Робърт Дохърти
Сфинксът (29)

28.

Пустинята Гоби, Монголия

18 минути до разрушението

 

Във всички посоки, докъдето се простираше погледът, само пясъчни дюни и нищо друго. Обувките на Търкот затъваха в пясък, докато обикаляше скакалеца и оглеждаше района с бинокъл. Нищо.

— Ей, насам! — извика старши сержант Болц, който ровеше с голи ръце в пясъка недалеч от тях.

— Какво има?

Болц кимна надолу.

— Нещо е заровено.

Търкот приближи. Виждаше се част от гранитна плоча. Търкот тупна с крак върху нагорещената й повърхност, но плочата дори не помръдна. Изглежда слизаше надълбоко. Той си погледна часовника. Времето им беше съвсем ограничено, едва ли точно сега бе подходящият момент да се занимават с археологически разкопки.

Той повика капитан Билъм, който бе разпределил останалите войници от групата на равни разстояния около скакалеца.

— Ето какво искам от теб…

 

 

Околностите на Великденския остров

15 минути до разрушението

 

Всичко беше готово на борда на „Анзио“. Траекторията на ракетата „Томахоук“ бе изчислена по такъв начин, че след като бъде изстреляна и достигне своята най-висока точка, да продължи право надолу под действие на собствената си тежест и да попадне точно в средата на силовия щит около Великденския остров. Часовниковият механизъм в бойната глава трябваше да задейства детонатора десет секунди, след като ракетата навлезе отвъд щита.

Една ескадрила от четири Ф-14 вече кръжеше между ракетния крайцер и острова, следейки дали въздушното пространство е чисто. Оставаше само капитан Брубър да даде знак за начало на атаката, но той се колебаеше. Даваше си сметка, че „Вашингтон“ и оцелелите от екипажа се намират под силовия щит.

Капитанът знаеше също така, че „Спрингфилд“ е в пълна готовност. Бяха засекли механични сигнали от удари върху стената на подводницата, с помощта на които по морзовата азбука хората долу предаваха, че очакват момента да изпълнят своята част от плана. Освен това, с помощта на това примитивно средство за свръзка му съобщаваха, че може би на дъното под щита съществува неголяма пролука. Нямаше никакъв начин последната информация да се вмести в плановете им и затова Брубър предаде на „Спрингфилд“, че биха могли по своя преценка и в подходящо за тях време да изстрелят някое от управляемите торпеда в „слабото място“ на щита.

Загубата на космическите совалки, ядрената експлозия в Монтана, убийството на секретаря по отбраната и на шефа на КИСПП, както и спускането на атомната бомба над Зона 51 бяха наклонили везните в полза на предложението да бъде атакуван Великденският остров непосредствено преди крайния срок, обявен от Лексина. Разполагаха и с информация за изстрелването на китайска ракета с ядрен заряд срещу щита около Циан Лин. Според анализите, направени в Агенцията за национална сигурност, щитът не осигуряваше стопроцентова защита срещу взривове с подобна мощност, което означаваше, че биха могли да разчитат на успех, стига да съумеят по някакъв начин да прекарат бойната глава през полето преди момента на детонацията. Само така можеха да се надяват, че ще бъде засегнат и стражът, за който се знаеше, че се намира в недрата на Рано Као.

— Всичко готово ли е, лейтенант Грейнджър? — попита капитанът.

— Тъй вярно, сър.

— Старт след десет минути — нареди Брубър.

— Разбрано, сър.

 

 

Космическото пространство

10 минути до разрушението

 

Вратата на „Страцида“ отново се плъзна встрани. Спътникът се носеше бавно над Уичита, Канзас и съвсем скоро щеше да достигне оптималната позиция за атака от космоса срещу Съединените щати. И макар на всеки пет една да бе излязла от действие, останалите кобалтови бомби бяха повече от достатъчни, за да изпълнят предназначението, заради което бяха конструирани в епохата, когато съветските ръководители мечтаеха да приключат веднъж и завинаги със своя враг.

Недалеч от „Страцида“, мощните оптически прибори на „Уорфайтър“ оглеждаха зорко повърхността на планетата и следяха за непредвидени опити за противодействие, срещу които шпионският спътник разполагаше със светкавичното действие на лазерното си оръдие.

 

 

Пустинята Гоби

10 минути до разрушението

 

— Какво е това, дявол го взел? — капитан Билъм гледаше през бинокъла си в южна посока.

Търкот насочи и своя бинокъл натам и веднага забеляза Металическо летателно тяло, което наподобяваше дракон и се приближаваше над пустинята.

— Хората да са готови за действие — нареди той. Какво ли не беше виждал през последните месеци, но като че ли летящият дракон надминаваше и най-смелия полет на въображението му.

Драконът се приближи на двадесетина метра от тях и увисна във въздуха, преди да се спусне бавно върху пясъка. От една врата в задния край на туловището се показаха Елек, Че Лу и старият бунтовник Ло Фа. Търкот се зарадва, че вижда професорката и верния й приятел.

Елек даде знак на двамата да не се отдалечават от него, докато вървеше към Търкот.

— Дайте ми ключа — каза без предисловия той.

Търкот извади черния калъф от раницата, отвори го и показа на Елек Копието на съдбата.

Извънземният хибрид протегна ръка, но Търкот поклати глава.

— Ключът върви в комплект. Ще трябва да вземеш всичко — той посочи дългия черен саркофаг, който професор Муалама бе изровил в кратера Нгоро-нгоро. Капитан Билъм изтича при саркофага и повдигна капака точно колкото да пусне калъфа с копието вътре.

— А сега, освободете моите приятели — рече Търкот.

Елек махна презрително с ръка на Че Лу и Ло Фа и двамата побързаха да се доближат до Търкот.

— Радвам се, че те виждам отново — произнесе старата професорка и на лицето й засия доволна усмивка. Търкот й се усмихна в отговор, но вниманието му бе съсредоточено върху действията на Елек.

— Кажи на Лексина, че трябва да спре „Страцида“. Искам спътникът да бъде освободен от контрола на „нокътя“. Също както и „Уорфайтър“.

— Нека първо хората ти натоварят саркофага в дракона — отвърна Елек. — След това ще се свържа с Лексина.

Без да чака подкана, Билъм махна на четирима от войниците да отнесат саркофага във вътрешността на дракона. Търкот си погледна часовника. Оставаха по-малко от осем минути.

— Какво е това място? — попита той.

Елек не сваляше поглед от мъжете, които носеха саркофага.

— Някога тук се е зародила ордата на великия Чингиз Хан. А след време на същото място е била разгромена. Избрах го, защото Чи Ю го познава добре.

Търкот нямаше ни най-малка представа за какво говори Елек. Саркофагът бе натоварен и войниците вече се връщаха.

— Искам потвърждение, че командата за атака на „Страцида“ е била отменена — настоя той.

— Ти си говори с Лексина — подхвърли Елек, обърна се и си тръгна.

— Проклятие. — Търкот извади клетъчния телефон и набра номера, който бе получил от Куин.

Заредиха се равномерни сигнали, но никой не се обаждаше. Междувременно драконът се завъртя и изчезна в южна посока.

 

 

Зона 51

8 минути до разрушението

 

Майор Куин вдигна глава, когато Лари Кинсейд му подаде късче хартия.

— Още едно съобщение от стража, в което се твърди, че е написано от Кели Рейнолдс.

На големия екран предаваха директна картина от борда на „Анзио“. Един червен цифров часовник отброяваше времето до изстрелването на ракетата. Оставаха по-малко от три минути.

Куин плъзна поглед по бележката:

„Аирлианците не възнамеряват да ни сторят зло. Те само се защитават. От хиляди години живеят сред нас в мир. Защитавали са ни от външни сили, готови да разрушат нашата планета. Единствено неумелата намеса на «Меджик-12» и хората от Зона 51 доведоха до неприятните сблъсъци. Съществува страж, който координира всички останали.

Аз разговарях лично с аирлианците, които живеят в тяхната база на Марс и се уверих в правотата на твърденията им. Сега те са в безизходица, но не ни се сърдят за това.

Последните събития в Южна Америка бяха в резултат от тайни експерименти с биологично оръжие на НАТО. Смъртта на Джони Симънс бе по вина на вашите хора, когато се опитваха да го спасят от «Меджик-12».

Аирлианците все още могат да ни помогнат, но за целта не бива ние да им пречим. В замяна, те обещават да избягват всякакви действия, които могат да предизвикат негативни последици.“

— В това няма почти никакъв смисъл — въздъхна Куин.

— Съобщението е същото като предния път — рече Кинсейд като седна, извади пакет цигари и предложи на Куин. Без да обръщат внимание на надписите „Пушенето забранено“, двамата запалиха.

— Не, не напълно — произнесе Куин. — По същия начин ли е било изпратено?

Кинсейд поклати глава.

— Не. Отново е използван САТКОМ, но не и Интернет, както беше предния път. Първи са го засекли момчетата от флота. Притеснили се, да не е някакъв опит на стража да попречи за изстрелването на ракетата.

Куин прочете още веднъж съобщението.

— На пръв поглед сякаш стражът повтаря предишното съобщение, но са добавени изречението за Джони Симънс и това за координиращия компютър. — Той вдигна глава. — Мисля, че е от Рейнолдс.

— Защо?

Куин чукна с нокът по бележката.

— Рейнолдс е, сигурен съм. Тя ни праща това съобщение. Никой друг не би споменал Симънс — двамата бяха близки. Джони скочил пред очите й от една скала, след като го измъкнали от Дълси. Тя е, няма съмнение.

Кинсейд се намръщи.

— Ако е тя, какво се опитва да ни каже?

— Че е жива и че се е освободила от контрола на стража — отвърна Куин. — И че е узнала нещо важно. Ето това — че съществува главен компютър, който координира и направлява действията на компютрите в Циан Лин и на Великденския остров. — Той потърси с очи часовника. Светещите цифри „08:00“ тъкмо се смениха с „07:59“. — Трябва да ги спрем.

 

 

Околностите на Великденския остров

7 минути до разрушението

 

„Томахоук“-ът излетя от ракетния силоз, следван от издължен, жълтеникав пламък. Насочи се почти право нагоре и под съвсем слаб ъгъл спрямо Великденския остров. Едва след като се увери, че ракетата следва предварително зададения курс, капитан Брубър вдигна телефона и нареди да го свържат със Зона 51.

— Твърде късно е — бяха думите му, след като чу какво иска майор Куин. — А и да не беше, пак нямаше да отклоня ракетата. Господин майор, ние тук водим война. И смятаме да я спечелим.

Брубър надникна през дебелото предно стъкло на мостика и потърси с очи издигащата се в небето ракета. Пламъкът й бързо се смаляваше.

 

 

Зона 51

6 минути и 30 секунди до разрушението

 

— Проклятие! — Куин отмести микрофона от устните си и вдигна поглед към екрана. „Страцида“ бе само на няколко минути полет от позицията за атака.

— Търкот е предал ключа на Елек, но не може да се свърже с Лексина за потвърждение, че атаката на „Страцида“ е била отменена — докладва Лари Кинсейд, без да се отделя от слушалката на сателитния телефон.

— А Дънкан?

— Никаква вест.

— „Страцида“ обезвредена ли е?

Кинсейд поклати глава.

— Вратата на бомбохранилището е отворена и все още се намира под контрола на „нокътя“.

 

 

Околностите на Великденския остров

6 минути до разрушението

 

— Прехват на целите, стрелбата разрешена при готовност на системите! — издаде лаконични заповеди капитан Форстър и екипажът се зае да ги изпълнява. Капитанът се обърна към рулевия: — Вдигни я от дъното и да се махаме оттук.

— Слушам, сър.

За първи път от много дни насам „Спрингфилд“ се отдели от дъното и бавно набра скорост.

— Торпедата изстреляни! — докладва оръжейният офицер. — Имаме готовност за отваряне ракетните силози при изплуване на повърхността!

Четири торпеда МК-48 излетяха от торпедните тръби и се насочиха — по две — към всеки от „изтребителите фу“.

— „Призраци“ по курса, насочват се към нас — докладва сонарният оператор. — Торпедата се приближават право към „призраците“.

— Време е да видим небето — промърмори капитанът и добави с поукрепнал глас. — Оръжейна, запуск на ракетите при излизане на повърхността!

 

 

— Щитът е свален! — извика лейтенант Грейнджър и гласът му отекна в радарното помещение на „Анзио“, където следяха полета на „Томахоук“-а.

— Отново се вдигна! — добави той почти веднага.

— Какво става? — попита озадачено капитан Брубър.

— Съобщение от АУАКС за много цели във въздуха! — намеси се един от радарните оператори.

— Откъде? — завъртя се към него Брубър.

— От Великденския остров.

— Мислех, че АУАКС е блокирал радара. — Брубър погледна към Грейнджър.

— Блокирана е само честотата, на която излъчва — обясни Грейнджър.

— Но не се е получило. — Брубър се наведе през рамото на оператора. — Към какво са насочени ракетите?

— По една за всеки от четирите Ф-14 и последната за „Томахоук“-а. Имаме и „Харпун“^[1], който се приближава към местоположението на „Спрингфилд“.

— Махнете самолетите оттам! — извика Брубър.

— Ракета от типа „Феникс“ не може да прехване „Томахоук“ — произнесе Грейнджър и в гласа му се долови увереност. — Твърде бърз е за нея.

Брубър наблюдаваше екрана на радара. И четирите Ф-14 бяха свърнали назад към самолетоносача и бяха включили допълнителната тяга на двигателите си.

— Излязоха от обсега на „Феникс“-а — обяви след секунди радарният оператор.

Брубър не помръдваше. Четирите точки, съответстващи на изтребителите, все още бяха следвани от четири точки, отговарящи на ракетите „Феникс“. На екрана също така се виждаше „Томахоук“-ът, който се приближаваше към острова, следван от светеща точка, която скъсяваше дистанцията помежду им.

Една от точките застигна своята цел и двете внезапно изчезнаха от екрана.

— Опитайте да се измъкнете с маневри! — извика Брубър в микрофона на пилотите от трите останали изтребителя.

— Зад мен е! — чу се гласът на един от пилотите.

Още две точки се сляха и изчезнаха.

— Катапултирайте! — заповяда Брубър. След няколко секунди и другите две точки угаснаха. — Измъкнаха ли се навреме? — обърна се той след малко към радарния оператор.

— Не зная, сър.

— Мислех, че сме извън обсега на ракетите им.

— Така беше, сър.

— Значи това не са били обикновени ракети „Феникс“ — произнесе замислено Брубър, докато наблюдаваше как на екрана последната светеща точка догонва „Томахоук“-а на около шестдесет километра от острова.

— Невъзможно! — прошепна смаяно Грейнджър.

Снабденият с ядрена бойна глава „Томахоук“ бе на по-малко от двадесет километра от острова, когато „Фениксът“ го застигна. И двете точки изчезнаха.

— Невъзможно! — повтори Грейнджър, неспособен да каже и дума повече.

Капитан Брубър си потърка уморено челото.

— Онова нещо там е демонтирало нашите оръжейни системи и ги е направило по-съвършени. — Той вдигна микрофона за връзка с мостика. — Искам да се отдалечим на още сто километра от острова. Веднага! С крайцерска скорост! И ме свържете със „Спрингфилд“!

 

 

— И двата „призрака“ са поразени! — извика оръжейният офицер.

— Целите унищожени ли са? — попита капитан Форстър.

— Не са — поля ги с хладен душ сонарният оператор. — Засичам и двете цели. Засега не се приближават.

— Какво е станало там, дявол го взел? — промърмори Форстър, опитвайки се да разгадае тактиката на „изтребителите фу“.

— Ракета във въздуха на курс към нас! — извика неочаквано сонарният оператор. — „Харпун“, време до попадението — пет секунди!

Всички глави в залата се завъртяха нагоре, сякаш можеха да различат приближаващата се ракета през стените на подводницата. Замръзнали по местата си, членовете на екипажа очакваха неизбежния край.

Тъп металически тътен прокънтя във всички краища на подводницата, когато ракетата се сблъска с палубата, но взрив не последва. Форстър усети соления вкус на кръв в устата си. От напрежение си беше прехапал езика.

— Не се задейства… — промълви той.

По лицата на останалите се изписа облекчение. Но в същия миг отекна тревожен сигнал.

— Докладвайте за състоянието! — нареди капитанът.

— Сър, имаме пробойна в корпуса — отвърна първият заместник, като сверяваше нещо на екрана на своя монитор. — Не мога да разбера — добави озадачено той. — Няма данни за нахлуване на вода през пробойната, но въпреки това нещо постъпва през корпуса.

Форстър се наведе и погледна екрана. Аларменият сигнал се подаваше от една част на корпуса, разположена непосредствено над центъра за управление на бойните действия. Той се завъртя рязко, изтича при стълбата и се покатери на горния етаж. Около мястото на удара вече се бяха струпали няколко моряци. В началото не се виждаха никакви следи от поражение, но после…

Форстър облещи очи, когато само за няколко секунди металът на корпуса промени цвета си — от сив стана черен.

 

 

— Сър, изгубихме връзка със „Спрингфилд“!

Капитан Брубър се завъртя на седалката.

— Къде се намира подводницата сега?

— Насочва се към щита. Но никой не отговаря на позивните.

 

 

Околностите на Великденския остров

4 минути до разрушението

 

Дънкан стоеше съвършено неподвижно, докато умът й привикваше с мисълта, че онова, което вижда, е обект на многобройни легенди. Кивотът беше положен върху черен пиедестал. Беше висок към метър и широк метър и двадесет, с позлатени стени и стърчащи от халките в основата му дръжки за носене. Особено интригуващи бяха двата „херувима“ върху капака — бяха изработени като миниатюрни копия на главата на черния Сфинкс, със същите рубиненочервени очи и веднага щом се показа зад завесата, главите се завъртяха и я фиксираха с нечовешките си погледи. От очите бликнаха тънки червени лъчи, опипаха одеждите и короната й и после угаснаха. Но главите продължаваха да следят движенията й.

Дънкан долавяше същата стаена заплаха в двете глави на сфинкса, каквато имаше и в четирите върху стълбовете, на които бе окачена завесата. Тя прехапа устни и бавно пристъпи напред. Спря едва когато протегнатата й ръка докосна кивота. Двете сфинксови глави сега бяха обърнати една към друга.

 

 

Космическото пространство

3 минути до разрушението

 

Тъпите носове на бомбоносителите на тридесет и една кобалтови бойни глави бяха насочени към земната повърхност отдолу.

 

 

Кратерът Нгоро-нгоро, Танзания

3 минути до разрушението

 

От известно време сателитният телефон на Лексина не преставаше да звъни. Вече беше получила потвърждение от Елек, че ключът е у него. Имаше точна представа какво се е случило с няколко от американските съдове край Великденския остров и знаеше, че войната е започнала отново. Знаеше също така коя е най-вероятната следваща стъпка в ескалацията на военните действия. За момента най-голямата заплаха идваше от Америка.

Решението беше просто, произхождащо от развитието на събитията и несъобразяващо се с каквито и да било човешки емоции. Както много други решения, взимани от нейните предшественици.

Телефонът отново започна да звъни и тя го погледна равнодушно, без да протегне ръка към него.

 

 

Пустинята Гоби, Монголия

2 минути и 30 секунди до разрушението

 

— Значи въпреки всичко ще бомбардират Щатите, така ли? — обърна се капитан Билъм към Търкот, след като той изключи сателитния си телефон.

— Не и докато не сме се предали — отвърна мрачно Търкот. Той извади една черна кутия от джоба на ризата си и отвори капачето. — Време е да им покажем, че не се даваме лесно.

Върху предния капак имаше серия от копчета и той натисна първото.

 

 

Елек се завъртя рязко на седалката, когато изпод капака на саркофага долетя пронизителен писък. Той спря дракона, оставяйки го да виси на известно разстояние над земята, и се доближи до саркофага. В мига, когато повдигна капака, дразнещият звук беше прекъснат. Черният калъф, в който беше поставен ключа, лежеше на дъното.

В горната част на саркофага се търкаляше лъщящ метален цилиндър, с дължина около метър и диаметър — половина. Елек едва не подскочи от изненада, когато от един миниатюрен говорител, залепен за стената на саркофага, проехтя гласът на Търкот.

— Това, което виждаш, е двадесеткилотонна атомна бомба. Не зная от какво е направена летящата ти машина, но избухне ли бомбата, ключът неминуемо ще бъде унищожен. Сега, след като знам, че ме чуваш, бих искал да посъветваш Лексина да се обади по телефона.

 

 

Сателитният телефон иззвъня. Търкот си погледна часовника, преди да отвори капака. Оставаха по-малко от две минути до мига, когато „Страцида“ щеше да изсипе смъртоносния си товар.

— Е, ще правим ли сделка? — попита Търкот, без да изчака да чуе глас отсреща.

— Ще деактивирам „Страцида“ — произнесе равнодушно Лексина. — А ти изключи проклетата си бомба.

— Няма да стане толкова лесно — заговори бавно Търкот, макар че не сваляше очи от циферблата на часовника. — Искам първо да освободиш „Страцида“ и „Уорфайтър“ от контрола на „нокътя“ и да ги преместиш на орбити, на които никога вече няма да се срещнат. Ако не се съгласиш, ще разруша ключа.

Последва дълго мълчание — твърде дълго, имайки предвид, че стрелката на часовника подмина границата на последната минута.

— Съгласна съм.

 

 

Зона 51

2 минути до разрушението

 

— „Страцида“ е деактивирана — обяви Кинсейд, който следеше съобщенията, препращани от Космическия център. — В момента се отдалечава от „хищния нокът“.

Майор Куин се отпусна на стола, внезапно изгубил сили и енергия. На другия край на заседателната зала Кинсейд преглеждаше фотографиите, които им бяха изпратили от центъра — копия от последните снимки, направени от Хабъл на Сидонийския регион на Марс. Четирите купчини отломки бяха нараснали и камерата вече бе в състояние да различи неголям очистен район — там имаше сложна конструкция от черен метал.

— Какво ли е това, за Бога? — промърмори Кинсейд.

 

 

Платото Гиза

2 минути до разрушението

 

Откъм коридора отекнаха стъпки от тежки ботуши и Муалама втренчи разтревожен поглед към входа на малката зала.

Каджи изтича при отвора и спря, вдигнал предупредително ръка.

— Нямате право да влизате тук — произнесе той.

— Ти си глупак, старче — отвърна нисък, шептящ глас, който накара космите по тялото на Муалама да настръхнат.

Професорът застана до Каджи. В коридора бе спряла висока, тъмна фигура, загърната с черно наметало. Отзад се виждаше група въоръжени мъже. Ниско спуснатата качулка скриваше напълно лицето на новодошлия. Двама от въоръжените мъже водеха дребен, мургав юноша, който очевидно им беше пленник.

— Чувал съм за теб, Ал-Иблис — рече Каджи. — Но дори ти нямаш право да влизаш тук.

— Аз пък зная, че синът ти ми е пленник — отвърна Ал-Иблис. — Следващият потомък на уаджетите от Акерското плато.

Той махна с ръка и един от мъжете измъкна светкавично нож и го прекара по шията на младежа. От раната рукна тъмна кръв.

Каджи изкрещя нещо на арабски и се хвърли напред, но Ал-Иблис го пресрещна с изпъната ръка. За миг Муалама зърна нещо между пръстите на непознатия, някакво черно, метално острие, което той бе крил в широкия си ръкав. Острието се заби в гърлото на Каджи и главата на уаджета се отдели от тялото в мига, когато нещастникът протегна сгърчените си пръсти към шията на Ал-Иблис. Краката му се подгънаха и Каджи бавно се свлече на пода. Муалама проследи като хипнотизиран как острието се прибира в ръкава на Ал-Иблис.

— Ти си професор Муалама. — Не беше въпрос, по-скоро уточняване на фактите. Ал-Иблис забеляза медальона върху шията на Муалама. — Дадох го на Бъртън в Мека — преди доста години. Но той ме предаде.

— Но това е било преди повече от сто години! — възкликна професорът.

— Скитам се по Земята отпреди зората на тази цивилизация — произнесе Ал-Иблис. — Имал съм много имена и повечето от тях сега са част от легенди. Значи ти си този, който върви по стъпките на сър Ричард Франсис Бъртън. Не може да ти се отрече изобретателност. В Бразилия хората ми за малко да те заловят. Аз също се опитвах да узная онова, което е научил Бъртън. Веднъж, преди много години, бях само на крачка от успеха.

— Ти си Домека? — Муалама си спомни за доклада, с който се беше запознал в Зона 51.

— Това е едно от многото ми имена.

— А кое е истинското ти име? — попита Муалама, като същевременно се чудеше какво ли прави Дънкан.

Ал-Иблис премести поглед от него към завесата.

— Там е Дънкан. Ще я почакаме.

 

 

Пустинята Гоби, Монголия

2 минути до разрушението

 

Търкот набра сателитния телефон на Дънкан, но никой не отговаряше на сигналите.

— Вашите заповеди, майоре? — попита капитан Билъм, застанал до него.

Търкот изключи телефона. Коленичи, загреба шепа пясък и я остави да изтече между пръстите. Спомни си, че след като унищожи аирлианския флот, също се беше приземил в пустиня. Друга пустиня, но същата война. А ето че сега бе изгубил връзка с Дънкан…

— Качвайте се — нареди той.

— Направление? — попита Билъм, докато крачеха към скакалеца.

— Египет.