М. Ростовцев
История на Стария свят — Изтокът и Гърция (21)

XX. СОЦИАЛНОТО И КУЛТУРНОТО РАЗВИТИЕ НА ГЪРЦИЯ ПРЕЗ V В. ПР.ХР.

След победата на Атина и Спарта над Персия Атина станала не само главна политическа сила между всички гръцки държави, особено в Средна Гърция, по островите и в Мала Азия, а поела ръководството и на целия икономически и културен живот. В това отношение Спарта не могла и не искала да й съперничи. Мала Азия, откъсната от източните пазари, попаднала и икономически, и културно под пълна зависимост от Атина. Запазили икономическото си и културно значение само Сицилия и Италийска Гърция; обаче тези две отдалечени части на гръцкия свят не могли да влияят някак по-силно върху живота на гърците по бреговете на Егейско море. А Атина придобила сред всички гърци не само голямо политическо влияние, но и голям морален авторитет. Гърция съзнавала, че само твърдостта на Атина и нейният патриотизъм спасили Гърция, когато цялата нация била заплашвана от опасност, да я сполети съдбата на йонийските елини. Ето защо сега всичко, което става в Атина, е от голямо значение в очите на пяла Гърция.

В самата Атина животът рязко се променил. Атина става столица на единството, и атиняните съзнавали това. В никоя друга област може би тъй рязко не се чувства промяната в положението на Атина, както в развитието на самия град. Още в VI в. Атина е голям град, но растящ хаотично, с религиозен център в Акропола, където по едно време били и укрепените дворци на царете, а сега свещено място на богинята-покровителка на града — Атина, със скромен храм в нейна част от местен камък. Пизистрат направил твърде много за Атина. Той уредил голям и удобен централен пазарен площад (агора) в града, подобрил водоснабдяването, построил монументален вход в Акропола. Персийското нашествие разрушило всичко това. Градът представлявал от себе си само развалини, когато пак попаднал в ръцете на гражданите си. От 479 г. се развива трескава дейност в Атина за възстановяване на всичко разрушено. Особено много направил за Атина Кимон. От постройките му е запазен и досега превъзходният дорийски храм в подножието на Акропола, т.нар. храм на Тезей, посветен вероятно на бога Хефест. Пак той украсил пазарния площад, който в едно и също време служел и за борса, и за клуб на гражданите, и като място, където се развивала част от политическия живот на Атина. Наред с пазара той построил и знаменитата „цветна портика“ (Стоа Пойкиле), стените на която украсил с хубави картини великият живописец Полигнот. Картините по стените на портиката изобразявали великите дела на гърците както от легендарната епоха, тъй и от неотдавнашното минало (сражението при Маратон).

Но Акрополът все още бил покрит с развалини. Перикъл — ръководителят и организаторът на Атинската държава — се заел да възстанови и него. Милиони изхарчила Атина да направи от Акропола едно от най-съвършените произведения на архитектурата, украсено с цял музей от извънредно ценни скулптурни и живописни паметници. Атиняните не изоставили и не прекъснали това дело дори и през времето, когато се очертал може би упадъкът на атинската мощ — през време на Пелопонеската война. Периклови помощници за осъществяване на художествената му задача били архитектът Иктин и най-великият гръцки ваятел Фидий. Тяхна е идеята Акрополът да се направи великолепно жилище на богинята Атина, царствено издигащо се над града, символ на величието и на мощта на Атина като държава и като център на културния живот на Гърция. Акрополът вече не е крепост, каквато е бил още през времето на персийското нашествие. Центърът на Атина нямал нужда вече от укрепления. По склоновете му нямало нито частни къщи, нито магазини и дюкяни; само няколко светилища, между тях светилището на Асклепий, оживявали стръмните склонове на хълма. От равнината към хълма водела монументална стълба, на завършека на която била построена сложна, с колони, врата (Пропилеи). В едно от крилата на вратата се помещавала картинната галерия (Пинакотека). Над стълбата, надясно, като се влиза, на висок бастион се издигал красивият храм на богинята Атина-Победа. Тя била страж и пазителка на Акропола. Цялата горна част на хълма била превърната в изравнен площад. По средата го прекосявал свещен път, от двете страни на който имало гора от посвещения (вотивни паметници), поставяни от атинските граждани в чест на великата им богиня и от архива на атинската демокрация — най-важните декрети на народното събрание издълбани на камък. Наляво и надясно от пътя се издигали двете жилища на богиня Атина.

Надясно — жилището на Атина-Девата, могъщият Партенон, грамаден дорийски храм, цял заобиколен с колони, с покрив с два наклона. В източната част на зданието била целата (cella), т.е. самият храм, жилището на богинята със статуята й от злато и слонова кост пред задната стена и с двоен ред колони, разделящи делата на три „кораба“ (нефи). В западната част се намирала стаята, в която се пазели съкровищата на богинята. Богатите скулптурни украшения на храма разказвали на зрителите историята на отношенията на богинята към града. Над колоните от външната страна, в пространството между гредите на покрива (метопите), символично бил изобразен развоят на борбата на културата със силите на първобитния хаос: как лапитите (най-старото гръцко население в Тесалия) побеждават кентаврите — полу-човеци, полуконе; как гърците побеждават източните народи, олицетворени от амазонки; и как боговете побеждават гигантите. На един от фронтоните е предадено раждането на Атина от главата на Зевс, а на другия — спорът между Атина и Посеидон, кой да владее град Атина. Най-после, в заобикалящата храма портика, по стените на храма бил развит знаменитият фриз, изобразяващ катагодишното шествие на атинските граждани към храма на богинята, великите Панатинеи. В оживени групи към храма се движат: жреци и жертвени животни, магистрати, девойки, носещи нова, изтъкана от атинянки одежда за богинята Атина, почтени старци, подпиращи се на жезли, и знатни младежи на породисти хубави коне. Група богове наблюдава всичко това.

На другата страна на свещения път през най-усилните години на Пелопонеската война атиняните въздигнали второто жилище на Атина, покровителката на града (Полиада) — Ерехтейона, едно от най-тънките произведения на гръцката йонийска архитектура, където в едно здание били съединени култовете на предишния покровител на града — бога на морето и на морската търговия Посеидон, — с тия на новата господарка на Атинската държава — Атина, която донесла в града маслиновото дърво. Между Партенона и Ерехтейона се издигала колосалната статуя на Атина-Предводителката (Промахос), златният връх на копието на която блестял надалеч и се виждал отдалеч в морето.

Такъв е центърът на Атина, като велика и първа държава в Гърция. В сравнение с него останалите части на града били бедни и незначителни. Тесни и криви улици, скромни къщи, дюкяни и работилници, шум, прах и кал. Цялото атинско население живеело в повече или по-малко еднакви условия. Много богати граждани не си строяли разкошни дворци. Когато Алкивиад пръв украсил стените на своя дом с картини, за това заговорили по целия град. Атина била демократична, и богатите хора в Атина се бояли рязко да се отличават от масите с разкошен живот и с богата обстановка. Толкова повече, че атинските мъже прекарвали доста малка част от времето си вкъщи. Площадът-пазар, Пниксът, където се събирало народното събрание, зданието на съда и зданието на съвета, — ето местата, в конто по-висшите обществени класи прекарвали времето си. Низшите класи работели в Пирея в доковете и складовете, в дюкяните и в работилниците си. Но всички, и висши и низши, посвещавали свободното си време в упражнения на тялото, на физически упражнения и спорт. За тази цел в околностите на града имало построени много спортни площадки, заградени с портики, гимназии и палестри, където цялото атинско население — и млади, и стари — с часове се упражнявали в бягане, в хвърляне на диск и копия, в игра с топки, борба и т.н., като умивали след това тялото си в студената вода на басейните, съставляващи част от гимназиите и палестрите. В същите тия гимназии се водело и обучението на юношите, задължително за всеки млад атинянин. Наред с физическата и военна тренировка, наред с подготовката за местни и обшогръцки състезания, момчетата се учели на четмо и писмо, запознавали ги с основните математически знания, но особено усърдно ги учели на музика, пеене и четене на великите произведения на гръцката литература, главно Омировите поеми.

Жените в живота на Атина през V в. не играели вече онази роля, която бяха играли в епохата на господството на аристокрацията в цяла Гърция, включително и йонийска Мала Азия, и която продължавали да играят в живота на Спарта. Времето на политическото им влияние, на значението им като центрове на обществения живот, времето на литературната им дейност минало. В началото на V в. Кимоновата сестра Елпиника имала доста значително влияние върху атинския политически живот; но през времето на Перикъл Аспазия, с личното й влияние върху великия атинянин, била вече истинско изключение. Демокрацията ограничила жената и от площада я изпраща в дома, в кухнята и в детската стая, с една дума — в гинекея, особена част от къщата, определена за жените и депата.

В центъра на социалния живот на Атина не са вече самите атински граждани, а постоянно увеличаващото се население от чужденци (метеки) и роби. Ръководителите на атинската политика съзнателно привличали метеки в Атина. Атинското гражданство било премного заето в политиката, в държавните работи и с войните, та нямало толкова време да се занимава и с промишленост или търговия. А метеките, за които търговията и промишлеността били единственото им занятие, вследствие на това станали онази сила, която главно създала бляскавия икономически разцвет на Атина в V в. В техни ръце била и атинската търговска флота, и банките, ролята на които в икономическия живот ставала все по-значителна, и най-големите работилници. Те нямали само едно право: да притежават собствена земя в пределите на Атика. В социално отношение те не съставлявали някаква особена класа, и в обществения живот нямало разлика между един метек и един гражданин.

Характерно явление за Атина през V в, е още това, колко високо се издигнало, ако не юридическото, то поне социалното и икономическото значение на робите. Целият икономически живот на атинския гражданин бил построен върху робския труд. Ако атинският гражданин притежавал, да речем, работилница, то двигателната сила в нея е довереният му роб, ръководител на работниците, които от своя страна са отчасти също тъй роби, отчасти свободни хора. В търговските му предприятия пак роби играели главната роля. Дори и в банкерските кантори и там най-важните служби се заемали от роби и освободени роби. Наред с тая, да я наречем висша, класа роби имало, разбира се, и роби-парии, роби-добитък, ония, които със стотици загивали в сребърните рудници на Лаврион, измъчвайки се години наред в тежък и непоносим затворнически труд. Но в Атина такива роби човек не е могъл да срещне, защото робите-занаятчии и търговци живеели също като останалото атинско население. Мнозина от тях се издигнали, особено по-сръчните и по-хитрите измежду тях, и в края на краищата получавали свобода от господарите си. Един атински консерватор в V в. отбелязва в един свой политически памфлет, насочен срещу атинската демокрация, че в Атина по улиците и по площадите не можеш да различиш кой е роб, кой е метек, кой е гражданин: всички горе-долу са еднакво облечени и живеят еднакво.

Такъв бил градът Атина, в който биел пулсът на живота на Атинската държава. Но зад града е и атинското село, в което живеело мнозинството от гражданите на Атинската държава. След Солон и Пизистрат селото стъпило здраво на краката си. В демите на Атика, в чифлиците, разпръснати по долини и планини, в горите на Пентеликон и Хеликон живеели хиляди атински граждани: дребни собственици на земя, земеделци, лозари, стопани на маслинови гори, скотовъди-овчари, въглищари. Те не обичали града и дори се бояли от него. Но с цялата си душа били предани на държавата и когато дотрябвало, масово отивали в народното събрание. Само със съществуването на тая именно класа граждани можем да си обясним, защо въпреки демократичното си устройство, въпреки новите течения в мисълта, Атинската държава все пак, общо взето, си оставала консервативна и привързана към старото.

В V в. най-много се променил културният облик на Атина. Измежду поетите и мислителите на VI в. няма име на друг някой атински гражданин освен Солоновото. В V в. в това отношение настъпва рязка промяна: повечето бележити културни дейци от това време са или атиняни, или граждани от други градове, но живеещи в Атина. В Мала Азия още продължават да работят някои представители на зараждащата се гръцка философска мисъл, например Хераклит, който пръв е схванал и оценил ролята на движението в живота на природата. Но ето вече Анаксагор, родом от Клазомена в Мала Азия, за когото ще говорим и по-долу, живее и работи в Атина. Енергично твори и итало-сицилийската група философи. Емпедокъл от Акрагант в Сицилия, приемникът на елеатите, създателят на атомната теория и на учението за борбата за съществуване и за оцеляването на приспособените към тази борба организми, намерил привърженици и приемници не в своето отечество, а в Атина в лицето на Левкии и Демокрит, които допълнили атомната теория с учението за механическата сила на притеглянето, създаваща от атомите видимата природа, и в лицето на споменатия вече Анаксагор.

Това показва как центърът на тежестта в културния живот бързо се мести в Атина. Всички благоприятни условия за това били на лице. Никъде другаде за творческата личност не се откривали толкова възможности, колкото в Атина. Никъде другаде нямало такава свобода на словото и на мисълта и никъде нямало такъв жив интерес към всичко ново. Атинската демокрация държала, разбира се, на правото си да се разпорежда с личността и с живота на гражданите си, когато това налагали висшите държавни интереси. Всеки закон, веднъж минал през народното събрание, бил всесилен. Демокрацията се страхувала от твърде влиятелни ръководители на едно силно малцинство, като от зародиш на възможни усложнения и революции, и ги отстранявала чрез гласуване (осгракизъм), като ги изпращала на почетно заточение. Но тя не се намесвала в частния живот, в интересите, в мислите и речите на гражданите, предоставяйки всекиму да живее както си ще.

Атиняните били малко по-консервативни в областта на религиозния живот. Те давали свобода на хората да говорят и да мислят, каквото си шат, но ревниво пазели старите религиозни традиции. Жертва на този религиозен консерватизъм станал, както ще видим по-долу, и сам Сократ. Религията се съсредоточавала главно в култа, ето защо атинският гражданин най-много пазел и съблюдавал именно култа. Поради това атинският народ не търпял и не прощавал резки прояви против боговете въобще и против техния култ, поради това и проповедникът на атомистичната теория Анаксагор е бил принуден да се прости с отечеството си и да отиде на заточение. Но към опитите за едно по-нататъшно одухотворение и очистване на религията, към наченките на зараждащото се единобожие, и то тъй, както се проявяват те в Есхиловите произведения, народът се отнасял с внимание и сериозно, и атинската драма, разбира се, издигнала високо нивото на религиозното му миросъзерцание. Все с по-голяма и по-голяма почит се ползват вече и Елевзинските мистерии, които тъкмо през този V в. влизат в тесен съюз с орфизма.

Такава е била обстановката, при която са създадени великите придобивки на гръцката мисъл и на гръцкото изкуство, с които тъй много е наситен животът на Атина през V в. и които скоро станали класически за целия гръцки свят. Едно от най-великите създания на атинския гений през V в. е трагедията. Неин творец, както вече споменахме, е Есхил. Незначителната на пръв поглед, въведена от Есхил техническа реформа в диалога на трагическия хор с разказвач, а именно това, че бил въведен и втори разказвач, втори актьор, довела свещеното действие при Дионисовия празник до същинска драма, същинска трагедия, която в основните й черти от Есхил сме наследили и ние. Диалогът на актьорите, прекъсван от хоровите песни, дал възможност на Есхил да представя пред очите на зрителите покъртителни картини на дълбоки душевни преживявания, допълвайки ги в песните на хора с мисли и чувства на автора. Есхил взима сюжети не толкова от живота, а главно от митовете, които сами по себе си са пълни с такова безкрайно разнообразие от цветисти разкази из живота на героите и боговете, че много лесно било в тях да се намерят сюжети за човешка драма. Както Есхил, така и приемниците му групирали драмите си в трилогии — три драми с един сюжет и със заключителна сатирична драма-пародия накрая: но всяка е трябвало да бъде завършена сама за себе си и с останалите била свързана само с общите си действащи лица. От грамадния брой написани от Есхил трагедии (може би около 90) до нас са запазени само седем; от тях една трилогия — „Орестия“, в която се разказва покъртителната драма за отмъщението на един син на майка си за убийството на бащата, мъченията на съвестта у сина и изкуплението им. В „Перси“ Есхил, като изключение, взел за сюжет великата, току-що изживяна персийска война, в която сам Есхил взел дейно участие, сражавайки се като прост войник в Маратонския бой. По всеобщата преценка на целия античен свят, към която преценка изцяло се присъединява и съвременната литературна критика, Есхил, от художествено гледище, не само е създал трагедията, но е дал и най-съвършените й образци, ненадминати и до днес още нито в античността, нито в съвременността.

По-млад съвременник на Есхил бил Софокъл. Броят на трагедиите му бил още по-голям от Есхиловите (познати са ни 111 заглавия), но запазени са до нас пак само 7 (и половината от една сатирическа драма). С общ сюжет са свързани три, взети от историята на Тиванската царстваща династия: „Едип цар“, „Едип в Колон“и „Антигона“, обаче във всяка една от тях е обработен отделен, напълно завършен епизод. Най-после най-младият съвременник и съперник на Софокъл е Еврипид, който станал любимият трагически поет в късногръцкия и в римския свят, но който не се ползвал с особено голям успех приживе; той ни е завещал своите 19 трагедии от общия им брой 75.

Главното значение на атинската драма покрай поразителното й литературно съвършенство: езикова красота, езиково богатство, безкрайно разнообразие и високо красиви образи, изключително майсторско стихосложение и майсторска разработка на сюжетите — е в това, че в нея поетите за пръв път показват на хората собствената им душа, изкарват пред очите им развитието в тази душа на борбите със самата себе си, с околните, с общество и държава, с божиите и човешките закони. И при все това атинската трагедия не е отвлечена; тя черпи вдъхновение от живота на атинското общество в V в., не страни от политиката, старае се да разреши много социални въпроси. Мъчно е с няколко само думи да се предаде онова богатство в съдържанието на атинските трагедии от V в., мъчно е да се прокара някаква по-съществена отличителна разлика между тримата еднакво велики поети. За историята на атинската култура е достатъчно да изтъкнем факта, че появата на атинската трагедия е начало на рязката промяна в целия мироглед на хората на онова време. Зрителите излизали от театъра и отнасяли със себе си цял свят нови представи и идеи, приучвали се по-дълбоко да се вглеждат в собствената си душа и по-другояче да се отнасят към душевните преживявания на близките си.

Също такова влияние проявила върху атиняните и комедията. Тя се развила по-късно от трагедията и при това под силно нейно влияние. Създателите на комедията — Евполис, Кратин и Аристофан, от които добре познаваме само Аристофан (запазени са 11 комедии от всичките му 44) — са съвременници на Пелопонеските войни. Комедията никъде не засяга митологически сюжети; съдържанието си тя взима от ежедневния съвременен живот. Тя не се интересува от душевните преживявания на човека. Във фантастична, високо комична форма, тя разглежда злободневни въпроси, а понякога дори въпроси на даден момент. Въпросът за жените и за женското равноправие, учението на Сократ и на софистите (вж. по-долу), мир или война, личността на някой политически деец — ето, такива неща се изнасят на сцената и се осмиват в наи-безпошадна и най-откровена форма. Комедията била нещо като голяма политическа и социална катедра, от която авторът беседвал с атинските граждани, осмивайки всичко, което по негово мнение е достойно за весел, понякога закачлив, а понякога дори злобен, но винаги откровен смях.

На същите въпроси из областта на морала, на политиката, на социалния живот, които въпроси поставяли пред атиняните трагедията и комедията в поетично-художествено осветление. На същите тия въпроси се натъквали атинските граждани и в катадневния си живот. Те гласували закони в народното събрание, изготвяли законопроекти в съвета, решавали делата в народния съд. От гласа на всеки един гражданин често зависела съдбата на отделните видни съграждани, на най-добрите атински граждани, от него зависело решението на въпроса за живот или смърт. Този глас често е решавал най-сложните политически въпроси, засягащи Атина и съюзниците й, въпроси от които често зависело самото съществуване на държавата. Всяко едно решение давало повод за критики, за насмешки, а често за омраза и злоба. Всеки атински гражданин имал дял в общата отговорност за това или онова решение. Ясно е, че повечето атински граждани винаги искали да гласуват и да решават въпросите по съвест. Много пъти са били принуждавани публично да защитават своето гледище. Обаче не били подготвени за такава една пълна с отговорности дейност. Още значи не е бил създаден типът па професионалния политик. Атинянинът търсел ръководство и ръководител, чувствал нужда от политическо възпитание и неведнъж изпадал в положението на пълна безпомощност. Почнали да се търсят хора, които биха могли да помогнат на простосмъртния гражданин, да го научат да разсъждава, да мисли и да говори. И такива хора се намерили.

Едни от тях сами търсели истината и просвещавали съгражданите си само между другото, а други превърнали процеса на обучението в своя професия. Атиняните наричали такива учители софисти. Софистите учели всеки, който желаел да се научи да мисли, да разсъждава, да говори и да пише. Колкото по-оригинална мисъл проявявал някой софист, колкото по-силна била логиката му и колкото по-ясен и по-богат бил неговият начин на изразяване, толкова с по-голям успех се ползвал и толкова по-широк кръг от ученици имал. Те малко се интересували от въпросите за световното устройство. В центъра на размишленията им бил човекът, обществото, държавата. Те подхващали въпросите без някакви а приорни гледища, без предварително приготвено решение. „Сам човекът“, т.е. неговият разум „е мерилото на всичко“, казвали те. Само по пътя на логичното разсъждение може да се намери онова, което ни се струва истина и което убеждава другите. Значи главното е човек да може да разсъждава, да мисли логично и със словото си да убеждава другите. При такава насока на мисълта у софистите трудно е да се намери някаква обща линия в учението им, линия, обща и еднаква за всички. Те не са били някаква философска школа, макар и от тяхната дейност да са се развили по-късно цял ред философски школи. Само едно е общо за всички: търсенето на вероятни отговори на трудни въпроси. Самите отговори обаче те търсели в разни насоки и по разни пътища. Друго общо за всички е това, че пътищата им били логически и диалектически и че отговорите им на въпросите не били във формата на догма. Най-после и това, че всички те се интересували главно от политически и социални въпроси, ето защо те с право могат да бъдат наречени бащи на социологията и на държавните науки. Знаем, че един от най-прочутите софисти — Протагор — пръв е поставил и се е опитал логически да разреши въпроса за произхода на обществото и на държавата. Друг един — Хиподам от Милет, математик и инженер, автор на една нова теория за постройка на градове, приложена от него при планировката на новото атинско пристанище Пирея (такива градове имали вид, приличащ горе-долу на шахматна дъска), бил първият мислител, който е създал едно чисто теоретично построение на идеална държава и идеално общество. В същия дух работели и другите: Тразимах създал учението, според което само най-силните и най-добрите имали право на власт; намерили се защитници и на комунизма и на анархизма. И навсякъде във всичко това царува една основна идея: това, което в човешкия живот е предопределено и установено от природата, само то е естествено и поради това необходимо; а всичко, което са създали хората, всичко това е условно и нетрайно. Това схващане е било ясно изразено в неотдавна откритите фрагменти от трактата „Върху истината“ от софиста Антифон, съвременник на Аристофан, когото Аристофан много пъти напада със своя горчив сарказъм. Философията на Антифон, основана на Демокритовия атеизъм, е чисто материалистическа.

Измежду софистите на втората половина от V в. изпъкнала една необикновено оригинална и необикновено силна личност — Сократ. Сократ не е бил професионален учител; той сам търсел само истината. От ден на ден той почнал все по-често да се явява навсякъде, където се събирали атиняните, и завързвал с тях безкрайни разсъждения по основните въпроси на живота. С острата си диалектика той още в самото начало разбивал възможните отговори на въпросите си от страна на събеседниците си, а чрез постановката на самите въпроси и чрез предварителните си реплики подготвял почвата за разумно и точно решение на въпроса. По такъв път той постепенно се доближавал до определението на основните понятия в човешкия живот: що е добродетел, що е красота, що е справедливост и т.н. Ние не знаем в какво се е състояло всъщност неговото учение. Нашите извори за него са „Memorabilia“(„Спомени“) от Ксенофонт и редицата диалози на Платон. И Ксенофонт, и Платон са били ученици на Сократ. Ксенофонт бил човек със средни способности и с повърхностно философско образование. Платон е бил един от най-великите мислители в световната история. И мъчно е да се съгласуват техните твърдения за Сократ. Има много нещо в учението на Сократ, което Ксенофонт не е могъл да разбере. А Платон е могъл да приписва на учителя си чисто свои схващания. Но ние трябва да приемем, че както огромното влияние на Сократ върху пялата по-късна мисъл, така и фактът, че всички по-сетнешни философски школи водят произхода си от него, доказва ясно едно нещо, а именно, че той е внесъл някакъв нов елемент във философията, който привлякъл вниманието на всички съвременни мислители. Изглежда, че тоя нов елемент е бил отчасти преобладаващото значение, което Сократ приписвал на човека и отчасти въодушевлението, с което призовавал хората да „познаят себе си“и да водят по-добър живот както като отделни личности, така и като членове на разни сдружения, в това число и на главното сдружение — държавата. Той нямал строго определени политически възгледи и не е бил противник на демокрацията. Но той ясно виждал всичките й отрицателни страни и особено пълната неподготвеност на гражданите да управляват държавата. Ето защо апелирал към тях да вдълбочат и разширят знанията си и да развиват мислителните си способности. Не е бил и атеист. Той вярвал в боговете и често им принасял жертви, но чувствал в себе си присъствието на божествено същество, на своя демон. Вярата му приличала на вярата на Есхил. Тя била вяра в едно висше същество, което управлява света. В дейността на Сократ имало нещо, което дразнело и предизвиквало. Малко са ония атински граждани, на които той да не е посочвал колко малко знаят те и колко зле разсъждават, колко ненадеждно е това, което те смятат за непоколебимо и трайно. Ето защо няма нищо чудно, че консервативният Аристофан рязко го нападнал в една от комедиите си („Облаци“) и че се намерил обвинител (Анит), който поискал той да бъде наказан от съда, задето „не вярва в боговете, които държавата признава, и задето развращава юношите“. От всичко това лесно можем да разберем защо атиняните с радост възприели мисълта да се отърват от тази „конска муха“и защо тъй спокойно го осъдили на смърт, макар и честно да е изпълнявал всичките си граждански задължения.

Жаждата за знание и стремежът към търсене на истината създали в атиняните жив интерес и към миналото. Всеки атинянин искал подробно да знае какво е станало преди няколко години през време на персийското нахлуване и да си обясни защо и как Гърция е успяла да изживее и да преодолее такова голямо нещастие. Видяхме по-горе, че интересът към миналото не е бил чужд за йонийските мислители и че още в Мала Азия се явили неколцина писатели, които събирали исторически факти из миналото на малоазийските елини и на съседните им източни народи. Ето защо няма нищо чудно, че един от тези малоазийци — Херодот, роден в карийско-дорийския Халикарнас, преселил се в Атина и заедно с атиняните, вече като атински гражданин, взел участие в основаването на колонията Турии в Италия, се заел да разкаже на атиняните „историята“ на Персийските войни. Той добре познавал йонийската историческа литература и много пътешествал. Бил е и в Египет, и във Вавилония, познавал добре Мала Азия, биле може би за малко време и в Олбия при устията на Днепър и Буг. Навсякъде с безграничната си любознателност посещавал историческите места с паметниците им от дълбока старина, събирал разказите на местните жители за значението на паметниците, които посещавал, вглеждал се в нравите и обичаите на жителите и в особеностите на страната. В Атина той с още по-голямо усърдие беседвал с хора, взели лично участие в Персийските войни, а също тъй и с хора, чиито бащи и деди били във връзка със събитията, които довели работите до нахлуване на персите. Проучвал и паметниците, свързани с това нахлуване, и събирал възникналите около тях разкази и легенди. С особена любов той завързвал беседи с жреците и многонеща научил от разказите на жреците на Делфийския храм. Тъй той създал своето изследване, своята „история“ на Персийските войни.

В книгата си той не се задоволява само да предаде събитията, а се старае главно да разбере миналото. За целта, преди да започне изложението на самата история на войната, предварително дава описания на страните, с които тази история тъй или иначе е във връзка. Характеристиките му на Мала Азия, на Персия, на Вавилония, на Египет и на Скитското царство се четат с увлекателен интерес, при все че много неща в представите му за историята на тези страни впоследствие са излезли неправилни и неточни. В самия разказ за постепенния развой на борбата между перси и гърци целият общ ход на събитията е предаден точно, макар и осветен от чисто атинско гледище, тъй като Херодот станал в Атина пламенен атински патриот. Без Херодот, бащата на историята, знанията ни за хода на Персийската война биха били все толкова откъслечни, каквито са знанията ни например за политическата история на Гърция до тази война и за времето между нея и Пелопонеските войни. Херодот е първият и единственият историк, който е събрал разказите за войната, докато участниците в нея били още живи (историята му е издадена в 430 г.); всички по-късни изложения на гръцките историци се ползват от него като от главен извор. В подробностите обаче, както споменахме, Херодот доста често допуска неточности. Слабо внимание обръща на точната хронология на събитията, слабо е разбирал военното дело и често описва местности, които сам не е виждал. Това ние ясно забелязваме, но в много случаи нямаме възможност да го поправим, понеже нямаме други извори за съпоставяне. Често ни дава и чисто лично осветление на събитията, но и тук ни е трудно да го поправим. Неведнъж проявява излишно доверие към легендарни и чудесни неща. Обаче, общо взето, и той съзнава колко несигурни са понякога основите на историческото знание. Срещне ли пред себе си различни разкази за едно и също събитие, вече е безсилен да се справи с тях. Методите на историческата критика са му чужди. И все пак трябва много да му благодарим, че в такива случаи той просто предава всички познати нему разкази и предоставя на читателя да си избира измежду тях. Херодот заема едно особено почетно място в историята на човешката култура и в развоя на гръцката цивилизация. Той е истински баща на историята. Той пръв е погледнал на историята не като на сборник от интересни анекдоти и легенди за богове и смъртни, а като на обект за научно изследване.

Няма нищо чудно и в това, че следващият веднага след него атински историк Тукидид, който е роден и израснал в атмосферата на Атина през V век, който е присъствал при представленията на трагедиите на великите трагици, който е слушал софистите и може би лично се е срещал със Сократ, който сам е взимал дейно участие в държавния живот на Атина и който е бил един от атинските предводители в Пелопонеската война, че той именно е схванал задачата на един историк малко по-иначе от Херодот. Сам е бил свидетел на Пелопонеската война от самото й начало та до края, преживял я е цялата с всичките й сполуки и несполуки. Нещастието на Атина и него е поразило също тъй дълбоко, както поразило то и всички по-добри атиняни. И си поставя за цел да разкаже на съвременниците си и на следващите след него поколения цялата истина за войната тъй, както я е видял и както я е разбрал сам той. За целта разполагал с грамаден и превъзходен материал. Като държавник и генерал, той правилно преценил значението му. Когато Амфипол бил завладян от спартанците в 424 г., той бил военачалник на север, но несполучливо, и за неуспеха си заплатил със заточение. Но тук — през време на заточението — получил възможност по-отблизо да се запознае с противниците на Атина, да разбере психологията им и да оцени предимствата им. С целия си материал в ръце и с опита си пристъпва към историческа работа, наема се не само да ни разкаже, но и да ни обясни Пелопонеската война.

Ала за това са му потребни преди всичко точни факти с точната им хронологическа последователност. Не е било лесна работа да ги събере. Силно се разпалили страстите и на двете враждуващи страни и твърде важно било за всяка една от тях историческите факти да се предадат в съответно осветление. И Тукидид се изправя пред задачата да предаде фактите такива, каквито са си и да ги освободи от едностранчивата черупка, в която ги затваряла всяка една от страните. Трябва да признаем, че той е постигнал това с необикновена за времето си точност, по чисто научен път, като прилага методите и похватите на онова, което ние днес наричаме историческа критика. Така става баща ако не на историята изобщо, то поне на историята на съвременни на един историк събития и на критическата история. Но и това е малко — Фактите за него са само средство. Целта е те да се осветят и обяснят, и при това да се обяснят не Теологически, както често прави Херодот, а рационалистично и логично. Главната задача па Тукидид е да определи причинната връзка между събитията. Да се разкрият причините, като се отличават строго от поводите — ето към това се стреми цялото му изложение на събитията, и при тона, без да се поддава на чувството или на вярата, а върви по строго логичен път. При съставянето на този си труд Тукидид ясно схванал и ролята на личността в историята, и нейното често пъти пълно безсилие пред икономическата и социална еволюция. Той разбрал и огромната роля на масовата психология, и много друго, като достигнал до висота, която и в наше време още е само pium desiderium (благочестиво желание) за историците. Тукидид е бил за историята това, което Есхил за трагедията. Както в областта на драмата, тъй и тук Атина е дала в лицето на Тукидид не само един пионер в новата и важна сфера на човешкото творчество, но и човек, който се е приближил в тази област до съвършенство. След Тукидид старият свят не е могъл вече да създаде друг историк, равен нему и по талант, и по научно вдълбочаване. Малцина са и измежду съвременните нам историци, и измежду историците от нашето неотдавнашно минало ония, които биха могли да му съперничат.

Същото явление, което наблюдаваме в развитието на драмата, на историческото изследване и на историографията, същото срещаме и в областта на философията и в развитието на изкуството на речта, същото пак явление срещаме и в историята на изобразителните изкуства, предимно на скулптурата. Историята на живописта ни е по-слабо позната, защото нямаме непосредствени копия от произведенията на голямата декоративна и стативна живопис. Развитието й можем да проследим само по подражанията върху вазите, подражания чисто декоративни, в които художникът трябва да държи сметка за характера и за размерите на украсявания от него предмет и да се задоволява по необходимост в повечето случаи само с две бои — червена и черна (вж. по-долу), и по влиянието, което живописта е упражнила върху скулптурата. Ето защо великите художници на V в. пр.Хр., главно Полигнот, и досега още са загадка за нас. Много по-пълни са сведенията ни за скулптурата. Тук имаме и цял ред произведения на велики майстори в оригинали (напр. скулптурите на Партенона), и огромно количество къде по-точни, къде по-неточни копия от великите статуи на V в. от по-късно време, и съвременни на тия статуи техни възпроизведения — в малки бронзове, теракоти и на монети.

Към края на VI в. наред с йонийските ваятелни школи развиват се вече самостойни скулптурни школи и в същинска Гърция и в Италия. Скулптурите на Егина и на Зевсовия храм в Олимпия, някои скулптурни украшения по „съкровищниците“ на разните градове в Делфи и останките от също пак такива скулптурни украшения на храмовете в Сицилия и Италия, особено в Селинунт, показват колко бързо се развивала гръцката скулптура в техническо и художествено отношение, отделяйки се постепенно от условностите на йонийската скулптура от VI в. и от тежката монументалност на архаичния период въобще. Особено бързо върви развитието й в Атина след Персийските войни. До това време атинската скулптура е само клон от йонийската; след Персийските войни тя съвсем се освобождава от йонийското влияние, и атинските скулптори почват да творят свободно и самостойно. Начело на това главоломно бързо развитие е Мирон със статуите си на богове и атлети. Висшата точка на развитието е в лицето на Фидий, най-великият гръцки скулптор през V в., сътрудник на Перикъл, чиито произведения украсявали не само Атина, но и Олимпия и други центрове на гръцката култура. Най-прочути били статуите му на богинята Атина в Партенона и на Зевс в Олимпия, и двете хризслефантинни, т.е. с основа от дърво, но с крайници (глава, ръце и крака) и с дрехи от слонова кост и злато. По-млад съвременник на Фидий е Поликлет, чиито статуи на атлети, както и Фидиевите статуи на богове, изведнъж станали класически, а статуята на Хера в Аргос съперничела с Фидиевия Зевс в Олимпия.

Главните черти на новото гръцко изкуство са: пълната победа на художника над техническите трудности и над материала, които вече не са за него стеснителни рамки в творчеството му; стремежът да се идеализират формите на човешкото тяло, без да се копира природата и без да се поправя тя, а само като се търси в природата най-съвършеното и близкото до онзи идеал, който се е оформил в душата на художника; и най-после, умението да се въплътят в статуята известни идеи, близки на художника, главно идеята за величието и силата на божеството. Ваятелите от V в. познават и природата, добре са я изучили, запознати са отлично с анатомията на човешкото тяло, схванали са красотата на спускащата се в разнообразни гънки дреха, умеят художествено да свържат линиите на тялото с дрехата; но не са роби на природата, не я копират. Да вземем за пример атлетите им: те са превъзходни образци за красота на мъжкото голо тяло. В хвърлящия диск атлет на Мирон е въплътено всичко, което е силно, прекрасно и живо в юношеското тяло в момент на най-голямо напрежение. В бронзовия колесничар от Делфи ние се възхищаваме от строгото величие на спокойно изправения юноша в дълга, с прави надолу гънки спускаща се дреха. Още по-съвършени са скулптурите на фронтоните и на фриза на Партенона. Те едва ли са направени от самия Фидий, но нямаме основания да се съмняваме, че са работени под негово ръководство и от скулптори от неговата школа.

Фидий достигнал до най-високата точка на творчеството си в статуите си на великите гръцки богове. Тук ше трябва да се осланяме повече на преценките па гърци и римляни, които сами са видели тези статуи, защото до нас те са запазени само в лоши копия. Разказите на онези, които са ги видели с очите си, свидетелстват за неизгладимото художествено и религиозно впечатление, което статуите са произвеждали на зрителя. Фидиевият Зевс е оня всемогъщ баща на боговете и на смъртните, страшен и милостив в едно и също време, разпореждащ се със съдбините на човечеството, какъвто е и в поезията на Есхил. Дори и тъй, както е предадена само главата му върху монети от Елида, се чувства божественото (therion), което тъй силно ни поразява при четене на Есхиловите трагедии.

Както и в VI в., изкуството живее не само в храмовете и на обществените градски площади. То изпълвало целия живот на гърка. Особено убедително ни доказват това за въпросното време гръцките вази. В V в. Атина била господарка почти на всички пазари на глинени съдове. Нейните вази с червени фигури на черен фон, които заменили вазите с черни фигури на червен фон, се срещат навсякъде: и в Египет, и в Италия, и в Сицилия, и в Южна Франция, и в Испания, и на бреговете на Черно море, и дори в столицата на Персийската империя. И те са най-съвършеното нещо, постигнато в областта на този клон от декоративното изкуство. Изящните и разнообразни форми, строгата, точната и необикновено богатата рисунка, майсторското групиране на сцени из живота на богове и хора, с които са украсени вазите, всичко това прави много от тях велики произведения на изкуството. Подобно на съвременната драма и скулптура, вазите отразяват всяка фаза на атинския живот. Дори и политиката не е била изключена: има много рисунки от велики вазови живописци на тая епоха, които се обясняват тъкмо по тоя начин. Бракът на Тезей с морето например означава морския империализъм на Атина и сцени от живота на Язон се отнасят до атинските домогвания в областта на Черно море. Една група атински вази — погребални — тънки и високи стомни (лекити) и пак погребални вази във форма на богове и на фантастични митични същества от задгробния свят — не се задоволяват със съчетание само на две бои: червена и черна. Върху атическите лекити фигурите са нарисувани с естествени тонове в богати съчетания на бял фон; погребалните вази във форма на богове и на митични същества почти до една са украсени с нежни и ярки бои. Тези съдове ни дават известна представа за голямата стативна и декоративна живопис на V в.