М. Ростовцев
История на Стария свят — Изтокът и Гърция (20)

XIX. ПЕЛОПОНЕСКАТА ВОЙНА

Дългият живот на Атинската държава направил актуален въпроса кое е по-силно в Гърция: дали центростремителните сили, олицетворени в Атинската държава, или центробежните, т.е. стремежът на всяка отделна община към независим живот. Характерно е и това, че империализмът като основна политика се прокарвал именно от атинската демокрация, която наред с това се стараела да поддържа демократичните елементи във всички зависими от нея държави с предпоставката, че тъкмо тия демократични елементи, принадлежащи главно към търговската и към промишлената класа, ще подкрепят търговския и промишлен империализъм на Атина дори и в ущърб на политическата независимост на всяка отделна община. Колкото и егоистична да е била атинската политика, тя все пак осигурявала безопасността на моретата и давала до известна степен право на съюзниците да участват в нейната търговска и промишлена хегемония.

„Самоопределението“и „равновесието“ на силите — лозунгите на повечето от гръцките градове — били условия, за които държели повече аристократическите партии, партиите на едрите собственици на земя и на дребните земевладелци. На техните стремежи съчувствала до известна степен и Спарта, която била готова да даде на съюзниците си по-голяма автономия, дори и в политическите въпроси, отколкото Атина. Ето защо Спарта по всички възможни начини поддържала аристократическите и олигархическите елементи, каквито имало във всяка община, дори и в самата Атина. Тя с всички средства се стараела консервативната политика, стига да била рязко враждебна на атинския империализъм и да съчувствала поне на спартанския строй, ако не и на спартанската военна хегемония, да стане политика на колкото се може по-голям брой гръцки общини.

Противоположността във възгледите на Спарта и на Атина по тия основни въпроси в гръцкия политически живот все пак не ни дава пълно обяснение, защо двете държави неизбежно е трябвало да дойдат до въоръжен конфликт, на който било съдено да продължи до пълното изтощение на силите на противниците и който е трябвало да завърши с пълното тържество на центробежните сили. Събитията през първата половина на V в. се развили тъй, че, изглеждало, паралелното мирно съжителство на морската империалистическа Атинска държава и на континенталния Спартански съюз, даващ на членовете си доста голяма политическа автономия, е било напълно възможно и било най-разумното решение на политическия въпрос за неопределено време.

Ето защо трябва да търсим обяснението на въоръжения конфликт между двете почти равносилни части от Гърция не толкова в основния им политически антагонизъм, колкото в редица други съпровождащи го явления, които подготвили и ускорили въоръжената им борба. Развиващата се промишленост и търговия на Атина и на съюзените с нея държави, на островите и на Мала Азия изострили въпроса за западния пазар, който въпрос не можа да бъде разрешен с войните в първата половина на V в. Коринт и Мегара не искали и не могли да се помирят със засилващата се конкуренция на Атина в Италия и Сицилия. Успехът на Атина в търговията й със Запада бил, без съмнение, голям, както личи това например от факта, че още от началото на V в. атинската керамика малко по малко съвсем изместила в Италия керамиката на другите гръцки производителни центрове. Тъкмо това засилване на атинския внос предвещавало засилване и на итало-сицилийския износ (зърнени храни, добитък и метали) изключително към Пирея. А това вече значело не само търговско, но и политическо надмощие на Атина по целия северен и западен Пелопонес, тъй като тази част от Гърция никога не е могла сама да се изхранва и всецяло зависела от вноса от Италия и Синилия, който при такива условия би попаднал в ръцете на Атина. Опасността засягала еднакво и Спарта, макар самата тя и да не е била тъй заинтересувана от въпроса за западния внос, и я принудила да се вслуша в оплакванията на Мегара, Коринт и Сикион.

Решителен момент в политико-икономичсското продължително съперничество между Атина и Пелопонес било решението на Атина да се намери най-после задоволително разрешение на назрелите въпроси, засягащи Мегара и Коркира. Постоянните търкания с Мегара накарали Перикъл да пристъпи към решителни действия спрямо нея, т.е. да обяви блоеада на Мегара. В същото време Атина трябвало да вземе определена позиция и по западния въпрос. В 433 г. богатата Коркира, Коринтска колония, естественият мост между Запада и Гърция, търговските интереси на която постоянно се сблъсквали с търговските интереси на метрополията й, изразила готовността си да влезе в съюз с Атина и с това да лиши Коринт от последната възможност да сдържа устрема па атинското търговско разширение към Запада, като постави под атински контрол западния морски път, по който най-важният команден пункт в стратегическо отношение били пристанищата на Коркира. Една атинска военна флота в пристанищата на Коркира би предала в ръцете на Атина цялата търговия с Италия и Сицилия. В Италия и Сицилия Атина през това време си имала вече, макар и не многобройни, но верни съюзници и приятели. Обаче Спарта е силата, която е трябвало да реши въпросът, ще стане ли Атина господарка на западните морета, или не. За Атина било вече почти невъзможно да отстъпи, защото тя не би могла да спре търговското си разширение, без да изложи на риск самото съществуване па държавата си. И най-сетне, Атина се е стремяла към пълно владичество над Халкидическия полуостров, което я вплело в продължителна борба с Потидея. Потидея, която била съюзница на Атина, но колония па Коринт, не е могла тъй лесно да изтърве последните останки на своята независимост и да стане член не на атинската конфедерация, но на атинската империя. Спарта не се поколебала да възприеме идеята за една война, макар изгледите и надеждите й за успех в борбата да не били толкова бляскави. Борбата се водела главно кой да е господар по море, следователно за воденето й били нужни преди всичко флота и пари. Спарта, като континентална и земеделска страна, нямала нито едното, нито другото. Коринт-ската пък флота не би била в състояние да се справи дори с флотата на Коркира. Атина имала на разположение и флота, и големи парични запаси, и господство над търговските пътища, и голям брой хора за служба във войската и във флотата (населението на Атинската държава достигало 2 милиона) и не малки богатства, натрупани от отделните й граждани. Ето защо няма нищо чудно в това, че и Перикъл настоявал именно за война. Но и Спарта си имала своите определени сметки и съображения. Голямо нейно предимство била сухопътната й армия, която много лесно би могла да надвие атинските сили по суша, ако Атина, както това често ставало във войните на едни гръцки градове с други, би се решила на бой в открито поле за защита на територията си. След евентуално разбиване на сухопътните сили с не малко основание могло да се очаква Атинският съюз да се разпадне и съюзниците да се отделят, т.е. война вътре в самата държава. Спарта едва ли е вярвала в силата на атинската демокрация. Преди самото начало на Персийските войни тя не веднъж се е намесвала във вътрешните работи на Атина, като намирала подкрепа в самата Атина.

Войната почнала в 431 г. и продължила 28 години почти в непрекъснати военни действия. Един от съвременниците и участник в нея — Тукидид, по едно време командир на една част от въоръжените атински сили, ни е оставил описание на самата война (вж. гл. XX), което описание само по себе си е една от най-великите литературни и научни творби на гръцкия гений, дълбок исторически анализ и синтез, приложен към едно събитие с първостепенно значение. Благодарение на него ние сега знаем хода на войната с всички подробности. В общи черти той е следният. Първите десет години от войната имат доста еднообразен характер. Спартанската тактика била всяка година да се напада Атика през време на жътва с цел населението да се доведе до отчаяние и атиняните да се принудят да дадат решителен бой. Освен това Спарта се стремяла, но без особен успех, да внесе разложение в Атинската държава. А тактиката на Атина била да се въздържа от въоръжена среща на суша, в Атика. Заедно с това Атина всякак се стараела да завладее западните морски пътища, т.е. пътищата през Коринтския залив и около Пелопонес. Поради враждебното обаче отношение към нея на повечето от италийските и сицилийските гръцки градове, много от които били дорийски колонии, и особено на чисто дорийската Сиракуза, това било трудно дело за нея. Освен това за Атина било много важно и нужно да запази пълното си господство и в северните и в източните морета, което също тъй било сложно и трудно. За първата от тези цели за нея било малко да владее входа в Коринтския залив; потребна й била своя морска база и на бреговете на Пелопонес и, ако е възможно, дори не само една.

Голям удар за Атина било това, че още в самото начало на войната в 430 г. в Атина се появила жестока чумна епидемия, която подкопала силите й, и то точно в момента, когато, ако би разполагала с пълните си сили, войната би се решила в нейна полза. От чумната епидемия загинал и Перикъл, но след като успял да състави гениален по простота си план на войната и докато бил жив, държал всичките й нишки в ръцете си. Въпреки стихийното бедствие силите на Атина били все още тъй големи, че изобщо войната се развивала благоприятно за нея. Обаче нито едната, нито другата страна още не могла да нанесе решителен удар на противника си. Западният търговски път си оставал все още свободен, макар че атиняните успели да завземат две морски бази в Пелопонес — Пилос и Китера, а в първия пленили и доста значителна спартанска войскова част. Станало ясно, че да бъдат господари само на едната крайна точка на пътя е още недостатъчно; нужни им били силни бази и на двете крайни точки. Ето защо Пелопонес запазил връзката си с Италия и Сицилия и не могъл да бъде принуден да се предаде, което би станало неизбежно, ако Атина би получила възможност да спре вноса на храни, а главно на зърнени храни от Италия и Сицилия в Пелопонес.

Но и спартанският план — да се предизвика атинската армия на решителен бой — не успял. Опустошаването на страната излязло безцелно, защото атински десанти отплащали за него с опустошения по пелопонеските брегове, а господството, което Атина си запазила над морските пътища за към Черно море, й осигурявало постоянен приток на зърнени храни, на риба за храна и на сурови материали за промишлеността. Всеки опит за въстание сред съюзниците бил потушаван от Атина безпощадно. Едничкото нещо, което успяла да направи Спарта, било това, че тя превзела Амфипол в Македония и Халкидика. Но това нямало някакво особено решително значение за Атина. Между това обаче силите и на двете изправени една срещу друга страни се изтощавали, и в двете страни все по-високо започнали да вдигат глава партиите на мира, все по-високо се чували гласове за мир. След десет години война, когато в Атина изчезнал водачът на империалистическата и военна партия — Клеон (убит в Тракия), и когато преобладаващо влияние получил не особено способният, но миролюбив Никий, Спарта и Атина сключили мир и дори съюз, известен в историята под името Никиев мир (421 г.).

Мирът не е могъл да бъде траен и здрав. Атина съзнавала силата си и чувствала, че изобщо възможностите за успех са все още на нейна страна. Всъщност обаче основите на Атинската държава били разклатени и Атинският съюз бил заплашен от опасността да се разпадне отвътре. На Изток пак се показал призракът на Персия и персийското злато влизало свободно в джобовете на антиатинските политически дейци в разните съюзни градове. На Атина бил необходим пълен успех в борбата със Спарта, защото полууспехът би бил равен за нея почти на поражение. Много определено и ясно изразил това гледище племенникът на Перикъл — Алкивиад, талантлив пълководец и сръчен политик, истинско въплъщение на добрите и лошите страни на атинския характер, такъв, какъвто се оформил през епохата на Атинската империя. И стратегическите, и политическите въпроси му били ясни. В Гърция нямало възможност и изгледи да се нанесе на Спарта някоя по-чувствителна рана. Решителен успех могъл да се постигне само чрез пълно господство по море, а за това трябвало да се включат гръцка Италия и Сицилия в състава на Атинския съюз. Сиракуза играела на запад ролята на Атина, но тази последната не можела да очаква от дорийската си съперница доброволно да се присъедини към нея. Оставало само едно: Сиракуза на всяка цена и насила да бъде принудена да се присъедини към съюза. Алкивиад възприел тъкмо този план, и ако планът би успял, то самият му успех в късо време би решил пелия въпрос в полза на Атина. Неуспехът, от друга страна, бил почти невероятен, защото никой и не помислял, нито очаквал такава акция от страна на Атина.

Всичко било обмислено и изпълнено в широк мащаб. Силна експедиция внезапно потеглила към запад (415 г.). Планът на действията бил грижливо изработен и всичките му нишки били в ръцете на автора му, началника на експедицията — Алкивиад. Обаче на това предприятие бил нанесен решителен удар още в самото му начало от самите атиняни. По някакъв си незначителен повод Аликивиадовите политически противници повдигнали против него съдебен процес, не допуснали процесът да се гледа в присъствието на Алкивиад, настроили против него народните маси и след заминаването на експедицията осъдили Алкивиад задочно. Присъдата нанесла смъртен удар на цялото дело. Алкивиад избягал в Спарта, планът му с всички подробности станал известен на Спарта. Никии, Алкивиадовият приемник, нямал свой собствен план и не бил способен да изработи такъв. И все пак силите на експедицията били тъй големи, че на първо време изглеждало, че атиняните ще сполучат да завладеят Сиракуза.

Но Никий действал много бавно и правел грешка след грешка. Спарта между това успяла да изпрати добър и точно осведомен от Алкивиад за силите на Атина и за слабите страни на експедицията генерал в Сиракуза и да прехвърли там помощни войски, и пялото дело завършило с пълно поражение на сухопътните и морските атински сили (413 г.).

Играта била вече изгубена и съдбата на Атинската държава решена. Грамадното предимство на Атина — флотата й и паричните й запаси, почти изпяло изхарчени за подготовката на експедицията, пропаднали в Сиракуза. Нямало никаква възможност всичко това пак да се възстанови. И все пак слабостта и бедността на Спарта продължили агонията на войната с още почти цели десет години. За да победи, Спарта трябвало да има флота, а за да има флота, трябвали й пари. Нито едното, нито другото, нито Спарта, нито поддържащите я гръцки държави, разорени от войната, могли да дадат. Италийските и сицилийските гърци също тъй нямали сериозно намерение дейно да помагат на Спарта, толкоз повече, че над тях все още висяла опасността отново да бъдат нападнати от Картаген. Едничката възможност за Спарта да получи средства за продължение на войната била да вземе предлаганите й пари от Персия. Спарта не се отказала от тази възможност, като се съгласила дори да отдаде малоазийските гърци под персийска власт. Но Персия действала бавно. Всеки от персийските сатрапи в Мала Азия си водел своя политика, и затова работите вървели бавно. Спарта също така не току тъй отведнъж решила да продаде националните интереси и протакала преговорите. Въпросът бил Персия да изпрати една финикийска ескадра на помощ на Спарта и да даде пари, за да се изплатят заплатите на офицерите и моряците от спартанската флота.

Атина се възползвала от това протакане на работите. След непродължително завземане на властта от олигарсите (съвета на 400 — те), предизвикано от отчаянието на населението след сицилийската катастрофа, демократическата партия пак надделяла, а заедно с нея и политиката „война докрай“ (олигарсите искали да завършат войната колкото се може по-скоро). За възстановяването на демократическия строй много допринесла и атинската военна флота. По нейно искане Алкивиад бил амнистиран и той, като се скарал със Спарта, избягал в Мала Азия и тук се постарал да спре или да осуети дипломатическите преговори на Спарта с персийските сатрапи и с персийския цар. Връщането му в отечеството, новият изблик на патриотизъм в Атина и колебанията на Спарта дали възможност на Алкивиад през първите четири години да постигне сериозни успехи. В 410 г. той спечелил една голяма морска победа около Кизик и постепенно почнал да побеждава спартанците и персите. Но един незначителен неуспех на едного от помощниците му при Нотион (407 г.) дал повод на противниците на Алкивиад да настоят той отново да бъде осъден, и то пак задочно. Алкивиад избягал на малоазийския бряг, откъдето следял по-нататъшния развой на войната. В същото време в Мала Азия се появил един енергичен сатрап, най-малкият син на Дарий II — Кир, а Спарта намерила в лицето на Лизандър талантлив, решителен и честолюбив главнокомандващ, по военния си гений стоящ не по-долу от Алкивиад.

Атиняните след изгонването на Алкивиад още веднъж напрегнали всичките си сили и изпратили силна флота за защита на протоците, т.е. на североизточния морски път, към който и спартанци, и перси се стремели да го завземат, та с това да лишат Атина от възможността да получава хранителни запаси откъм Черно море. Първите действия на флотата били сполучливи. При Аргинуските острови (406 г.) спартанците били разбити. Но гибелта на твърде много атински войници в морето (боят бил даден при бурно море) и безуспешните разпоредби на стратезите да спасят давещите се войници, повдигнали цяла буря от негодувание в народното събрание. Стратезите били сменени, а ония от тях, които се върнали в Атина, били осъдени на смърт и наказани. Такива мерки не могли, разбира се, да повдигнат духа на приемниците на осъдените. Пак на такива мерки се дължи между другото и последното решително поражение на атиняните при входа на Хелеспонт при устието на „Козите реки“ (Егоспотами).

Заедно с флотата си Атина изгубила и последните си надежди. Атиняните били принудени да приемат продиктуваните им от Спарта условия за мир (404 г.). Крепостните стени на Пирея и стените, съединяващи пирейските укрепления с укрепленията на Атина, били разрушени; флотата, с изключение на 12 кораба, била унищожена; Атина била принудена да влезе като изцяло зависим от Спарта член в Лакедемонския съюз. Но все пак Атина продължила да съществува като самостойна държава въпреки настояванията на Мегара и Коринт, които искали тя да бъде напълно разрушена. Спарта с либералната си политика отишла дори толкова далеч, че не настояла Атина да запази олигархическото си управление, въведено тук от Лизандър — управлението на Критий и останалите от 30 — те тирани: Спарта мълчаливо признала революцията на Тразибул, който свалил тези 30 олигарси и възстановил демокрацията.

Главният политически въпрос за Гърция бил вече решен и при това решен завинаги. Местната свобода и градското самоуправление били изкупени с цената на провала на единствения опит Гърция да се обедини в едно политическо цяло. Наистина, и този опит имал в основата си владичеството на един град над всички останали. Едва по-късно, както ше видим, Гърция идва до мисълта да разреши въпроса за национално-държавното си единство на федеративни начала. Но това настъпило едва тогава, когато вече и дума не е могло да става за самостойно съществуване на гръцка държава, изградена върху свободното градско устройство.