да го успокоя.

— Ние сме влюбени в смъртната си природа, господин докторе — продължи той, без да ме чува. — Без да го осъзнаваме, ние преследваме фантомите на предишната си същност, образите на онова, което сме били и което още копнеем да бъдем. И влюбени в смъртния си живот, ние сме мъртви за истинското в нас! Така че моето предчувствие…

Той продължаваше да ме наблюдава втренчено и някак си странно — всъщност, както всички болни, изразяващи някакво съмнение относно своето състояние. Това е изключително труден за лекаря миг — от поведението му зависи по-нататъшният морален дух на болния, психическите му устои. Ето защо повечето болници се опитват с поглед да проникнат в същността на лекуващия ги. И ако открият и най-мъничкото съмнение за близкия си край — всичко е загубено! Злото взема надмощие, силите ги напускат, пружините на душата им се обтягат до скъсване…

Струва ми се, че издържах добре този първи изпит, защото графът се поуспокои, стисна отново ръката ми и се отпусна назад някак по-ведър и по-доверчив.

Едва тогава забелязах младата графиня Одил и някаква възрастна дама наблизо, най-вероятно нейната гувернантка. Седяха в дъното на нишата, от другата страна на кревата.

Поздравиха ме с едва доловимо кимване.

Образът от портрета в библиотеката веднага нахлу в съзнанието ми.

„Това е тя и никоя друга! — казах си за кой ли път. — Тя е! Първата жена на Хуго Върколака!… Ето — същото високо чело, дългите мигли, тази така тъжна и загадъчна усмивка!“

О, Господи, колко неща могат да се таят в една женска усмивка! Не търсете в нея нито радост, нито щастие! Женската усмивка прикрива толкова тайни страдания и мъки, толкова горест и безпокойство, толкова печал, че нищо не е в състояние да ги изрази! Девойка, съпруга или майка… усмивката винаги е нужна на жената, дори когато сърцето й се свива, когато риданията го задушават…

Но това е твоето призвание, Жена, в тази величава битка, наречена човешко съществуване!

Все още размишлявах над тези неща, когато граф дьо Нидек наруши мълчанието:

— Ако Одил, моето скъпо дете, пожелае да направи онова, което я моля настойчиво, ако само се съгласи и ми даде мъничка поне надежда, че ще изпълни моите най-съкровени желания, тогава, струва ми се, силите ми пак ще се възстановят!

Погледнах младата графиня. Оставаше безучастна към казаното и свела очи, навярно се молеше.

— Да — продължи болникът, — единствено при тези благоприятни за мен условия ще се преродя, господин докторе! Защото ще знам, че ще бъда заобиколен от ново семейство, че след време ще мога да притискам до гърдите си внуци, достойни наследници и продължители на рода Нидек!… Убеден съм, това е единственото, което ще ми възвърне радостта от живота!

Нежният благ тон на този човек ме трогна.

Девойката обаче не отвърна.

Графът изчака няколко минути, обърна лице към нея, наблюдавайки я умолително, после продължи:

— Одил, не желаеш ли да доставиш щастие на своя баща? Господи, нищо друго не искам от теб, освен една-едничка надежда… Не ти поставям условие, давам ти време! Не желая да определям и избора ти… Ще отидем в кралския двор, там ще ти се предложат стотина знатни, достойни за избор партии. Кой не би бил щастлив да получи ръката на моята дъщеря? Тогава ще бъдеш напълно свободна да се произнесеш за най-достойния, най-красивия!

Той млъкна.

Няма нищо по-мъчително за един чужденец от подобни семейни драми. Толкова интимни и истински чувства се преплитат в тях, толкова мъки и скърби се разкриват, че и най-обикновената свенливост и дискретност ни карат да се скрием, да ни няма при такива излияния. Защото аз вече страдах, искаше ми се да избягам, да потъна… ала обстоятелствата не го позволяваха.

— Татко — обади се след известно мълчание Одил, по-скоро за да отклони настойчивите вопли на болния. — Вие ще оздравеете! Бог не желае да ви отнеме от нашата всеобща обич! Ако знаехте само с какъв плам, с каква жар се моля за вас…

— Ти пак не отговори на въпроса ми — сухо я прекъсна графът. — Какво ще противопоставиш на моето желание? Нима то не е естествено, справедливо? Нима ще ме лишиш от утешенията, на които се радват дори и най-грешните на този свят? Нима с нещо съм наскърбил твоите чувства? Нима към теб се отнасях с насилие? Нима е имало дни, в които съм си служил с лъжа, хитрост или измама?

— Не, татко.

— Тогава защо така упорито отказваш да се вслушаш в моите молби и дори не желаеш да ми дадеш обяснение за това?

— Решението ми вече е взето! Обрекла съм се на Бога!

Толкова твърдост в отговора на едно тъй крехко същество ме накара да потреперя. Сякаш пред мен оживя скулптурата на Мадоната от нишата във Вълчата кула — грациозна, спокойна, безучастна.

Очите на графа се наляха с трескава лудост. Направих знак на младата графиня да му даде някаква слаба надеждица, та макар и лъжовна… Тя като че ли не ме забеляза.

— Значи — продължи графът с глас, задавен от вълнение, — значи ти би предпочела да гледаш как баща ти умира и едничката дума, която би го върнала към живота, ти никога не би я произнесла?

— Животът като такъв не ни принадлежи, татко, ти сам го каза преди малко, макар и по друг начин. Животът на всеки един от нас принадлежи на Всевишния и думите тук с нищо не могат да ни помогнат!

— Това са прекрасни и благочестиви максими, дете мое — изрече графът с горчивина. — Ала в случая с тях ти се опитваш да избягаш от отговорност. Не съм сигурен дали това твое дело би било богоугодно, макар така горещо да му се вричаш. Защото е казано: „Почитай баща си и майка си!“

— И аз ви почитам, татко! — отвърна му младата графиня кротко, с благост. — Но задачата ми не е да се омъжвам!

Сякаш дочух как зъбите на графа проскърцаха. Видение ли бе или наистина в полуздрача очите му просветнаха? Видимо той остана спокоен, но се извъртя рязко и с поверителен тон изрече:

— Върви си, става ми болно, като те гледам такава…

След което отново се обърна към мен, съвсем пребледнял след случилото се:

— Видяхте ли, докторе? — възклкна той с дива усмивка, която ме смрази. — Разбрахте ли какво е това благодарност? Не ви ли се намира под ръка някоя силна отрова? От онези, които като гръм поразяват мълниеносно? Ако можехте само да си представите колко страдам… от човещина щяхте да ми дадете от нейния вкус да опитам!…

Чертите на очите му се разкривиха, лицето му се нашупли, стана восъчно.

Стигнала до вратата, Одил бе понечила да излезе.

— Стой! — изкрещя неистово графът. Викът му ме накара да потреперя. — Остани още един миг… Искам в този час сега да те прокълна!

Той се задъха.

До този момент се опитвах да стоя настрана, да не се намесвам в разговора между бащата и дъщерята, ала повече не можех да издържа така безпристрастен.

— Господин графе! — възкликнах от все душа. — В името на мира и спокойствието, в името на справедливостта, заради вашето здраве — моля ви, успокойте се! Нали знаете, че животът ви зависи от това!

— Какво ме интересува животът? Бъдещето? И въобще какво бъдеще се очертава пред мен? Нали самите ние градим нашето бъдеще? Ах, защо нямам нож, с който всичко само за миг да приключа? Искам най-сетне смъртта да ме споходи!

Вълнението на графа нарастваше с всяка измината минута. Предусещах момента, в който той нямаше да може повече да сдържа яростта си и щеше да се нахвърли на младата графиня. Обърнах се към нея. Все така спокойна, но пребледняла до неузнаваемост, тя бе коленичила на прага. Вратата беше отворена и забелязах отвън Шпервер, изумен, невярващ на очите си. На пръсти той се приближи, наведе се към Одил:

— Госпожице Одил — замоли я настойчиво. — Графът е толкова добър и великодушен… Той ще ви прости… Кажете само една дума, една-едничка думичка… „може би“… Или „ще видим“…, „по-късно“! Дайте му някаква надежда?

Тя не отговори. Запази предишното си мълчание.

В този момент дадох на граф Нидек да изпие няколко капки опиум и много скоро тежък, дълбок сън го обори, дишането му се нормализира.

Одил се изправи. Старата гувернантка, която не се бе намесила, излезе с нея. Двамата с Шпервер ги изгледахме да се отдалечават бавно. Каквото и да бе, някаква грация и неимоверно величие се таяха в походката на графинята. Когато двете жени се скриха в дъното на коридора, Шпервер се обърна към мен.

— Е, Фриц, видя ли сега какво стана?

Изглеждаше сериозно обезпокоен.

— Какво мислиш?

Поклатих глава, без да отговоря. Твърдостта на младата графиня ме озадачаваше. Дори нещо повече: плашеше ме.

Защо постъпваше така?