Еркман-Шатриан
Потомъкът на върколака (12)

XII

Един час след моя разговор с Одил, двамата с Шпервер вече кръстосвахме край замъка Нидек.

Приведен над коня, ловецът повтаряше само две единствени думички:

— Хайде!… Дий!…

Препускаше толкова бързо, че едрият му мекленбургски жребец с развяваща се грива, изпънати жили и високо вдигната опашка, изглеждаше недостижим. Колкото до моето арденско конче, имах чувството че си е глътнало ангелите. Ливерле ни придружаваше, като стрела литваше и подскачаше ту от едната, ту от другата ни страна. Беше ни обзела някаква неописуема еуфория.

Кулите на Нидек отдавна бяха останали далеч зад нас. Както обикновено Шпервер бе взел преднина, когато едва успях да го застигна с възгласа:

— Хей, приятелю, спри се! Нека ти обясня, преди да продължим…

Той извъртя коня към мен.

— Фриц, искам да знам само дали да поемем наляво или надясно!

— Не, не, приятелю! Приближи за малко до мен. Трябва да разбереш точно каква е целта на това наше препускане в снега! С две думи: двамата с теб трябва да заловим вещицата!

Издълженото и изпито лице на стария бракониер бе озарено от явно задоволство, очите му жадно пробляснаха.

— Да — въздъхна той. — Сигурен бях, че ще стигнем и до този момент!

И с ловко движение той смъкна ловната пушка от рамото си. Жестът му ме накара да се пробудя от унеса и опиянението.

— Чакай, Шпервер, недей толкова да бързаш! Не става въпрос да убиваме Черната Чума! Двамата с теб трябва да я заловим жива!

— Жива ли?

— Разбира се! И за да ти спестя повечето угризения на съвестта, ще ти кажа само, че съдбата на вещицата е твърде тясно обвързана със съдбата на твоя господар! Така че… куршумът, с който се готвиш да я простреляш, начаса ще убие и граф Нидек! Имай го предвид!

Шпервер зяпна от изненада.

— Вярно ли е това, Фриц? Добре ли те чух!

— Това е самата истина, стари приятелю! Защо да те лъжа?

Настана дълго мълчание. Запенените жребци Фокс и Репел поклащаха един срещу друг глави, развяваха дълги гриви, сякаш се поздравяваха за прекрасния галоп преди малко, и риеха нетърпеливо снега с копита. Ливерле също бе изплезил език, гледаше ни покорно, мускулите му потръпваха, изпънати в очакване, ала Шпервер не мръдваше. Единствено ръката му галеше дръжката на ловната карабина. Така изминаха няколко минути. После Шпервер преметна пушката на гръб и се обърна към мен:

— Добре, приятелю! Щом така е било писано, тъй да бъде! Ще се опитаме да заловим вещицата жива! Но не си мисли, Фриц, че ще ни е толкова лесно!

Той протегна ръка и с насочен пръст описа полукръг:

— Виж само какво ни чака: това тук е Алтенберг, ето ги Биркенвалд и Шнееберг, оттатък са Оксенхорн и Беренкопф, а ако прекосим Рейнската долина и се изкачим малко в планината, пред взора ти ще се разкрият петдесет други такива планински върха и долините на Палатина, осеяни със скали, дерета, усойни клисури, скокливи планински потоци, бързеи и вековни гори… Знаеш какви гори са — тук борове и ели, там смърчове, дъбови дъбрави, столетни буки… и всичките труднопроходими! А като си помислиш, че вещицата броди нащрек някъде там, че ще ни усети от една левга разстояние, още преди да сме я видели… кажи ми, как смяташ да я заловим, драги мой Фриц?

— Прав си, Гедеон! Ако беше толкова лесно, смяташ ли че щях да избера точно теб за пръв мой помощник в подобно начинание?

— Нещата, дето ми говориш, са хубави, Фриц, галят приятно ухото!… Само че да имахме поне някаква следа от вещицата, каквато и да е диря… тогава с малко повече търпение, кураж и късмет…

— За следите на Чумата не бери грижа! Аз се нагърбвам със задачата!

— Ти?

— Да, аз самият!

— Нима мислиш, че си способен да откриеш дирите й?

— Защо пък не?

— Е, така кажи тогава! — и моят пастрок широко се усмихна. — Щом намираш, че си по-вещ в тези дела от мен, това вече е съвсем друго! Заповядай! Тръгвай отпред, пък аз ще те следвам!

Видимо бе разочарованието на стария бракониер. Дори нещо повече: чувствах, че беше раздразнен, тъй като се бях опитал да навляза в територии, които той считаше за изконно свои и запазени за него самия. Ала не знаеше някои подробности. Затова не се впуснах в ненужни обяснения, бях сигурен, че Шпервер щеше да ме разбере по-късно. Не чаках повторно да ме подканят и рязко извъртях поводите наляво. Бях сигурен, че така щях да засека дирите на магьосницата, която след като беше избягала с графа, явно бе прекосила равнината, за да се скрие в планината.

Шпервер ме следваше, подсвиркваше си уж безразлично, но го чувах как мърмори под носа си от време на време:

— Боже опази! Насред равнината да дириш следите на вещицата! Всички знаят, че тя най-много обича да се прокрадва покрай гората, както и прави обикновено!… А ние сме се впуснали да я търсим на открито, сред най-дълбоките преспи, все едно е градско чедо, тръгнало с ръце в джобовете да хайманосва из улиците на Фрайбург! Не, това не е за вярване!

Правех се на глух, пропусках мърморенията му покрай ушите си и продължавах смело напред, когато изведнъж го чух да възкликва удивено зад мен:

— Фриц, синко, явно не знаеш колко си бил прав!

Обърнах се. Гедеон ме гледаше слисано.

— Какво има, приятелю? Какво стана?

— Как какво? Следите, които аз, славният следотърсач, щях да търся поне осем дена, ти ги намери от раз! Не, това наистина не е за вярване! Как така се досети?

— Не съзирам никакви следи край нас, Гедеон!

— А то е защото не гледаш пред себе си. Виж там!

И той ми посочи малко по-напред едва забележима белезникава ивица в снега, след което веднага препусна в галоп натам. Последвах го. Две минути по-късно бяхме коленичили в снега: да, Шпервер бе прав! Това наистина бяха следите на Черната Чума!

— Господи! Всичко бих дал само за да разбера откъде, по дяволите се взеха тук тези следи! — Гедеон умолително скръсти ръце.

— Нека това засега не те безпокои!

— Имаш право, Фриц! — отвърна той. — Не обръщай внимание на приказките ми! Нали знаеш, понякога си говоря ей тъй, нареждам като свекърва! Сега по-важното е да разберем къде ще ни отведе тази следа!

Бракониерът се приведе още повече. Аз целият се бях превърнал в слух, а той — в зрение.

— Следите са пресни! — оповести ми след първоначалния оглед. — По всяка вероятност са от тази нощ!…

Гедеон замислено поглади брада.

— Странно е това, Фриц… По време на последната криза на графа вещицата бродеше край замъка! Как ли е стигнала дотук?

Сетне отново се вглъби в дирите.

— Тези следи тук са оставени между три и четири часа сутринта!

На свой ред сега аз зяпнах от почуда.

— Как го разбра?

— Сега ще ти обясня! Виж тук. Следата е чиста. Но погледни — край нея навсякъде има суграшица. Тази нощ към полунощ излизах да заключа вратите на замъка и валеше суграшица. А тези следи са чисти. Значи вещицата е минала след това, преди всичко да се заледи! Тоест — рано сутринта!

— Така е, Шпервер, но защо точно между три и четири сутринта? Следите може да са били оставени по-късно, да речем към осем или девет, например!

— Не! Ела по-наблизо и погледни по-добре! Виждаш ли как следата е заскрежена? Това е от мъглата, а мъгла пада само в ранни зори… Значи вещицата е минала оттук след падането на суграшицата и преди да се спусне мъгла. Иначе казано — между три и четири часа сутринта!

Бях изумен и същевременно възхитен от прозорливостта на Шпервер.

Той се изправи. Отупа ръцете си една о друга, за да ги отърси от снега, после ме загледа с присвити очи и добави, ала като че ли повече на себе си:

— Да кажем… било е най-късно към пет сутринта! А сега сме обяд, нали Фриц!

— Да, дванайсет без петнайсет!

— Добре-е-е! — Гедеон беше доволен от своите заключения. Потри длани. — Това означава, че вещицата има седем часа преднина. Не ни остава нищо друго, Фриц, освен стъпка по стъпка да я следваме по пътя, който е изминала! За няколко часа ще я настигнем с нашите великолепни вихрогони, ако приемем, че продължава да върви, без никъде да спира! Значи привечер, към шест-седем ще сме я заловили! На път, Фриц, да яхваме конете и да препускаме!

Понесохме се напред, като следвахме следите на Черната Чума, а те ни поведоха право към планината.

Докато препускахме в галоп, Шпервер ми подвърли, без да извръща глава:

— Ако е било писано тази проклета магьосница да хлътне някъде в някоя преспа и да затъне, да падне в дупка или пък да се спре по пътя да си почине, бихме могли да я хванем преди здрач.

— Да се надяваме, Гедеон! — отвърнах. — Да се надяваме и да се молим да стане така!

— Да, но не трябва да разчитаме на това прекалено! Вълчицата е неуморима! Тя постоянно е на път, кръстосва безспир пътечките и сокаците на Шварцвалд… Тъй че да не храним напразни илюзии! Ако случайно някъде се спре — толкова по-добре! А ако продължава все така безспир — какво пък, няма да се обезкуражаваме! Ще я гоним докато не я заловим! Нали така! Хайде, Фокс, дий! Смело напред!

Странна е ситуацията, в която човек преследва свои себеподобни, защото в крайна сметка вещицата беше подобна нам. Като нас беше дарена с безсмъртна душа, като нас тя изпитваше чувства, мислеше, разсъждаваше… Вярно е, някои животински, първични инстинкти я доближаваха повече до вълчицата, сродяваха я с дивия хищник, ала имаше и още нещо: над съдбата й бе надвиснала дълбока мистерия. Скитническият живот явно бе унищожил у нея всякакви морални принципи и устои, може би в душата й не бе останала никаква човещина… И въпреки това нищо на света не ни даваше правото да упражняваме над нея грубия деспотизъм, който човек упражнява над скота.

Все пак необичайна, дива ярост ни караше настървено да я преследваме. Чувствах как кръвта в жилите ми кипи, твърдо решен бях да не отстъпвам пред нищо, за да успея на всяка цена да заловя това същество! Не знам дали ако се бяхме впуснали в хайка за вълци или излезли на лов за глигани, щях да се чувствам толкова превъзбуден!

Снегът изригваше и се посипваше наоколо и зад гърбовете ни, изтръгнат изпод копитата на летящите жребци, отвреме навреме изстреляни късчета лед като шрапнели просвистяваха покрай ушите ни.

Ливерле също бе изпълнен с настървение и плам. Понякога го виждах да извършва скокове наравно с конете! Изтръпнах при мисълта, като си представих срещата му с Черната Чума: та той беше способен да я разкъса на парчета, още преди тя да е отронила стон!

А истината бе, че вещицата ни създаваше куп неприятности. На всяко хълмче тя бе заложила капан, край всяко бърдо се лутахме по фалшиви следи.

— Потрай малко да видиш какво ще е после… — викаше ми Шпервер. — Това тук е нищо! Уловките отдалеч си личат. Но чакай да навлезем в гората… Там ще бъде съвсем друго! И тъкмо там ще трябва да си отваряме очите на четири… Нали я виждаш, проклетницата, как умело се е научила да заличава следите си! Ето — тук се е забавлявала просто да замете стъпките зад себе си, а ей там горе се е хързулнала по надолнището чак до ручея и покрай мокреша е навлязла в дъбравата. Ако не бяха тези две стъпки пред нас, със сигурност нивгаш нямаше да можем да я проследим!

Бяхме се озовали пред една елова горичка. Обикновено снегът в такива горички рядко пада под нивото на най-долните клони, така че тук ни чакаше труден пасаж за проучване. Шпервер слезе от коня да огледа по-хубаво терена, накара ме да застана от лявата му страна, за да не хвърлям сянка пред него.

На много места земята беше покрита с големи купчини прогнила шума, посипана с онези така познати ни съчки, елови иглички, шишарки и вейчици, върху които трудно остават следи. Единствено в някои по-открити и проветриви участъци имаше навян сняг и тъкмо там Шпервер се мъчеше да проследи дирята на магьосницата.

Един час ни бе необходим, докато се оправим в този горски лабиринт. Старият бракониер хапеше мустаци, оклюмал нос. Когато просто исках да го подкрепя с блага дума или просто да му изрека насърчително слово, той възпираше още в зародиш добронамерените ми помисли с надигнат показалец:

— Тихо! Нищо не говори и нищо не казвай! Това ме смущава и обърква! Сега аз размишлявам!

Най-сетне се спуснахме в една долчинка, внезапно изникнала от лявата ни страна. Гедеон доволно поклати глава, след което ми показа стъпките на Вълчицата на отсрещния скат сред метличините.

— Да-а-а, драги ми Фриц! Онова там не е фалшива следа, бъди сигурен! Можем да я последваме напълно спокойно!

— Защо? Откъде си толкова убеден?

— Защото познавам добре вещицата! Тя винаги има навика в подобни ситуации да обърква своите преследвачи! Най-напред прави няколко крачки нанякъде, после се връща на изходното място и поставя уловки, след което поема в обратна посока, докато най-неочаквано излиза на някоя полянка, откъдето спокойно продължава по пътя си, почувствала се вече уверена, че не могат да я проследят. И когато си въобрази, че са изгубили дирите й, не се притеснява от нищо и тогава допуска грешки, които ни помагат да я намерим. Ето, виж там, отпред. Какво ти разправях!… Сега тя явно като глиган се промъква под храсталаците, няма да ни е трудно да я догоним! Тъй че да отдъхнем за миг и да изпушим по една лула!

Спряхме и славният бракониер, чието лице бе започнало да се разведрява, се обърна към мен и възкликна въодушевено:

— Фриц, днешният ден може да се окаже един от най-прекрасните в живота ми! Ако двамата с теб заловим вещицата, искам лично да я завържа за задницата на моя вихрогон Фокс и да я влача като чувал с картофи чак до замъка Нидек. Само че има нещо, което ме притеснява…

— Какво толкова те притеснява, Гедеон?

— Забравих си ловния рог! Щеше ми се да го надуя, както само аз си знам, още щом наближим замъка, и така да известя за нашата славна победа!

Бракониерът се разсмя от сърце. После всмукна дълбоко дима, след което продължихме напред.

Следите на Вълчицата следваха по склона в гората, който се оказа толкова стръмен, че на няколко пъти бяхме принудени да слизаме от конете и внимателно да ги водим за юздите.

— Ето я, проклетницата, тук е свила надясно! — почти шепнешком ме предупреди Шпервер. — От тази страна на планината, Фриц, скатовете са ужасно стръмни. Ще се наложи единият от нас да остане на място и да държи конете, докато другият се изкатери най-отгоре и огледа добре терена. Трябва внимателно да преценим положението, за да знаем как да действаме по-нататък! Само че… Дявол да го вземе, май взе да се смрачава!

Действително така беше! Пейзажът край нас неусетно, но видимо се променяше. С падането на мрака огромните сиви скали, натежали от провисналите по тях ледени късове, извисяваха още повече в тъмното своите зъбери, сякаш бяха ледени рифове, изникнали най-неочаквано сред заснежен океан.

Няма нищо по-унило от подобен зимен пейзаж във високите планини: голите дървета с оклюмали клони, самотните ледени върхове, усойните клисури и спотаените в тъмнината дерета, трънливите храсталаци, просвяткващи в мрака с хилядите очички на посипалия се по тях скреж… всичкото това ни действаше силно потискащо. Отвсякъде лъхаше студ, всичко бе като че изоставено, някаква неимоверна печал се просмукваше в душите ни и навяваше неописуема тъга. А и тишината бе лепнеща, злокобна, мъртвешка и толкова дълбока, че дори най-малкото изшумоляване на лист сред настръхналите насреща ни клонаци или подхлъзването на вейка по заледения сняг отекваха като гръм. Сякаш бездънна бездна ни засмукваше дълбоко в своята утроба.

Какво нищожество е човекът в сравнение с Майката Природа! Днес го има, утре — не — заличен завинаги от земята!

Отвреме навреме се осмелявахме да изречем малко по-високо:

— Дали не стигнахме вече? Боже, какъв вълчи студ!

Или:

— Хей, Ливерле, защо така оклюма уши?

Ала всичкото това бе, за да чуем собствените си гласове, да се уверим, а може би и взаимно да се окуражим, че все още ни има, че все още сме живи, че сме добре!

За наше най-голямо съжаление Фокс и Репел бяха започнали да се изморяват. Животните затъваха до гърди в дълбоките преспи, хлъзгаха се назад и с неимоверни усилия успяваха да се задържат на крака по стръмното. Вече не пръхтяха въодушевени, не бяха така нетърпеливи, както на тръгване.

Деретата и клисурите в Шварцвалд са толкова много, щото постепенно ни завладя чувството, че никога няма да се оправим в тяхната плетеница. Докато тук вещицата явно се чувстваше в свои води: на едно място видяхме, че бе обикаляла край изоставена колиба на въглищар; на друго бе късала корени от надвиснала над пътечката скала; на трето бе приседнала да отдъхне под едно дърво и то съвсем наскоро, най-много преди два часа, защото следите бяха пресни… Това удвояваше нашите усилия и амбиции. Ала денят помръкваше все по-бързо, светлината изтляваше.

Странно нещо! Откакто бяхме напуснали замъка Нидек, никъде по пътя си не бяхме срещнали жива душа — нито горски, нито въглищар, нито дори заблуден дървар. В този сезон Шварцвалд бе толкова самотна, запустяла, студена и усойна планина, каквито са зиме и прериите в Северна Америка.

Бе едва пет часа привечер, а мракът напълно ни беше обгърнал. Шпервер спря и се обърна към мен:

— Скъпи мой Фриц, трябвало е да потеглим поне два часа по-рано. Преднината на Вълчицата е прекалено голяма. Едва ли ще можем да я застигнем сега! Само след броени минути тук ще стане тъмно като в рог. Най-разумното за момента е да се опитаме да се доберем до Нащърбената канара, която е на двайсет минути път, да намерим там приют, да накладем хубав огън, да хапнем от провизиите и да се подкрепим с винцето, което съм наточил в козия мях. А щом се появи месечината, ще поемем отново на път. И ако вещицата не е самият дявол в човешки облик, то гарантирам ти, че ще я намерим вкочанена под някое дърво! Невъзможно е човешко същество да издържи такова физическо натоварване и да устои на такъв студ, разбери! Дори Зебалт, който минава за пръв катерач в цял Шварцвалд, не е способен на подобно геройство! Това е то, Фриц! Какво ще кажеш за плана ми? По-добро едва ли ще можем да сторим!

— Така е! Струва ми се, че трябва да сме луди, ако смятаме да постъпим другояче. А и аз като че ли май взех да огладнявам…

— Тогава на път! Да не се бавим повече!

Шпервер мина отпред, навлезе в тясното проходче и като направляваше поводите с веща ръка, внимателно се запромъква между надвисналите отстрани скали. Елите сплитаха клони над нас, под краката ни в тънички вади течеше почти пресъхнал поток. Отвреме навреме някой заблуден лъч на залязващото слънце проникваше в горските дълбини и изтръгваше оловни отблясъци.

Скоро тъмнината се превърна в мастило, а и дяволското гърло дотолкова отесня, че трябваше да пусна поводите на Репел. Оставих го на инстинкта му да ни води. Впрочем, стъпките на конете по хлъзгавите речни камъни отекваха в тишината като зловещи крясъци на маймуни. Съседните канари веднага им отвръщаха, ехото ни блъскаше отвсякъде. Животните се плашеха, дърпаха се, но назад не можехме да се върнем. И да искахме, нямаше как.

Най-сетне в дъното на тясното ждрело някаква синкава точица като че ли взе да нараства — това беше изходът!

— Фриц! — каза ми Шпервер. — Както вече си забелязал, движим се по коритото на потока Тункелбах. Това е най-дивото дефиле в цял Шварцвалд, което в единия край е задънено и свършва с така наречената Фуния на Гръмотевиците. Напролет, когато снеговете започнат да се топят, Тункелбах излива там всичко, което мъкне със себе си от височина двеста метра! Грохотът е оглушителен! Водата ври и кипи, клокочи, понякога нивото й се покачва дотам, че дори наводнява Голямата пещера на Нащърбената канара. В този час обаче пещерата трябва да е суха, така че ще можем да накладем огън.

Докато слушах Гедеон и се опитвах в мрака да огледам зловещото дефиле, в съзнанието ми изплува отговорът на въпроса защо хищниците търсят подобни места, където да изровят своите леговища. В действителност животните, които познават ласката на слънчевите лъчи: дивата коза, покатерила се на най-високата скала; конят, препуснал волно в равнината; кучето, подскачащо радостно в двора край своя стопанин; птицата, носеща се в сините висини; всички те се радват на щастието, на светлината, те посрещат деня с танци и радостни крясъци. Дори в рева на сръндака, долитащ изпод вековните дървета, има поезия, мечтание за волност и свобода, както и в мястото, което той е избрал за подслон. В глигана пък има нещо грубо и рязко, нещо недодялано, мрачно, такива са и непристъпните храсталаци, които той обитава. Орелът е горд, надменен, също като него са и високите скали, сред които гнезди. Лъвът е величествен… величествени са и пещерите, които той си избира… Докато лисицата, вълкът, белката… те търсят мъртвилото, мрака, те бягат от светлината и радостта, мъчат да се заровят в земята, колкото се може по-дълбоко в своята бърлога.

Продължавах да си мисля за тези неща и студеният въздух вече бе започнал да хапе лицето ми — изходът беше съвсем наблизо, — когато на стотина метра пред нас червеникав отблясък пробяга по скалата, обагри мастиленозелените корони на елите, гирляндите скреж заискриха.

— Ето я! Наклала е огън! — спря ме с приглушен шепот Шпервер. — Пипнахме вещицата!

Сърцето ми подскочи, гърлото ми пресъхна, почти се блъснах в моя пастрок.

Ливерле заръмжа глухо.

— Ще ни забележи, Гедеон! Внимавай! Няма ли опасност да ни се изплъзне? — запитах, опомнил се малко след това.

— Не! Не се притеснявай! Пущината е склещена като плъх в капан! „Фунията на Гръмотевиците“ няма друг изход, освен този. Скалите наоколо са високи поне двеста стъпки… Ах, хванахме те най-сетне, проклетнице!…

Той внимателно слезе от коня, без да се притеснява от ледените води на потока. После ми даде да държа поводите на Фокс. Стомахът ме сви, студена пот изби по челото ми. Съвсем отчетливо чух в тишината двете бързи, сухи прещраквания на ловната пушка, която Шпервер зареди. Режещият шум ме преряза в сърцето.

— Шпервер, какво си намислил? Ще те чуе!

— Не се тревожи! Нека ме чуе, чумата, няма къде да бяга! Искам само да я изплаша!

— Добре, но никаква кръв! Не забравяй какво ти казах: „Куршумът, пронизал Черната Чума, ще прониже и граф Нидек!“

— Не се безпокой!

И той се отдалечи, без повече да ме слуша. Долових приглушеното шляпане на краката му във водата, после високата му фигура се изправи сред танцуващите огнени отблясъци при изхода на тясното дефиле. Около пет минути кучкарят стоя там неподвижен. Треперех от вълнение и нетърпеливо бях привел глава над гривата на коня, после лекичко приближих. Когато Шпервер се обърна, бях само на три крачки от него.

— Ш-ш-ш-т! — Той докосна с показалец устни и с тайнствен вид ми направи знак да мълча. — Погледни!

Вперих поглед в дъното на падинката, където накладеният буен огън дяволито пращеше и хвърляше призрачни сенки по надвисналите сводове на скалите. Край огъня беше приклекнал добре сложен мъж в дебела шуба и с астраганен калпак. Не можеше да има съмнение: макар и гърбом към нас, аз веднага разпознах барон дьо Цимер-Блудерик.

Баронът беше притиснал лице в шепите си, а току зад него в пещерата на земята се бе проснала някаква тъмна форма. Човек? Животно? Трудно можех от мястото си да определя, но като че ли това бе… Не, не можеше да е вярно! Разтърках очи.

Малко по-нататък от тях, почти скрит в тъмнилото на нощта, конят на барона ни наблюдаваше втренчено. Беше усетил нашето присъствие, пръхтеше с ноздри, наострил уши.

Бях изумен. Господи! Какво търсеше Цимер-Блудерик в този час по тези усойни места? Къде се бе дянал ординарецът му? Нима се бяха заблудили след обстойните обяснения на Гедеон в замъка? Или целта им всъщност бе съвсем друга?

Обзеха ме най-противоречиви чувства, в главата ми се заблъскаха всякакви предположения. За пореден път не можех да разбера какво ставаше, не бях в състояние да уловя така изплъзващата ми се истина, когато изведнъж конят на барона зацвили.

— Какво има, Донер? — баронът надигна глава.

След което се извъртя и на свой ред загледа към нас. Очите му се разшириха.

Във всяка друга ситуация това пребледняло, прорязано от дълбоки бръчки лице с изпъкнали скули, би ме изпълнило с възхищение, ала в този момент някакъв непонятен страх ме обзе, цялото ми същество се разтрепера.

— Кой е там? — извика баронът, като продължи да се взира напрегнато.

— Аз съм, господине! — веднага се отзова Гедеон и пристъпи напред към него. — Аз съм, Шпервер, кучкарят на граф Нидек.

Сякаш лукави пламъчета просветнаха в очите на барона или просто бе отражение на лумналия в този миг огън… Не знам, може и така да ми се бе сторило, ала нито едно мускулче по лицето му не трепна. Баронът се изправи, намести шубата на раменете си. Аз слязох, като придърпах малко встрани конете и кучето, което ужасено се разлая.

Кой от нас не е изпитвал страх пред лицето на необяснимото? Кой в такива моменти не се е уповавал на Бога? Признавам си, при ожесточения лай на Ливерле кръвта в жилите ми се смрази.

Шпервер и баронът бяха на петдесетина крачки един от друг; първият, застинал неподвижно в ледените води на потока със заредена пушка на рамото; вторият, изправен край пращящия буен огън току пред входа на пещерата, високо вдигнал глава, премерващ ни с надменен, горделив поглед.

— Какво искате? Какво търсите по тези места? — гласът на барона прозвуча враждебно.

— Търсим една жена! — отвърна му храбрият псар, без да се впечатли от агресивния тон. — Жена, която всяка година идва да броди край замъка Нидек. Имаме нареждане да я заловим!

— Какво е откраднала?

— Нищо.

— Убила ли е някого?

— Не, господине. Никого не е убивала, така да се каже.

— Тогава в какво я обвинявате? С какво право я преследвате?

Шпервер направи още една крачка напред и впи сивите си очи в барона.

— И аз бих се осмелил да ви запитам същото… С какво право вие сте я заловили?… — и ехидна усмивчица пропълзя на устните му. — Не отричайте… Виждам я зад вас, просната там, в дъното на пещерата… Така че пак ви питам, бароне — с какво право вие се бъркате в нашите работи? Сигурно сте забравили, че тук сме в земите на граф Нидек и наше е правото на висша и всякаква друга справедливост!

Баронът пребледня още повече, гласът му стана по-рязък, дори груб.

— Нямам никакви сметки за уреждане с вас! — отсече той сухо.

— Предупреждавам ви да внимавате, бароне! — продължи Шпервер. — Дошъл съм с мир, търся разбиране. Действам от името на граф Йери-Ханс дьо Нидек, тоест имам пълното право да действам така, а вие отвръщате на доброто ми със зло!

— За какво ваше право ми говорите толкова? — с язвителна усмивка отвърна баронът. — Не ми споменавайте за права, иначе ще се видя принуден да ви изтъкна и моето!

— Какво чакате тогава? — извика ловецът, чийто нос бе започнал да почервенява от гняв. — Кажете! Направете ни съпричастни! Готов съм да ви изслушам. Ако не, ще влезем сами в пещерата и ще сторим, каквото сметнем за необходимо!

— Не-е-е! — кисело се усмихна баронът. — Нищо няма да ви кажа и никъде няма да ви пусна да влизате да вършите каквото и да било…

— Това вече е въпрос на мнение! Колкото до останалото, ще видим…

И Шпервер направи поредните няколко крачки към пещерата.

После баронът най-неочаквано изтегли изпод шубата дългия си ловен нож. Когато видях това, поисках да се втурна, да застана между двамата съперници и да ги разтърва. За злощастие Ливерле се оказа по-бърз — със силен скок се отскубна от каишката, а мен просна на земята. За миг си помислих, че с барона е свършено. Ала веднага след това див, неописуем рев се разнесе от дъното на пещерата и докато се надигах, аз забелязах вещицата или онова, което тя наподобяваше — получовек, полуживотно. Цялата настръхнала, тя бе застанала пред огъня. Пламъците сякаш ближеха дрипите й, главата й, странно издължена, се мяташе напред-назад, остатъци от коси се развяваха над раменете, които с причудлив пукот също се издължаваха. Съществото бе надигнало дълги, костеливи ръце към небето и изгрялата пълна луна. В ледената тишина на зимната нощ от гърлото му се разнасяше раздиращият, зловещ вой на вълка, прегладнял, мъчещ се да изреве своята болка.

Никога през живота си не бях виждал нещо толкова ужасяващо. Вперил невярващи очи, раззинал уста, Шпервер бе онемял, замръзнал на мястото си като вкаменен. Кучето също за няколко мига възпря своя устрем при внезапната поява на вещицата. Ала веднага след това се сниши, преви гръбнак и мигом се изстреля към привидението с лай, който ме накара да потреперя. Пред входа на пещерата имаше праг, на осем или десет стъпки над земята, и това всъщност спаси Черната Чума, защото попречи на Ливерле да впие зъби в гърлото й от първия път. Иначе животното щеше мигновено да я повали. Още чувам как, разлюлени от бързите му скокове, покритите със скреж гъсталаци хъхреха, още виждам как баронът се хвърли да препречи пътя му и да запази с тяло вещицата, в съзнанието ми още кънти неистовият му вик:

— Мамо!…

След което видях как за последен път едрото животно отскочи, като стрела литна напред… и Шпервер, по-бърз от мълния — да се прицелва. Изстрелът порази Ливерле във въздуха, стовари го в краката на обезумелия от ужас барон.

Това се случи за части от секундата. Тясната клисура се бе озарила от пламъка при изстрела, надвисналите скали отвръщаха на ехото, препращаха го в бездънните урви. После изведнъж всичко стихна, тишината натежа, погълна ни в своето мъртвило.

Когато барутният дим се разсея, забелязах Ливерле проснат възнак в основата на скалата, а вещицата бе паднала в несвят в ръцете на барона. Лицето на Шпервер бе станало восъчнобледо. С обезумели, невярващи очи той гледаше ту Цимер-Блудерик, ту Черната Чума и бях сигурен, че ако можеше да ги порази с поглед, сигурно щеше да го стори. Ала вместо това той отпусна пушката на земята и с треперещ глас заговори:

— Господин Блудерик… — ръката му се надигна и посочи пещерата. — Господин Блудерик, току-що убих моя най-добър приятел! Не знам дали разбирате, но го направих, за да спася живота на това… на тази жена, вашата майка!… Молете се на Всевишния съдбата й наистина да се окаже свързана с тази на графа!… Отведете я! Отведете я надалеч оттук!… И нека никога повече тя не се завръща по тези места! Защото тогава, Господ да ми е свидетел, тогава не отговарям повече за действията на стария Шпервер!…

Той коленичи край неподвижния труп на Ливерле.

— Горкичкия ми Ливерле! — проплака. — Защо, приятелю? Това ли ни е било писано, това ли ни е чакало тук? Нима наистина съдбата е толкова жестока и несправедлива?… Хайде, Фриц! Да тръгваме, да се махаме от това проклето място, че не знам още на какви други злини съм способен!

И той хвана Фокс за юздите. Опита се да го възседне, ала не издържа. Главата му се отпусна на хълбока на коня, подир което прославеният бракониер заплака като дете.