Волтер
Задиг (9) (или съдбата. Ориенталска история)

Глава VIII
Ревността

Нещастието на Задиг дойде от самото му щастие и особено от достойнствата му. Всеки ден той разговаряше с царя и Астарте, неговата височайша съпруга. Желанието да се хареса — то е за духа това, което е накитът за красотата — удвояваше чара му като събеседник, неговата младост и чар неусетно направиха на Астарте впечатление, за което тя отначало не си даваше сметка. Страстта растеше в невинната й душа. Астарте без угризения и страх се отдаваше на удоволствието да вижда и слуша човека, който беше най-скъп на съпруга й и на държавата, не преставаше да го хвали пред царя, говореше за него на придворните си дами и те притуряха още по-големи похвали. Всичко това забиваше все по-дълбоко в сърцето й стрелата, която тя не чувстваше. Правеше му подаръци, в които влагаше повече нежност, отколкото смяташе, че влага, мислеше, че му говори като царица, доволна от неговата служба, а понякога изразите й бяха на развълнувана жена.

Астарте беше много по-красива от Семир, която толкова мразеше еднооките, както и от онази, която искаше да отреже носа на мъжа си. Непринудеността на Астарте, нейните нежни думи, от които почваше да се изчервява, погледите, които искаше да отвърне и които се впиваха в очите му, запалиха в сърцето на Задиг огън, който го учуди. Той се бори, обърна се за помощ към философията, която винаги му бе помагала, извлече от нея познания, но не получи облекчение. Дългът, признателността, оскърблението на царското величие бяха в неговите очи като богове на отмъщението, той се бореше, печелеше, но тези победи, които трябваше да извоюва всеки миг, му струваха стенания и сълзи. Вече не смееше да говори на царицата с онази мила непринуденост, така очарователна и за двамата, очите му се замъгляваха, думите му бяха принудени и несвързани, свеждаше очи и когато неволно погледът му се обръщаше към Астарте, той срещаше навлажнените очи на царицата, които го пронизваха с огнените си стрели. Те сякаш си казваха един на друг: „Ние се обожаваме, а не смеем да се обичаме; и двама горим в огън, който осъждаме.“

Задиг излизаше от стаята й с блуждаещ поглед, замаян, а на сърцето му тежеше непосилно бреме. Бе така дълбоко смутен, че разкри тайната си на своя приятел Кадор подобно на човек, който, след като дълго е подтискал острото си страдание, най-после издава болката си с вик, изтръгнат от нетърпимия й пристъп и със студена пот, обляла челото му.

Кадор му каза:

— Аз вече открих чувствата, които искахте да скриете от себе си. Страстите имат признаци, които не лъжат. Разсъдете сам, драги ми Задиг, щом аз мога да прочета какво става в сърцето ви, нима царят няма да открие в него чувството, което го оскърбява? Единственият му недостатък е, че е най-ревнивият мъж на света. Вие устоявате на страстта си с повече сила, отколкото царицата се бори срещу своята страст, защото сте философ и защото сте Задиг. Астарте е жена. Тя оставя погледите си да говорят с такова неблагоразумие, защото смята, че още няма вина. За нещастие тя е спокойна за целомъдрието си и затова пренебрегва необходимата външна сдържаност. Ще треперя за нея, докато няма в какво да упреква себе си. Ако двамата се бяхте разбрали, щяхте да съумеете да измамите всички очи; една зараждаща се и подтискана страст избухва, една задоволена любов знае да се крие.

Задиг изтръпна при това предложение да измами царя, своя благодетел, никога преди не беше толкова предан на своя господар, както след като се провини пред него с неволната си простъпка. Царицата обаче произнасяше тъй често името на Задиг, лицето й така пламваше в огън, когато го произнасяше, беше ту оживена, ту объркана и разстроена, когато му говореше в присъствие на царя, обхващаше я такава дълбока мечтателност, щом Задиг си отиваше, че царят се смути. Той повярва на всичко това, което виждаше, въобрази си всичко онова, което не виждаше. Особено му се хвърли в очи, че и пантофите на жена му, и чехлите на Задиг бяха все сини, и че панделките на жена му бяха жълти, но и шапката на Задиг беше жълта, това бяха страшни указания за един деликатен владетел. В неговата огорчена душа съмненията се превърнаха и увереност.

Всички роби на царе и царици са шпиони на техните сърца. Скоро всички разбраха, че Астарте е нежна, а Моабдар — ревнив. Завистливият настоя пред Завистливата да изпрати на царя жартиерата си, която беше подобна на жартиерите на царицата. И като връх на злощастието, жартиерата беше синя. Монархът мислеше вече само за начина, по който да си отмъсти. Той реши да отрови царицата през нощта и да заповяда да удушат Задиг призори. Заповедта бе дадена на един безжалостен евнух, изпълнител на царските отмъщения. По това време в спалнята на царя имаше едно дребно джудже, което беше нямо, но не беше глупаво. Търпяха го навсякъде, подобно на домашно животно, то беше свидетел на всичко най-тайно, което ставаше в двореца. Това нямо джудже беше много привързано към царицата и Задиг. С изненада и ужас то чу как царят заповяда да ги погубят. Но как да постъпи, за да осуети тази страшна заповед, която щеше да бъде изпълнена след няколко часа? То не знаеше да пише, но се бе научило да рисува и особено умееше да постига известна прилика в рисунките си. Джуджето прекара част от нощта да рисува това, което искаше да съобщи на царицата. В единия ъгъл на картината се виждаше царят, пламнал от ярост, как заповядва на евнуха си, на масата имаше синя връв и един съд, а до тях сини жартиери и жълти панделки, в средата на картината царицата издъхваше в прегръдките на придворните си дами, а Задиг лежеше удушен в краката й. На хоризонта бе нарисувано изгряващо слънце, за да се покаже, че тази ужасна екзекуция трябва да се извърши при първите лъчи на зората. Щом завърши произведението, джуджето изтича при една от прислужничките на Астарте, събуди я и й даде да разбере, че трябва незабавно да отнесе тази рисунка на царицата.

И така, посред нощ на вратата на Задиг се похлопа. Събудиха го и му предадоха бележка от царицата. Той помисли, че сънува и отвори писмото с разтреперани ръце. Каква бе неговата изненада и кой би могъл да изрази смайването и отчаянието, които го обхванаха, когато прочете тези думи: „Бягайте, още в този миг, иначе ще ви отнемат живота! Бягайте, Задиг, заповядвам ви в името на нашата любов и на жълтите ми панделки. Аз не съм виновна, но чувствам, че ще умра като престъпница.“

Задиг едва имаше сили да проговори. Прати да повикат Кадор и, без да му каже нито дума, му подаде бележката. Кадор го накара да се подчини и да поеме веднага пътя за Мемфис.

— Ако се осмелите да отидете при царицата — каза му той, — само ще ускорите смъртта й. Ако говорите на царя, също ще я погубите. Аз се нагърбвам със съдбата й, вие следвайте вашата. Ще пръсна слух, че сте поел пътя за Индия и скоро ще дойда да ви намеря, за да ви съобщя какво е станало във Вавилон.

Още в същия миг Кадор заповяда да докарат две от най-бързите камили пред една тайна врата на двореца. Натовари на една от тях Задиг, когото трябваше да носят, защото едва си държеше душата. Придружаваше го само един слуга. И скоро Кадор, изпълнен с учудване и скръб, загуби от погледа си своя приятел.

Когато стигна до върха на един хълм, от който се виждаше Вавилон, именитият бежанец обърна поглед към двореца на царицата и изгуби съзнание, а когато се свести, започна да пролива сълзи и да призовава смъртта. Най-после, след като дълго оплаква злочестата съдба на най-милата от всички жени, на първата царица в света, той се обърна към себе си и извика:

— Какво е човешкият живот? О, добродетел, за какво си ми послужила досега? Две жени ми изневериха недостойно, третата, която не е виновна в нищо и по-хубава от другите, сега ще умре! Всичко най-добро, което има у мен, е винаги било източник на проклятия и аз бях издигнат до върха на славата само за да падна в най-ужасната бездна на нещастието. Ако бях лош като толкова други, щях да бъда щастлив като тях.

Смазан от тези печални разсъждения, с очи, премрежени от мъка, със смъртнобледо лице, с душа, потънала в безкрайно мрачно отчаяние, той продължи пътуването си към Египет.