Волтер
Задиг (2) (или съдбата. Ориенталска история)

Глава I
Едноокият

По времето на цар Моабдар живееше във Вавилон един младеж, наречен Задиг, с нрав добър по рождение и укрепнал чрез възпитание. Макар че беше богат и млад, той знаеше да възпира страстите си, не се представяше за това, което не беше, не желаеше винаги да бъде прав и умееше да бъде снизходителен към слабостите на хората. Учудваха се, когато виждаха, че макар и много духовит, той никога не оскърбяваше хората с подигравки при онези мъгляви, несвързани и шумни брътвежи, при онези дръзки злословия и невежи съждения, при грубите плоски шеги и празния словесен шум, които във Вавилон се наричат „светски“ разговори. От първата книга на Зороастър той беше научил, че честолюбието е балон, напълнен с вятър, и пробиеш ли балона, изскачат вихри. И главно Задиг не се хвалеше, че презира жените и ги покорява. Беше щедър и не се страхуваше да прави услуги на неблагодарници съгласно с великото поучение на Зороастър: „Когато ядеш, дай и на кучетата да ядат, дори и да те ухапят.“ Той беше толкова мъдър, колкото изобщо може да бъде мъдър един човек, защото се стремеше да живее с мъдреци. Изучил науките на древните халдейци, той познаваше физическите начала на природата такива, каквито те бяха известни тогава, и знаеше за метафизиката това, което се е знаело за нея във всички времена, сиреч доста малко. Въпреки новата философия на своето време той беше твърдо убеден, че годината се състои от триста шейсет и пет дни и четвърт и че слънцето е в центъра на света, и когато главните маги с обидно високомерие му казваха, че има вредни убеждения и че е враг на държавата, щом вярва, че слънцето се върти около себе си и годината има дванайсет месеца, той мълчеше без гняв и без презрение.

Задиг притежаваше голямо богатство — следователно и приятели, радваше се на добро здраве, имаше приветлива външност, справедлив и уравновесен ум, откровено и благородно сърце и затова вярваше, че може да бъде щастлив. Той трябваше да се ожени за Семир, чиято красота, род и богатство я правеха най-желаната девойка във Вавилон. Към нея той изпитваше здрава и добродетелна обич, а и Семир го обичаше страстно. Наближаваше щастливият миг, който трябваше да ги съедини, когато един ден, разхождайки се заедно под палмите, които украсяваха брега на Ефрат, близо до една от вавилонските врати те видяха, че към тях тичат хора, въоръжени със саби и копия. Това бяха слугите на младия Оркан, племенник на един министър, чиито куртизанки му бяха внушили, че всичко му е позволено. Той нямаше нито едно от достойнствата, нито една от добродетелите на Задиг, но понеже смяташе, че струва много повече от него, Оркан бе отчаян, че Семир не го е предпочела. Тази ревност, която се дължеше единствено на суетността му, го караше да вярва, че е лудо влюбен в Семир. Похитителите я сграбчиха и в ожесточението на борбата я нараниха, кръв бликна от раните на девойката, чиито красота би покъртила дори тигрите на планината Имаус. Пронизителните й жалби достигаха чак до небето.

— Скъпи съпруже — викаше тя, — откъсват ме от това, което обожавам!

Тя не се страхуваше за себе си, мислеше само за скъпия си Задиг. В това време той я защитаваше с всичката сила, която му вдъхваха храбростта и любовта. Подпомогнат само от двама роби, той прогони нападателите и отнесе припадналата и окървавена Семир в дома й. Когато отвори очи, тя видя своя спасител и му каза:

— О, Задиг, обичах ви като мой съпруг, сега ви обичам и като човек, комуто дължа честта и живота си.

Никога не е имало по-покъртено сърце от сърцето на Семир, никога по-очарователна уста не е изразявала по-трогателни чувства чрез огнените думи, които чувството на благодарност за най-голямата добрина и най-нежният възторг на най-истинската любов внушават. Раната й беше лека, тя бързо заздравя. Задиг беше ранен по-опасно: една стрела го бе ударила близо до окото и бе отворила дълбока рана. Семир молеше боговете само за едно — да излекуват любимия й. Очите й плуваха в сълзи и ден, и нощ: тя чакаше онзи миг, в който очите на Задиг ще могат да се насладят на погледите й, но една гнойна пъпка, която се появи на раненото око, вдъхваше големи опасения. Пратиха хора чак до Мемфис да повикат великия лекар Хермес, който пристигна с многобройна свита. Той прегледа болния и го увери, че ще загуби окото си, предскажа дори деня и часа на това злокобно събитие.

— Ако беше дясното око — рече той, — щях да го излекувам, но раните на лявото око са неизлечими.

Оплаквайки съдбата на Задиг, цял Вавилон се възхищаваше от дълбоките знания на Хермес. Два дни по-късно циреят се проби от само себе си, Задиг беше напълно излекуван. Хермес написа цяла книга, с която му доказа, че не е трябвало да оздравее. Задиг не я прочете, но щом беше вече в състояние да излиза, той се приготви да посети тази, която беше надеждата му за щастие в живота и заради която единствено искаше да има очи. Семир беше на село от три дни. По пътя той научи, че тази красива дама заявила пред всички, че изпитвала непреодолимо отвращение към еднооки мъже и още същия ден се омъжила за Оркан. При тази вест Задиг загуби съзнание. Мъката му едва не го отнесе в гроба, той дълго боледува, но най-после разумът победи скръбта, самите жестоки страдания, които изпитваше, му послужиха за утеха.

„Понеже толкова изживях — каза си той — от безсърдечната и лекомислена постъпка на момиче, възпитано в двореца, трябва да се оженя за гражданка.“ Той избра Азора, най-целомъдрената девойка в града и от най-благородния род. Ожени се за нея и живя един месец сред сладостите на най-нежна брачна връзка. Той обаче забелязваше в нея малко лекомислие и доста силна склонност да намира, че най-добре сложените младежи са винаги най-остроумни и притежават най-много добродетели.