Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Зона 51 (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sphinx, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
rebu (2007)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

ИК „Бард“, 2000

ISBN: 954-585-085-X

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

21.

Москва

6 часа до разрушението

 

Не за първи път Яков и Търкот бяха обсъждали възможността срутването да е по-голямо, отколкото са възможностите им да се справят с него. Търкот си даваше сметка, че отреденото им време неумолимо изтича, но отдавна бе приучил ума си да се съсредоточава върху непосредствената задача. Ръцете му бяха разкървавени от острите краища на отломъците, които повдигаше и отнасяше назад с машинални движения, но той не обръщаше внимание на болката. Бяха прокопали нещо като тунел в тунела, с дълбочина четири-пет метра. На няколко пъти камъните под краката му се бяха размествали, които го навеждаше на мисълта, че не е изключено същото да сполети и тези отгоре. Вътре в тунела беше тъмно и се налагаше да работят пипнешком.

Търкот познаваше добре възможностите на тялото си и границите, отвъд които би могъл да го тласка. Предполагаше, че ще издържи най-много още три часа, преди да се наложи да спре за почивка. По-нататък щеше да е все по-трудно, заради болките в мускулите и наранените пръсти. Но най-голямата грижа бе липсата на вода. В подобни условия двамата с Яков щяха да издържат не повече от два дни в тунела.

Търкот си погледна часовника и осъзна, че за неговите сънародници този период е още по-къс — не повече от пет-шест часа.

Ако не намерят ключа.

 

 

Кайро, Египет

5 часа и 30 минути до разрушението

 

Пристигането на Дънкан и Муалама в Кайро не остана толкова незабелязано, колкото биха искали. Въпреки ранния час хиляди зяпачи се бяха стекли край летището, за да зърнат с очите си легендарния извънземен кораб при неговото първо посещение в Кайро. Дънкан би предпочела да се приземят непосредствено пред Сфинкса, но египетското правителство не им бе разрешило и бе поискало да кацнат на летището.

Дънкан нямаше никаква представа по какъв начин се е разпространила новината за пристигането им, но предполагаше, че е дело на КИСПП. Още щом се приземиха, двамата излязоха навън, изпълнени с желание колкото се може по-скоро да потеглят за платото Гиза. В колата, която ги очакваше, седеше председателят на Египетския върховен археологически съвет и Муалама го позна веднага. Двамата се бяха срещали на няколко конгреса, но досега не бяха разговаряли. Доктор Хасар имаше мрачен и навъсен вид.

— Хайде, качвайте се бързо в колата — подвикна им той през отворения прозорец и посочи полицаите, които едва задържаха тълпата.

Дънкан и Муалама се мушнаха при него и Хасар кресна на шофьора да тръгва. Докато приближаваха вратите на летището, Муалама подаде ръка на чиновника.

— Доктор Хасар, приятно ми е да се срещнем отново.

Хасар се направи, че не забелязва ръката му. Той чукна с пръст по стъклото.

— Бронирано е. Наложи се да помоля мой приятел от Министерството на отбраната да ми отпуснат колата. — Той посочи тълпата. — Да не мислите, че са тук заради скакалеца? Вече се разнесе слухът, че искате да слезете в тунелите под Сфинкса. Сами виждате какво е мнението им по въпроса.

Дънкан бе предупредена, че ще попаднат право в гнездото на осите. Знаеше за нежеланието на египетското правителство да се допускат изследователски екипи в историческите паметници в страната, особено когато ставаше дума за чужденци. Не бяха рядкост и случаите на атаки срещу туристи от групи мюсюлмански фундаменталисти.

— А вашето мнение какво е? — изстреля направо Дънкан.

Хасар изглеждаше изненадан от неочакваната атака.

— И моето е същото. Но не защото мисля, че е светотатство да се отварят гробници, както смятат мюсюлманите.

— А тогава защо?

— Защото е загуба на време.

Муалама се извърна на седалката.

— Но открай време се знае, че под Сфинкса съществуват неизследвани тунели и кухини.

— Да, така е — кимна Хасар. — Една японска изследователска група го доказа съвсем наскоро с помощта на специално пригодено за целта радарно устройство. Откриха голяма кухина в южна посока, съвсем близо до Сфинкса.

— Знам за подобна на северната страна — добави Муалама. — Прилича на тунел, който върви от север на юг и минава под статуята.

— Съмнявам се — бе коментарът на Хасар.

— Аз пък се питам какво може да има между лапите — рече Муалама.

— Плочата, която лежи там, е поставена по-късно. От римляните. Всъщност, вие го знаете.

— Мисля, че там долу се намира Залата на познанието — заяви Муалама.

Хасар въздъхна.

— Залата на познанието? Видението на Кейси? О, това са брътвежи на безумец.

— Вярно е, че теориите му не допадат на много учени. Но в тях определено има нещо — не се предаваше Муалама.

— Ах! — изстена Хасар и се плесна по челото.

Муалама разбираше неприязненото отношение на Хасар, той самият в началото бе посрещнал по същия начин теориите на Кейси. Едгар Кейси беше американец, роден в Кентъки в края на деветнадесети век и умрял в годината, в която свършила Втората световна война. Смятаха го за един от най-великите физици на века, макар изследванията му извън областта на физиката да бяха предизвикали смесени чувства на насмешка и негодувание сред специалистите.

— Кейси е бил искрен привърженик на мита за Атлантида — продължи Муалама. — А ето, сега всички знаем, че митът е действителност.

— Все още няма емпирични доказателства за съществуването на Атлантида — тросна се Хасар.

— Но разполагаме с изявленията на професор Нейбингър по въпроса — контрира Муалама. — Каменните плочи от Бимини и историята на аирлианците.

— Нейбингър бе под влиянието на стража — произнесе непреклонно Хасар. — Готови сте да повярвате на всяка негова дума, а в същото време КИСПП изправя оцелелите членове на „Меджик-12“ пред съда?

Предградията на Кайро се изнизаха зад тях и трите големи пирамиди вече се виждаха на отсрещния бряг на Нил. Сфинксът бе притиснат в пространството между пирамидите и реката.

Муалама не се предаваше.

— А как ще обясните кораба-майка? Ами скакалците? Аирлианците на Марс?

— Не е необходимо да ги обяснявам, също както не вярвам, че е съществувал остров Атлантида. — Хасар забоде пръст в гърдите на професора. — От дълги години едни хора ме притискат да им разреша разкопки под Сфинкса.

— Какви хора?

— От някаква организация, която възхвалява Кейси и го смята за истинския… истинския… — Хасар размаха ръка, неспособен да открие подходящата дума. — Аз си имам задължения. Цялото това плато — той вдигна ръка към прозореца. — Имате ли представа какъв сериозен проблем е градското замърсяване на старините? Кайро е толкова близко. Знаете ли колко много хора пристигат тук, изпълнени с налудничави идеи и нови хипотези? И всеки иска да му позволим да прави разкопки и да провежда опити. Други настояват да им бъде разрешено провеждането на религиозни ритуали в Голямата пирамида, включително и човешки жертвоприношения на самия връх! Представяте ли си с какви откачалки си имам работа! Мислят си, че пирамидата е портал към един по-добър свят…

— Но Кейси действително е предрекъл наличието на тайна камера под Голямата пирамида — прекъсна тирадата му Муалама. — Същата онази, която са открили германците през Втората световна война. С бомбата вътре. И която е била преоткрита по-късно от Едмъндс. Та вие сте бил там! Помислете само, Кейси е разказвал за тази камера далеч преди германците.

Хасар нямаше никакво намерение да отстъпва и на крачка от позициите си.

— Съвпадение и нищо повече. И други са изказвали хипотези за тунели и камери под пирамидата, някои дори са се потвърдили. Лесно е да се правят предсказания. Но защо не споменавате и другите предсказания на Кейси — тези, които не се сбъднаха?

Муалама избегна отговора на този въпрос.

— Аз вярвам — рече натъртено той, — че под Сфинкса се крият важни находки.

Колата спря. Големият сфинкс се издигаше точно пред тях — загладеното му от вятъра и времето лице бе осветено от прожектори.

Навън бе съвсем тихо, само в далечината се чуваше тътнежът на големия град. Дори туристите си бяха отишли. Дънкан спря и се загледа в неразгадаемото изражение върху лицето на грамадната статуя.

— Искам да си изясним едно нещо още сега — заговори Хасар. — Не споделям първоначалното решение на моето правителство да сътрудничи на КИСПП. Не съм съгласен, че вие двамата трябваше да бъдете допуснати тук.

— И защо не сте съгласен? — попита Муалама.

— Защото е опасно — отвърна Хасар. — Знаете какво се случи преди няколко години в Долината на царете с една туристическа група. Тукашните фундаменталисти не обичат да приказват. Първо стрелят.

— Страхът никога не е бил добър съветник — натърти Муалама.

— Вие сте преди всичко учен — каза Хасар. — Ето защо не разбирате.

— Какво искате да кажете?

Хасар го погледна, сякаш разговаряше с безумец.

— Говоря за пришълците. За самата идея, че съществуват. Тя въздейства на умовете. Вас ви вълнува, защото го разглеждате като възможност да надникнете в миналото и да го сравните с представите си. Но археолозите и антрополозите са малцинство в този свят. Обикновеният човек живее с всекидневните си проблеми. Не го интересуват миналото и бъдещето. Ето защо отказва да повярва. Затваря си очите и обръща гръб. Но не само това. Ами религията? Имате ли поне малка представа какво проповядват всички големи религиозни институции през последните месеци? Как отговарят на доказателството — на очевидното доказателство, че пришълците съществуват? Че нашата планета е била база на извънземни в продължение на десет хиляди години? Че аирлианците са стъпили на Земята преди Христос, преди Мохамед и Буда?

Дънкан и Муалама се спогледаха.

— Не, нямам — призна професорът.

Дънкан знаеше, но предпочете да замълчи.

— Нямате. А знаете ли какъв е броят на самоубийците от последните месеци? Казвали ли са ви, че е нараснал неимоверно? Че култовете никнат като гъби? Вчера четох за един новообразуван, който „почитал“ Лицето от Марс? А после идва ред на тези, които се боят — от пришълците и тяхното отмъщение. В Рим цари паника. Папата направи изявление, в което с много думи не казва всъщност нищо съществено. А и какво да каже? Ако има Господ, следователно той е създал и аирлианците. Дали тогава Синът Божи ги е посещавал, за да им отнесе благата вест? Имат ли си пророк като Мохамед, който да им покаже правия път? Ако е така, къде стоим ние в картината? Какво ще стане с връзката ни с Бога? Мнозина вярват, че идването на аирлианците е всъщност Второто пришествие Христово. Представяте ли си, доктор Дънкан, как са погледнали тези хора на убийството на Аспасия? Тъкмо те са двигателната сила на прогресивисткото движение. Добре, да забравим католицизма, той не е доминираща религия в тази част на света. Нека ви кажа как гледа на събитията ислямът. Подобно на ангелите и демоните от християнската вяра, в Корана се говори за нечовешки същества като Ал-Малак и Ал-Джин. Ал-Малак са създанията на светлината. Ал-Джин пък са се появили преди човека. В Корана е написано, че Мохамед бил изпратен да проповядва както сред човеците, така и след Ал-Джин.

— Всяка свещена книга си има свои чудновати същества — произнесе примирително Муалама. Близостта на Сфинкса му действаше потискащо. — Ангели, демони, дяволи.

— Истина е — съгласи се Хасар. — Но за мюсюлманите написаното в Корана е закон. Как сега да си обяснят появата на пришълците? Ако това са митичните Ал-Малак, тогава силите на КИСПП са атакували божествените ангели. Ако са Ал-Джин, това означава, че са дяволи — но в Корана се казва, че дори Ал-Джин могат да бъдат спасени. Предводителят им се нарича Ал-Иблис и на различни места го описват или като демон, или като ангел.

— Доктор Хасар — намеси се Дънкан, — може би, ако…

— Слушал съм изказването на професор Муалама — прекъсна я Хасар. — Миналата година, на общоафриканския конгрес. Темата ви, ако не ме лъже паметта, беше силата на митовете и легендите. Но нима не разбирате? Това, което става тук, в Египет, се случва и по целия свят. Ангели и демони. Прогресивисти и изолационисти. — Хасар тупна с крак по каменната плоча, на която стояха. — Тук вече не става дума за преследване на чисто научна цел! Става въпрос за различни мирогледи — вашия и техния!

— КИСПП получи разрешение от вашето правителство да бъдем допуснати тук — припомни Дънкан.

— КИСПП беше получил разрешение! — поправи я Хасар. — Знаете ли, че в Ню Йорк е бил застрелян Стърлинг?

Дънкан кимна. Докато летяха насам беше разсъждавала върху това коя от вражеските формации носи отговорност за убийството или то е работа на религиозни фанатици.

— Имаше и други политически убийства — продължи Хасар. — Това принуди нашето правителство да преосмисли становището си. Засега молбата ви е отложена за преразглеждане.

— Какво означава това? — пристъпи напред Дънкан.

Хасар повдигна рамене.

— Означава, че е сложена в папката с още стотина подобни молби, които никога няма да бъдат одобрени.

— Но ние сме тук в израз на добра воля… — заговори Дънкан, но Хасар я прекъсна.

— И в израз на същата добра воля аз ви посрещнах лично. Опитах се да ви обясня, че това, което искате да правите, е като да пъхате пръчка в гнездо на разярени скорпиони. Че рискувате твърде много заради малко или нищо. Под Сфинкса няма нищо. Нищо, разбирате ли? — Хасар извади една снимка от вътрешния джоб на сакото и я подаде на Муалама. Дънкан се надвеси над рамото на професора. Видя избеляла черно-бяла фотография. Двама мъже с тропически шлемове под яркото слънце, застанали почти на мястото, където сега стояха Дънкан и Муалама.

— Направена е през 1922 г. — обясни Хасар.

— И?

Хасар посочи дясната лапа на Сфинкса.

— Тези двамата отворили вратата, която и вие искате да отворите. И намерили празно помещение.

— Ще наема местни работници, за да преместят плочата — заяви решително Муалама.

— Моля ви — Хасар се пресегна и сграбчи Муалама за ръката. — Моля ви, не го правете.

— Трябва. — Професорът постави големите си черни ръце върху раменете на Хасар. — Ще се постарая да запазя целостта на Сфинкса. Но трябва да видя с очите си. — Той бръкна в раницата си и извади скиптъра. Наклони го към Хасар така, че рубинените му очи засияха.

Макар и неохотно, Хасар трябваше да признае, че е заинтригуван.

— Какво е това?

— Ключ — обясни кратко Муалама.

Хасар го взе и премери на ръка теглото му.

— Откъде го взехте?

— От кратера Нгоро-нгоро.

— От кратера Нгоро-нгоро? — повтори учудено Хасар. — Някой го наричат Райската градина. И се въргаляше просто така, в тревата?

— Не.

Хасар не бързаше.

— Беше в един саркофаг. Върху саркофага имаше плоча.

— А какво имаше в саркофага?

— Скелет на аирлианец — Муалама си взе скиптъра.

Хасар въздъхна и премести поглед към Нил. За Дънкан не беше скрит, нито необясним конфликтът, който бушуваше в душата на египетския чиновник. Посветил целия си живот на изследване и пропагандиране на великата древна история на неговата страна, сега той бе изправен пред необходимостта да я замени със съвсем нови и неочаквани факти.

— А копие намирано ли е долу? — попита тя.

Хасар сбърчи чело.

— Моля?

— По време на Втората световна война. Дали е имало копие в Голямата пирамида?

— Не.

— Къде е Каджи? — продължаваше с въпросите Дънкан.

— Не познавам никой с такова име — Хасар се надигна. — Та както ви казах, не мога да ви разреша да правите разкопки в този район.

— Няма да си тръгнем така лесно — закани се Муалама.

— Предупредих ви. Докоснете ли и едно камъче на платото, ще ви държа лично отговорни.

 

 

Марс

5 часа до разрушението

 

Стоманените ракоподобни клещи се заровиха в песъчливата марсианска почва и удариха нещо твърдо, но не беше скала. Информацията беше предадена мигновено до подземния контролен център и всички роботи преустановиха работа.

Последва нова команда и роботите започнаха отново да копаят, но далеч по-предпазливо. Скоро под лъчите на далечното слънце се показа черна метална стена, скрита от него в продължение на много хиляди години. Краищата на металната плоча бяха разкъсани и назъбени от някаква неистова сила.

Сантиметър по сантиметър, стъпка по стъпка, роботите разчистваха мястото на катастрофата.

 

 

Москва

5 часа до разрушението

 

Пръстите на Търкот драскаха по плочата, опитвайки се да я задържат, когато тя неочаквано се изтърколи напред. Беше толкова изтощен, че трябваше да изминат няколко секунди, преди да осъзнае какво означава това. Той се изправи, пренебрегвайки острите болки в гърба, и погледна напред. Тъмнината бе все тъй непрогледна. Търкот вдигна ръце и заопипва пред себе си.

— Хей, излязохме — викна той на Яков, доловил лек полъх по лицето си. — Идвай насам!

Руснакът го чу, захвърли камъка, който носеше, и се пъхна обратно в тунела. Колкото повече напредваше, толкова по-тясно му ставаше. Уплаши се, че ще се заклещи, също както тогава, в Афганистан, когато попаднаха в засада. Напъна с яките си плещи и дочу звук на разпарящ се плат. Издиша, за да смали гръдния си кош и се оттласна, доколкото намери от какво, с крака. Изведнъж се промуши от другата страна и тупна на пода. Докато Търкот му помагаше да се изправи, тунелът, който бяха прокопали, внезапно се срути, отрязвайки пътя на светлината.

— Тук електричеството явно е прекъснато — промърмори Яков.

— Прекъснато, казваш — повтори саркастично Търкот. — Излишно е да питам — не разполагаме с никаква светлина, нали? За такова нещо никога нямаше да получиш значка на добър бойскаут.

— Всеки отговаря за себе си — рече Яков. Изведнъж в ръката му блесна ярка светлина. — Да вървим — той насочи миниатюрното фенерче към тунела.

След десетина минути трябваше да вземат първото решение. Тунелът се разклоняваше на два ръкава. Яков огледа всеки от тунелите. Лявото разклонение беше по-тясно и слизаше надолу, дясното запазваше размерите си и вървеше равно.

— Е? — попита Търкот.

— Да хвърлим монета? — предложи Яков.

— Аз предлагам да изберем левия. Все си мисля, че архивите ще са надолу.

— Има логика — съгласи се Яков и се приведе, за да не одраска темето си в ниския тунел. Продължиха навътре, но само след няколко крачки спряха. Яков заяви, че дочул шум отляво. Освети наоколо и долу проблеснаха няколко чифта очи.

— Плъхове — подметна той на Търкот.

Но Майк бе забелязал нещо друго.

— Я прегледай стената.

Яков отново насочи светлината встрани. Стената вече не беше бетонна, а метална. Намираха се в нещо като голяма желязна тръба с диаметър близо метър и седемдесет. Въздухът беше влажен, а по стената имаше ръжда.

— Прилича на канализация — изсумтя Яков.

— Я да се размърдаме.

— Дали не трябваше да хванем другия… — Яков млъкна, когато под краката му неочаквано се разнесе зловещо скърцане. Двамата погледнаха надолу, накъдето руснакът бе насочил светлината.

— О, мамка му… — успя да изпсува Яков, забелязал, че по металната повърхност пълзят пукнатини по-бързо, отколкото можеше да ги следи с очи. Той се огледа за нещо, за което да се хване, и в същия миг тръбата под него поддаде.

Краката му пропаднаха и веднага се удариха в друга извита тръба, която бе разположена под известен ъгъл спрямо първата. Опита се да забави движението, но в същия момент отзад го застигна Търкот и двамата продължиха да се хлъзгат надолу, все по-бързо и по-бързо, докато тръбата зае почти вертикално положение.

 

 

Полковник Толин изруга. Бяха стигнали само на двеста метра от източника на радиосигнала, когато светещата точка на екрана му отново започна да се движи — първо хоризонтално, а след това и вертикално, при това с невероятна скорост. Наложи се да смени мащаба на екрана, за да я следи.

— Ще трябва да слезем още по-ниско — каза Толин на инженера, без да откъсва поглед от екрана, като се питаше как другите могат да се движат толкова бързо.

Не знаеше дали не е време да потърси още помощ. Беше наел двадесетина барети от охраната на Кремъл срещу доста солидна сума, осигурена му от Катенка. На всичко отгоре от известно време предавателят бе изгубил всякаква връзка с повърхността и това го притесняваше допълнително. Измъчваха го най-различни предположения. Или Катенка се е справила с другите и сега се прибира спокойно, или се е провалила и вече не се нуждае от него.

Независимо от всичко, задачата му беше да открие архивите и да премахне всеки друг, добрал се до тях.