М. Ростовцев
История на Стария свят — Изтокът и Гърция (5)

IV. ПОЛИТИЧЕСКА ИСТОРИЯ НА МЕСОПОТАМИЯ И ЕГИПЕТ В IV И III ХИЛЯДОЛЕТИЕ ПР.ХР.

Бляскавото развитие на културния живот в Месопотамия и в Египет след откриването на металите и изнамирането на писмото, за което развитие ще говорим в тази глава, подемът в икономическия им живот и все по-оживените търговски връзки със съседите имали важни политически последици за историята и на двете страни. Вавилония и Египет постепенно се превръщат в гъсто населени страни, изцяло обработени, състоящи се от ниви, градини и богати пасбища; тук-там на високи изкуствени хълмове се издигат храмове и дворци, заградени със стени — първите градове на новия културен свят. Много естествено е, че съседите — планинските номади и същинските скитници по пустинята — със завист са гледали на богатствата и на културния живот на Вавилон и Египет. Те на драго сърце разменяли с тях продуктите си: добитък, слонова кост, редки видове дървета и камъни, ароматични вещества, скъпоценни камъни, вероятно злато и сребро, а получавали срещу тях храни, плодове и зеленчуци, вълнени и ленени материи, но главно разни метални произведения от мед и бронз, чиято обработка във Вавилония и в Египет все повече се усъвършенствала (руди и полуочистени метални късове Вавилон е получавал по Ефрат, от Кавказките планини и от Черноморското крайбрежие, а Египет — от Синайския полуостров). В резултат на продължителното общуване и съседите се запознали с придобивките на вавилонската и египетската техника: съседите почнали не само да купуват метални оръдия и оръжия, но се научили и сами да ги изработват. Колкото по-близо живеели до центровете на цивилизацията, толкова повече те подобрявали преди всичко военната си техника и организация и с това вече ставали все по-опасни за жителите на богатите долини на Ефрат и Нил. Нападенията на съседите, които били естествена последица от културното влияние върху тях от страна на Вавилон и Египет, накарали и Вавилон, и Египет да се стремят към сплотяване, към обединение в едно цяло на по-малките държавици с нищожни територии. Освен явната полза във военно отношение от такова едно сплотяване, то имало огромно значение за по-нататъшното развитие и на икономическия им живот. Мрежата от насипи и канали се развивала още по-системно, размяната между отделните части на страната се извършвала все по-лесно и по удобно, а благодарение на същите тия насипи и канали връзките със съседите значително се облекчавали и подобрявали. Обединението не е могло да се постигне по мирен път, защото всеки град смятал, че неговият бог е най-добрият бог и следователно нему трябва да се подчинят всички съседи. Крайграничните спорове за земи, пасбища, напояване довеждали до сблъсквания, сблъскванията довеждали до войни, а след войните идвали завоевания и временно владичество ту на един, ту на друг град над съседите и над цялата плодородна равнина. Щом почнела да отслабва силата на града-владетел, веднага всеки един от съседите заявявал претенциите си да заеме неговото положение, чувал се ясно гласът на съседните царе-жреци, а това довеждало до нови войни и до ново взаимно изтребване. Отслабналите от вътрешните борби жители на долината стават плячка в ръцете на съседните племена. Тези пък племена превземат отделни градове и образуват нов слой върху старото население, предизвиквайки по такъв начин реакция от страна на това население и опити, понякога сполучливи, да се премахне чуждата власт и чуждото иго.

Процесът по-ясно личи във Вавилония, отколкото в Египет, където, както вече казахме, опасността от външни завоевания е била по-малка и поради това обединението на страната се е извършвало по-спокойно, без постоянни сътресения и без смяна на едни външни завоеватели с други. И все пак сведенията ни за постепенния ход на описания по-горе процес във Вавилония са още много непълни, защото имаме на разположение само случайни документи, намерени при разкопките на няколко досега изследвани вавилонски градове. В по-голямата си част това са разкази на отделни царе-жреци (патеси) за победите им над неприятелите и тия документи са запазени в храмовите им архиви; други пък са опити от по-късно време, т.е. несъвременни на събитията опити да се даде една цялостна история на ранния период от живота на Вавилония.

Тия вавилонски свидетелства са от сравнително по-късно време — най-ранните от тях принадлежат към 2300 година пр.Хр. — и не могат да се считат за исторически. В тях легенда и история са смесени. И хронологията на първите династии, които могат да се отнесат към средата на IV-то хилядолетие пр.Хр., е произволна и явно измислена. Но разкопките във Вавилония продължават и всяка нова експедиция ни открива нови документи. И ние можем да се надяваме, че в близко бъдеще ше знаем за ранната история на Месопотамия много повече, отколкото е възможно това в настоящия момент. От цяла редица стари градове в Шумер твърде малко са тия, които са били проучени обстойно; това са Киш, Ур и Ериду с техните блестящи, неотдавна открити паметници, а също така Лагаш и Нипур, които за първи път ни откриха тайната на шумерския език и култура.

От данните, с които разполагаме в днешно време, ние достигаме до заключението, че в Южна Месопотамия е продължавал споменатият по-горе процес, който се състои в това, че териториите на отделни шумерски и семитски градове били съединявани в по-големи царства начело с тоя или оня шумерски или семитски град. Първите управители на юга и на севера — на Шумер и Акад — образуват династиите на Киш, Урук, Ур и на цяла редица други градове и тия династии са се изреждали една след друга или пък са били до известна степен съвременни една на друга. Третата династия на Киш към края на IV хилядолетие пр.Хр. е напълно автентична и един от най-видните й царе е Месилим. Около 3000 г. пр.Хр. важна роля в историята на Вавилония е играла шумерската династия в Лагаш. Макар градът Лагаш никога да не е смогвал да обедини целия Шумер и Акад, той все пак е бил най-силният измежду градовете, които се домогвали до върховна власт в двете области. Най-прочути царе на Лагаш са били Урнанше и най-вече неговият внук Еанатум (около 3000 г. пр.Хр.), а също така непосредствените приемници на последния. Властта на Лагаш е била унищожена от първия велик шумерски завоевател, за който ние имаме достатъчно сведения. Това е Лугалзагеси, цар на Ума и Урук, който успял не само да покори градовете на Шумер, но бил в състояние да предприеме към 2900 г. пр.Хр. завоевателни походи в областите между Персийския залив и бреговете на Средиземно море.

Съперник му е бил царят на семитския град Акад, в северната част на долното течение на Ефрат — Саргон I. Около 2800 г. той победил Лугалзагеси и поставил основите на едно сравнително здраво и трайно обединение под властта на акадските царе на всички земи по долното течение па Тигър и Ефрат, населени в северната част на тая област от семити, а в южната — от шумери. Той се явява и като завоевател на една разноплеменна държава. Вместо политиката на пасивна отбрана, Саргон и неговите наследници, между които особено се отличил цар Нарамсин, възприемат за защита на царството си политиката на активната отбрана, т.е. чрез повторни походи в земите на съседите, предимно планинци на изток (Елам) и на запад, да унищожават военните им сили, да изтребват и пленяват войските им, да отмъкват в плен и в робство жените и децата им. Саргоновата политика от негово време нататък става политика на всички по-силни източни държави.

И все пак в резултат от завоеванията не могла да се създаде една голяма разноплеменна държава, управлявана от един център, защото Шумер и Акад нямали още достатъчно сили за това. Царете-завоеватели се задоволявали само с факта, че съседите се признават за победени, налагали им като знак за това ежегоден данък и вземали от тях обещание да не пречат на свободното движение на търговските кервани на победителите през страните на победените. Въз всичко останало победените продължавали да си живеят и да се управляват тъй, както и по-рано, Саргон и наследниците му не създали една централизирана държава дори и в самия Шумер и Акад. Отделните градове си запазили своите пате си или царе-жреци и царството Шумер и Акад представлявало повече едно обединение на малки държави под ръководството на царете на господстващото племе, отколкото една централизирана държава, управлявана от един цар и чиновниците му.

Енергичната външна политика на Саргон и Нарамсин завела тях и войските им далеч вън от гранилите на Тигър и Ефрат, чак до бреговете на Средиземно море и може би дори до остров Кипър. Тя има огромно значение за бъдещето, защото благодарение на нея културните успехи на Шумер сега за пръв път стават достъпни и за цял ред други племена и народи в Предна Азия и влизат в основата на по-нататъшното самостоятелно културно развитие на Мала Азия, Сирия и Южен Кавказ на запад и северозапад, на Елам и Персия на изток. Заслужава да се отбележи още и това, колко благотворно се е отразила властта на Шумер и Акад върху по-нататъшното културно развитие на шумерските градове. Съвременник на приемниците на Саргоновата династия — царете на Урук — бил прочутият патеси на Лагаш Гудеа (около 2600 г.), при когото лагашката култура, както свидетелстват споменатите френски разкопки, достигнала до апогея на своето развитие.

Царството на Саргон просъществувало около два века (приблизително до 2625 г.). Малко по малко центробежните сили в него взели връх над центростремителните и държавата почнала да се разлага и да отслабва. Същинска катастрофа настъпила за него тогава, когато дивите планински племена от Кутий, може би сродни на хетите, които създали, както ще видим, обширна държава в Мала Азия, почнали част по част да завладяват страната.

Царуването на кутийската династия траяло близо един век. Цивилизованите обитатели на Шумер и Акад — шумери и семити — постепенно признали необходимостта от обединение. И техните обединени сили начело с Утухенгал, цар на Урук, разбили и изгонили кутийските завоеватели. Освобождението било последвано от национално и културно възраждане. Шумерите пак се явили на историческата сцена. Подир 2465 г. пр.Хр. царете Ур-Наму и Шулги обединили трайно целия Шумер и Акад под властта на Ур и дори възсъздали почти изцяло империята на Саргон и Нарамсин: Северна Месопотамия, включително Асирия и дори Кападокия, Елам и планинските области на изток от средното течение на Тигър представлявали все провинции на тая империя. Царуването на Шулги се отличава също така с бележит напредък в изкуството, религията и културата на шумерите. С неговото име се свързва първият опит да се кодифицира гражданското и углавно право; също така той за първи път дал организирана форма на царския култ, или поклонението на царя-бог приживе и след смъртта на последния. Мощната династия на Ур траяла повече от един век, когато била съборена от въстаналите еламити и на нейно място се явили семитските династии на Ларса, Исин, а след 2129 г. пр.Хр. и тая на Вавилон.

Ръководната роля в страната вече изцяло минава в ръцете на семитски елементи и шумерите като нация постепенно изчезват от историческия хоризонт. Името на най-бележития вавилонски цар Хамурапи е тясно свързано с първия в историята на човечеството опит да се издаде сборник от углавните и гражданските закони, който да определя отношенията между живеещите в една държава хора. Това е най-старият сборник в историята на човечеството и той е запазен почти изпяло. Друго също тъй важно и ново дело на Хамурапи е това, че той успял, макар и временно, да създаде едно централистично държавно управление, начело на което стоял вавилонският цар, като унищожил наред с това почти напълно всяка самостоятелност на градовете, влизащи в състава на царството.

Обединението на страната под властта на Вавилон траяло малко време. Още при приемника на Хамурапи почнали и вътрешни смутове, и нападения на съседите, които смутове продължили почти непрекъснато чак до падането на династията Хамурапи. От Вавилон се отделили южните крайморски области. Постоянните нападения от север, изток и запад подкопали благосъстоянието на страната. Особено опасни станали за Вавилон северните му съседи. В началото на второто хилядолетие народът хети, когото по-късно ще видим като господар на цяла Мала Азия, временно завладял Вавилония. В същото време и източните съседи па Вавилон — племената касити, предприемат цял ред нападения. Най-после, около 1746 г. каситите успяват здраво да се закрепят във Вавилония. Каситската династия, с център във Вавилония, управлява страната оттук нататък непрекъснато цели 576 години, но била вече по-слаба и се видяла принудена да се върне към феодалния строй (самостоятелни градове и едри земевладелци под върховното управление на вавилонския цар).

Политическото развитие на Египет през най-стария период от историческия му живот, общо взето, е много сходно с това на Вавилония. И тук също тъй имаме рязко разделение на страната на две части: северна, съответстваща на месопотамския Акад, и южна, съответстваща на Шумер. И двете части, както изглежда, били населени от племена с различен произход. Южните племена етнически били във връзка, вероятно, с нубийците по горното течение на Нил, а северните — с първоначалното население на северното африканско крайбрежие. Възможно е обаче — и това се вижда от проучването на много предисторически гробове в южен и среден Египет — населението на Египет да е било все от една кръв и наблюдаваните различия да се дължат на появата на външни завоеватели както от север, така и от юг.

Историческият период на Египет, когато имената на царете още приживе са били засвидетелствани от съвременните им паметници, започва в V-то хилядолетие пр.Хр. Той датира вероятно от въвеждането на правилен календар в 4241 г. или 4238 г. пр.Хр. и от времето, когато било усъвършенствано писмото. По-късно (първият списък на царете, който е достигнал до нас, принадлежи на времето на третата династия) били правени опити да се разработят в едно цяло всички съществуващи данни и да се приготвят непрекъснати списъци на всички царе, наречени фараони, които управлявали Египет, преди да бъде съединен в едно царство, когато двете части на страната съдържали цяла редица царства, управлявани от царе. Тия списъци станали основа на египетската история и хронология. Те били продължени и допълнени от по-късните царе. Списъците били издадени наново във времето на XIX династия, когато царете на тая династия открили гробовете на първите фараони в Абидос и използвали новите данни, за да допълнят и поправят списъците, които те вече притежавали. Че те си служели с точни и правилни методи, е доказано от модерните изследвачи, които неотдавна успяха да открият някои от гробовете при Абидос, в които са били погребвани най-старите царе на Египет.

Нашите знания за най-старата история на Египет са, не ще съмнение, несъвършени и неточни. Но основните факти са установени с безспорна сигурност.

Първите решителни крачки по пътя на държавното и културно строителство и в Египет били направени на юг. Тук възникнали най-напред градове, тук се създали първите държави, оформени около тия градове (по-сетнешните номи), тук пак най-напред се проявява стремежът към обединение на тия градове в една държава под ръководството на царете на някой от градовете. Във втората половина на V-то хилядолетие пр.Хр., в тъй наречения преддинастически период, ръководна роля в Южен Египет играе династията, която владеела „града на ястребите“ — Хиераконпол (в гръцки превод), в който господарували царе потомци на бога-ястреб Хор. Неговият култ е бил съсредоточен в град Едфу. Обединителните и завоевателните тенденции на тия царе ги довели до стълкновение със северната част от долината на Египет, с „долното“ царство, чиито главни центрове, може би временно, били градовете Буто и Санс, покровителствани от богинята-змия, но също така и със северните и южни съседи на Египет, които изиграли там същата роля, като тая на Лугалзагеси и Саргон във Вавилония. По-късни предания споменават царя-обединител с името Менес. Но макар това име да не е засвидетелствано в паметниците на най-стария Египет, в делата на тоя цар, както ги разказва нашето предание, се отразили, вероятно, основните събития от епохата на обединението на Египет, от създаването на едно единно царство от горния и долния Египет. Царете-обединители (фараоните) живеели, вероятно, не вече в Хиераконпол, а по-нататък на север — в Тинис. Близко до този град били и гробниците (некрополи) на царете, разкопани от една американска археологическа експедиция. Друг некропол, съседен на Тинис, около Абду (Абидос), намиращ се под защитата на бога-чакал Анубис, постепенно станал град главно на мъртвите, в който всички египетски фараони искали да имат свой гроб и свой надгробен храм дори и ако в действителност ги погребат на друго място. Борбата за обединение траяла, вероятно, през цялото време, през което управлявали царете от първата династия. Важно събитие през този период е това, че един от царете от първата династия, Мерпеба, основал прочутия по-късно град Мемфис и го издигнал като политически център на долния Египет. Главният му бог бил Пта, бог „откривател“; в съседство — в Хелиопол (по-сетнешно гръцко име) се намирало и най-старото светилище на великия бог на слънцето Ра.

Епохата на втората династия, както изглежда, е време, през което Северът е господарувал над Юга. Центърът на царството може би тъкмо през това време бил пренесен в Мемфис. Новият успех на Юга е свързан с началото на една нова династия от енергични войнствени царе, тъй наречената трета династия, която затвърдила политическите успехи на първата. Макар и победата на Юга да била пълна, при все това още при първия цар от третата династия център на обединеното царство си останал Мемфис, който от сега нататък играе в историята на Египет същата роля, която е играл Вавилон в историята на Месопотамия. Към същото това време на борби за обединение ще трябва, вероятно, да се отнесат и първите извънегипетски експедиции на фараоните, предимно на Синайския полуостров, а може би и по-нататък по бреговете на Палестина, на Финикия и на Сирия, с цел да си осигурят достатъчно количество метали и дървен строителен материал. Най-новите разкопки на френски археолози във Финикия говорят, че още царете от първата династия здраво се закрепили във Финикия и строяли дори храмове в чест на боговете си.

Като период на най-голям разцвет на най-стария Египет съвпадащ горе-долу с времената на Саргон и Нарамсин, трябва да се счита времето, през което са управлявали царете от IV, V и VI династия (около 3100 до 2700 г. пр.Хр.), времето на тъй наречените строители на пирамиди. За тая бележита епоха в египетската история и досега още свидетелстват величествените царски гробници, съсредоточени около Мемфис, т.е. грандиозните им пирамиди, свързани с все по-усложнени в своя строеж погребални храмове. Запазените по стените на тия храмове и по заобикалящите всяка пирамида гробници на най-близките царски роднини надписи, често твърде дълги, ни говорят ясно, какви са били титлите на царете и на техните велможи и какви са били религиозните вярвания и представи на оная далечна епоха. Пирамидите, особено най-колосалните от тях, са действали много внушително и произвеждали силно впечатление още на съвременниците и следващите поколения. Имената на техните строители, на великите фараони от IV династия Хуфу (по гръцки Хеопс), Хафра (Хефрен) и Менкаура (Микерин), останали завинаги свързани с гробниците им. Сега ние познаваме дори и чертите на лицето на някои от царете от тая династия, защото са увековечени в статуите им (напр. прочутата статуя на Хафра в Кайро и ред статуи на Менкаура в Бостън, САЩ). Разцветът на Египет при царете от IV династия продължил и при царете от V — също такива почитатели и жреци на великия бог на слънцето Ра, който постепенно се слял с мощния покровител на фараоните от първите четири династии — Хор. В чест на бога Ра фараоните от V династия почнали за пръв път да издигат храмове, в центъра на които поставяли стройни каменни колони във форма на конус — хубавите обелиски, които заедно с пирамидите стават, тъй да се каже, символи на Египет. Но вече след смъртта на първия цар от VI династия — Пепи I, чиито черти на лицето са увековечени в първата дошла до нас бронзова портретна статуя, обединеното царство на горния и долния Египет почва да се разлага и властта на фараоните все повече и повече става само номинална.

Великото време, през което просъществувал обединеният Египет (от I до VI династия), съвпада с втората половина на IV хилядолетие и началото на III. Дейността на парете през този период за нас сега е повече дейност мирна, епохата им е време на строителство, на създаване на велики паметници и заздравяване на основите на административния и икономически живот на Египет. Наред с това, както личи по всичко, то е и време на мощно външно разширение, време, през което египетските граници се разпростират на юг в Нубия, а на изток към Синай и към крайбрежието на Палестина, Финикия и Сирия. Още при царете от първите династии Египет, без съмнение, престава вече да е една само континентална държава; още тогава е поставил основите и на своята морска сила.

За разложението на обединеното царство станали причина сепартистичните стремежи на управителите на отделните части на Египет — номите, някога си, по-рано, независими държави, които все още още не могли да забравят самостоятелното си минало. Царските управители на номите (номарсите), управляващи от името на царя, постепенно, осланяйки се на населението и на натрупаните си богатства, почнали да затвърждават властта си, да набират своя войска и да настояват властта им да се счита само като номинално васална от царете — носителите на централната власт. Успехите им в борбата с централната власт довели до разпокъсването на Египет на ред почти самостойни малки царства и до онези условия за живот, които ние, в сравнение с живота на Европа през Средните векове, наричаме феодални. Тая феодална епоха в живота на Египет, която съвпада с времето на слабите VII до XI династия, е време смутно и пълно с мъки в египетската история, време на постоянни вътрешни войни и на дълбок упадък на културното творчество. Това положение е оплакано с патетическо красноречие и дълбок песимизъм от Ипувер в неговите „Напомнялия“; от пророка Неферти в оная мрачна картина на бъдещето, която той разкрива пред фараона Снофру, който е предшественик на Хуфу; а също така в прочутия „Диалог между уморения от живота човек и неговата душа“. Първите двама от тия писатели предвиждат светло бъдеше и появата на Месия, но третият не намира никаква утеха освен в смъртта.

Центростремителните тенденпии, обаче, и през това време не замират. Отделни фараони правят опити, повечето безуспешни, пак да обединят царството, но опитите довеждат до нови и нови войни, до нови и нови вътрешни сътресения. Централната власт пак почва да се мести: от Мемфис се премества в Хераклеопол (гръцко име), а по-късно се съсредоточава в ръцете на местните управители на Южен Египет, чийто главен град е Тива, който от сега за цели векове вече става религиозен и политически център на Египет.

Тиванската династия сполучва към края на III–то хилядолетие отново повече или по-малко да обедини феодалния Египет под своя скиптър и да възроди културния и политически живот на Египет. Царете от тая династия (XI и XII по ред) с постоянно повтарящите се имена Аменемхет и Сенусерт (в гръцката транскрипция Сезострис), особено Сенусерт III (2099–2061) и Аменемхет III (2061–2013) били талантливи и предприемчиви управници. Те успели да принудят васалите си, управителите на отделните номи (номарсите), да им се подчинят и да обединят усилията им в цял ред важни начинания, както вътре в Египет, така и извън него. Велико и важно тяхно дело вътре в Египет било това, че те чрез широко замислени и системно изпълнени напоителни и осушителни подобрения създали една нова плодородна и богата провинция на бреговете на Меридското езеро, сегашното Фаюм, от чийто главен град те направили втора своя столица, а главния бог на града — бога-крокодил те въздигнали до степен съуправител на тиванския бог Амон, който се слял с хелиополския Ра. Във външната си политика развили и осъществили идеи, завещани им от предшествениците още от IV и V династия. При тях Египет все повече изоставя предишната си изолираност. Сега вече се завързват оживени търговски връзки с бреговете на Африка, с Южна Палестина, със Сирия и с богатите острови Кипър и Крит. Египетски търговски флоти стават постоянни гости на пристанищата на Червено море и на част от средиземноморските брегове. Фараоните от XI и XII династия свързват търговските си предприятия с редица военни експедиции в Нубия, в Палестина, а, може би, и във Финикия, Сирия, Кипър и Крит. Името на Сенусерт се покрива със същата слава, с каквато и името на Саргон. То става синоним на цар-завоевател.

Но въпреки всичко това и тиванските фараони не успели да надделеят центробежните сили: тяхната държава малко по малко, главно в епохата на XIII и XIV династия, почнала пак да отслабва и да се разлага. Както в Месопотамия, тъй и тук, този процес довежда до катастрофа. Разните номадски племена от Южна Палестина и от Арабия, които научили много нещо през време на оживените търговски връзки на Египет с Азия от него, към края на III–то и началото на II–то хилядолетие от отбрана минават в настъпление и в края на краищата, както каситите във Вавилония, проникнали в Египет и затвърдили властта си там за дълги векове (около 1800 г.). Нашето предание нарича тия номади с името хиксоси.