Волтер
Задиг (6) (или съдбата. Ориенталска история)

Глава V
Великодушните

Наближи денят на един голям празник, който се чествуваше всеки пет години. Според вавилонските обичаи всеки пет години се оповестяваше тържествено кой гражданин е извършил най-благородното дело. Големците и магите бяха арбитри. Първият сатрап, който бе натоварен да се грижи за града, разказваше най-прекрасните дела, извършени при неговото управление. След това се гласуваше. Царят произнасяше решението. На това тържество идваха хора от всички краища на света. Победителят получаваше от ръцете на монарха една златна купа, украсена със скъпоценни камъни, и царят му казваше тези думи: „Приеми тази награда за твоето великодушие и дано боговете ми дадат много поданици, които да ти приличат!“

Когато настъпи този паметен ден, царят се появи на престола, заобиколен от големците, магите и пратениците на всички страни, дошли да присъстват на тези състезания, в които славата се печелеше не чрез пъргавостта на конете, не със силата на тялото, а с добродетел. Първият сатрап изреди с висок глас делата, които можеха да заслужат тази безценна награда. Той не говори за великодушието на Задиг, който беше върнал на Завистливия цялото му богатство; това не беше дело, с което човек можеше да се състезава за наградата.

Първият сатрап представи най-напред един съдия: поради една своя грешка, за която всъщност не бил виновен, съдията станал причина един гражданин да загуби голямо дело. Този съдия след това дал на пострадалия цялото имущество, което било равно по стойност на претърпяната загуба.

След това посочи един младеж: макар и лудо влюбен в една девойка, за която щял да се ожени, той я отстъпил на свой приятел, който умирал от любов по нея, и дори дал зестра на момичето.

След това първият сатрап заповяда да доведат един войник, който по време на войната срещу Хиркания бил още по-голям пример на великодушие. Неприятелски войници се опитвали да отвлекат неговата любима и той я защитавал от тях. Дошли да му кажат, че други хирканийци отвличали майка му на няколко крачки оттам, напуснал с плач любимата си и изтичал да освободи майка си, върнал се след това към тази, която обичал, но тя вече беряла душа. Искал да се самоубие; майка му казала, че няма друга опора освен него, и той намерил смелост да живее.

Арбитрите клоняха към войника. Царят взе думата и каза:

— Неговата постъпка и постъпките на другите са прекрасни, но те ни най-малко не ме учудват. Вчера Задиг извърши нещо, което ме учуди. От няколко дни бях лишил от благоволението си моя министър и любимец Кореб. Гневно изказвах недоволството си от него и всички мои придворни ме уверяваха, че съм прекалено благ, надпреварваха се да хулят Кореб. Попитах Задиг какво мисли за министъра и той посмя да каже добри думи за него. Признавам, че в тези истории видях назидателни примери: как човек заплаща грешката си със собствения си имот, как друг отстъпва любимата си и как трети предпочита майка си пред любовта си, но никога не съм чул царедворец да хвали изпаднал в немилост министър, срещу когото неговият повелител е разгневен. Давам двайсет хиляди жълтици на всички тези, чиито великодушни постъпки ми бяха разказани, но купата давам на Задиг.

— Ваше величество — отговори Задиг, — вие единствено заслужавате купата, защото ваше величество извърши нечуван подвиг: вие сте цар, а не се разгневихте на роба си, когато той се противопостави на увлечението ви.

Всички се възхитиха от царя и от Задиг. Съдията, който беше дал имота си, влюбеният, който беше омъжил любимата си за своя приятел, войникът, който беше предпочел спасението на майка си пред спасението на любимата си, получиха подаръците на монарха и имената им бяха записани в книгата на великодушните, Задиг получи купата. Царят спечели име на добър владетел, което не запази дълго. Този ден бе честван с по-продължителни празненства, отколкото предвиждаше законът. Споменът за тях се е запазил и до днес в Азия. Задиг казваше: „Значи, най-после съм щастлив!“ Но той се мамеше.