Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Зона 51 (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sphinx, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
rebu (2007)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

ИК „Бард“, 2000

ISBN: 954-585-085-X

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

20.

Околностите на Великденския остров

8 часа и 30 минути до разрушението

 

Капитан Холс бе заобиколил и бе поел западно от мястото, където предполагаше, че са разположени корабите на Американския военноморски флот. През цялото време поддържаха радиомълчание, прослушвайки ефира на различни честоти, но изглежда нищо не се беше променило в съотношението на силите около острова.

Капитанът знаеше, че американците могат да го засекат на радара, но се надяваше, че ще успее да се доближи достатъчно, за да разтовари тези лунатици с техните надуваеми моторници, преди някой да е отскочил насам, за да провери какво става.

Но ето че островът почти се виждаше, а наоколо нямаше и следа от военен флот. Всъщност, капитанът само предполагаше, че островът е там отпред, зад непрогледната завеса на щита.

— Изглежда не очакват посетители — подметна той, изправен на мостика. Лъчите на изгряващото слънце падаха косо върху океанската повърхност.

— Ще бъдем допуснати — отвърна безизразно Паркър.

Внезапно в небето над тях отекна грохот. Един Ф-14 прелетя съвсем ниско, описа широк завой и отново се насочи към тях.

— Те няма да ни спрат — обяви невъзмутимо Паркър. Холс наблюдаваше приближаващия се самолет. Пилотът поклати крила.

— Мисля, че иска да говори с нас — рече капитанът. Насочи се към радиорубката, но Паркър неочаквано му препречи пътя.

— Не. Никой не може да ни спре. — Той посочи кръжащия изтребител. — Тези хора дръзнаха да нападнат аирлианците. Те убиха Аспасия. Ние няма да разговаряме с тях!

— В такъв случай съветвам те да изкараш хората си на палубата и да им наредиш да подготвят лодките. Защото пилотът горе вече е известил където трябва за появата ни.

Паркър напусна мостика, без дори да погледне през рамо. Не след дълго прогресивистите наизлязоха на палубата и започнаха да надуват лодките си. След като ги спуснаха и се подредиха около „Южна звезда“, десетина от тях се отделиха от образувания конвой и се насочиха право към черното поле. Изтребителят се спусна съвсем ниско в бръснещ полет между лодките и щита, но хората вътре сякаш не го забелязваха.

— Включи радиото — нареди Холс на радиста. — На приемане…

Разнесе се пукот, следван от глас с металически тембър:

— До неидентифициран кораб, тук „Торн“, кораб от блокадния флот на Обединените сили около Великденския остров. Незабавно променете курса на деветдесет градуса.

Холс вдигна микрофона.

— Тук „Островен бриз“. Разбрано. Променяме курса на деветдесет градуса.

Гласът изгуби служебния си тон.

— С кого говоря?

— Аз съм капитан Холс от „Островен бриз“. Разбрах ви, изпълнявам заповедта.

— Капитане, говори капитан Норис. От тридесет минути опитваме да се свържем с вас. Кои, по дяволите, са тези хора в малките лодки, за които ни предаде пилотът?

— Аз не отговарям за тях — рече Холс. — Тълпа прогресивисти, тръгнали да се поклонят на своя всемогъщ компютър.

— Божичко, човече, никой от вас си няма понятие какво става тук! Трябва да ги спрете незабавно!

— Казах — не отговарям за тях.

— Според морския закон те са пасажери от вашия кораб и в момента животът им е изложен на опасност.

— О, какво толкова? — завъртя глава Холс. Той погледна през стъклото на кабината. Първите надуваеми лодки вече наближаваха щита. — Ще се ударят в щита, ще отскочат назад и ще се върнат обратно. Те си мислят… — Холс млъкна, забелязал, че от щита се подава нещо. — Това пък какво е, мътните го взели?

Приличаше на черен облак, но менеше формата си непрестанно, сякаш бе живо.

— Пълен напред, дясно на борд — нареди Холс. Носът на кораба започна да се измества бавно в посока към острова. Холс вече различаваше фигурата на Паркър, изправен в една от първите лодки.

— Аз изчезвам от тук — разнесе се гласът на пилота по радиото и в потвърждение изтребителят направи остър завой и започна да се отдалечава от щита.

— Какво става? — извика Холс.

— Не зная — отговориха по радиото. — Прилича на същото, което сполетя „Джордж Вашингтон“.

Холс премигна уплашено. Беше виждал кадри със самолетоносача по телевизията. Знаеше, че не може да става и дума за сравнение между неговата тенекия и мощния авионосец.

Черният облак се спусна ниско и покри хората в лодките. Докато корабът извиваше встрани, Холс забеляза, че екипажите на лодките са завладени от паника. Някой се свличаха на пода.

— Измъкни ни от тук, кормчия — произнесе той по вътрешната уредба, макар да не се съмняваше, че в машинното изстискват и последната капчица мощност от двигателите.

Изведнъж хората в първите лодки започнаха да се изправят. Холс вдигна бинокъла и го насочи към тях. Отново забеляза Паркър, по този път Водача гледаше право към „Островен бриз“. Тялото му потръпваше конвулсивно, но очите му бяха неподвижни и сияеха със същата безумна светлина, на която Холс бе станал свидетел неведнъж по време на пътуването. Холс завъртя настройката, но внезапно пръстите му застинаха неподвижно. Кожата върху лицето на Паркър се белеше, сякаш под повърхността й се криеше някакво друго живо същество. Холс огледа другите хора в лодките — навсякъде картината бе подобна. Една от жените вдигна ръце и дръпна провисналите остатъци, а под тях шурна кръв. Жената разкриви уста в писък, който Холс не можеше да чуе. Тя се олюля и падна зад борда.

Един мъж в съседната лодка се удряше в гърдите и викаше. Той се строполи на пода и започна да рита, но после утихна.

Черният облак беше изчезнал, но Холс забеляза, че гумената повърхност на лодките е покрита с тъмен слой, който сякаш се движеше на вълни. Той насочи вниманието си отново към челната лодка. Паркър движеше окървавените си устни, сякаш издаваше нареждания на хората в съседните лодки. Холс свали бинокъла. Две от лодките смениха курса и поеха към „Островен бриз“. Останалите продължиха към щита.

— Увеличете скоростта! — извика Холс в рупора към машинното.

Холс знаеше, че леките, снабдени с извънбордови двигатели надуваеми моторници могат да го настигнат без особено усилие. Нямаше никакъв начин да им се изплъзне. Той насочи бинокъла си към най-близката от преследващите го лодки. Върху лицето на човека, който стоеше изправен в нея, бе разцъфнала злорада усмивка.

Изведнъж се разнесе грохот и над палубата прелетя изтребителят — толкова ниско, че едва не закачи една от мачтите. От лявата му страна бликаше огън и Холс долови пронизителния вой на високоскоростната самолетна картечница. Едрокалибрените куршуми вдигаха фонтани от пръски, които се приближаваха към предната лодка. Внезапно лодката и екипажът попаднаха под един откос и всичко се превърна в кървав водовъртеж. Когато изтребителят се издигна нагоре, във водата вече нямаше нищо.

Холс отново премести бинокъла. Въпреки че бяха станали свидетели на кървавото меле, екипажът от втората лодка не се беше отклонил и на сантиметър от курса. Сега вече тя беше само на триста метра от борда на кораба и приближаваше с бързи темпове. Хората вътре разглеждаха „Островен бриз“ с мрачни и решителни изражения.

Изтребителят се върна за втора атака и резултатът бе същият. Холс, който наблюдаваше всичко през бинокъла, видя как един от хората в лодката бе улучен от двадесетмилиметров куршум, с размери на малък снаряд. На гърдите на нещастника зейна грамаден кървав кратер и тялото му прелетя над петнадесет метра, преди да цопне във водата.

— Проклет да съм — възкликна Холс след ужасяващата сцена.

Радиото изпука и от говорителя се разнесе познатият глас:

— Говори капитан Норис. Следвайте настоящия курс, докато забележите моя кораб. Ще изпратим група да ви посрещне. Разбрано ли е?

— Прието и разбрано — въздъхна Холс.

 

 

Москва

8 часа и 30 минути до разрушението

 

— Лоша работа — поклати глава Яков.

Майк Търкот гледаше към отрупаните насред тунела отломки. Бяха се отдалечили на около километър от мястото на престрелката, където тунелът извиваше плавно наляво и се спускаше надолу. През целия път нямаше нито една странична врата или разклонение. Бяха разровили първото срутване, предизвикано от взривовете, и това им бе струвало безценни минути. Ето че им предстоеше още едно подобно усилие.

Без да разменят и дума повече, двамата се наведоха и започнаха да разчистват натрошените късове. Работата продължи около час и накрая Търкот пръв даде знак за почивка. Яков се присъедини към него и извади от джоба си винаги пълната си с водка манерка. Той отпи жадно и я подаде на Майк, който отказа.

— Подозираше ли, че Катенка е от Онези, които чакат? — попита Търкот.

Яков въздъхна и едва тогава отговори.

— Ако съм имал някакви подозрения, нямаше да я допусна толкова близо до себе си, нито пък щях да я оставя да действа зад гърба ми.

— С други думи, не си я подозирал — поклати глава Търкот. — Интересно защо? Нали ти ми изнесе цяла лекция за ползата от недоверието?

Яков мълча доста време, преди да отговори.

— Тя ме прелъсти. — Той вдигна ръка, в знак, че не е свършил. — Не само с хубостта си — макар че имаше на какво да се наслади окото, а с това тук. — Яков се блъсна в гърдите. — Толкова години търчах насам-натам, скитах се по света. Мислех, че съм безсърдечен човек, но явно няма такъв на Земята. И ето че Катенка ми влезе под кожата — сигурно затова ти завиждах малко за доктор Дънкан. Е, не го признавах и пред себе си. Има една стара руска поговорка, че ако не ти дава покой нещо в другите, по-добре погледни вътре в себе си. Виж, не се вслушах в нея и ето докъде я докарахме. Попаднахме в капан.

— Време е да се измъкваме — заяви Търкот.

 

 

Търпението на полковник Толин се изчерпваше бързо. Беше коленичил до военния инженер, който отново се ровичкаше в разгънатите на земята планове, а отзад неспокойно пристъпваха двадесетината барети. Не беше предполагал, че под Москва може да има толкова тунели и проходи, останали от последната война.

— Накъде? — попита Толин за трети път, откакто бяха спрели. От челото на инженера се стичаше пот, няколко капки паднаха върху картата.

— А-а, хм, мисля, че трябва да се върнем до последното разклонение и оттам да тръгнем надясно, а не наляво, както направихме.

— Мислиш, значи — повтори Толин и си погледна часовника. Катенка му бе наредила да я следва на не повече от пет минути, а ето че сега от часове не можеше да я открие. Имаше лошото предчувствие, че събитията не са се развили според предварителния план. Той изруга полугласно и погледна назад. — Да се връщаме.

 

 

В полет

8 часа до разрушението

 

— Какво искаше да кажеш за рицарите тамплиери? — попита Дънкан. Скакалецът летеше на височина 12 000 метра над Атлантическия океан и вече доближаваше бреговете на Африка.

Професор Муалама бе изпаднал в необичайно за него мълчание, откакто бяха напуснали болницата на авиобазата Нелис. Дънкан го остави на спокойствие, защото тя също имаше нужда да премисли информацията, получена от фон Сеект. Куин я бе осведомил, че Търкот не отговаря на сателитния телефон, което допълнително подхранваше безпокойствието й.

Муалама изпружи дългите си крака напред.

— Според мен отговорът е скрит в ръкописа на Бъртън. И ние като него събираме късчета от истината. Само че той е посветил целия си живот на това.

— Какви късчета?

— Като например легенди и митове, които всъщност са нещо съвсем друго. Трябва, също като Бъртън, да разберем кои свършват в миналото и кои продължават до наши дни. Каква е връзката между тях, ако съществува такава, и докъде води всичко това. Ето на какви въпроси трябва сега да си отговорим.

— Но защо Бъртън е пазел в тайна заниманията си? — попита Дънкан.

— Вече ви казах. Дал е обещание да не говори за онова, което са му показали. А и в онези дни светът не е знаел нищо за пришълците, нито е бил изправен пред катастрофа.

— Имал е късмет — въздъхна Дънкан. — Да се надяваме, че ще се справим по-добре от него, защото не ни остава още много време.

 

 

Зона 51

7 часа до разрушението

 

Капитан Билъм бе разгънал върху голямата маса в заседателната зала карта на света.

— Това ли е районът на действие? — попита усмихнато сержант Грег Болц.

— Можем и да го смалим.

— Как? — намеси се в разговора Куин, който току-що бе влязъл, придружен от майор Ремик, пилот на една от совалките.

— Дънкан лети за Кайро, а Търкот е в Москва. — Билъм постави по един пръст на всяко от споменатите места. Той се обърна към майор Ремик. — Колко дълго можете да останете във въздуха?

— Ако не пипам приборите за управление, ще увиснем над земята дотогава, докато отново ги докосна.

Билъм събра двата си пръста.

— Значи ако спрем тук, над Черно море, ще бъдем по средата на пътя между Дънкан и Търкот и много по-близо до всеки от тях, отколкото сме сега. — Той потърси с очи Куин, за да види реакцията му.

— Готови за път — нареди Куин, но докато вървяха към вратата, им махна да спрат. — Още две неща. Вашата екипировка за САПО е натоварена на борда. Добавих от себе си един пакет с интересно съдържание.

 

 

Кратерът Нгоро-нгоро

6 часа и 30 минути до разрушението

 

Двете тела в прозрачните, изпълнени с кехлибарена течност цилиндри, бяха напълно оформени. Лексина ги разпозна по очертанията, макар главите и на двамата да бяха скрити от черни шлемове, от които излизаха множество кабели и тръбички с хранителни разтвори.

Само преди часове бе присъствала на смъртта на Коридан и Гергор — другари от незапомнени времена. А ето че сега й предстоеше да наблюдава раждането им. Оставаше да бъде осъществена само още една стъпка.

Лексина извади двете Ка[1]-огърлици, които бе свалила от умиращите си другари. Тя застана пред цилиндъра с Коридан и пъхна медальона във вместилището на пулта. Съвпаднаха идеално. Пултът се озари от златисто сияние, което означаваше, че в момента спомените и личността, кодирани в медальона, се записват върху чистия като бял лист ум под шлема.

След няколко минути сиянието отслабна. Кехлибарената течност започна да напуска цилиндъра. Лексина отвори вратата и свали шлема от тялото, след това подхвана новия Коридан и внимателно го положи на пода.

Коридан пое със свистящи гърди въздух и отвори очи.

— Добре дошъл отново, стари приятелю — посрещна го Лексина.

 

 

В близост до Великденския остров

6 часа и 30 минути до разрушението

 

„Анзио“ беше ракетен крайцер от клас „Тикондерога“ с управляеми ракети на борда. Построяването му бе струвало един милиард долара, а основното му предназначение бе да оказва огнева поддръжка и да отбива атаките срещу самолетоносача и групата, към която бъде назначен. Задача, с която — имайки предвид трагичната участ на „Вашингтон“ — ракетоносецът не се бе справил успешно.

След провала бойният дух на екипажа бе спаднал до най-ниската възможна точка, а положението допълнително се бе влошило, когато на борда започнаха да пристигат първите оцелели от катастрофата на „Вашингтон“.

„Анзио“ вече беше получил едно бойно отличие във войната срещу аирлиаиците, след като с помощта на бомба с ядрен заряд бе унищожена базата на „изтребителите фу“ северно от Великденския остров.

Когато от командването в Пърл Харбър бе пратено съобщение да се приготви ракета с атомен заряд, която да бъде изстреляна срещу острова, екипажът посрещна новината с облекчение и радост. Тези чувства бързо се смениха с униние, когато стана ясно, че близо две хиляди моряци от „Вашингтон“ са останали на острова в плен на стража и сега ще трябва да стрелят по тях.

Както бяха постъпили в случая с базата на „изтребителите фу“, оръжейните специалисти на борда на кораба отвориха една от ракетите „Круз“ от типа ВГМ-109 „Томахоук“ и започнаха да разглобяват сложната насочваща система.

Капитанът на „Анзио“ изпрати съобщение до „Спрингфилд“ да се приготвят за действие.

 

 

В отговор на командата, която бе успяла да подаде в системата, микроскопичните машини, проникнали в тялото на Кели Рейнолдс, започнаха да го напускат, като изминаваха пътя по кръвоносните й съдове до иглата, въведена в шийната й вена, откъдето излизаха навън.

Когато и последният микроробот си тръгна, частта, която все още беше Кели Рейнолдс, бе далеч по-голяма и силна от жената, спуснала се преди дни в подземието на Рано Као. Тя все още поддържаше телепатична връзка чрез златистия псевдопод със стража, но тази връзка бе значително по-слаба, защото от известно време компютърът бе прехвърлил отговорността за контрола над нея върху микророботите в тялото й.

Възвърнала донякъде свободата си, Кели се опитваше да постигне нещо повече.

Бележки

[1] Ка — в Древен Египет съществува концепцията за Ка — двойник на човека, носител на неговата личност както в света на живите, така и в отвъдния свят. Медальоните на Коридан и Гергор съдържат тяхната Ка и е тяхна помощ те продължават съществуването си в нови тела. — Б.ред.