Волтер
Задиг (16) (или съдбата. Ориенталска история)

Глава XV
Сините очи

— Тялото и сърцето — каза царят на Задиг. При тези думи вавилонянинът не можа да се въздържи да не прекъсне негово величество.

— Колко съм ви благодарен — рече той, — че не казахте „умът и сърцето“, защото при всички разговори във Вавилон се чуват само тези думи: човек вижда сами книги, в които се говори за сърцето и ума, а тези книги са написани от хора, които нямат нито едното, нито другото. Но, за Бога, ваше величество, продължавайте.

Набусан продължи така:

— Тялото и сърцето ми са предназначени да обичат; първата от тези две сили има всички основания да бъде задоволена. Тук аз имам сто жени на мое разположение, всички красиви, услужливи, внимателни, дори сладострастни или поне се преструват на сладострастни пред мен. Сърцето ми обаче далеч не е така щастливо. Прекалено често съм долавял, че обсипват с много ласки царя на Серендиб, но не дават и пет пари за Набусан. Не че смятам своите жени за неверни, но бих желал да намеря една душа, която да ми принадлежи. За подобно съкровище бих отстъпил стоте красавици, чиито прелести притежавам. Вижте дали между тези сто султанки ще можете да намерите една, в чиято любов мога да бъда уверен.

Както при случая с финансистите, Задиг му отговори:

— Ваше величество, оставете ме да действам. Но позволете ми най-напред да разполагам с това, което бяхте изложил в Галерията на изкушението. Ще ви дам сметка за всичко и вие няма да загубите нищо.

Царят го остави да се разпорежда напълно свободно с всичко. Задиг избра в Серендиб трийсет и трима дребни и гърбави мъже измежду най-грозните, които можа да намери, трийсет и трима от най-красивите пажове и трийсет и трима от най-красноречивите и яки жреци. На всички той предостави пълна свобода да влизат в килиите на султанките. Всеки гърбав получи четири хиляди жълтици и още първия ден всички гърбави бяха ощастливени. Пажовете, които нямаха какво да дадат освен себе си, спечелиха победи едва след два-три дни. Жреците срещнаха малко по-големи затруднения, но най-после трийсет и три набожни султанки им се отдадоха. Царят, който бе наблюдавал тези изпитания през щорите на всички килии, остана удивен. От неговите сто жени деветдесет и девет бяха съблазнени пред очите му. Остана само една съвсем млада, съвсем отскоро дошла, до която негово величество никога не се бе доближавал. Изпратиха един, двама, трима гърбави мъже, които й предложиха до двайсет хиляди жълтици; тя бе неподкупна и не можеше да сдържи смеха си, като виждаше, че тези гърбави мъже смятат, че парите ще ги направят по-хубави. Представиха й двама от най-красивите пажове, тя отговори, че намирала царя още по-красив от тях. Пуснаха при нея най-красноречивия жрец, а след него — най-дръзкия, тя намери първия бъбрив и дори не благоволи да забележи особеностите на втория.

— Сърцето е всичко — казваше тя. — Никога няма да отстъпя нито пред златото на един гърбав, нито пред грацията на един младеж, нито пред съблазните на един жрец, ще обичам Набусан, син на Нусанаб, и ще чакам той да благоволи да ме залюби.

Царят бе във възторг от радост, почуда и нежност. Взе си обратно парите, които бяха помогнали на гърбавите да прелъстят султанките, и ги подари на красивата Фалиде. Това беше името на младото момиче. Той й даде сърцето си и тя наистина го заслужаваше. Никога цветето на младостта не е бивало по-ярко, никога прелестите на красотата не са бивали толкова очарователни. Истината не позволява да премълчим, че Фалиде правеше лошо реверанси, но затова пък танцуваше като фея, пееше като сирена и говореше като грациите, тя беше пълна с дарби и добродетели.

Набусан, който сега беше обичан, я обожаваше. Но тя имаше сини очи и това причини най-големи нещастия. На острова съществуваше закон, който забраняваше на царете да любят онези жени, които гърците са нарекли оттогава волооки. Един първожрец бе създал този закон преди пет хиляди години, за да отнеме любовницата на първия цар на остров Серендиб. Този първи жрец бе вмъкнал анатемата на сините очи в основния закон на държавата. Всички съсловия в Империята дойдоха да укорят Набусан. Открито се заявяваше, че наближават последните дни на царството, че кощунствата са достигнали върха си, че цялата природа е застрашена от гибелно бедствие; с една дума, че Набусан, син на Нусанаб, е влюбен в две големи сини очи. Гърбавите, банкерите, жреците и чернооките жени изпълниха царството с жалбите си.

Дивите народи, които живеят в северната част на Серендиб, се възползваха от общото недоволство. Те нахлуха в държавата на добрия Набусан. Той поиска от поданиците си да го подкрепят с пари; жреците, които получаваха половината от държавните доходи, се задоволиха да вдигнат ръце към небето и отказаха да ги сложат в касите си, за да подпомогнат царя. Те изпяха прекрасни молитви и оставиха държавата на произвола на варварите.

— О, скъпи мой Задиг, ще ме измъкнеш ли пак от това ужасно затруднение? — извика с болка Набусан.

— На драго сърце — отвърна Задиг. — Ще получите колкото си щете пари от жреците. Изоставете земите, където се намират техните замъци, и защитавайте само вашите земи.

Набусан последва съвета му: жреците дойдоха и се хвърлиха в краката на царя, молейки го за помощ. Той им отговори с една хубава песен, чиито думи бяха молитви, отправени към небето да запази земите им. Най-после жреците му дадоха пари и царят завърши войната благополучно. Така, със своите мъдри и полезни съвети и големите си заслуги Задиг си навлече непримиримата омраза на най-силните хора в държавата: жреците и чернооките жени се заклеха да го погубят, банкерите и гърбавите също не го пощадиха, дори добрият Набусан започна да го подозира. Спечелените заслуги често остават в преддверието на двореца, а съмненията влизат в кабинета според мъдрата поговорка на Зороастър. Всеки ден срещу него се отправяха нови обвинения; първото е отблъснато, второто докосва леко, третото наранява и четвъртото убива. Наплашеният Задиг, който така добре се бе справил с работите на своя приятел Сеток и чиито пари държеше у себе си, мислеше вече само как да замине от острова, реши сам да отиде да научи нещо за Астарте.

„Защото, ако остана в Серендиб — си казваше той, — жреците ще успеят да ме набият на кол. Но къде да отида? В Египет ще бъда роб, в Арабия по всяка вероятност ще бъда изгорен жив, във Вавилон ще бъда удушен. Но все пак трябва да узная какво е станало с Астарте; нека замина и видя какво ми готви моята тъжна съдба.“