Робърт Дохърти
Сфинксът (17)

16.

Станция „Чьорт“ (руската Зона 51), остров Нова Земя

26 часа и 40 минути до разрушението

 

Яков, Катенка и Търкот крачеха срещу студения вятър, който духаше откъм Северния ледовит океан и вдигаше снежни виелици над разрушените останки на станция „Чьорт“. Бяха вече съвсем близо до скакалеца, който ги очакваше, за да ги откара у дома.

— Вашата доктор Дънкан е много нападателна — наруши тишината Катенка. Беше слушала разговора по сателитния телефон със Зона 51.

— Все някой трябва да размахва камшика — отвърна Търкот.

— Не е изключено това „копие“, или „ключ“, да се намира в Русия — намеси се Яков, който досега бе мълчал.

— Къде? — попита Търкот.

— Ако е било в ръцете на немците, значи са го държали в Берлин и оттам сигурно е попаднало у нас.

— Възможно ли е да сте го държали в Четвърти отдел?

— О, не е задължително. В КГБ и ГРУ също се придържаха към любимата максима, че знанието е сила. Като познаването на аирлианците и техните всемогъщи оръжия например. Дори преди петдесет години в КГБ е имало такива, които са се страхували от мощта и силата, скрити в складовете на Четвърти отдел. Ами ако именно тук бъде открито някое ново, непознато и страшно оръжие? Как тогава ще се възстанови нарушеното равновесие на силите?

— С други думи, ключът може да е в КГБ?

— Да. — Яков бръкна в палтото си и извади манерка. Предложи на Търкот, но той отказа. Катенка прие.

— Твоите сънародници не разбират какво става в нова Русия — заговори Яков, докато завинтваше капачката на манерката. — В много отношения положението сега е по-лошо, отколкото по времето на комунистите. Тогава имахме работеща система на управление, а сега цари хаос. Ние, руснаците, станахме капиталисти. — Той се изсмя горчиво. — До такава степен, че най-могъщата сила в страната е мафията. Всеки се бори за парче от кокала, опитва се да си осигури някаква власт и да печели от нея във вакуума, останал след падането на комунистическото управление. Тъй че дори свръхагентите от ФСБ^[1] едва ли ще разполагат със сведения къде се намира ключът.

— Льончика знае къде е архивът — произнесе Катенка. — Той работи в щаба на ФСБ на „Лубянка“.

— В такъв случай да отидем в Москва и да си побъбрим с този приятел — предложи Яков. — Какво толкова ще му мислим?

— Не можем да отлетим за Москва с това нещо — Катенка кимна към скакалеца. — Едва ли ще мине незабелязано.

— Хубаво де, ще кацнем на едно летище извън града, където имам мои хора — успокои я Яков. — Те ще ни откарат в Москва.

Търкот беше чувал за „Лубянка“. По времето на студената война дори само споменаването на това име — мястото, където бе разположен щабът на КГБ — караше обикновените руски хора да треперят от ужас.

— Оставете ме да помисля малко — помоли ги той. Отдалечи се на няколко крачки и извади сателитния телефон. След това набра номера на капитан Билъм и неговата специална група 055.

Отсреща вдигнаха на второто позвъняване.

— Билъм слуша.

— Търкот е. Излитам за Москва, Яков ще отиде на „Лубянка“ да разговаря с някакъв агент от ФСБ. Ако не излезе, ще се опитам да го измъкна. Ако и аз остана вътре, разчитам на вас.

— Шегувате се, нали? — отвърна незабавно Билъм.

— Никога не се шегувам, капитане.

— „Лубянка“! Щабът на ФСБ! В самия център на Москва! Как си представяте да ви спасим? Е, добре. Разбрано.

— Ще ви се обадя отново, веднага щом пристигнем в Москва.

— Слушам!

— Край на връзката.

Търкот затвори телефона и докато го прибираше, в главата му изникнаха последните думи на Дънкан — беше му наредила да се връща незабавно в Зона 51. Не смяташе за необходимо да я информира за новото си решение. Ако ключът беше в Русия, той щеше да го открие. А тя щеше да се оправи в Зоната и без него.

— Хайде да тръгваме — подметна той на двамата руснаци.

 

 

Циан Лин, Китай

26 часа до разрушението

 

От времето, когато беше студентка, преди повече от петдесет години, Че Лу не се беше занимавала толкова сериозно с математически проблеми. Но ето че най-сетне приключи изчисленията си — общо две колонки, подредени една срещу друга на листа. Таблица за превръщане на дванадесетичната система в десетична и ако се предположеше, че една от стойностите, обозначени от дясната страна, е земният диаметър — 12 753 километра — резултатът беше число, което вероятно отговаряше на аирлианския стандарт за измерване на разстоянията.

Опирайки се на получения резултат, тя продължи със следващия ред от бележника, където се посочваше място чрез две неизвестни величини. Едната бе разстоянието — в аирлиански единици — от Южния полюс. Другата беше географска дължина, но не спрямо нулевия меридиан, който преминаваше през Гринуич, Англия, а спрямо някакъв аирлиански начален такъв. За съжаление Нейбингър не бе отбелязал местонахождението на тази линия, ако въобще му е било известно.

И все пак, колкото повече професорката размишляваше върху задачата, толкова по-близък и достижим й се струваше отговорът. Вече разполагаше с няколко познати обекта, които също бяха споменати с техните координати — гробницата Циан Лин, Великденския остров и най-вероятно платото Гиза. Достатъчно материал, за да определи мястото на нулевата линия.

Тя се захвана отново за работа.

 

 

Марс

24 Часа до разрушението

 

Стоманеният връх одраска червено-кафявата скала и се плъзна по нея, преди да попадне в крайната цел. Ако това се бе случило на Земята, щяха да бликнат искри и да се разнесе стържещ шум. Но в разредената марсианска атмосфера нямаше нито звуци, нито искри. Стоманеното острие принадлежеше на един сгъваем механичен крайник с дължина два метра, еднакъв с останалите седем, които стърчаха от тялото.

Върху горния и долния край на овалното тяло имаше малки глобуси, „очи“, стърчащи на четиридесетмилиметрови стойки, крито се въртяха на 360 градуса и улавяха всички излъчвания около движещия се обект.

Кракът продължи да се плъзга по неравната повърхност, докато стигна предварително набелязаната точка. Следвайки командите, механичният оператор протегна голямата прехващаща ръка и вдигна един кръгъл камък. Като балансираше внимателно върху хлъзгавата скалиста повърхност, той измина два километра в обратна посока, след което се освободи от товара си. Не беше сам, още поне хиляда подобни апарата щъкаха напред-назад по повърхността, наподобявайки армия от метални мравки.

Механичният оператор се завъртя и пое обратно. Но всеки десет минути от близкия тунел излизаше по един нов работник и се присъединяваше към групата.

 

 

Великденският остров

22 часа до разрушението

 

Само няколко часа бяха необходими, за да бъде разглобено и асимилирано това, което работниците от корабостроителницата „Нюпорт Нюз“ бяха строили цели три години. Стражът бе заповядал на микророботите да изключат двете атомни електроцентрали, за да се избегне опасността от атомна верижна реакция.

От мостика бе останало само металното скеле. По-голямата част от палубата, площадката за кацане и хангарите със самолетите бяха разглобени и подложени на щателно проучване. Неуморни механични носачи отнасяха метални плочи, а зад тях оставаха да стърчат стоманени релси като ребра на оглозган динозавър.

Но със същата бързина течеше и обратният процес — на сглобяване на новата конструкция, която в някои случаи бе далеч по-съвършена от своя първообраз.

По-голямата част от общо 6286-те души на борда бяха успели да избягат. Много от останалите бяха загинали по време на атаката срещу кораба. Те бяха щастливците.

Пленените тела сега бяха подредени по края на централната площадка за излитане, ръцете и краката им бяха приковани за пода с метални скоби, поставени от един голям механичен оператор, подобен на тези, които извършваха изкопните работи на Марс. Моряците бяха разпределени на групи от по десет, наредени в кръг с главите навътре. Всички пленници бяха в безсъзнание, в резултат от мощен електромагнитен импулс, подаден от стража веднага щом корабът бе проникнал отвъд щита.

Но с течение на времето мъжете и жените започваха да се пробуждат и всеки път, когато се размърдваха, към тях се насочваше робот от съвсем различен тип. Той приближаваше групата, търкаляйки се на своите колела и спираше извън оформения кръг от човешки тела. След това от предния му край се показваше една тръбичка и увисваше точно над центъра на групата.

Тръбичката разпръскваше малък облак, след това роботът се отдалечаваше.

Зад него, докато различните видове нановируси се спускаха върху проснатите тела, други механични помощници извличаха събраната информация и я препращаха на стража.

В някои случаи обработката вървеше според предвижданията, в други — съдейки по отекващите от време на време писъци — не толкова гладко.

 

 

Въздушното пространство на Невада

21 часа до разрушението

 

Големият черен хеликоптер УХ-60, с който Лиза Дънкан летеше от Зона 51 към авиобазата Нелис, се носеше над пясъчните дюни на пустинята Невада. Лиза си спомни един друг момент от миналото, когато летеше в обратна посока, към Зоната, за да сложи край на престъпната дейност на „Меджик-12“. Толкова много неща се бяха случили от тогава, но всяка новооткрита истина бе донесла със себе си още загадки.

Мислите й бяха прекъснати от бръмченето на сателитния телефон. Тя отвори апарата и натисна копчето.

— Дънкан слуша.

— Доктор Дънкан, обажда се Лексина.

Дънкан затвори очи и мислено се подготви за борба.

— Пак ли ще ме питате за ключа?

— Времето ви изтича.

— Вие знаехте, че совалките ще бъдат атакувани, нали?

— Знаех, че автоматичната защита на „нокътя“ функционира.

— Но оставихте онези хора да загинат. А твърдите, че защитавате човечеството. Вие унищожихте и Четвърти отдел, за да си възстановите контрола над „нокътя“.

— Напредвате… — отговори Лексина. — Но не чак толкова бързо.

— Знаете ли колко души загинаха във Флорида, когато разрушихте „Атлантис“? — продължаваше Дънкан.

— Не разбирате ли, че трябва да ми дадете онова, което искам от вас? Нужен ми е ключът.

— Вие взривихте нашата ракета в Монтана и убихте още невинни хора.

— Защото възнамерявахте да я изстреляте по „нокътя“, а аз не можех да ви позволя подобно нещо. Колкото повече упорствате в игрите срещу нас, толкова по-жестоки ще ставаме.

— По-жестоки? — повтори Дънкан. — Та ние едва спасихме света от ужасната епидемия на Черната смърт, създадена в лабораториите на „Мисията“ — без никаква помощ от вас, ако ми позволите да добавя — а сега ме заплашвате, че щяло да стане по-страшно? Какво сте намислили — да се съюзите с „Мисията“ срещу нас?

— Дайте ми ключа.

— Само срещу отговори на моите въпроси.

Телефонът замлъкна.

 

 

Зона 51

20 часа до разрушението

 

Макар по специалност Муалама да не беше лингвист, работата с древните езици му се удаваше. Докато наблюдаваше как специалистите от КИСПП се потят над безкрайните колони от цифри, изписвани върху екраните на техните свръхмощни компютри, той си помисли, че да си аматьор понякога е предимство. За разлика от тях той не беше скован от научни предразсъдъци.

Познаваше добре йероглифното писмо. Беше посещавал почти всички прочути археологически находки в Египет. На два пъти се беше срещал с Нейбингър, макар че той не споделяше почти маниакалния интерес на Муалама към кивота и някои други мистериозни библейски предмети. Все пак Нейбингър беше лингвист, докато Муалама се занимаваше само с археология и нищо повече. Нищо, сега ще наваксва.

На големия екран в дъното на залата бяха изписани символите, чието значение вече беше известно — едва една шеста от знаците върху надгробната плоча.

Муалама се досети, че разполага с още едно предимство. Имаше напълно достоверно предположение за какво можеше да се говори в посланието. Освен това знаеше и митологичните названия, които се срещаха вътре.

Така че, докато учените разговаряха възбудено помежду си и въвеждаха данни в компютрите, Муалама седеше кротко в ъгъла, разглеждаше надписа, мислеше и нанасяше бележки в тефтера си. И постепенно нещата започнаха да се проясняват.

Беше оставил скрити в раницата си ръкописа на Бъртън и скиптъра. Не смяташе да ги показва на никого, поне докато не отпаднеха някои от подозренията му. Имаше чувството, че може да се довери на доктор Дънкан, но от друга страна все някой беше докладвал на противника за откритието му в кратера Нгоро-нгоро и този някой сигурно работеше за американците. Муалама беше прекарал десетилетия под постоянно напрежение, а и смъртта на Лаго го караше да бъде нащрек.

 

 

Авиобазата Нелис, Невада

20 часа до разрушението

 

Изправена до леглото на умиращия старец, Лиза Дънкан си наложи да овладее чувствата си. Фон Сеект трябваше отдавна да е в отвъдния свят, но старият учен се беше вкопчил в живота с необяснимо за Дънкан упорство.

— Ще дойде ли в съзнание? — попита тя доктора, който я бе довел в стаята.

— Но той спи и… — поде докторът. Дънкан го прекъсна.

— Не ме интересува дали спи и дали ако проговори, ще умре по-бързо. Събудете го. Заповядвам ви.

Докторът я изгледа продължително, но накрая се наведе над табличката с лекарства и вдигна една спринцовка.

— Не мога да поема отговорността…

— Не ме интересува — отряза го Дънкан. — Вие сте на служба също като мен, но аз разполагам с повече пълномощия. — Тя посочи стареца. — Този човек е работил в Пеенемюнде, помагал е в конструирането на ракетите Фау-1. Бил е член на СС и дълги години ни е лъгал. Не се опитвайте — няма да пробудите в мен дори капчица съжаление.

Докторът й протегна спринцовката.

— Вие го направете. Нека отговорността бъде ваша.

Дънкан я пое, обърна я с иглата нагоре, изкара въздуха, после пъхна иглата в гумичката на системата и натисна буталото. Изпразни съдържанието, извади спринцовката и зачака.

След няколко минути клепачите на стареца потрепнаха. Докато чакаше, тя се зае да обмисля тактиката на предстоящия разговор. На времето фон Сеект й бе разказал за тайната дейност на „Меджик-12“ в Зона 51. Беше попаднала на името му, докато бе преглеждала документите, посветени на операция „Кламер“.

Официално се твърдеше, че операция „Кламер“ била задействана през зимата на 44-та, когато войната в Европа вървяла към своя край, но Дънкан имаше чувството, че началото е било няколко години по-рано, когато фон Сеект е бил прехвърлен от Англия в Щатите.

Фон Сеект бил заловен в Египет от британски командоси, докато се завръщал от свръхстрогосекретна и крайно необичайна мисия. Нацистки учени съумели да разчетат старорунически текстове и карта върху една подводна плоча край бреговете на Бимини и така узнали за съществуването на тайна галерия в основата на Голямата пирамида в Гиза. Фон Сеект, тогава още млад учен и член на СС, бил избран да участва в експедицията до Египет, въпреки че войната вече бушувала в пустинята и маршал Ромел се приближавал към струпаната около Кайро британска армия.

Фон Сеект и хората му пробили отвор в стената на пирамидата, открили търсената галерия, а вътре, в един саркофаг, се натъкнали на черно метално ковчеже, което така и не могли да отворят. Докато се прокрадвали назад към фронтовата линия, те попаднали в засада на британски командоси и фон Сеект бил пленен. По-късно го прехвърлили, заедно с радиоактивното ковчеже, от Англия в Щатите и когато най-сетне учените от „Меджик-12“, успели да го отворят, те открили вътре атомно взривно устройство, което им помогнало да завършат разработките на подобен, но далеч по-несъвършен модел, в хода на прочутия Манхатънски проект.

От 1942 г. фон Сеект заживял в Зона 51, където скоро започнали да пристигат и други нацистки учени, измъкнати направо от съдебните процеси в Европа под прикритие на операция „Кламер“. След като войната свършила, американците и руснаците започнали да гледат към бъдещето и осъзнали, че в пепелищата на Третия райх има истинско съкровище, и това са нацистките учени. Наистина, повечето от тях били участвали в различни античовешки изследвания, но това нямало никакво значение за създателите на операция „Кламер“.

И тъй, докато други фашисти били изправяни пред съда по обвинения в зловещи престъпления, в периода между 1945–46 г. голяма група нацистки учени били прехвърлени тайно в Щатите — въпреки че президентът Труман подписал декрет, забраняващ имиграцията на нацисти.

В „Меджик-12“ освен фон Сеект попаднали още неколцина прочути нацисти, които се занимавали с първите изпитания на скакалците и кораба-майка. И докато имената на някои от германците, взели участие в разработките на НАСА, бързо станали обществено достояние, по-голямата част от завербуваните от агенти на „Кламер“ били запазени в тайна. По-късно, през 47-ма, информацията за дейността на „Кламер“ стигнала до медиите и избухнал грандиозен скандал, след което организацията била официално разпусната. Но Дънкан знаеше, че програмата продължила да се изпълнява и десетилетия след това.

Ако можеше да се вярва на сведенията за „Мисията“, събрани от Дяволския остров, именно нейни агенти бяха основали и използвали за свои цели операция „Кламер“, за да се доберат до каймака на немската научна мисъл след разпада на Третия райх.

И така, докато една част от немските учени бяха продължили работата си в „Меджик-12“, а друга в НАСА, основната група — предимно специалисти по химическа и бактериологична война, сред които небезизвестният генерал Хемщад, бяха изчезнали безследно. Оказа се, че генералът бе участвал в разработването на новата Черна смърт, до Гибелта си на Дяволския остров.

Изведнъж фон Сеект ококори очи и се втренчи в надвесената над него доктор Дънкан.

— Schutzstafeel — прошепна му Дънкан. — Погледни ме, нацистка свиня.

В очите на немеца проблеснаха гневни пламъчета.

— Не ми говори така — простена той. — Аз ти спасих живота. Предупредих те за опасността в Зона 51.

— И защо го направи? Ето това искам да знам. Защо постъпи така?

— Стар съм вече. Знаех, че ако корабът-майка излети, това ще предизвика катастрофа…

— Лъжеш.

Фон Сеект повдигна хърбавите си рамене.

— Както кажеш.

— Искам да чуя истината.

— Истината… — повтори фон Сеект, сякаш произнасяше проклятие.

— Искам ключа.

— Какъв ключ?

— Ключът към най-долното ниво на Циан Лин. Копието на съдбата.

Фон Сеект затвори очи и стисна устни.

Дънкан реши да опита нова тактика.

— Кой е този Домека?

Клепачите на стареца отново трепнаха. За първи път, откакто беше дошла, тя забеляза страх в блестящите, сини очи. А фон Сеект не беше от хората, които лесно се плашат.

— Домека — повтори неумолимо Дънкан.

— Аххх… — изстена нацистът.

Дънкан се върна при табличката и взе втора спринцовка. Върна се и пъхна иглата в системата.

— Ако не ми кажеш ще те убия! Още сега!

Фон Сеект поклати глава.

— Убий ме…

Дънкан разбра, че е безполезно да го заплашва.

— Казал си на Търкот, че искаш опрощение заради работата си над Манхатънския проект. Че си го направил, защото тогава си смятал, че участваш на страната на правото дело. Повторил си пред него думите на Опенхаймер, произнесени при взривяването на първата атомна бомба през 1945-та. Всичко това мислеше ли го, или просто искаше да се измъкнеш?

— Казах истината — отговори фон Сеект, който сякаш едва сега се бе озовал в стаята.

— Част от истината, но не цялата истина. Хайде, говори, човече. Защото иначе ще изгубим войната — войната срещу пришълците и техните слуги. На чия страна си? Говори де!

— На чия страна ли? Какво знаеш ти за тези неща?

— Тогава кажи ми!

— Домека — фон Сеект произнесе името със страхопочитание. — Откъде научи за него?

— Първо ти ми кажи откъде знаеш за него?

— Откъде знам ли? Откъде знам. Това е името, с което се е подвизавал много отдавна. На латински означава „водач“. Дали не е бил римлянин? Не, имало го е и преди Рим. О, да. Той е много стар. Честно казано, не зная истинското му име. Имената му са легион. Дори през време на краткия ми живот го разпознавах под много различни имена. Не помня кое беше първото.

Дънкан извади иглата от системата.

— Но откъде да започна? — фон Сеект изглеждаше дълбоко замислен. Когато заговори отново, той рязко смени темата.

— Хитлер беше провал за нашия народ. Много историци са изучавали внимателно живота му. Известни са всички факти. Но как такъв човек, негоден за нищо, извървя пътя до световното господство? Казват, че пострадал при газова атака през Първата световна война — войната, за която твърдяха, че щяла да сложи край на всички войни. Не се отличил с нищо особено по време на службата. Със сигурност е имало хиляди други ветерани, които са се проявили като истински храбреци. По-способни от Хитлер.

След войната живеел от спестяванията на починалата си майка. Заминал за Виена, за да стане художник, но не го допуснали да следва в тамошната Художествена академия. Опитал си късмета в Университета по архитектура и отново му хлопнали вратата. Какво да прави тогава този гневен млад мъж? Преглътнал обидата и започнал работа в библиотеката… — фон Сеект се засмя, но смехът му премина в задушаваща кашлица.

Дънкан чакаше търпеливо. При първото споменаване на Хитлер кожата й беше настръхнала. Страхуваше се да чуе онова, което фон Сеект се готвеше да й каже, но знаеше, че няма друг изход.

— Знаеш ли какво има в Хофбергската библиотека? — попита фон Сеект и продължи, без да чака отговор. — О, книги, разбира се. Много книги. Но има и нещо друго. Едно древно копие. Наричат го Копието на Лонгинус. — Фон Сеект я погледна. — Чувала ли си за него?

Дънкан помисли, преди да отговори.

— Мисля, че Лонгинус е бил един от легионерите, приковали Христос на кръста.

— „Мислиш“! — Фон Сеект се засмя отново. Сякаш набираше сили с всяка казана дума. — Добре, така е, съгласен съм. Не зная дали този Лонгинус наистина е съществувал. Но там, в библиотеката, има едно копие и специалистите твърдят, че било неговото. Копието на съдбата. Наистина било средство за въздействие върху съдбата, както се оказало в случая с Хитлер. Защото човекът просто не бил предназначен за онова, което последвало. Така или иначе, Хитлер останал очарован от легендата. Стоял часове наред пред витрината и не откъсвал очи от копието. По-късно дори споделил, че именно съзерцанието на реликвата променило съдбата му. Излъгал, разбира се.

— Какво искаш да кажеш?

— Да не мислиш, че само като гледаш едно копие и бъдещето ти ще се измени? Не, има много повече. Нацистите не са се появили от въздуха. Първо е трябвало да се подреди сцената. По онова време във Виена живеел един човек. Казвал се Лист. — Фон Сеект внезапно млъкна.

Дънкан чакаше, после изведнъж разбра всичко.

— Лист е бил Домека?

Фон Сеект я награди с вяла усмивка.

— Така мисля. Името, което използвал в онзи етап от своя живот, било Гуидо фон Лист. За първи път се съобщава за него като за виден член на Австрийското алпийско общество, което използвало поздрава „хайл“. Лист твърдял, че е наследник на древна германска група шамани, наричани армани. Емблемата на групата му била свастика. Езикът, на който пишели, бил старорунически.

— Божичко! — възкликна Дънкан.

— Тези факти ги има в много исторически книги — кимна фон Сеект. — Не са тайна за никого. Вярно, че аирлианците се появиха наскоро, но учените изглежда още не са свързали едното с другото. Лист дори написал книга за руните, която публикувал през 1908 г. Обичал да цитира римския историк Тацит, който живял през първи век след Христа, но не уточнявал източника на тези цитати.

— Да не би Тацит да е бил Домека?

— Навярно. Лист изпитвал траен интерес към всякакви окултни теми. И, разбира се, Копието. Също така Светия граал, кивота. Хитлер споделил с някого от виенските си познати, че Лист извършвал странни обреди и че самият той бил обект на един от тях. Ритуалът на пречистването. Пречистване на раса и на кръв. Ето от кой момент датира промяната на Хитлер.

— Какво е направил с него Лист?

Фон Сеект не й обърна внимание.

— Знаеш ли как ме откри тук Нейбингър? Всички нас? Сдобил се с кинжала ми от СС от един египтянин — Наблюдател — в Голямата пирамида. От едната страна бе изписано името ми. От другата — думата „Туле“. През тридесетте „Туле“ бе официалното название, под което се прикриваха различни окултистки организации в Германия. Все последователи на Лист. И на Хитлер също. „Туле“ издигна Хитлер на власт. Чела ли си една книга — Bevor Hitler Kam, „Преди да дойде Хитлер“? Едва ли, авторът й беше застрелян, а всички екземпляри — иззети и унищожени от СС. Привържениците на „Туле“ вярвали в съществуването на Атлантида — и не са били чак такива глупаци и наивници след онова, което узнахме за аирлианците. Твърдели също така, че някогашните обитатели на изчезналия континент приличали на каменните статуи от Великденските острови. Какво забележително съвпадение, не мислиш ли?

— И откъде са научили тези неща?

— А, това е забулено в тайна. След войната подобни спекулации се смятаха за глупост. Истината е обаче, че вътрешният кръг на обществото на „Туле“ се е готвел за общуване с нечовешки, далеч по-могъщ интелект.

— Аирлианците? — Дънкан имаше чувството, че й се вие свят. — Стражът-компютър? Имало ли е такъв в Германия? Колко са всъщност стражите?

— Не зная — вдигна рамене фон Сеект. — Чувала ли си за Анербе?

Дънкан поклати глава. Нямаше време за лирични отклонения.

— Къде е Копието сега?

Фон Сеект не даде вид, че е чул въпроса й.

— Малко са онези, които знаят за Анербе. Това е нацистка служба за проучване на родословието. Тя беше в основата на кадровата политика на СС — Schutzstafeel, както ме нарече в началото. Тайната на тази служба е, че се занимаваше с генетични проучвания. Както знаеш, бях изпратен в Голямата пирамида, за да открия онова черно ковчеже. Имаше и други групи, формирани от есесовци по лична заповед на фюрера, които се отправиха към различни места на планетата, за да търсят подобни мистериозни предмети. Свещения граал. Кивота. Реликви от стари легенди. Може да ти изглежда като налудничава идея на умопобъркан и самозабравил се фанатик. Така е, но заради Хитлер загинаха четиридесет и седем милиона души.

Фон Сеект се отпусна уморено назад. Лицето му беше насечено от дълбоки бръчки.

— Хайде, говори — подкани го неумолимо Дънкан. — Разкажи ми за Копието!

— Уморен съм — прошепна фон Сеект. — Искам да спя.

— Не сега. Онова копие от библиотеката — то ли е Копието на съдбата?

— Да не смяташ, че предмет с подобна сила ще остане да се въргаля зад някаква витрина? — попита фон Сеект и отмести поглед към прозореца. — Нощта на Дългите ножове — произнесе той. — Тринадесети юни, 1934-та. Хитлер прочисти редиците на собствената си партия и се съюзи със СС. Два месеца по-късно се обяви за фюрер и всички военни трябваше да се закълнат в лична вярност към него — не пред държавата, а пред водача й. Забележително, нали?

Дънкан започваше да губи търпение заради непрестанните опити на стареца да избегне въпросите й за Копието.

— Искам да знам… — заговори тя, но фон Сеект я прекъсна с махване на мършавата си ръка.

— Да, да, за Копието. През 38-ма, в деня, когато Хитлер анексира Австрия, той посети лично Хофмузеум и взе оттам така нареченото Копие на съдбата. Заповяда да го отнесат в Нюрнберг, градът, който според водачите на „Туле“ бил духовната столица на нацистка Германия.

— „Така нареченото“ — повтори Дънкан. — Значи не е било истинското?

— Не, то беше за пред обществото. Така другото можеше да бъде скрито. Фарсът продължава и до ден-днешен. Според легендата тъкмо копието на римския центурион Гай Касий Лонгинус било забито в тялото на Христос, когато той бил разпънат на кръста. Съществуват четири различни копия, на които се придава това историческо значение. Първото било изпратено през 1492 г. от турския султан Баязид Втори на Папа Инокентий XVIII и било зазидано в една от колоните на базиликата „Свети Петър“. Второто било донесено в Париж от свети Луи, след завръщането му от един кръстоносен поход през тринадесети век. Третото — което съм виждал с очите си — е в Полша, в Краков, но то е само майсторска репродукция на четвъртото и — според специалистите — вероятно истинското Копие, във Виена. Същото, което Хитлер видял в библиотеката. Последното има дълга и странна история.

— Която завършва в днешна Русия?

— Не. Сега отново е в онази библиотека. Истинското Копие на съдбата не е нито едно от изброените и в действителност е аирлиански артефакт. Вярно, че прилича малко на копие и затова са го объркали с легендарното оръжие на Лонгинус. Кой знае как е станало?

— Виждал ли си го? — попита развълнувано Дънкан.

Фон Сеект кимна.

— Носехме го с нас през 42-ра, когато влязохме в Голямата пирамида.

Дънкан чакаше продължението.

— Не зная откъде се е сдобил с него Хитлер. Виждал съм го само веднъж. Носеше го водачът на нашия патрул, един майор от СС. Никога не го изпускаше от ръце. Знаели са, че е ключ, но от какво — това не им е било известно. Може би са смятали, че е от вратата на Голямата пирамида. Затова ни го бяха предоставили. Но не беше това. Наложи се да пробием отвор във вратата, за да стигнем до бомбата.

— И как изглеждаше?

— В черен калъф. Метален — от гладък, аирлиански метал, същия като обшивката на кораба-майка. Самото копие е сребристо. Много остро, дълго шестдесет-седемдесет сантиметра и десетина сантиметра широко. Всъщност, по-скоро прилича на острие на копие — с връх в единия край и отвор за дръжка в другия.

— И какво стана с него?

— Когато попаднахме в засадата, майорът се измъкна в тъмнината. Повече не чух нищо за него. Или се е добрал до немските линии, или е попаднал в ръцете на арабите. Първото е по-вероятно.

Дънкан стисна перилата на леглото.

— Ако Копието е било в Германия, къде може да е сега?

— При руснаците. Те взеха всичко, което намериха в Берлин. Всичко…

Майк, помисли си Дънкан. Бил е на вярното място, но е вървял по погрешна следа.

— А ако е у арабите?

— Каджи. Наблюдателят от Гиза. Най-вероятно е попаднало в неговите ръце. — Фон Сеект затвори очи. — Сега трябва да поспя.

Дънкан се изправи и напусна стаята. Веднага щом се озова в коридора, тя извади сателитния телефон и набра номера на Търкот.