Волтер
Задиг (21) (или съдбата. Ориенталска история)

Глава XX
Отшелникът

Както си вървеше, Задиг срещна един отшелник, чиято бяла, вдъхваща уважение брада стигаше до пояса му. В едната си ръка държеше книга, която той внимателно четеше. Задиг се спря и му се поклони дълбоко. Отшелникът го поздрави тъй благородно и мило, че Задиг полюбопитства да го заговори. Запита го каква книга чете.

— Това е книгата на съдбите — отвърна пустинникът. — Искате ли да прочетете нещо от нея? — Той мушна книгата в ръцете на Задиг, който, колкото и много езици да знаеше, не можа да разгадае нито една буква от книгата; това удвои любопитството му.

— Вие ми се виждате много угрижен — каза му добрия старец.

— Уви, имам основания да бъда загрижен — отвърна Задиг.

— Ако позволите да ви придружа — поде старецът, — може би ще ви бъда полезен, понякога съм вливал утешение в душите на нещастните.

Задиг почувства уважение към вида, брадата и книгата на отшелника. Неговите слова разкриваха висша мъдрост. Отшелникът говореше за съдбата, и справедливостта, за нравствеността, за върховното благо, за човешката слабост, за добродетелите и пороците, и то с такова живо и трогателно красноречие, че Задиг се почувствува привлечен към него като от някаква непротивостоима магия. Той настойчиво помоли отшелника да не го оставя, докато се върнат във Вавилон.

— Аз сам ви моля за това благоволение — му рече старецът. — Закълнете ми се в името на Оросмад, че няма да се отделите от мен през идните няколко дни, каквото и да направя.

Задиг се закле и те тръгнаха заедно.

Двамата пътници стигнаха привечер до един великолепен замък. Отшелникът помоли за подслон за себе си и за младежа, който го придружаваше. Вратарят, когото човек би взел за някакъв голям благородник, ги въведе с някаква пренебрежителна благосклонност. Представиха ги на домоуправителя, който ги разведе и им показа разкошните покои на господаря. Сложиха ги на долния край на масата, обаче господарят на замъка не ги удостои дори с поглед, но и на тях, както на всички други сътрапезници, внимателно и любезно поднесоха изобилно ядене. След това им дадоха да се измият в един златен съд, украсен с изумруди и рубини. И най-после ги заведоха да си легнат в красиво наредена стая. На другата сутрин един слуга им донесе по една жълтица, след което ги отпратиха.

— Домовладиката — каза Задиг, както си вървяха — ми изглежда щедър човек, макар че е малко горд, проявява гостоприемство по благороден начин.

Докато казваше тези думи, той забеляза, че голямата торба, която отшелникът носеше, беше много опъната и издута, и в нея видя златния, обсипан със скъпоценни камъни съд, който неговият спътник бе откраднал. Задиг не посмя да възрази нищо, но беше странно изненадан.

Към пладне отшелникът похлопа на вратата на една съвсем малка къща, където живееше един богат скъперник, и помоли за гостоприемство за няколко часа. Един лошо облечен стар слуга ги посрещна грубо, въведе отшелника и Задиг в конюшнята, където им поднесе няколко гнили маслини, чер хляб и вкисната бира. Отшелникът яде и пи с така доволен вид, както и предната вечер. После се обърна към стария слуга, който наблюдаваше и двамата да не би да откраднат нещо, като постоянно ги подканваше да си вървят, и давайки му двете жълтици, които бе получил сутринта, му благодари за всичките му грижи.

— Моля ви — прибави той, — заведете ме при вашия господар.

Учуденият слуга въведе двамата пътници.

— Благородни господарю — каза отшелникът, — мога само да изразя най-смирена благодарност за благородния начин, по който ни приехте: благоволете да приемете този златен съд като скромен знак на моята признателност.

Скъперникът едва не падна по гръб. Отшелникът не му остави време да се съвземе от смайването си и бързо си тръгна заедно със своя млад спътник.

— Отче — му рече Задиг, — какво значи всичко това? Вие по нищо не приличате на другите хора: откраднахте златен съд, окичен със скъпоценни камъни, от един благородник, който ви прие великолепно, и го давате на един скъперник, който се отнесе към вас по недостоен начин.

— Синко — отвърна старецът, — този блестящ благородник, който приема чужденците само от суетност, за да се възхищават на съкровищата му, ще стане по-мъдър. Скъперникът ще се научи да бъде по-гостоприемен. Не се учудвайте на нищо и ме следвайте.

Задиг още не можеше да разбере дали има работа с най-мъдрия или с най-лудия от всички хора, но отшелникът говореше така внушително, че Задиг не можеше да не го последва, още повече, че се бе обвързал с клетва.

Привечер те стигнаха до една приятна, но скромна къща, където нищо не издаваше нито разточителство нито скъперничество. Домовладиката беше философ който се бе оттеглил от света и водеше спокоен, мъдър и добродетелен живот и при това никога не скучаеше. Беше си построил тази уединена къща, в която с благородна изисканост приемаше гости, без да се стреми да блесне пред тях. Той лично излезе да посрещне двамата пътници и най-напред ги отведе да си починат в една уютна стая. След известно време сам дойде да ги вземе, за да ги покани на една прилична и добре сервирана вечеря През време на вечерята домакинът говори сдържано за смутовете във Вавилон. Изглеждаше искрено предан на царицата и съжаляваше, че Задиг не се е явил да се състезава за короната.

— Но хората — добави той — не заслужават да имат цар като Задиг.

Задиг се изчерви и двойно по-остро почувствува мъката си. В разговора и тримата се съгласиха, че на този свят нещата не вървят винаги така, както биха желали най-мъдрите. Отшелникът все поддържаше, че хората не познават пътищата на провидението и грешат, като съдят за цялото, виждайки само една малка част от него.

Заговориха за човешките страсти.

— О, колко са пагубни страстите! — казваше Задиг.

— Страстите са вятърът, който издува платната на кораба — възрази отшелникът; — понякога вятърът може да потопи кораба, но без него той не може да пътува. Злъчката прави човека сприхав и го разболява, но без злъчка човек не би могъл да живее. Всичко е опасно на този свят и всичко е необходимо.

Заговориха за удоволствията и отшелникът доказа, че те са дар от божеството.

— Защото — каза той — човек не може сам да си създаде нито усещания, нито представи. Той получава всичко отвън. Болката и удоволствието му идват от другаде, както самото му същество.

Задиг се удивляваше как един човек, който е изпълнил такива налудничави неща, може да разсъждава толкова добре. Най-после, след един колкото приятен, толкова и поучителен разговор, домакинът отведе двамата пътници в стаята им, благославяйки небето, че му е изпратило такива мъдри и добродетелни гости. Предложи им пари по такъв непринуден и благороден начин, че не им стана неудобно. Отшелникът отказа да вземе парите и му каза, че ще се сбогува сега, тъй като възнамерява да тръгне за Вавилон, преди да се зазори. Раздялата им бе сърдечна и особено Задиг се чувстваше изпълнен с уважение и благосклонност към този толкова мил човек.

Когато се оттеглиха в стаята си, отшелникът и Задиг дълго хвалиха своя домакин. Призори старецът събуди своя другар.

— Трябва да тръгваме — каза той, — но докато още всички спят, искам да оставя на този човек спомен за моето уважение и обич.

При тези думи той взе една свещ и подпали къщата. Ужасеният Задиг нададе викове, и поиска да му попречи да извърши едно толкова ужасно дело. Обаче отшелникът с неудържима сила го повлече навън. Къщата беше в пламъци. Старецът, който се беше вече доста отдалечил със своя другар, я гледаше спокойно как гори.

— Хвала на Бога! — рече той. — Ето че домът на моя скъп приятел е разрушен до основи! Какъв щастлив човек!

При тези думи Задиг почувствува желание едновременно да избухне в смях, да обсипе достопочтения отец с обиди, да го набие и да избяга, но не направи нищо подобно и все така подчинен на влиянието на отшелника, го последва въпреки волята си до следния в дом, където намериха подслон. Бяха приети в дома на една милостива и добродетелна вдовица, която имаше очарователен четиринайсетгодишен племенник — единствената й надежда. Тя посрещна гостите си колкото можеше, по-любезно. На следния ден заръча на племенника си да придружи пътниците до един мост, който беше развален отскоро и затова беше опасно да се минава по него. Услужливият младеж тръгна пред тях. Когато бяха вече на моста:

— Елате — рече отшелникът на младежа, — трябва да изразя благодарността си към вашата леля. Тогава той го хвана за косите и го хвърли в реката. Детето падна, показа се за миг над водата и бе отнесено от течението.

— О, чудовище! О, най-голям злодей от всички хора! — извика Задиг.

— Вие ми бяхте обещал да бъдете по-търпелив — прекъсна го отшелникът. — Знайте, че под развалините на къщата, която провидението запали, собственикът вече е намерил огромно съкровище. Знайте, че този младеж, комуто провидението изви врата, щеше да убие леля си след една година и самия вас — след две години.

— Кой ти каза това, варварино? — извика Задиг. — И дори да си прочел за това събитие в твоята книга или съдбите, позволено ли ти е да удавиш едно дете, което не ти е направило никакво зло?

Докато говореше, вавилонянинът забеляза, че старецът вече няма брада, че лицето му придобива младежки черти. Неговото отшелническо облекло изчезна и четири красиви крила покриваха величественото му сияещо от светлина тяло.

— О, пратенико на небето? О, божествен ангел! — извика Задиг и се хвърли по очи на земята. — Ти, значи, си слязъл от висшите небесни сфери, за да научиш един слаб смъртен да се подчинява на предвечните закони.

— Хората съдят за всичко, без да разбират нищо — каза ангелът Иезрад. — Измежду всички хора ти най-много заслужаваше да бъдеш просветен.

Задиг му поиска разрешение да говори.

— Аз не вярвам в себе си — рече той, — но смея ли да те помоля да разсееш едно съмнение? Не би ли било по-добре да се поправи това дете, за да стане добродетелно, отколкото да бъде удавено?

— Ако то беше добродетелно — поде Иезрад — и ако беше живяло, неговата съдба беше да бъде убито, когато стане мъж, заедно с жената, за която щеше да се ожени, и със сина си, който щеше да им се роди.

— Как! — рече Задиг. — Значи, е необходимо да има престъпления и нещастия? И нещастията да се струпват върху добрите хора?

— Лошите — отвърна Иезрад — са винаги нещастни. Те служат, за да изкушават малкия брой праведни, пръснати по земята. Няма зло, от което да не се роди добро.

— А ако имаше само добро и нямаше никакво зло? — рече Задиг.

— Тогава — поде Иезрад — тази земя щеше да бъде друга земя и връзката между събитията щеше да бъде друг вид мъдрост. Но този ред, който би бил съвършен, може да съществува само във вечните селения на върховното същество, където злото не може да пристъпи. Върховното същество е създало милиони светове, от които никой не може да прилича на някой друг. Това огромно разнообразие е признак на неговата безкрайна мощ. Няма два напълно еднакви листа по дърветата на земята, нито две еднакви сфери в безкрайните пространства на небето. Всичко, което виждаш върху този малък атом, на който си роден, трябваше да бъде на своето място в определено време съгласно неизменните закони на онзи, който обхваща всичко. Хората ще мислят, че това дете, което току-що загина, е паднало случайно във водата и че онази къща също така изгоря по случайност. Но няма никаква случайност, всичко е изпитание или наказание, или награда, или прозорливост. Спомни си за онзи рибар, който се смяташе за най-нещастния от всички хора. Орозмад те изпрати да промениш неговата участ. О, слаб смъртен! Престани да оспорваш това, което трябва да обожаваш.

— Но… — рече Задиг.

Докато казваше но, ангелът вече отлиташе към десетата сфера. Задиг падна на колене и се преклони пред провидението, покорен на съдбата.

От висините ангелът му извика:

— Поеми пътя за Вавилон!