Робърт Дохърти
Сфинксът (2)

1.

Вашингтон

— Когато бях малък, моят свят се състоеше от градчето Мейн, в което живеехме, и от Бангър, където тате отиваше веднъж в месеца на покупки.

Майк Търкот стоеше на стъпалата пред Мемориала на Линкълн, загледан във високата статуя на шестнадесетия президент — седнал в грамадно каменно кресло — но мислите му бяха в друго време и на друго място.

До него стоеше Лиза Дънкан, научният съветник на сегашния президент. Не бързаше да заговори, знаеше, че мъжът до нея още не е приключил мисълта си.

— Светът ми не се разшири особено, когато започнах да посещавам Мейнския университет — продължи Търкот. — Едва когато постъпих в армията и ме прехвърлиха в Европа, започнах да осъзнавам, че светът е много по-голям и необятен, отколкото съм си представял. Бях чел, разбира се, за всички тези места, бях ги виждал на филми и по телевизията, но нищо не може да се сравни с усещането да си там.

Беше още рано, малко преди шест сутринта и първите слънчеви лъчи тъкмо си пробиваха път над хоризонта на изток. Заради ранния час около паметника нямаше никой.

Търкот бе добре сложен мъж, среден на ръст, плещест, с мургаво, скулесто лице и едва доловим северняшки акцент, който издаваше полуиндианския му произход. Из късата му, черна коса, вече се мяркаха бели нишки.

— А когато се случи онази история в Германия… с терористите, мислех си, че няма да го преживея.

— Майк, не си виновен, че са загинали невинни хора — прекъсна го Дънкан. — Направил си онова, което е трябвало.

— Така ли мислиш? А бях решил да се откажа, да настоявам да ме освободят от работа. Но така и не получих тази възможност, защото веднага след това ти ме прати в Зона 51. И оттогава не съм подгънал крак. — Той посочи небето. — Кой би могъл да си помисли? Разходих се дори из космоса, за да спра онзи флот от бойни кораби. Знаеш ли, питам се колко още ще продължи да се разширява хоризонтът ми?

— Да вървим, Майк — тя го хвана за ръката и двамата заслизаха по стълбите. Заобиколиха мемориала, изкачиха се от другата страна и отново спряха пред паметника на Линкълн.

— Докато живеех във Вашингтон, често идвах да се разхождам тук — заговори Дънкан. Тя кимна с брадичка към статуята. — Един много мъдър човек, може би най-светлият ум, управлявал някога нашата страна. Използвал е сивото си вещество не да открива тайните на вселената, като Айнщайн, а да направлява обществото. Заварил е тази страна в гражданска война, а е донесъл мир и разбирателство между враждуващите, макар той самият да е загинал от ръката на убиец. Единствената движеща сила, на която се е уповавал, е била вярата. На нея се е опирал всеки път, когато е трябвало да взима решения.

Лиза Дънкан бе дребничка, стройна жена с тъмнокестенява коса и бледо лице, по което личаха следите от постоянното напрежение и стрес, в които бе живяла напоследък. Тя махна с ръка към надписа върху южната стена:

— Погледни Гетисбъргското обръщение. Произнесено е през ноември 1863, пет месеца след историческата битка, в която са загинали над шестдесет хиляди войници — и всички те са били американци. Войници и невинни жертви е имало във всички епохи. Не си само ти. — Тя го погледна втренчено и след това продължи: — По време на погребалната церемония в Националното гробище, един от ораторите произнесъл близо двучасова реч. След него станал Линкълн и говорил по-малко от две минути, но речта му е една от най-великите в нашата история. Спрял се е на изводите от сражението и на бъдещето, което трябва да бъде построено. Време е и ние с теб да помислим върху това — натърти тя. — Нека се погрижим да не останат напразни жертвите на всички, които загинаха за нашата кауза. От Питър Нейбингър и полковник Костанов в Китай, до екипажа на „Пасадена“ край Великденските острови и жителите на Вилхена в дъждовните гори на Амазонка. А също и милионите безименни жертви на пришълците и техните слуги.

— Много американци са загинали и след като Линкълн е произнесъл своята реч — посочи Търкот.

— И ти си един оптимист.

— Такава ми е работата.

— По-скоро природата.

— Много съм чел за Гражданската война. Винаги ме е изумявала — най-кървавата война в нашата история е тази, в която сме се сражавали помежду си. А нима този път знаем с кого се сражаваме?

Дънкан положи длан на каменната стена.

— Боя се, че ще има още много жертви, преди да свърши тази война. Трябва да вземем присърце последната част от обръщението на Линкълн: „Мъртвите не загинаха напразно.“ Но още по-важни са заключителните му думи — тя прокара ръка по надписа. — Възприемай ги буквално.

Търкот се наведе до нея и плъзна поглед по златистите букви.

ХОРАТА НЯМА ДА ИЗЧЕЗНАТ ОТ ЛИЦЕТО НА ЗЕМЯТА

— Ето, за това е всичко. С опитите си да стартира кораба-майка „Меджик-12“ разрови димящите останки на една война между Водачите и Онези, които чакат, продължила хиляди години. Аспасия потегли към нас от Марс, начело на боен флот, който ти едва успя да спреш. „Мисията“ се опита да ни унищожи с Черната смърт и почти щеше да успее. Сигурно ще има и други, още по-страшни опити. Но вече знаем истината, известно ни е какво се е случило в миналото и не ни остава нищо друго, освен да продължим да се борим и да оцеляваме… Аз ще вървя нататък — тя посочи с ръка на изток, където зад паметника се издигаше сградата на Капитолия. — Трябва да се явя пред комисията и да дам показания за всичко, което се случи. След това имам среща с президента. По-късно през деня ще отлетя за Ню Йорк, там пък ще разговарям с Питър Стърлинг и останалите членове на Комитета за изследване следите от пребиваване на пришълци (КИСПП). От теб искам да се върнеш в Зона 51. Виж дали всичко е наред. Иди там колкото се може по-скоро. После ще решим какво още да предприемем, „за да не изчезнат хората от лицето на Земята“.