Робърт Дохърти
Сфинксът (14)

13.

Великденският остров

32 часа до разрушението

 

— Адмирале! — Гласът на наблюдаващия офицер отекна развълнувано в стените на комуникационната зала на борда на „Джордж Вашингтон“.

Адмирал Полдън се надвеси над пулта.

— Какво има?

— Установих контакт с „Небесен ястреб“. Току-що напусна щита.

— „Небесен ястреб“? Мислех, че са го свалили. Сигурен ли сте?

— Да, сър.

Адмиралът се намръщи.

— Къде, по дяволите, се е забавил?

— Не зная, сър.

— Не трябваше ли отдавна да му е свършило горивото?

— Почти, сър, но този апарат притежава много добри летателни качества. Той е конструиран за продължителен полет. — Офицерът натискаше едно след друго различни копчета. — Връзката ми с компютъра е съвсем слаба. Изглежда има повреда. Сър, предлагам незабавно да приземим самолета на борда. Съмнявам се, че в подобно състояние ще се добере до материка. Освен това така по-бързо ще получим достъп до информацията, която е събрал.

— Можете ли да го приземите на площадката?

— Да, сър.

— Действайте.

Офицерът се надвеси над пулта.

— Поемам управлението. — Пръстите му обхванаха нежно ръкохватката на джойстика. — Доближавам го.

— Ще бъда в залата за управление на полети — обяви Полдън.

Навън дъждът бе поотслабнал и адмиралът можеше да разгледа почти цялата площадка за кацане, но съвсем малка част от бурното море зад нея.

— Оператор, искам да задържите всички излитания и кацания, докато приземим „Небесен ястреб“ — нареди той.

— Тъй вярно, сър. Държим във въздуха само няколко разузнавателни самолета и те ще се приземят най-рано след два часа.

— Някой от тях да е засичал „Небесен ястреб“?

— Да, сър. „Орел три“ докладва, че го е видял.

Полдън вдигна бинокъла пред очите си и го насочи към носа на палубата. Екипажът долу вече изпъваше обезопасителната мрежа за залавяне на безпилотния самолет. Полдън беше впечатлен от бързината и умението на хората, въпреки дъжда и хлъзгавата палуба.

— Добра работа — промърмори той.

— Сър — обади се радистът. — Радарът засече приближаващ обект на два километра.

— На какъв курс? — Последното, което би желал сега, бе онзи идиот от контролната зала да удари летателния апарат в кулата или да го разбие на палубата.

— Курс за приземяване, сър.

— Предайте на оператора в залата, ако изгуби управление, да не упорства, а да направи втори опит.

— Тъй вярно, сър.

Полдън отново погледна през бинокъла. „Небесен ястреб“ се появи изведнъж от пелената на дъжда и започна да се спуска плавно. Малко преди да се плъзне по палубата, от долната му част се показаха чифт миниатюрни колела. Самолетът се приземи гладко и продължи по палубата, докато попадна в разпънатата мрежа. Тогава спря внезапно.

Полдън свали бинокъла. Обърна се и тъкмо се готвеше да напусне мостика, когато вик на изненада го накара да се обърне.

— Ей, какво става?

Радистът се бе надигнал и надничаше през прозореца към палубата долу. Адмиралът застана до него.

„Небесен ястреб“ се разпадаше — това бе единствената дума, която му дойде наум. Издължените крила полегнаха върху палубата, после изчезнаха.

Полдън насочи бинокъла надолу и завъртя фокуса. Крилата не бяха изчезнали. Те се разтрошаваха на множество дребни части, които се пръскаха по палубата. Пълзящ рояк, който достигна краката на един от помощниците, приклекнал до разпънатата мрежа.

Писъците на нещастника отекнаха чак на мостика, когато гъмжилото го погълна.

 

 

Лиза Дънкан тъкмо бе привършила с превръзката на Муалама, когато Люис си свали слушалките.

— Госпожо, засякохме съобщение от Оперативна група 78, което, струва ми се, трябва да чуете. От борда на един от наблюдателните самолети на групата.

— Включете го. — Дънкан пое слушалките и ги нагласи. Чуваше се само фонов шум. После глас на пресекулки през неравно бръмчене:

— Тук „Орел три“. Повтарям… „три“. Божич… летят… те са… безумие… Край.

Гласът на пилота бе писклив и уплашен. Разнесе се друг глас, който звучеше спокойно:

— „Орел три“ тук капитан Робинет от борда на „Стенис“. Докладвайте за положението. Край.

Отново пукот, после гласът на пилота, този път по-ясно:

— „Стенис“, тук „Орел три“. Не разбирам какво става, по дяволите! Те скачат от палубата! „Вашингтон“ пое курс към острова и се движи с висока скорост! Но задната палуба… просто я няма. Изчезнала е!

Дънкан се наведе напред и притисна слушалките по-плътно.

— Кой скача от борда? — попитаха отсреща. — Можете ли да ме свържете с командира на оперативната група? Приемам?

Гласът на пилота се покачи с още една октава.

— Екипажът скача! Всички се мятат във водата! Нещо става на палубата. Задната част и контролната кула сякаш се топят… разпадат се… Там става нещо, Боже мили! Сигурно е заради онова проклето самолетче!

— „Орел три“. Говори капитан Робинет. Успокой се, синко. Какво самолетче?

— „Небесен ястреб“, сър! Той се върна. Приземиха го на борда и след това се започна.

— Разбрано, синко. А сега, опитай да ме свържеш с командващия. „Орел три“, повтори — разбра ли ме?

— Говори „Орел три“… — последва пауза. — Говорих с контролната кула. Забраниха ми да кацам на борда. Казват, че нещо… нещо атакувало кораба.

— Свържете ме с кулата! — настоя Робинет.

— Момент. — Чу се пукот. После нов глас, който Дънкан познаваше.

— Говори адмирал Полдън. Приемам.

— Господин адмирал, тук капитан Робинет. Какво е положението при вас? Приемам.

— Те завладяха кораба ми. — Гласът на адмирала изглеждаше променен.

— Кои те? — попита Робинет.

— Тези неща. Те изяждат кораба. Взеха под контрол машинното и щурманската кабина. Насочваме се право към Великденския остров. Разстоянието до брега е само двайсетина километра.

— Какви неща?

— Които дойдоха с „Небесен ястреб“. Той се приземи и започна да се разпада. Толкова са малки, че едва се забелязват! Прояждат дори метал! А когато се доберат до някого… — Гласът на адмирала потрепери. — Моят екипаж… Всички наскачаха през борда. Не можете да се биете с тези неща!

— Но господин адмирал! Какво по-точно ви е нападнало?

— Нямам представа. Толкова са дребни, че не се виждат. Като пълзящ, безформен, черен рояк. Не зная какво е това. Не смея дори да го доближавам.

Някъде отзад се разнесе оглушителна експлозия.

— Господин адмирал?

— Опитват се да ги спрат… някой взриви една авиобомба на палубата… Исусе Христе! — Последва кратка пауза. — Разстояние до брега седемнайсет километра.

Нещо изпука. Чуха се уплашени викове.

— Божичко! Достигнаха основата на мостика. Изгубени сме!

Дънкан натисна бутона за предаване.

— Господин адмирал, говори доктор Дънкан. Какво става при вас?

— Заповядах на останалата част от Оперативната група да се отдалечи с максимална бързина — отговори адмирал Полдън. — Пилотите в наблюдателните самолети ще трябва да катапултират… не разполагат с достатъчно гориво да достигнат сушата.

Люис подаде на Дънкан фотография, изпратена току-що по САТФАКС-а.

— Госпожо, снимка от спътника КХ-14.

Дънкан я погледна. Горната дясна част бе запълнена от извита черна линия, бележеща края на силовия щит. Право срещу него се виждаше заострения тесен контур на „Вашингтон“. Задната част на палубата бе скрита в черна вихрушка.

— Какво, по дяволите, става на кораба, адмирал Полдън? — попита Дънкан. — Трябва да ни кажете, преди да преминете зад щита.

— Вече виждам силовото поле — заговори Полдън, сякаш не чул въпроса й. — На около шест километра, право пред нас. — Чуваха се викове и изстрели.

— Не можете да ги застреляте дори — говореше обезсилено Полдън. — Толкова са малки и толкова много… Те са като вируси, които се разпространяват из целия кораб. Исусе, долу погълнаха още един човек! О, Боже мили! Сега са пред моята врата. Прояждат метала… Ще наредя напускане на кораба…

Нови изстрели и викове.

— Те са тук!

Отекна писък, който продължи няколко секунди, после връзката беше прекъсната.

— Адмирал Полдън? — Дънкан натисна няколко пъти бутона за повикване.

— Нямаме връзка с адмирала — това беше гласът на пилота.

— „Орел три“, тук капитан Робинет. Отдалечете се незабавно от острова.

— Сър, не разполагаме с достатъчно гориво за да стигнем до най-близкото летище!

— Изпълнявайте каквото ви нареди адмиралът! Приближете се до някой от съпровождащите кораби и катапултирайте!

— Слушам, сър.

— До всички кораби от групата, говори капитан Робинет. Изпратете спасителни групи на безопасно разстояние от „Вашингтон“, за да приберат хората във водата. След това напуснете района.

Люис подаде на Дънкан още няколко сателитни снимки. КХ-14 бе проследил „Джордж Вашингтон“, докато самолетоносачът се приближаваше към непрогледното покривало на силовото поле. Подредени хронологично, те показваха как някаква черна вълна покрива палубата на кораба от кърмата към носа. На една от снимките черната лавина доближаваше корпуса на един Ф-14. На следващата изтребителят беше погълнат напълно.

— Доктор Дънкан, говори капитан Робинет.

— Слушам ви, капитане.

— Получихте ли снимковия материал от спътника?

— Да.

— И какво мислите?

— Момент да проверя нещо. — Тя извади папката с материали, изпратени от Агенцията за национална сигурност, в които се изброяваха учрежденията и информационните страници, посещавани от стража чрез Интерлинк. Междувременно капитан Робинет продължаваше с доклада за текущото положение.

— От щаба на флотското командване наредиха Оперативна група 78 да прибере оцелелите от „Вашингтон“ и да се отдалечи на разстояние двеста километра от кораба.

— А какво е състоянието на „Вашингтон“?

— Все още нямаме представа какво се е случило на борда, но при скоростта и посоката, която поддържа, ще премине през щита след не повече от десет минути.

— Колко от членовете на екипажа са успели да скочат? — попита тя.

— Не разполагаме с точни сведения. Всичко стана толкова неочаквано.

Дънкан спря на една от страниците, когато изведнъж осъзна какво разглежда.

— Майчице мила, ние сме го дали на проклетото нещо!

— Какво? На кого?

— На стража. Нанотехнологията.

— Какво? — повтори Робинет.

— Мисля, че „Вашингтон“ е бил атакуван от вирус.

— От вирус? — повтори недоверчиво Робинет. — Как може вирус да яде метал?

— Защото е синтезиран от метал. Това са микроскопични роботи.

— И защо им е трябвало да нападат „Вашингтон“?

— За да се възпроизвеждат.