Волтер
Задиг (19) (или съдбата. Ориенталска история)

Глава XVIII
Базиликът

Задиг стигна до една хубава поляна, където видя няколко жени, които много старателно търсеха нещо. Той си позволи да се приближи до една от тях и да я запита дали може да има честта да им помогне да намерят това, което търсят.

— В никакъв случай! — отговори сирийката. — Токи, което търсим, може да бъде докосвано само от жени.

— Колко странно! — каза Задиг. — Мога ли да се осмеля да ви помоля да ми кажете какво е това нещо, което е позволено да се докосват само жени?

— Търсим базилик^[1] — отговори тя.

— Базилик ли, мадам! А защо, моля ви се, търсите базилик?

— За нашия повелител и господар Огул, чийто замък виждате на брега на реката, в края на поляната. Ние сме негови смирени робини. Господарят Огул е болен; неговият лекар му предписа да изяде един базилик, сварен в розова вода, и понеже базиликът е много рядко животно, което се оставя да бъде хванато само от жени, господарят Огул обеща да вземе за своя любима жена онази от нас, която му донесе базилик. Затова оставете ме да търся, моля ви се, защото сам виждате какво ще ми струва, ако бъда изпреварена от някоя от моите другарки.

Задиг остави сирийката и другите жени да търсят базилик и продължи пътя си през поляната. Той стигна до брега на едно поточе, където видя една друга жена, която седеше на тревата и не търсеше нищо. Тя имаше величествена осанка, но лицето й бе покрито с було. Седеше наведена близо до потока и от гърдите й се изтръгваха дълги въздишки. В едната си ръка държеше пръчица, с която изписваше букви върху ситния пясък между тревата и водата. Задиг полюбопитства да види какво пише тази жена, приближи се и видя буквата 3, после едно А. Той се учуди. После се появи едно Д и той подскочи. Никога не е имало по-изненадан човек от него, когато видя двете последни букви на името си. Постоя известно време неподвижен. Накрая наруши мълчанието с прекъсван от вълнение глас:

— О, благородна госпожо, простете на един чужденец, на един нещастник, че се осмелява да ви запита по каква странна случайност вижда тук името на Задиг, написано от вашата божествена ръка?

Щом чу този глас и тези думи, дамата вдигна с разтреперана ръка булото си, погледна Задиг и простена от умиление, изненада и радост. Пред напора на всички тези разнообразни чувства, които нахлуха наведнъж в душата й, тя припадна в прегръдките му. Това беше самата Астарте, царицата на Вавилон, тази, която Задиг обожаваше и се упрекваше, че обожава, беше тази, за която бе пролял толкова сълзи и за чиято съдба се бе толкова страхувал. За миг неговите сетива отказах да му служат, но той бързо се съвзе и впи поглед в очите на Астарте, които се отваряха наново, изпълнени любовна нега, изумление и нежност.

— О, безсмъртни сили — извика той, — вие, които ръководите съдбините на нас, слабите смъртни, нима наистина ми връщате Астарте? И в какво време, на какво място и в какво състояние я виждам аз!

Той се хвърли на колене пред Астарте и притаен челото си в праха пред краката й.

Царицата на Вавилон го вдигна и го накара да седне до нея на брега на потока, избърса няколко пъти очите му, от които непрестанно бликаха сълзи. Двадесет пъти подхващаше тя разказа си, но стенанията на Задиг прекъсваха думите й. Питаше го каква щастлива случайност ги е събрала и, задавайки все нови въпроси, не го оставяше да й отговори. Започваше да разправя нещастията си и искаше да чуе за нещастията на Задиг. Най-после, след като двамата поуспокоиха развълнуваните си сърца, Задиг й разказа с няколко думи какви приключения са го довели в тази ливада.

— О, нещастна и високоуважавана царице, как така ви намирам в това затънтено място, облечена като робиня, заедно с други робини, които търсят някакъв базилик, за да го сварят с розова вода по предписание на лекаря?

— Докато те търсят базилик — рече красивата Астарте, — аз ще ви разкажа всичко, което изстрадах, но прощавам на небето, понеже ви срещнах наново. Знаете, че царят, моят съпруг, ви завиждаше, загдето сте най-милият от всички хора, и затова една нощ реши да заповяда да ви удушат, а мен да отровят. Знаете как небето позволи моето нямо джудже да ме предупреди за заповедта на негово върховно величество. Веднага след като верният Кадор ви накара да ми се подчините и да заминете, той се осмели да влезе посред нощ в спалнята ми през един таен вход. Отведе ме в храма на Орозмад, където магът, негов брат, ме затвори в една колосална статуя, чийто пиедестал е вграден в основите на храма и чиято глава достига до свода. Аз бях като погребана, но магът се грижеше за мен и имах всичко необходимо. Междувременно аптекаря на негово величество влязъл призори в моята спални, носейки питие, направено от буника, опиум, бучиниш, чер кукуряк и самакитка, един друг царедворец отишъл във вашето жилище с примка от синя коприна. Не намерили никого. За да заблуди още повече царя, Кадор се престорил, че е дошъл да ни изобличи. Казал, че вие сте поел пътя за Индия, а аз — за Мемфис. Веднага изпратили най-предани слуги след вас и след мен.

Конниците, които ме търсели, не ме познавали. Аз почти никога не бях показвала лицето си пред никого, освен пред вас в присъствие и по заповед на съпруга си. Те препускали по пътя за Етиопия и ме търсели, като се ръководели само от описанието на външността ми. На границата с Египет видели една жена, която имала моя ръст и може би била и по-красива. Разплакала, тя скитала сама и за преследвачите нямало никакво съмнение, че това е царицата на Вавилон. Отвели я при Моабдар. Тяхната грешка отначало вбесила царя, но след като огледал по-отблизо тази жена, той я намерил твърде красива и се утешил. Наричала се Мисуф. По-късно ми казаха, че на египетски език това име значело капризна красавица. И наистина била такава, но била колкото капризна, толкова и изкусна и успяла да се хареса на Моабдар. Завладяла го до такава степен, че го накарала да я обяви за своя жена. Тогава нейният нрав се проявил напълно: отдала се без всякакъв страх на всички прищевки, които въображението й подсказвало. Заповядала на главния маг, който е стар и страда от подагра, да танцува пред нея, и понеже магът отказал, тя започнала яростно да го преследва. Заповядала на началника на дворцовата, стража да й направи сладкиш със захаросани плодове. Той напразно й възразявал, че не е сладкар, но все пак бил принуден да приготви сладкишите, изпъдили го, защото ги прегорил. Дала на своето джудже, длъжността началник на стражата и направила пръв министър един свой паж. Така управлявала Вавилон. Всички съжалявали за мен. Царят, който беше доста почтен човек до момента, когато реши да ме отрови и да ви удуши, изглежда бе удавил всичките си добродетели в невероятната любов, която бе пламнала у него към капризната красавица. На празника на свещения огън той дойде в храма. Видях го как се моли на боговете за Мисуф в подножието на статуята, където бях скрита. Извиках му със силен глас: „Боговете отхвърлят молбите на един цар, който е станал тиранин и който пожела да убие разумната си съпруга, за да се ожени за една налудничава жена.“ Моабдар бе така поразен от тези думи, че умът му се разстрои. Прорицанието, което бях изрекла, и тиранията на Мисуф бяха достатъчни, за да му отнемат разсъдъка. След няколко дни той полудя.

Неговата лудост, която беше сякаш небесно наказание, даде сигнал за бунта. Народът въстана, всички грабнаха оръжие. Вавилон, тъй дълго отдаден на леност и изнежен живот, се превърна в арена на страхотна гражданска война. Измъкнаха ме от статуята и ме поставиха начело на една партия. Кадор бързо тръгна за Мемфис, за да ви доведе във Вавилон. Научавайки за тези злокобни събития, князът на Хиркания дойде с войската си, за да образува трета партия в Халдея. Той нападна царя, който се отправи срещу него със своята своенравна египтянка. Моабдар загина, пронизан от копия. Мисуф попадна в ръцете на победителя. Моята жестока съдба пожела и аз самата да бъда заловена от една дружина хирканийци и да бъда отведена при княза им тъкмо в онзи миг, когато водеха при него Мисуф. Несъмнено ще бъдете поласкан да чуете, че князът ме намери по-красива от египтянката, но няма да ви е приятно да узнаете, че ме задържа в сарая си. Каза ми съвсем недвусмислено, че щом завърши военният поход, на който тръгва, ще дойде при мен. Представете си каква бе моята мъка. Връзките ми с Моабдар бяха скъсани и можех да бъда на Задиг, а попаднах във веригите на този варварин! Отговорих му с всичката гордост, която ми даваха моето положение и моите чувства. Бях чувала да казват, че небето дава на хора от моето положение такова величие, че само с една дума и с един поглед те могат да внушат най-дълбоко уважение на онези, които се одързостяват да проявят неуважение към тях. Говорих като царица, но към мен се отнесоха като към придворна госпожица. Без дори да благоволи да ми отправи и дума, хирканецът каза на своя черен евнух, че съм била дръзка, но че ме намира хубава. Заповяда му да се грижи за мен и да ми дава същата храна, като на другите негови любимки, за да освежа тена на лицето си и да стана по-достойна за неговите ласки в деня, в който му бъде удобно да ми направи честта да дойде при мен. Казах му, че ще се самоубия. Той се разсмя и възрази, че хората не се самоубиват никога, че бил свикнал с тези преструвки и си отиде като човек, който току-що е затворил папагал в менажерията си. Каква съдба за първата царица на света и, нещо повече, за едно сърце, което принадлежи на Задиг!

При тези думи Задиг се хвърли в коленете й и ги обля със сълзи. Астарте го вдигна нежно и продължи така:

— Виждах се във властта на един варварин и съперница на една луда, с която бях затворена заедно. Тя ми разказа приключението си в Египет. По чертите, с които тя ви описа, по времето, по камилата, която сте яздил, и всички други обстоятелства реших, че именно вие сте се бил заради нея. Не се съмнявах, че сте вече в Мемфис; взех решение и аз да отида там. „Прекрасна Мисуф — й казах аз, — вие се харесвате много повече от мен, много по-добре от мен ще развличате княза на Хиркания. Улеснете ме да избягам, ще царувате сама, ще ме направите щастлива и ще се освободите от една съперница.“ Мисуф уреди заедно с мен бягството ми. И така, заминах тайно, придружена от една египетска робиня.

Бях вече близо до Арабия, когато един прочут разбойник, на име Арбогад, ме отвлече и ме продаде на търговци, които ме доведоха в този замък, където живее княз Огул. Той ме купи, без да знае коя съм. Той е голям сладострастник, мисли само за ядене и смята, че бог го е създал на този свят само за да седи на трапезата. Има огромен корем, който постоянно го задушава. Лекарят му, който има слабо влияние върху княза, когато стомахът му работи добре, го тормози като деспот, когато преяжда. Убедил го е, че ще го излекува с базилик, сварен в розова вода. Княз Огул е обещал ръката си на онази робиня, която му донесе базилик. Виждате, че аз ги оставям да се стремят да заслужат тази чест и откакто небето позволи да ви видя наново, нямам никакво желание да търси базилик.

Тогава Астарте и Задиг си казаха всичко онова, което дълго сдържаните чувства, нещастията и любовта им могат да внушат на най-благородните и най-пламенни сърца. И добрите духове, които покровителстват любовта, отнесоха думите им чак до небесното светило Венера.

Жените се върнаха при Огул, без да намерят базилик. Задиг успя да нареди да бъде представен на княза и се обърна към него с тези думи:

— Дано безсмъртното здраве слезе от небето и ежедневно се грижи за вас! Аз съм лекар и щом чух за вашата болест, дотичах тук, за да ви донеса един базилик, сварен в розова вода. Не че желая да се оженя за вас: моля ви само да върнете свободата на една млада вавилонска робиня, която притежавате от няколко дни, съгласен съм да остана в робство на нейно място, ако нямам щастието да излекувам великолепния княз Огул.

Предложението беше прието. Астарте замина за Вавилон със слугата на Задиг, като му обеща незабавно да изпрати вестоносец, който да му донесе новини за нея. Тяхното сбогуване бе така нежно, както и тяхната среща. Моментът, когато двама души се срещат наново, и моментът, в който се разделят, са двата най-велики мига в живота, както е казано във великата книга на Зенд. Задиг наистина обичаше царицата толкова, колкото я уверяваше с клетвите си, а царицата обичаше Задиг повече, отколкото можеше да му каже.

След това Задиг се обърна с тези думи към Огул:

— Княже, моят базилик не се яде. Лековитата му сила трябва да влезе във вас чрез порите. Поставих го в един малък мех, добре надут и покрит с тънка кожа, трябва да блъскате този мех с всичка сила, а аз ще ви го връщам много пъти, и след като няколко дни следвате моите предписания, ще видите какво може да постигне моето изкуство.

Още на първия ден Огул така се задъха, че му се струваше, че ще умре от умора. На втория ден той се умори по-малко и спа добре. На осмия ден си възвърна силите, здравето, лекотата и веселостта от най-блестящите си години.

— Вие играехте на топка и ядяхте умерено през всичкото време — му каза Задиг. — Знайте, че в природата не съществува базилик, но човек е винаги в добро здраве, когато яде и пие умерено и прави упражнения, и че изкуството да се съчетаят лакомството и здравето е тъй химерично, както философският камък, съдебната астрология и богословието на магите.

Първият лекар на Огул, чувствайки колко опасен е този човек за медицината, се сдружи с придворния аптекар, за да изпратят Задиг да търси базилик на онзи свят. И така, след като винаги беше наказван, загдето бе правил добро, той беше на път да загине, загдето бе излекувал един лаком владетел. Поканиха го на една великолепна вечеря. Той трябваше да бъде отровен при поднасянето на второто ястие, но докато поднасяха първото, пристигна вест от красивата Астарте. Задиг веднага стана от масата и замина. Когато човек е обичан от хубава жена, казва великият Зороастър, той винаги се измъква от опасност на този свят.