Волтер
Задиг (12) (или съдбата. Ориенталска история)

Глава XI
Кладата

Възхитеният Сеток направи роба си свой задушевен приятел. Той не можеше вече да мине без него, както на времето вавилонският цар, а Задиг беше щастлив, че Сеток няма жена. У господаря си той откриваше природа, склонна към добро, голяма почтеност и здрав разум. Съжаляваше само, че според стария арабски обичай той обожава небесната армия, тоест слънцето, месеца и звездите. Понякога Задиг му говореше много сдържано за тези неща. Най-после му каза, че това са тела като всички други тела и че не заслужават неговата почит повече, отколкото някое дърво или скала.

— Но — казваше Сеток — това са вечни същества, от които ние получаваме всички блага; те дават живот на природата, определят годишните времена. При това те са толкова далеч от нас, че не можем да не ги почитаме.

— Вие извличате много повече полза от водите на Червено море, които носят вашите стоки чак в Индия — отвърна Задиг. — Защо те да не са толкова стари, колкото и звездите? И ако вие обожавате всичко, което е отдалечено от вас, би трябвало да обожавате и земята на гангейците, която се намира на края на света.

— О, те — казваше Сеток, — звездите, са твърде блестящи, за да не ги обожавам.

Когато дойде вечерта, Задиг запали голям брой свещи в шатрата, където щеше да вечеря със Сеток; и щом господарят му се появи, той се хвърли на колене пред запалените вощеници и им каза:

— Вечни и блестящи светлини, бъдете винаги благосклонни към мен!

След като произнесе тези думи, той седна на масата, без да гледа Сеток.

— Какво правите? — каза му учудено Сеток.

— Правя като вас — отговори Задиг, — обожавам свещите и пренебрегвам нашия общ господар.

Сеток разбра дълбокия смисъл на тази притча. Мъдростта на неговия роб влезе в душата му; той не кадеше вече тамян на творенията и обожаваше само Вечното същество, което ги бе създало.

По това време в Арабия съществуваше един ужасен обичай, пренесен първоначално от Скития, който под влиянието на брамините се бе установил в Индия и заплашваше да залее целия Изток. Когато умреше някой женен мъж, ако неговата любима жена искаше да стане светица, тя се изгаряше публично върху трупа на мъжа си. Това беше тържествен празник, който се наричаше „кладата на вдовството“. Племето, в което имаше най-много изгорени жени, беше най-уважавано. Един арабин от племето на Сеток умря и жена му, която се казваше Алмона и беше много набожна, разгласи деня и часа, когато щеше да се хвърли в огъня под звуците на тръби и барабани. Задиг обясни на Сеток колко вреден за благото на човешкия род е този ужасен обичай, изтъкна му, че се позволява всеки ден да се изгарят млади вдовици, които биха могли да дадат деца на държавата или поне да възпитат вече родените си деца, и най-после го накара да се съгласи, че трябва да се премахне, ако е възможно, един толкова варварски обичай. Сеток отговори:

— Има повече от хиляда години, откакто в жените е влязъл този бяс да се изгарят. Кой от нас ще се осмели да промени един закон, който времето е осветило? Има ли нещо по-достойно за уважение от стари заблуди?

— Разумът е по-стар — поде Задиг. — Поговорете с вождовете на племената, а аз ще отида да намеря младата вдовица.

Задиг помоли да й бъде представен; възхвалявайки нейната красота, той спечели благоразположението й. След като й каза колко е жалко да се хвърлят в огъня толкова прелести, той я похвали за нейната твърдост и смелост.

— Значи, толкова безумно обичахте вашия съпруг? — каза й той.

— Аз ли? Ни най-малко — отговори арабската дама. — Той беше грубиянин, ревнив, непоносим мъж, но аз съм твърдо решена да се хвърля на кладата му.

— Очевидно трябва да е изключително удоволствие да бъдеш изгорен жив — рече Задиг.

— О, всяка плът изтръпва при тази мисъл — възрази дамата, — но трябва да се мине през това; аз съм набожна и ако не се изгоря жива, ще загубя доброто си име и всички ще се подиграват с мен.

След като съумя да я убеди, че тя желае да се изгори заради хората и от суетност, Задиг дълго й говори по такъв начин, че я накара наново да обикне живота и дори успя да й вдъхне известна благосклонност към този, който й говореше.

— Какво бихте направила — каза й той, — ако не ви ръководеше суетността?

— Уви — каза дамата, — мисля, че бих ви помолили да се ожените за мен.

Задиг беше твърде изпълнен с мисълта за Астарте, за да не отклони това признание, но начаса отиде да намери главатарите на племената, каза им какво е станало и ги посъветва да създадат закон, според който да се позволява на вдовиците да се изгарят само след като са разговаряли насаме с някой младеж в продължение на цял час. Оттогава в Арабия дамите престанаха да се изгарят. Бяха задължени само на Задиг, загдето за един ден бе премахнал този жесток обичай, траял толкова векове. И така той стана благодетелят на Арабия.