М. Ростовцев
История на Стария свят — Изтокът и Гърция (17)

XVI. ГРЪЦКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ В VII И VI В. ПР.ХР.

VII и VI в. пр.Хр. са велика творческа епоха в историята на световната цивилизация. Тъкмо през това време започнали да се набелязват ония форми на мисълта, на политическото устройство и на художественото творчество, които са характерни и за европейската цивилизация въобще и които я отличават в много основни нейни черти от източните цивилизации. Главните особености на гръцкото културно творчество както през тази, тъй и през следващите епохи, са индивидуалният му, личният му характер и неговата смелост, неговият, тъй да се каже, безгранично смел полет, който не се спира пред нищо, а също така неговата пълна независимост от религията, макар последната да е водила свое отделно съществувание редом с това културно творчество.

Но паралелно с индивидуалистичната тенденция се наблюдава и друга, която с нищо не пречи на първата: в целия гръцки живот се чувства засилващото се у всички елини съзнание, че те са чеда на едно цяло, на дадена нация, основни признаци на която постепенно стават не само общата религия и общият език, но и общата навсякъде, къде повече, къде по-малко, еднаква цивилизация. Мощен фактор за развитието на това национално съзнание е колонизацията и развиващата се паралелно с нея търговия. Връзката на колониите с гръцкия свят никога не се е прекъсвала; колонията винаги се е чувствала родна дъщеря на метрополията и си оставала почти пълно нейно подобие във всяко отношение. От друга страна, тъкмо в колониите най-силно е изпъквала и се е чувствала дълбоката пропаст между мирогледа на елина и мирогледа на новите му съседи.

Нека се спрем най-напред върху втората национална тенденция. Още в зората на гръцкия живот тя се проявила преди всичко в религията на народа. Най-старите гръцки религиозни вярвания били същите, каквито и у другите народи, същите, каквито и на Изтока. Основните вярвания са: анимизмът, т.е. вярата в съществуването на една неумираща и несъвпадаща с материята част в одушевените същества, откъдето произлиза и вярата в задгробния живот; фетишизмът, т.е. вярата в тайнствената сила, която живее в някои неодушевени предмети, като дървета, камъни и т.н.; тотемизмът, т.е. вярата в божествената същност на някои животни; политеизмът, т.е. вярата в безкрайния брой на боговете, в божествеността на природните явления: на слънцето, на месеца, на гръмотевиците и светкавиците, в божествеността на реките, на изворите, на горите и т.н. Национална религия нямало и не е могло да има, защото още нямало и нация. Всяко племе, всеки род, всяко братство (фратрия), всяко семейство си имали свои богове и свои култове.

Гърците за пръв път се почувствали като нация през време на първото си стихийно разпространение по островите на Егейско море и в Мала Азия, т.е. тогава, когато възникнали т.н. Омирови поеми. Посредством тия поеми и посредством великата им синтеза в Илиада и Одисея, синтеза, която засяга и религията и която за пръв път се опитва да определи общото в религиозните възгледи на всички трънки племена, гърците ясно видели националното си единство, националните особености на своя живот и на своята религия. Омировите поеми представили ясно пред очите на гърците образите на главните им богове, придали на всеки един от тях негова особена индивидуална форма, накарали търпите да вярват в близостта им до хората и характеризирали тези богове с такива черти, каквито всеки грък е могъл да намери и в своя собствен живот.

Омир обединил боговете в едно голямо семейство, начело на което стоял великият повелител, „гръмовержецът“ Зевс, управляваш това семейство тъй, както царете от гръцко-егейския свят са управлявали своя дом. Но заедно с това Омировите поеми въздигнали боговете, особено Зевс, до недосегаема за хората висота, като ги изкачили на планинските върхове на Олимп и ги озарили с велика духовна красота. Омировите поеми станали гръцка Библия, от която гърците черпели представите си за боговете; Омировите поеми създали и закръглили и то за вечни времена ония образи на боговете, които са тъй добре познати и нам. Върховният Зевс е ръководител на живота както на боговете, тъй и на смъртните; негова божествена съпруга е величествената Хера; повелител на морските стихии е Посейдон; страшният бог на войната е Арес; вестител на боговете Хермес; наред с тях стои омайващата с божествената си красота, вечно младата, родената от морска пяна Афродита; там е куцият ковач Хефет; там е и лъчезарният Аполон. Всички те, изрисувани в образи с неизразима поетична красота, запазили завинаги тези свои образи.

Обаче, измежду всички тези богове особено силно изпъква един от тях, който станал особено близък и мил на всички гърци и с когото гърците свързали новите си идеи за божеството въобще и за ролята му в човешкия живот. Този бог бил Аполон. Първоначално той е главно бог на светлината, но в същото време е бог и на земеделието и на скотовъдството, ето защо постепенно той получава и нови форми. Също както и Херакъл (Херкулес), борецът за хората срещу тъмните природни сили, така и той е защитник и спасител на човечеството. Със стрелите си той побеждава страшния змей Питон, олицетворението па тъмните и грозни сили в ада, и за този му подвиг признателното човечество му издига светъл храм в Делфи, където цялата околна природа тъй убедително и красноречиво говори за всепобедната сила на светлината над мрака. Заедно с Херакъл той е строител на градове и техен покровител, покровител е също и на цялата гръцка цивилизация, особено на музиката. Първата си победна песен (пеан) той пее над трупа на сразения от него Питон. Чрез оракулите си той ръководи хората по пътя на истината и на справедливостта, дава им съвети и насоки в частните и в обществените им дела.

Още по-важно е, че заедно с неговия образ в религията за пръв път прониква и нравственият елемент. Сам Аполон за убийството на Питон бил подложен на унизителна епитимия — да пасе стадата на Адмет. От делфийското си светилище той протяга ръка за помощ и на други, опетнени като него с убийство; чрез искрено разкаяние и очистване смъртните се примиряват със съвестта си и с обществото; бог им опрощава греховете; няма прошка само за оня, който е убил родната си майка. Влиянието на Аполоновата религия върху Гърция било много силно. Сега вече не само Зевс има свои обшогръцки светилища в Олимпия; също такива пак общогръцки светилища има и в чест на Аполон: едно в Делфи, около което се обединил един от най-старите съюзи на гръцки общини, а друго на о-в Делос, където храмът му станал център на религиозния живот на всички йонийци. В Мала Азия ролята на делфийско светилище играел прочутият по целия гръцки свят храм на Аполон в Дидима около Милет. Един от най-великите гръцки поети — Пиндар станал възвестител на откровенията на Аполоновата религия и в поезията си прославил светлия бог.

Също такъв обшогръцки характер добило и светилището в Елевзин, само че то е вече светилище на прагръцката богиня — Великата майка Деметра, чийто култ гърците въздигнали на голяма поетическа, символическа и нравствена висота. Аполон бил бог на цяла Гърция, почитали го във всяко семейство като Аполон „на прадедите“и във всеки град. А пък Великата майка Деметра обединила около себе си само една известна група вярващи хора. В тайнствата си (мистерии) тя приемала само избраници, само чисти в религиозно и в нравствено отношение хора, но без разлика на пол и съсловие, дори и робите. Единственото условие било човек да е от гръцката нация. На посветените (мистите) Деметра обещавала пълно прераждане или по-добре — ново рождение приживе и щастлив живот зад гроба. В тържествения обред при посвещаването в мистериите й очистеният от земната греховност мист се приближавал до бога и се съединявал с него.

Един трети култ, който постепенно станал един от най-разпространените между гърците, бил Дионисовият култ, пренесен в Гърция в VII в. пр.Хр, вероятно от Тракия и бързо разпространил се в Гърция, Мала Азия и Италия. Дионис според вярванията на траките и гърците е бог страдалец — олицетворение па умиращата през зимата и отново възкръсващата през пролетта растителност. На младини той бил разкъсан на части от титаните — тъмните земни сили, но той се възродил пак тъй млад и пак тъй хубав, и то сам от себе си. Вярващите, особено жените, устройвали в негова чест нощни празненства при светлината на факли и по планински върхове. В див танц под звуците на кимвали и тимпани те разкъсвали на части определеното за жертва животно, а чрез кръвта и с вино се приобщавали към своя бог и към вечния му живот. Една група религиозни реформатори, които признавали за свой родоначалник тракийския певец Орфей и поради това наричани орфици, очистила и одухотворила този примитивно груб екстатичен култ. Орфиците в свещените си писания учели, че човешката душа, затворена в тялото като за наказание за греховете, може да се очисти. Затова трябва да се води един строго нравствен, дори аскетичен живот, да се приобщи човек към великото тайнство на страдащия бог Дионис и да се посвети в неговите мистерии. На посветените след смъртта им се обещавал щастлив живот. Това учение, което, както виждаме, било тъй близко до елевзинските мистерии, постепенно се сляло с тях. Към Деметра и към нейната дъщеря Кора бил присъединен и Дионис-Бакх и тази именно троица става вече център на елевзинските мистични обреди. Много мисионери разнесли извън пределите на Гърция Дионисовия орфически култ. Пак те основали навсякъде общини от негови поклонници. По-прочутите от общините просъществували доста дълго време особено в гръцките градове на Южна Италия. Последователи на този култ били и мнозина религиозно настроени мислители, между които на първо място е Питагор — един от основателите на научната математика и астрономия, глава на орфическата община, която по едно време управлявала богатия град Крогон в южна Италия.

Общогръцките светилища, в по-голямата си част същевременно и оракули на боговете, били нещо като символ на националното единство на Елада. Ние вече споменахме за Зевсовото светилище в Олимпия и за Аполоновите светилища в Делфи, на о-в Делос и около Милет. Същият характер имало и Посейдоновото светилище около Коринт и светилището на Зевс в Додона (в Епир). Общогръцко значение имало и светилището на бога целител Асклепий, където се стичали болни и страдащи от цяла Гърция и където възникнали училища за лекари-практици, ученипи на бога лекар. Най-прочути били Асклепиевите храмове в Епидавър (в Пелопонес) и на о-в Кос.

При някои от светилищата в чест на съответния бог периодически се устройвали обшогръцки атлетически състезания. Борбата и разните видове състезания, танците и пеенето са първични култови форми не само в Гърция. При такива състезания (агони) гръцката младеж пеела в чест на бога химни-славословия; в ритмични хорови танци под акомпанимент от музика и пеене възпроизвеждали сцени и събития от живота на боговете; надпреварвали се в тичане, скачане, хвърляне на диск и копия и в борба; надбягвали се с колесници, в които впрягали най-добрите коне.

В игрите и в самия характер на общогръцките светилища ясно изпъкват двете характерни особености на гръцкия гений и на гръцкия живот. Прославата на съответен бог получавала обшогръцки характер. През време на игрите хиляди гърци от същинска Гърция и от колониите се събирали в Олимпия или в Коринт, срещали се там, беседвали, обсъждали въпроси било от своя местен, било от общогръцкия живот и се чувствали обединени чрез общите обреди и жертвоприношения. Но наред с това почти всяка една община било от Гърция, било от колониите се гордеела със своята „съкровищница“ някъде около храма — със своя великолепен храмообразен павилион, върху който в живопис и скулптура се редували разказите за великите й дела; всяка община изпращала своите шампиони в изкуството и в спорта и се считала горда, ако се сдобие с честта да постави на площада пред храма статуята на своя гражданин-победител в някое състезание. Наред с тези изрази на градския индивидуализъм самите пък участници в състезанията били представители на личния индивидуализъм. Гръцките младежи, които участвали в състезанията, се стремели да станат по-добри, стремели се да се издигнат, да покажат на цяла Гърция личното си превъзходство. С упорит труд се мъчели да се усъвършенстват в духовно и във физическо отношение и се стараели да спечелят първенство в състезание с други също такива като тях съперници, вложили много труд и енергия като тях да усъвършенстват и духа си, и тялото си. Най-високата награда за тях било това, че цяла Гърция, в лицето на избраните й представители — съдиите в състезанието, ги признавала за национални, обществени герои, украсявала главите им с венци, изплетени от клончета на свещеното дърво, и разрешавала да им се поставят статуи наред със статуите на боговете.

Но колкото и силно да е било развито у всеки грък чувството, че той принадлежи на гръцката нация, все пак преди всичко и най-напред гъркът се чувствал гражданин на своята община и само пред нея е принасял в жертва индивидуалността си. Интересите на своята община той поставял над всичко друго. Заради тях само често не е виждал и не е чувствал по-големите интереси на Гърция като едно цяло. С други думи, в целия живот на Гърция центробежните сили били по-силни и по-дейни в сравнение с центростремителните; съперничеството и сепаратизмът, израз на които са войните между отделни градове, били по-силни, отколкото стремежът към съглашения и групировки, израз на който са съюзите, договорите и арбитражите между отделни градове — първите основи на европейското международно право. Всеки атински гражданин е чувствал много по-близко до сърцето си храма на своята родна богиня Атина, издигащ се гордо на Акропола — символа на единството на атинските граждани и на атинската държава, отколкото храма на Посейдон в Калаурейа — центъра на религиозния съюз на няколко родствени на Атина общини, или отколкото светилището на Аполон на Делос — центъра на религиозния живот на всички говорещи на йонийски диалект. И при все това и Атика, обединена около Атина, и Беотия, сплотена около Тива, и Арголида, събранаоколо Аргос, и Спарта, ръководителка на няколко дорийскиобщини и племена — всички те поотделно се стремели дастанат центрове на още по-широки обединения. Всяка еднаот държавите обаче си представяла обединението като победа в междуградските състезания, като господство, а не като равноправен съюз.

Особено ярко се проявявал индивидуалният характер нагръцкото творчество в областта на мисълта и на изкуството, в които области градският патриотизъм не спъвал разцветана личността, а в много случаи дори му съдействал. Общините се гордеели с великите си мислители и художници същотъй, както и с победителите си на общогръцките състезания. Всяка една община се стремяла да заеме първо място в междугръцкото културно надпреварване, както се стремяла да бъде първа и в областта на политическото състезание. Тъкмо в Гърция културните придобивки за пръв път вече престават даса безлични, каквито били на Изток, а завинаги тясно се свързват с личностите на техните творци. Не напразно гръцкатафантазия при всяка от най-ранните придобивки на доисторическото си минало е имала готово име и за откривателя, често дори и не грък. Гърците знаели кой е научил хората да сислужат с огъня (Прометей), кой е бил бащата на скулптурата(Дедал), кой пръв е почнал да си служи с грънчарско колело, кой пръв е изковал медно и желязно оръжие и т.н., и т.н. Естествено, не забравили имената на ония, които били творцина културата им, на онази култура, която ги отличавала отвсички неговорещи гръцкия език, т.е. от всички „варвари“. Гърция се гордеела с тях и имало за какво да се гордее, защото те изградили не само основите на цялата тогавашна гръцка култура, но и основите на цялата паша съвременна също такава индивидуална култура.

В много отношения и в областта на науката, и в областта на техниката, и в областта на изкуството гърците били ученици на Изтока. Те никога не забравяли това. Първите си крачки в областта на културното творчество те направили в Мала Азия, където били в постоянни отношения с Изтока. Но ползвайки се свободно от съкровищницата на източната цивилизация, гърците пресъздавали всичко, което получавали, и му придавали нов характер. За тях в областта на творчеството нямало традиции и ненарушими правила. На всяка задача те гледали като на обект за изследване. Всяко решение на дадена задача за всеки следващ изследвач е само отправна точка за по-нататъшно търсене. Природата, светът и човекът изведнъж станали за тях тъкмо такъв обект за размишление и за изследвания. Те не се задоволявали само да установят и да отбележат онова, което виждат, или да се успокоят с някое негово митологическо обяснение, не: те чувствали, че във всичко има известна закономерност и се стараели тъкмо нея да си обяснят. Ето затова първият им въпрос винаги бивал не въпросът „как“, а въпросът „защо“. Когато далечни пътувания ги запознали с нови страни и чужди морета, те не само увековечавали новите си познания графически — на карти, но отишли и по-нататък: те си задали въпроса какво нещо е целият свят, каква е формата му, какво е отношението му към другите светове, към слънцето, месеца, звездите. И веднъж поставен въпросът, намерили и решението му — не митологическо, а научно за времето си, макар и сега да гледаме на него като на детско и наивно. Тъй те станали създатели на научната география, на космографията и на астрономията. Питагор в Италия още към края на VI в. знаел, че Земята и светилата имат кръгла форма.

Йонийските изследвачи и мислители-философи, както сами се наричали, изучавайки света, се стараели да отделят в световния строеж главното и основното. Въпросът за единната основа на всичко съществуващо за пръв път бил поставен от Талес и доразвит от Анаксимандър и Анаксимен (и тримата били милетци). Талес считал водата за основен първичен елемент в света, а Анаксимен — въздуха. Анаксимандър, първият, който издал научното си изследване във вид на книга, създателят на научната проза, изтъкнал на пръв план теорията за „безкрайността“ на света или, по-точно, на световете и за безкрайната им смяна. Пак той пръв съставил карта на познатия му тогава свят. Още по-дълбок е мирогледът на Ксенофан, който се преселил в Южна Италия, в град Елея, и основал там своя елейска школа. Основното му гледище е единството на света. Ръководната сила в света според него е единният бог: „той дял е око, мисъл и ухо; той ръководи всичко без труд, само със силата на своя разум“. Многобожието и митовете за боговете — всичко това са измислици на човешката фантазия. Бог може да бъде осъзнат и възприет чрез разума, а разумът води към познание на нещата. Бог е и морална сила, и хората трябва да се молят на бота, та да постигнат идеала на справедливостта. Не е тук мястото подробно да говорим за началата на европейската наука, начала, чиито основи са в йонийска Гърция; ще напомним само, че именно в Гърция човечеството за пръв път погледнало на природата и на света като на задача, която може да се реши само с разума.

Същият индивидуалистичен дух царува и в областта на изкуството. Нека приемем, че Омировите поеми са били плод на колективно творчество; за гърка обаче те били произведение на слепия певец от дълбоката древност, чиято родина никой не знаел, но който като личност бил близък и скъп на всеки един грък. След Омир следва цяла редица други велики творци в областта на поезията и прозата. Всички те са силни и ярки индивидуалности с много рязко проявен личен характер на творчеството си, дотолкова определен, че всеки от тях в творбите си, кой повече, кой по-малко, ни е разказал и собствената си биография. В стиховете си те всички влагат цялата си душа. Първата велика жена поет — Сафо с ненадмината яснота ни рисува преживяванията си, като взима за фон живота на лесбоските девически клубове-школи, пее за любовта си към отделните членове от своето общество, рисува ни ревността си към бъдещите им мъже и чувствата си към тях, когато ги изпраща към новия им семеен живот.

Целият живот на Гърция е отразен в поемите на съвременниците на Сафо — постите мъже. Тоя живот е пълен с движение, разнообразен е и пълен с приключения. Ранните гръцки поети са истински деца на времето си. Те търгуват, пътуват, воюват, взимат живо участие в революциите, бягат от полесражението или пък предвождат с песните си своите съратници и ги водят към победа, пируват, любят, ревнуват и бичуват нравите и поведението на съгражданите си. Алкей от Лезбос е търговец, войник и държавник. Архилох от Парос е беден любител на приключения, суров войник, обиден и даваш воля на негодуванието си любовник. Тиртей е горд спартанец, който пее военните си маршови песни пред стройните редове на спартанските хоплити. Анакреон от Теос, придворен поет на тираните, е певец на любовта и виното. После иде Солон — великият реформатор на Атина; Теогнид от Мегара, обиден и издишащ отрова аристократ; Тернандър от Лезбос, Симонид от Кеос, сицилиецът Стезихор — вдъхновени творци на хорови песни в чест на божеството. А Пиндар от Беотия е най-великият гръцки лирик, лебед с мощни бели крила, както са го наричали по-късните гръцки и римски поети, вдъхновеният Аполонов пророк, певец на славата на победителите във великите общогръцки състезания. Всички тези изброени от нас певци пеят свои лични песни; всеки един от тях влага своята индивидуалност в творчеството си; всеки си има свой личен стил, свои лични размери, свои мисли. В поетична форма излагали идеите си и повечето от споменатите по-горе първи гръцки мислители-философи.

Наред с поезията се заражда и прозата. Ние вече говорихме за Анаксимандър. Пътувалите по далечни страни донасяли със себе си в отечеството много нови впечатления, запознавали се с чужди земи, с техния климат, с тяхната флора и фауна, с тяхната религия, с нравите, обичаите и историята им. Пълни с такива нови впечатления, те разказвали всичко това на съгражданите си по пазарите и обществените площади, в храмовете и в работилниците; от тия им беседи възникнали първите географски, етнографски и исторически разкази, logoi, записани от самите автори — писатели на логоси, логографи. Отначало тия разкази имали поетична форма, например разказът на Аристей за пътуването му в страната на чудесата — в Централна Азия през черноморските колонии и през страната на скитите; в тях митът е още тясно свързан с действителността. Но ето вече в произведенията на Хекатей Милетски стихът е заменен с проза и разказът се превръща в полунаучен трактат, в който историята по един своеобразен начин се смесва с география и етнография. По същия път ще тръгне и първият гръцки историк Херодот, бащата на съвременната история, у когото наука и литература са все още неразделни елементи.

Втори извор за прозаическата литература е политическият живот. Споровете и разискванията на площадите и в съветите на старейшините, опитите да се запишат и точно да се изразят основите на правото и на конституцията в сборници на законите, решенията на съда и на Народното събрание — всичко това най-после става материал за писмени прозаически произведения, увековечени на камък, дърво или бронз. От тях ше се развие по-късно прозаическата юридическа и политическа литература, литературата на съдебните и на политическите речи и по-суровата и строга литература на официалните актове.

Хоровата песен и танцът още отдавна били израз на религиозно чувство. Те били различни по различните празненства и в различните култове. В култа на Дионис те получили оригинална форма, която особено богато се развила в Атика. По време на гроздобер хор от кукери във фантастични костюми на птици, жаби и т.н., под ръководството на предводител, който представял хора на публиката, пеел с различно съдържание и отминавал, като пускал напреде си флейтистите и по такъв начин се получавала весела и буйна процесия (комос). Такова представление се наричало комедия. А през време на пролетния празник пак в чест на Дионис, празник, въведен от Пизисттрат, бога прославяли кукери, маскирани като козли и сатири (фантастични същества — полузверове, духове на полетата и горите, постоянни Дионисови спътници), редувайки се с „отговаряча“ (по гръцки — хипокрит, актьор), който давал на хора реплики в стихове. По името на козите маски това действие (драма) се наричало трагедия (трагос на гръцки значи „козел“). Новата форма за прослава на бога лесно се популяризирала и скоро станала част от Дионисовите празненства. От това тъй скромно начало Есхил, за когото по-подробно ще говорим по-долу, създал гръцката драма — една от най-великите творби на атическия гений.

Но религиозното чувство могло да бъде изразено не само с поезия, музика и танц; гърците искали да виждат и чувстват чрез осезанието си своите богове, искали да им създадат достойни за тяхното величие жилища. Зевс, Аполон, Деметра, Афродита, Дионис и Посеидон станали близки на гърците, когато живописци и скулптори след продължителни търсения започнали да намират вече подходящи художествени форми за божествените жители на Олимп. Сега вече имаме възможност да проследим тия търсения в областта на скулптурата благодарение на сравнително многобройните запазени големи и малки статуи, служещи за украса на храмовете и светилищата, и то отчасти култови статуи — фигури на богове, които се почитали от вярващите, отчасти статуи и статуетки, поставени като оброк на някой бог от вярващите (вотивни статуи). Такива художествени произведения са намерени в твърде голям брой и го по всички части на гръцкия свят и се пазят в днешните наши музеи. Развоят на разните типове богове в живописта, с която са украсявали храмовете си, но от която нямаме нищо запазено, се отразил и върху орнаментите на гръцките вази, за които ше стане дума по-долу.

В живописта вероятно по-рано отколкото в скулптурата художниците започнали да изобразяват не отделни фигури на богове, а сцени от техния мит и също тъй, може би, и сцени от техния култ. Същото използвала и скулптурата, особено откакто станало обичай да се украсяват разните части на храма: фронтони, фризи, метопи (вж. по-долу) с релефни скулптури и с пълни фигури. Търсенията на скулпторите и на живописците не се ограничавали, разбира се, само с фигури на богове, но все пак трябва да установим, че главният им интерес бил съсредоточен в религиозното изкуство.

През VI в. гръцкото изкуство, главно йонийското, отбелязало големи успехи. В областта на орнамента били изработени тънките и изящни форми на растителния орнамент, които по-късно стават един от най-главните отличителни белези на гръцкото изкуство. С по-бавни крачки вървял развоят на изкуството да се изобразяват хора и животни, особено в скулптурата, в която пред художника се изправяли чисто технически пречки. Обаче и тия пречки постепенно били надвити. От дървения стълп или дъска, от които изрязвали формата на човешкото тяло, от каменния безличен и замръзнал в неподвижността си идол гърците в VI в. преминават към все по-реалистично изобразяване на човешкото тяло, към по-правилно и вярно предаване на анатомическото му устройство и на мускулатурата му, към по-индивидуализирани черти на лицето. Появява се и движение във фигурите: повдига се единият крак, повдигат се нагоре ръцете, тялото е обърнато малко на една страна, опитват се да предадат бързо движение или дори полет, особено при изобразяване на фантастични крилати фигури. Скулптурата, вървейки по стъпките на живописта, се старае и тя от своя страна да групира фигурите, като ги подчини на архитектурното им предназначение.

Оформят се постепенно и разните типове богове: величественият Зевс, стройният юноша Аполон, дивната красавица Афродита, стройната девица — страшната и войнствена Атина. Както скулптурата, тъй и живописта се стремят да въплътят в изкуството някоя идея и да създадат типични човешки същества. Тъкмо това умение — да се създадат типове — е една от най-характерните особености на гръцкото изкуство. В края на VI в. обаче в йонийското изкуство се забелязва началото на една, тъй да кажем, условна традиция, известна маниерност, известно преувеличаване при изработката на подробностите в ущърб на цялото. За това много добре свидетелстват намерените на Акропола статуи от доперсийската епоха. Тия свойства на йонийското архаично изкуство до известна степен могат да се видят и в скулптурата на същинска Гърция.

Храмовете — жилища на боговете, са достойни за техните обитатели. Скромният дом с първоначалните си четири стени, с пруст и с два стълба при входа постепенно се превръща във величествена зала, заобиколена с колони, поддържащи заедно със стените покрива му. Колоните с базите и с капителите си стават главната част на храма; те определят художествения му характер и се съчетават с поставените върху тях каменни греди (антаблеман), с издигнатия над земята подиум на храма, с неговите стени и с покрива, та всичко това образува и дава едно общо художествено цяло, в което няма място за произвол, в което всичко е пресметнато и измерено, в което и боите и скулптурата са подчинени па същия ритъм, на който са подчинени и основните линии на зданието, и в което при все това всичко е индивидуално. В цяла Гърция не ще намерите два храма, които да съвпадат във всичките си детайли. Главната част на храма — колоната, не замръзва в една форма. Наред с масивната дорийска колона, в която за капител служи формата на сплесната възглавница, в Мала Азия се появява по-изящната и по-сложна йонийска колона с богат капител, възпроизвеждащ мотив на двойна завивка (волута), със строен корпус, покрит с канелюри и с богата база. След нея идва още по-сложната и по-красива коринтска колона с капител, издигащ се високо с орнаменталния си горен край, украсен с акант (архитектурен орнамент с бодливи листа). Във всички по-големи центрове на гръцкия живот израстват величествени колонни храмове. Храмът на Артемида в Ефес, храмът на Зевс в Олимпия, на Посейдон в Коринт, на Аполон в Делфи, на Хера в Самос — всички те ясно говорят за особеностите па гръцкия гений в различните части на Гърция. И досега още в Сицилия и в Италия стоят изправени величествени произведения на гръцкия гений, поразявайки зрителя с размаха на архитектурния си порив и със строгостта на формите си.

Гръцкото изкуство обаче е процъфтявало не само в храмовете. Още от най-ранните времена на гръцката история то обхващало целия живот. Убедително доказателство за това е преди всичко гръцката керамика, а също тъй и обикновените грънчарски изделия за домакинството. Както у егейците, така и тук, вероятно под тяхно влияние, керамиката не се задоволява само с един цвят. И тук именно, както никъде другаде, личи разнообразието и творческата сила на гръцкия гений. Но заедно с това се очертават две струи. Едната идва от Изтока. Тя обича пъстрите редове на животни както от истинския свят, така и от света на източната фантазия, при които ярките бои не възпроизвеждат същинската природа, а й придават само едно ново, несвойствено за нея богатство от красоти. Типът на тази източна керамика е един, но колко разнообразни са местните му изменения! Сравнете само една ваза източен стил от Родос с една ваза от Коринт и ще се убедите, колко много местно и своеобразно има във всяка една от тях.

Наред с източната струя върви и друга една, европейска, бедна в избора на боите, суха с опростените си геометрични орнаменти. Но тя бързо се развива. Орнаментът се заменя с човешка фигура, отначало ъглеста и геометрична. Фигурите се обединяват в сцени. И от това скромно начало постепенно израства живописната украса на атическите вази с черни фигури на червен фон, в които човешката фигура играе главна роля, а фигурите на животни и растителните орнаменти играят само второстепенна — Атическите вази, чиито автори с гордост се подписват под произведенията си, бързо стават верен израз на всички нови художествени течения и идеи. При работата си над тези предмети за всекидневна домашна употреба художникът се чувства по-свободен, отколкото когато работи над храмове и светилища. В орнаментите на вазите се отразява целият богат и разнообразен живот на Гърция. Преди всичко нейната религия, но не само тя. В тях художествено са предадени и любовта, и угощенията, и веселите празници, и тържествата при сватби и погребения, в тях е обрисуван животът на мъжете на пазара и в работилницата, на жените — в определената за тях част от дома (гинекията), на децата с техните игри, на юношите и девойките — в палестрите и в гимназиите (здания за физически упражнения и спорт); за всичко това подробно ни разправят приказливите и наблюдателни художници, които се занимавали предимно с украса на атински вази. И го разправят с такова голямо майсторство на рисунъка и линията, с което мъчно биха могли да се сравнят дори величествените линии на гръцките храмове.

Такава била Гърция през VII–VI в. пр.Хр. В бурния си творчески порив тя леко и естествено, като че ли на шега, надвивала пречките, които й се изпречвали по пътя. Тя добре познавала придобивките на Изтока, ценяла ги е и ги използувала, но въпреки това тръгнала по свой собствен, особен път, създала свой особен, богат и своеобразен културен тип, за нас много по-ясен и по-близък, отколкото типа, който бе изработил и създал Изтокът.