Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Зона 51 (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sphinx, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
rebu (2007)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

ИК „Бард“, 2000

ISBN: 954-585-085-X

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

15.

Зона 51

27 часа и 30 минути до разрушението

 

През целия си живот Лари Кинсейд бе работил с учени, той самият също бе учен, но открай време изпитваше пренебрежение към онези свръхтесни специалисти, които не бяха в състояние да програмират дори собственото си видео. А ученият пред него бе точно такъв и Кинсейд се опитваше да се съсредоточи и да следва мисълта му, макар човекът да говореше по-скоро на себе си.

Джо Форестър бе специалист от НАСА — шеф на отдела, ръководещ дейността на телескопа Хабъл. Форестър отговаряше на всички филмови клишета за учен, включително носеше очила с дебели лещи и от джоба му се подаваше калкулатор.

Кинсейд бе един от малцината, останали на работа в НАСА още от онези далечни, героични дни на първите стъпки в космоса. Той самият не беше специалист в конкретна област, но го биваше във всичко, с което се захващаше. Беше ръководил полетите на всички марсиански експедиции, включително и онази историческа мисия, при която бе разкрита аирлианската база в Сидонийския регион на Червената планета. По негов съвет Форестър бе прехвърлен в Зона 51, за да координира наблюдението над аирлианската база.

— Хабъл е в състояние да проследява с еднаква точност както движещи се, така и неподвижни цели — обясняваше Форестър, докато тракаше по клавишите на своя лаптоп, свързан директно с Интерлинк — обезопасената информационна мрежа на Министерството на отбраната. — Изображенията от Марс, които получавахте по-рано, бяха само снимки, направени с една от камерите на телескопа — КЗБО или камера за заснемане на бледи обекти.

Кинсейд имаше богат опит в общуването с подобни типове и знаеше, че поне засега е безсмислено да го прекъсва.

— За проследяването на предварително избран подвижен обект в нашата Слънчева система ние използваме СФН — сензор с фино насочване, който прехваща няколко ориентиращи звезди от небосвода и започва да движи телескопа успоредно на проследяваната цел, като определя местоположението й по тях. По такъв начин например засякохме и проследихме полета на аирлианския флот до околоземна орбита. Разбира се, тази техника е приложима само при обекти, видимото преместване на които е по-малко от пет дъгосекунди. Тази техника обаче е неудобна за обектите, чието преместване е по-малко от една десета дъгосекунда. В такива случаи ние започваме наблюдението със СФН, след което, когато ориентиращите звезди излизат извън полезрението на СФН-полето, преминаваме към жироскопско управление. Ако разполагаме с достатъчно количество ориентиращи звезди, бихме могли да „предаваме“ следения обект от една на друга, но това може да доведе до сериозни координационни грешки.

С огромно усилие Кинсейд си наложи да не проговори и този път.

— Обектите, които се движат твърде бързо за СФН-контрол, но по-бавно от 7,8 дъгосекунди, могат да бъдат наблюдавани под жироскопски контрол, разбира се, със загуба на точността, което пък налага по-голяма продължителност на наблюдението.

— Можете ли да наблюдавате Марс? — най-сетне вметна Кинсейд.

— Винаги сме можели да го наблюдаваме — отвърна пренебрежително Форестър. — Това, което всъщност искате, е да го наблюдаваме с пълния капацитет на Хабъл и аз се опитвам да ви обясня какво е необходимо, за да го постигнем. — Форестър продължи без видима загуба на ритъма. — Движението на подобни гигантски обекти, каквито са планетите и в частност Марс, зависи от техните орбитални характеристики. Орбиталните характеристики на всички планети от Слънчевата система и на повечето от техните спътници могат да бъдат получени от Системата за сателитно проследяване, поддържана от вашата Лаборатория за реактивни проучвания, до чиято информационна база данни вие бяхте така любезен да ме допуснете чрез Интерлинк.

Форестър сгъна показалец и чукна един клавиш.

— Ето как с помощта на Хабъл ще можем да ви осигурим изключително висококачествено изображение на зоната около Сидонийския регион, която ви интересува. С много по-висока разделителна способност, отколкото преди.

Кинсейд надникна през рамото на Форестър. На екрана отделните точки меняха бързо цветовете си, оформяйки все по-ясно очертана картина.

Първото, което привлече вниманието му, беше яркото сияние на редицата от слънчеви колектори на вече отворената пирамида. Изглеждаше съвсем незасегната от ядрената експлозия, разразила се само на няколко километра от нея. Постепенно се появи и Крепостта, откъдето бяха стартирали „хищните нокти“ — с разтворен покрив и пустееща вътрешност.

— Добре поне, че не разполагат с резервни кораби — промърмори Кинсейд.

След Крепостта се показа Марсианският сфинкс или Лицето — масивна грамада с дължина два километра и половина, ширина два километра и височина четиристотин метра.

— Питам се, какво ли е това нещо? — произнесе Кинсейд.

— Направихме доста голямо количество снимки на така нареченото Лице — побърза да поясни Форестър. — На всяко едно от получените изображения приложихме дигитална корекция на грешките, очистване от наслоенията и увеличаване на яркостта. Накрая ги картографирахме според проекциите на Меркатор[1] и ги подложихме на анализ. Избягнахме две неща, които при предишното проучване доведоха до получаването на противоречиви резултати — промяна на съотношението контраст/яркост и подчертаване на контурите. Причината, поради която ги избегнахме, бе, че дори на висококачествени монитори тези техники нерядко водят до формирането на нови, фантомни обекти. Друг проблем, свързан с по-ранните фотографии, е елиминирането на сенките на обектите. Например, падаща от едната страна на хълма светлина е в състояние да доведе до значително изкривяване на наблюдавания обект. За тази цел приложихме един нов метод, познат като „отделяне на очертание от сянка“. В края на краищата се сдобихме с картина, каквато бихме имали, ако бяхме наблюдавали Сидонийския регион от повърхността на планетата.

Кинсейд все още се надяваше да получи смислен отговор на въпросите си. Често се беше питал защо тези хора се величаят като учени — според него те бяха по-скоро техници, експерти в тяхната област, но с нищожен интерес извън нея и което бе по-лошо — с бедно въображение.

Изображението на Лицето от Марс бе забелязано за първи път някъде през седемдесетте, когато първата орбитална станция „Викинг“ бе изпратила направените от нея снимки. Кинсейд се досещаше, че тайнствената организация СТААР стои зад причината никой в НАСА досега да не се заинтересува от странния феномен.

— Е, и какво получихте?

— Вижте — Форестър завъртя лаптопа и посочи на Кинсейд екрана.

— Прилича на купчина отломки.

— Точно това е.

— Отломки от какво?

— Нямаме представа.

— Можете ли да го разпечатате?

— Разбира се. — Форестър чукна един от клавишите, принтерът избръмча и през процепа се показа разпечатаният лист. Кинсейд го разгледа. Нещо не беше в ред. Вдигна лупата и проучи внимателно изображението. След това разтвори една папка и извади отвътре снимка на същия район, направена от „Наблюдател“ преди да бъде унищожен. Постави двете една до друга и ги сравни.

— Какво, по дяволите, е това?

Сочеше един предмет на новата снимка, в непосредствена близост до слънчевите колектори и Крепостта, обърнат към Лицето. Нямаше го на снимката от „Наблюдател“.

— Можете ли да ми осигурите по-детайлна картина на това място? — попита Кинсейд и посочи малкото, тъмно петно, което бе пробудило безпокойството му.

— Бих могъл да опитам с различни спектри — отвърна Форестър. — Освен това, ще получим малко по-изменени ъгли на изображението тъй като положението между Марс и Хабъл се променя постоянно. — Той изписа няколко команди. — Между другото, вие бяхте прав за Лицето.

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че то не е издълбано върху повърхността, както смятат повечето уфолози. Но произходът му също така не е естествен. Доколкото можахме да определим, то е къс от по-голяма структура с размери на планина, която някога е била разрушена.

— От какво?

— О, това не ни е известно. В района няма следи от вулканична активност, така че може би земетресение?

— Или са го направили самите аирлианци? Някаква идея какво може да е било първоначално?

— Не.

От принтера се показа нова разпечатка. Черното петно не беше изчезнало.

— Какъв е размерът на това нещо? — посочи го Кинсейд.

Ученият го погледна, после извади малка линийка с множество скали. Постави я отгоре и въведе данните в джобния си калкулатор.

— Дължина около петстотин метра, ширина — шестдесет.

— На какво ви прилича?

— На нищо, но изглежда се движи. — Форестър извади една снимка от куфарчето си. — Това е фотография от миналата седмица. Обърнете внимание върху промяната на местоположението. Изглежда се мести от Крепостта в посока към Лицето.

Кинсейд чукна по снимката.

— Нека Хабъл го следи.

Форестър го погледна така, сякаш току-що му бе наредил да ограби банка.

— Графикът на Хабъл е запълнен за две години напред. Ако го отклоним за изпълнение на подобна задача, ще настъпи бъркотия… — Форестър млъкна, забелязал израза на лицето на събеседника си.

Известно време Кинсейд разглеждаше замислено петното на снимката. Какво ли правеха сега аирлианците? От какво е било част Лицето и какво е разрушило по-голямата структура? И защо аирлианците пращат нещо по повърхността към него? Какво, в края на краищата е това, което се движи?

Той вдигна глава, когато в Куба влезе друг специалист. Видът на новодошлия не отговаряше на общоприетите представи. Имаше тънки мустачки, дълга, сплетена на плитка коса и носеше износени джинси и памучна фланела.

— Гордън, дано ми носиш добри новини — произнесе Кинсейд.

Влезлият беше компютърен специалист и се занимаваше с твърдите дискове, доставени от базата „Скорпион“. Съдържанието на дисковете беше изтрито по времето, когато агентите от СТААР бяха напуснали базата, но Гордън се опитваше да възстанови „сянката“ на информацията, която е била съхранявана върху тях. Главният проблем, с който се сблъска, бе, че по всяка вероятност, агентите от СТААР се бяха опитвали да направят същото, тъй че от крайната цел го деляха два етапа.

— Все още търсим ключови изрази — както ни посъветва доктор Дънкан — като „Мисията“, „ковчег“ или „ключ“. — Майк Гордън седна срещу Кинсейд и потърка уморено челото си.

— И?

— Нищо, свързано с тези думи.

— Тогава какво?

— Онова име на проктора от Инквизицията — Домека. Среща се на още няколко места.

Кинсейд протегна ръка.

— Дай да видим какво носиш.

Гордън му подаде папката.

— И се връщай на работа — махна му Кинсейд.

 

 

Станция „Чьорт“ (руската Зона 51), остров Нова Земя

27 часа и 30 минути до разрушението

 

— Мъртво е — Яков чукна по стената на аквариума, сякаш вътре имаше рибки, чието внимание искаше да привлече.

— Какво е това?

Катенка бе включила миниатюрния компютърен терминал под поставката на аквариума. На екрана се появи текст на кирилица.

— Тук пише, че го наричали „Отдел рукопашний“.

— И какво означава това? — попита Търкот.

Катенка му преведе:

— Буквално би могло да означава Отдел „Ръце“. Тук са го съкратили до „Окпашний“. Ако може да се съди по това, което са написали по-надолу, не са имали никаква представа за какво може да служи.

— Не съм чувал да са откривали подобно нещо — призна и Яков.

Катенка продължи да прелиства текста.

— Тук е споменато, че са го намерили в края на Великата Отечествена война, някъде в развалините на Берлин.

— Аха — намеси се Яков. — Нещата започват да се изясняват. Както ти казах и по-рано, Четвърти отдел е бил създаден по време на войната, когато нашите самолети започнали все по-често да докладват за срещи във въздуха с непознати летателни обекти, които вие наричате „изтребители фу“. Но нямахме никаква представа с какво се захващаме, докато не открихме, че германците са ни изпреварили.

Търкот беше добре запознат с интереса на немците към пришълците и свързаните с тях тайнствени явления.

— Нацистите събирали с голяма охота всякакви подобни материали — кимна той. — Изглежда те първи са се досетили за значението на старите руни.

— Да. В архивите им имаше също и много материали за НЛО, в сравнение с които вашият проект „Синя книга“ би изглеждал като нотна тетрадка. Още след първите срещи с летящи чинии те разбрали, че си имат работа с нещо съвсем различно. Луфтвафе е изгубил доста самолети, опитвайки се да свали поне един „изтребител фу“. Известно е също, че са изпратили добре екипирани експедиции към различни точки на света, които да събират всякакви сведения, свързани с паранормални явления. Изглежда Хитлер е бил вманиачен на тази тема.

— Какво общо има всичко това с малкия Ванечка вътре? — попита Търкот и с усилие на волята погледна към дребното същество в зелената течност.

— Вероятно са го открили в същото подземие, където са били съхранявани архивите за срещите с „фу“-тата и останалата информация. Има и друго обяснение — да е някое причудливо създание, получено в нацистките лаборатории, но не ми се вярва.

— Значи това е жив организъм? — вдигна учудено вежди Търкот.

— Да — кимна Катенка.

— Аирлиански питомец?

— Никой не знае.

— Имало ли е край него други предмети, принадлежали на пришълците?

— Тук не пише. — Катенка дочете материала. — Споменават, че са били две. Нацистите са направили аутопсия на другото.

— Всичко това е един организъм? — Търкот се загледа в плаващите части.

— Централната част — Катенка забоде пръст в стъклото — е главата, или поне така са смятали учените. Немците са открили мозък, състоящ се от четири полусфери, скрити под солидна защитна обвивка, далеч по-здрава от череп. Мозъкът е със сложна структура, голям е почти колкото човешкият, но с различен строеж, а да не забравяме и факта, че притежава цели четири полусфери. Останалите неща… вероятно са ръце, крака, тоест крайници. Освен това, всеки от крайниците разполага със свой самостоятелен и доста сложен нервен възел в мястото на съчленение с тялото.

— Защо са отделили ръцете? — попита Търкот.

— Не са. Така е изглеждало, когато са го открили в онази нацистка лаборатория. От аутопсионния протокол излизало, че крайниците могат да се закачват и откачват. Не само с централния корпус. Освен това са взаимозаменяеми. — Тя погледна към монитора и посочи. — Виждате ли тези издатини? Това са местата за залавяне на крайниците, но вероятно това важи не само за тези в аквариума.

— Шегувате се — засмя се Търкот. — Все едно аз да ви дам ръката си.

Катенка само сви рамене.

— Такива са заключенията на учените.

— Но все пак, какво е това? — не се предаваше Търкот. — И откъде се е взело?

— Не всичко от архивите е било съхранено до идването ни. В края на краищата, вие получихте от аирлианците атомната бомба. Сигурно има много неща, които и нацистите не са знаели.

Търкот се опита да си представи, че съществото в аквариума оживява, скачва се с трипръстите си ръце и започва да се движи.

Той неволно потрепери.

 

 

Зона 51

27 часа до разрушението

 

Лиза Дънкан спря пред вратата на заседателната зала и огледа крадешком двамата мъже, които вече я очакваха вътре. Майор Куин държеше между пръстите си незапалена цигара и я разглеждаше замислено. Лари Кинсейд седеше пред димяща чаша с кафе, под очите му имаше виолетови торбички, а погледът му се рееше отвъд стените. Часовникът в ъгъла на залата показваше, че до изтичането на определения от Лексина краен срок остават двадесет и седем часа.

Тя влезе и посочи на професор Муалама един стол в далечния край на масата. След това ги представи с делови тон.

— Какво се е случило в Монтана? — обърна се тя към Куин.

Докладът на майора бе кратък.

— Агенцията за национална сигурност разреши изстрелването на една междуконтинентална балистична ракета с кодово название „Спирачка“, въоръжена с ядрена бойна глава, по цели „хищен нокът“ и „Уорфайтър“. По някакъв начин Лексина е получила изпреварваща информация за това намерение и е открила стрелба първа. Ядрената глава се е взривила вътре в силоза. За щастие вратите са били затворени и пораженията от ударната вълна са минимални, но съществува опасност от радиоактивно заразяване. За щастие времето там е тихо й няма вятър.

— По какъв начин Лексина е узнала за подготвяното изстрелване?

Куин повдигна рамене.

— Изтичане на информация. СТААР все още разполага със солиден агентурен апарат във всички военни кръгове и в правителството.

— Агенцията за национална сигурност планира ли други офанзивни действия срещу „хищния нокът“?

— Поне на мен не ми е известно.

— Нещо ново за ключа?

— Нищо.

— А преводът на руническия текст? — Дънкан беше изпратила снимки на каменната плоча от кратера с молба Куин час по-скоро да ги покаже на специалисти по старорунически.

— Никакъв напредък. Продължават да работят върху тях.

— Голяма помощ — произнесе иронично Дънкан. — А скелетът, който ви докарахме?

— В момента е в лабораторията. Изследват го.

— Някакви вести от Търкот?

— Никакви. Последното съобщение беше, че се приземяват край станция „Чьорт“.

Дънкан се извърна.

— Доктор Муалама, имате ли да кажете нещо?

Муалама сплете пръсти.

— Няма съмнение, че аирлианците са пристигнали на нашата планета преди хиляди години. Откриването на споменатия одеве скелет е първата находка на труп на пришълец, за която ни е известно. Характеристиката на почвените слоеве от стените на гроба ме карат да мисля, че възрастта му надхвърля десет хиляди години, тоест приблизително по времето след потъването на Атлантида.

— И без вас знаем, че аирлианците пребивават на нашата планета от доста време — кимна уморено Куин.

— Но това, което не знаете — вдигна пръст Муалама, — е какво въздействие са оказали аирлианците върху нашето развитие. Професор Нейбингър е смятал, че пришълците са преустановили всякакви контакти с нас след разрушаването на Атлантида, което е станало приблизително преди тринадесет хиляди години. Погребаният скелет датира от по-скорошен период, а плочата върху него е само на две-три хиляди години. Някой я е поставил там доста след полагането на самия саркофаг.

Въпросът, на който сега трябва да отговорим, е до каква степен аирлианците са се намесвали в нашата история? Спомнете си откритието на професор Нейбингър в Китай — за участъка от Великата китайска стена в близост до гробницата Циан Лин. Ами вероятната причина за построяването на Голямата пирамида — пак според него? А стражът от Великденския остров и статуите на пришълците по брега? — Муалама се наведе напред. — Сега е моментът да преосмислим всички тези и много други факти от нашата история.

— Сигурно сте прав — кимна Дънкан. — Със сигурност знаем за още случаи, в които пришълците са се намесвали. И не само те. Известно ни е, че Водачите от „Мисията“ са се появявали в различни моменти от историята. Съществуват данни, че Черната смърт, или чумната епидемия през Средновековието, е била предизвикана от агенти на тази организация. Това, което не знаем, е защо различни аирлиански фракции воюват помежду си от хилядолетия и как се е случило, че ние сме се озовали по средата между тях?

Телефонът иззвъня и Куин вдигна слушалката. Изслуша какво му казват и се обърна към Дънкан:

— Най-сетне — връзка с капитан Търкот по сателитния телефон.

— Прехвърли го на високоговорителите — нареди Дънкан. Тя изчака малко и добави: — Майк, чуваш ли ме?

— Да. — Гласът на Търкот звучеше съвсем ясно.

— Устройството за управление на „нокътя“?

— Откраднато. — Търкот предаде накратко какво се е случило. — Поне знаем причината за нападението срещу Четвърти отдел — приключи той.

Дънкан му разказа за експлозията в Монтана. След това се прехвърли на събитията около Великденския остров.

— Мисля, че знам какво се е случило с „Вашингтон“ — добави тя. Беше прослушала разговорите и знаеше за завръщащия се разузнавателен самолет. Нареди да изпратят сателитните снимки на нападнатия кораб в скакалеца на Търкот. — Според мен стражът е събрал цялата налична информация в Интерлинк за нанотехнологията и я е използвал.

— Не съм чувал за нанотехнологията — отвърна Търкот. — Какво е това?

— За нас — все още теория. Ще ни трябват няколко десетки години, докато я приложим на практика.

— Изглежда при стража този процес е скъсен до няколко дни — отбеляза Търкот.

— Така е — съгласи се Дънкан. — На негово място и аз щях да постъпя по същия начин.

— И какъв по-точно е този начин? — продължаваше с въпросите Търкот.

— Ще ти дам един пример. Представи си как компютрите обработват информацията — могат да я анализират, променят и възпроизвеждат, при това без никакво видимо усилие. Правят го, като раздробяват информационния блок на части, на битове и след това ги обработват и копират. А сега си представи машина, която е в състояние да извършва същата дейност, но на атомно ниво. Все едно, че синтезира нов, изкуствен вирус и това е почти същото, защото наномашините ще бъдат в състояние да използват нови видове материали, да ги обработват молекула по молекула и да се възпроизвеждат. Нанороботът ще може да разруши молекулата, да я промени и в края на краищата да създаде нов наноробот.

— Такъв вирус ли е нападнал „Вашингтон“? — попита Търкот.

— Да. Нанороботите са разрушили на молекулно ниво материала, от който е бил изграден „Вашингтон“.

— А какво е станало с хората?

— Не зная — въздъхна Дънкан.

— На борда имаше над шест хиляди души екипаж.

— Известно ми е. Спасителните кораби са прибрали около четири хиляди. Повечето са наскачали във водата, след като адмирал Полдън е наредил да бъде изоставен корабът.

— А останалите две хиляди души? Имате ли някакви сведения за съдбата им?

— За някои от тях знаем, че са били убити. По думите на самия Полдън. Другите… не зная, може би най-точният израз е, че са били пленени.

— Нанотехнологията може ли да въздейства на хората? — попита Търкот.

— Да, по различни начини.

— Мътните го взели! — избухна Майк. — Спряхме Черната смърт, а сега дойде и това!

— Нанотехнологията — обясни спокойно Дънкан — е пътят, по който в бъдещето ще се развиват всички отрасли на производството. Тя ще революционизира целия живот. Представи си машини с размери на молекула, които проникват в телата ни и отстраняват болестните изменения. Машини, които могат да почистват натрупания холестерол или да нападат раковите клетки. Ами в промишлеността? Никакви отпадъци или само такива, които са на молекулно ниво. Невероятно ниско потребление на енергия. Един нанометър се равнява на една милиардна част от метъра. В един нанометър се побират десет атома. Стражът вече се е научил да ги подрежда така, както му е необходимо. А ние тепърва откриваме микротехнологията, където роботите, макар и минатюрни, се виждат с невъоръжено око. А как ще видиш наноробота? Наричам ги вируси, защото те са механични роднини на органичните вируси. Способни са да се възпроизвеждат и да действат на нива, по-микроскопични дори от тези на вирусите.

— И каква ще е следващата стъпка на стража, щом това вече го може?

— Не зная — отговори Дънкан.

— По-добре бързо да измислим нещо, защото той току-що прибра при себе си най-могъщата оръжейна система на Земята. Колко ядрени глави имаше на борда на „Вашингтон“?

— Осем.

— Страхотно.

— Не забравяй, че „Джордж Вашингтон“ разполагаше също така с два ядрени реактора — добави Дънкан. Тя се наведе напред и понижи глас. — Мисля, че това ще засили позициите на КИСПП. Сега вече ще получат разрешение за атака срещу острова.

— В такъв случай, колкото и страшно да прозвучи, по-добре да се надяваме, че тези две хиляди моряци са загинали — произнесе мрачно Търкот.

— Дори и да не са, когато се отнася до страшна болест, понякога е по-добре да се изреже засегнатият орган.

— Ей! Това си е живо убийство!

— Не исках да прозвучи така — побърза да отговори Дънкан. Тя притисна слепоочията си с пръсти. Останалите присъстващи в залата я следяха с безпокойство, но не знаеха с какво да й помогнат.

— Сигурен съм в това. Сега по-важното е как ли ще погледне на въпроса КИСПП? — каза Търкот. — Всеки път, когато тръгвах на опасна мисия, си задавах един и същи въпрос. Какво ще стане, ако някой от другарите ми пострада и не може да върви с останалите? Лесно им е във филмите — оставят го да прикрива отстъплението с пакет цигари и няколко резервни пълнители, но животът не е като на кино. Защото не е изключено всеки от нас да се озове на мястото на този ранен другар. На този, който трябва да остане сам срещу врага. Този, който сега е на острова, а ние се готвим да го бомбардираме.

— Майк, разбирам те, но не ние решаваме сега.

— Зная, по дяволите, но това са две хиляди души! И Кели Рейнолдс — тя също още е там!

Дънкан въздъхна.

— Майк, остави на КИСПП да се оправя с това. Добре поне, че Великденският остров е изолиран. Каквото и да е намислил стражът, все още има надежда да го задържим. Поне така се надявам. Хайде стига. Сега по-важното е да открием ключа.

— Да знаеш нещо за Че Лу?

— Не сме я чували откакто бомбардираха гробницата. Китай затвори границите си.

— Проклятие. Но това е нелепо! Не стига, че воюваме с пришълците, ами и помежду си.

— Така е, Майк. Затова да се постараем да дадем най-доброто от себе си.

— А ако не е достатъчно? — Последва кратка пауза. — Съветът при теб измисли ли нещо?

— Аз ще се опитам да разчета староруническия надпис от плочата — заяви Муалама. — Надявам се да ни отведе до други важни открития.

— Аз имам нещо — намеси се Кинсейд и отвори папката. — Моите компютърни вълшебници са измъкнали още малко информация от твърдите дискове на пришълците в базата „Скорпион“.

Той раздаде разпечатките на присъстващите и се зае да чете една от тях на глас, докато Търкот слушаше.

Приложение 1. Справка относно „Мисията“ и Домека

(доклад от Коридан, 10/21/92)

Съдържание:

Докато проучвах ролята на „Мисията“ в дейността на Инквизицията и най-вече в прословутия съд над Галилей, открих, че ковчежникът-проктор, една от ключовите фигури по време на процеса, в действителност е бил Водач.

Знаем, че в периода от Средновековието до Индустриалната революция „Мисията“ е оперирала на територията на Европа и най-вече в Италия. Тя е оказвала силно влияние на Римската католическа църква, достигнало своя зенит по времето на Инквизицията.

Името на този проктор е Домека, личност, съсредоточила огромна власт, замесена в множество подобни процеси, с очевидната цел да попречи всячески на човечеството по неговия път към познанието.

Не след дълго Онези, които чакат контраатакували структурите на „Мисията“ в Европа и внедрили свои агенти в средите както на реформистите, така и на антиреформистите, което сериозно отслабило влиянието на „Мисията“ в Рим. И което, е още по-интересно — Онези, които чакат проявявали силен интерес към онази страна на човешкото познание, която никога преди това не била привличала вниманието на „Мисията“.

Изкуството.

Не случайно най-великите учени от онова време, които избегнали пипалата на агентите от „Мисията“, били надарени художници — като Леонардо да Винчи.

Да се върнем към Домека. Той изниква отново и отново в различни моменти от историята — с ново име и неизменно на важен пост. В Приложение 2, посветено на кръстоносните походи, Домека е споменат като един от главните организатори и дори взема дейно участие в някои от испанските експедиции по море. Според документите, на които се натъкнах случайно, Домека е придружавал Кортес по време на завоевателния поход в Мексико. Не бива да забравяме, че когато крал Монтесума посрещнал Кортес, той е вярвал, че отново се изправя срещу богоподобния Кон-Тики Виракоча (виж стр. 6:32-4). В резултат от това Кортес побеждава във войната срещу многократно превъзхождащ го противник и завладява Мексико.

(Разпадане на информацията — невъзможност за по-нататъшно възстановяване.)

— Много интересно, наистина — проговори Муалама.

Останалите вдигнаха глави от копията, които четяха.

— Ако „Мисията“ наистина е участвала пряко в организирането на кръстоносните походи, целта им е била много по-далечна — продължи Муалама.

— Естествено — кимна Дънкан. — Искали са да държат човешката история под свой контрол.

— О, не само това — поклати глава Муалама. — Говоря за нещо много по-конкретно. Въоръжени отреди от европейци потеглят към Светите земи — може би „Мисията“ ги е използвала, за да търси там нещо?

От високоговорителите прокънтя нов, по-мощен глас, който говореше английски с едва забележим руски акцент.

— Така — Кон-Тики Виракоча е божеството, пред което са се прекланяли аймарите в Тиахуанако. Но кой е Домека? И дали той е първообразът на Кон-Тики?

Дънкан остави разпечатката.

— Получихме нова информация, но и тя не води никъде. Трябват ни сведения за ключа и вероятното му местонахождение. В момента…

Вратата на заседателната зала се отвори и вътре влезе Майк Гордън.

— Извинете, че ви прекъсвам — заговори той и размаха някакъв лист пред лицето на Дънкан. — Мисля, че трябва да прочетете това.

Тя взе листа и плъзна поглед по него. След това зачете на глас:

— Приложение 2, относно връзката на „Мисията“ с Домека. Доклад с дата 10/21/92 от Коридан. Съдържание: Докато издирвах цялата налична информация за Инквизицията, натъкнах се на частично запазен файл, посветен на историческа личност на име Домека. Без съмнение става въпрос за Водач, който участвал в кръстоносните походи, в процесите на Инквизицията и испанското проникване и завладяване на Новия свят. Съдейки по продължителността на описания период и неизменната поява на упоменатото лице, налага се изводът, че Домека е програмирана личност, която е била пренасяна в различни клонирани тела. Ако може да се вярва на данните, че същата тази личност е участвала в основаването и издигането на власт на нацистката партия в Германия през трийсетте години, като близък съратник на Фюрера, това означава че споменатата личност е живяла над хиляда години. Няма никакво съмнение, че „Мисията“ е въвлечена пряко в изграждането на фашистките концентрационни лагери, а също и в многобройните секретни операции, с цел издирване и събиране на аирлиански артефакти, а именно:

Подводната експедиция до Бимини и търсенето на Атлантида, 1930 г.

Експедицията на командоси от СС до Голямата пирамида, 1941 г.

Експедицията в Тунгуския район, 1934 г.

Копието на съдбата, известно още като ключа на съдбата! — тук гласът на Дънкан видимо потрепери.

— Пише ли къде се намира това копие? — попита Търкот, не по-малко развълнуван от нея.

Дънкан вдигна поглед от страницата и попита с очи Гордън. Той поклати глава.

— За съжаление информацията спира дотук. Опитваме се да възстановим останалата част.

— Може да има и друг човек… — поде Търкот, но Дънкан се бе досетила за същото.

— Фон Сеект — произнесе тя и захвърли листа на масата. — Знаел е повече, отколкото ни е казал!

Горчивият смях на Яков отекна от говорителите.

— Казах ви да не вярвате на онова нацистко копеле!

Дънкан стана.

— Майк, искам да си тук колкото е възможно по-скоро.

— Разбрано — отвърна Търкот.

— Майор Куин и господин Кинсейд. Погрижете се да бъде извлечена още информация от твърдите дискове — всичко, което има за това копие на съдбата, или ключа. Искам също да видя медицинските заключения за скелета.

— Слушам, госпожо, — отвърнаха двамата едновременно.

— Професор Муалама. Ще ви бъда ужасно задължена, ако помогнете на нашите лингвисти да разчетат надписа върху плочата. — Тя се обърна към вратата. — На работа, хора. Времето лети. Аз отивам да се срещна с фон Сеект.

 

 

Великденският остров

26 часа и 40 минути до разрушението

 

Кели Рейнолдс бе много по-„жива“ отколкото през предишните дни от връзката си със стража. Сякаш извънземният компютър вече не се нуждаеше от нея, но и не искаше да я пусне, просто за всеки случай. Онази част от ума й, която все още й принадлежеше, намираше този факт за мрачно забавен, напомнящ й по някакъв странен начин за майка й, която не можеше да хвърля нищо и в края на краищата гаражът и мазето се задръстиха с вещи, които никога нямаше да й потрябват.

Кели не вярваше стражът някога отново да изпита нужда от нея. Сега компютърът разполагаше с връзки с целия свят и черпеше нужната информация от първоизточниците. Кели „знаеше“ за съдбата на „Вашингтон“ и за съобщението, което стражът бе изпратил от нейно име.

В момента стражът вършеше едновременно хиляди неща — поглъщаше информация, издаваше команди, проверяваше теории, планираше действия, поддържаше постоянна връзка с Марс. И макар в сравнение с него човешките компютри да бяха немощни като калкулатори, той все пак си оставаше само машина.

И така, докато той се учеше за хората от нея, тя също го изучаваше.

Бележки

[1] Меркатор, Герхард фон Крамер (1512–1594) — фламандски картограф, предложил няколко картографски проекции, наречени с неговото име. И днес в морските карти се използва неговата цилиндричио-равноъгълна проекция за карти на света. Б.ред.