Волтер
Задиг (17) (или съдбата. Ориенталска история)

Глава XVI
Разбойникът

Задиг стигна на границата, която отделя Камениста Арабия от Сирия, и когато минаваше край един доста укрепен замък, от него изскочиха въоръжени араби, които го обкръжиха и му извикаха:

— Всичко твое ни принадлежи, а ти самият принадлежиш на нашия господар.

В отговор Задиг измъкна меча си. Неговият слуга, който беше храбър мъж, направи същото. Те повалиха мъртви първите араби, които се опитаха да ги хванат, броят им обаче се удвои. Двамата не се учудиха ни най-малко и решиха да загинат с оръжие в ръка. Двама души се защитаваха срещу цяла тълпа, такава битка не можеше да трае дълго. Господарят на замъка, наречен Арбогад, който бе видял през прозореца чудесата от храброст, които Задиг вършеше, изпита голямо уважение към него. Той слезе бързо сам да отстрани хората си и да освободи двамата пътници.

— Всичко, което минава през моите земи, мое става — каза той, — а така също и онова, което намерим на чужда земя, но вие ми изглеждате толкова храбър човек, че ви освобождавам от общия закон.

Той го въведе в замъка си и заповяда на хората си да се отнасят добре с него. Вечерта Арбогад пожела да вечеря със Задиг.

Господарят на замъка беше един от онези араби, които наричаме крадци. Но между множеството лоши дела понякога той вършеше и добрини. Крадеше с бясна алчност и раздаваше щедро наоколо си, беше смел в битките, доста благ в търговията, разпуснат на трапезата, весел в пиянството и главно — напълно откровен.

Задиг му хареса много. Разговорът се оживи и удължи вечерята. Най-после Арбогад му каза:

— Съветвам ви да постъпите на служба при мен, това е най-хубавото, което бихте могъл да направите, този занаят не е лош, един ден ще може да станете това, което съм аз.

— Мога ли да ви запитам — каза Задиг — откога упражнявате тази благородна професия?

— От най-ранна младост — поде благородникът. — Бях слуга на един доста хитър арабин, положението ми беше непоносимо. Бях се отчаял, като виждах, че по цялата земя, която принадлежи еднакво на всички хора, съдбата не ми е отредила никакъв дял. Поверих мъката си на един стар арабин, който ми рече: „Синко, не се отчайвай, имало едно време едно пясъчно зрънце, което се вайкало, че е никому неизвестна прашинка в пустинята, след няколко години то станало диамант и сега е най-хубавият накит на короната на индийския цар.“ Тези думи ми направиха впечатление, аз бях зърно пясък, реших да стана диамант. Най-напред започнах с кражба на два коня. Събрах другари и бях в състояние да ограбвам малки кервани. Така, малко по малко, премахнах несъответствието, което съществуваше между другите хора и мен. Получих своя дял от благата на този свят и дори бях обезщетен с лихва; взеха да ме уважават много, станах благородник разбойник; спечелих този замък с насилие. Сатрапът на Сирия поиска да ми го отнеме, но аз бях вече достатъчно богат, за да не се боя от нищо, дадох пари на сатрапа, срещу което запазих замъка и разширих владенията си, той дори ме натовари да събирам данъците, които Камениста Арабия плаща на царя на царете. Изпълнявах задължението си на бирник, но съвсем не задълженията си на платец.

От името на цар Моабдар великият дестерхам на Вавилон изпрати един дребен сагоап да ме удуши. Този човек пристигна тук със заповедта си. Аз бях осведомен за всичко. В негово присъствие заповядах да удушат четирима от хората, които бе довел със себе си, за да ми стегнат клупа на врата. След това го запитах колко може да спечели, ако ме удуши. Той ми отговори, че възнаграждението му можело да стигне до триста жълтици. Обясних му ясно, че при мен може да спечели повече. Направих го помощник-разбойник. Днес той е един от моите най-добри и най-богати офицери. Ако ме послушате, ще успеете като него. Никога не е имало по-добри времена за грабеж от днешните, особено откакто Моабдар беше убит и във Вавилон избухнаха смутове и безредици.

— Убит ли е Моабдар? — извика Задиг. — А какво е станало с царица Астарте?

— Нямам представа — поде Арбогад. — Всичко, което знам, е, че Моабдар полудял и е бил убит, че сега Вавилон е едно голямо разбойническо свърталище, че цялата империя е в разруха и че има още много възможности за добра плячка, а колкото до мен, и аз свърших добра работа.

— А царицата? — рече Задиг. — За Бога, не знаете ли нещо за съдбата на царицата?

— Разказваха ми за някакъв княз от Хиркания — поде той, — вероятно тя е между неговите наложници, ако не е била убита в смутовете, но аз се интересувам повече от плячка, отколкото от новини. В моите набези залових много жени, но не задържам никоя от тях. Продавам ги скъпо, когато са красиви, без да питам какви са. Хората не купуват заради името; и царица да е, ако една жена е грозна, няма да намери купувач. Може би съм продал царица Астарте, а може би е мъртва, но какво ме е еня мен? Мисля, че и вие не трябва да се тревожите повече от мен.

Докато говореше така, Арбогад пиеше здравата я всичките му мисли бяха толкова объркани, че Задиг не успя да измъкне нищо по-точно от него.

Той седеше смаян, подтиснат, неподвижен. Арбогад продължаваше да пие, разправяше измислици, повтаряше непрестанно, че бил най-щастливият от всички хора, и увещаваше Задиг да стане също така щастлив като него. Най-после, приятно замаян от винените пари, той заспа спокоен сън. Задиг прекара нощта в най-мъчителна тревога. „Как — казваше си той, — царят полудял! И е убит! Не може да не ми е жал за него. Империята се разпада, а този разбойник е щастлив. О, орис! О, съдба! Един разбойник е щастлив, а най-прелестното нещо, което природата е създала, е може би загинало по ужасен начин или живее в състояние по-лошо и от смъртта. О, Астарте, какво е станало с тебе?“

Още призори той започна да разпитва всички, които срещаше в замъка, но всички бяха заети, никой не му отговори. През нощта бяха извършили нови нападения и сега си поделяха плячката. Единственото, което можа да получи в тази шумна бъркотия, бе разрешението да си замине. Той незабавно се възползва и него, потънал повече от всякога в мъчителни размишления.

Задиг вървеше неспокоен и развълнуван, умът му бе изцяло зает с нещастната Астарте, с царя на Вавилон, с неговият верен Кадор, с щастливия разбойник Арбогад, с онази своенравна жена, която вавилоняните бяха отвлекли на границата на Египет; с една дума, той мислеше за всички пречки, които бе срещнал, и всички злощастия, които го бяха сполетели.