М. Ростовцев
История на Стария свят — Изтокът и Гърция (9)

VIII. ПОЛИТИЧЕСКА ИСТОРИЯ НА ИЗТОКА В КРАЯ НА II И ПРЕЗ I ХИЛЯДОЛЕТИЕ ПР.ХР. ПЕРИОД НА ПОЛИТИЧЕСКА АНАРХИЯ И НА СВЕТОВНИ ДЪРЖАВИ

Към средата на II хилядолетие пр.Хр. главните държави — ръководители на Изтока и по цялото източно крайбрежие на Средиземно море били: великата и силна Египетска империя, хетската Малоазийска държава и егейските царства, обединени в един голям съюз под първенството на Крит. На тия три държави и на съюзите им с по-малките се е основавало равновесието на силите през този период. Ехнатоновото царуване нанесло силен удар на политическата мощ на Египет. Египетската власт над сирийските брегове почнала да се колебае и Хетската империя първа побързала да се възползва от слабостта на фараоните и да заеме тяхното място по сирийските и финикийските брегове. Егейските народи също тъй не пропуснали случая да използват слабостта на Египет, та в съюз със западните му съседи — либийците, да завладеят Делтата.

Обаче след къс период на анархия, който настъпил след смъртта на Ехнатон, Египет още веднъж намерил в себе си сили да се обедини около новата си — XIX — династия. А тя му дала мнозина талантливи царе и военни водачи: Рамзес I, Сети I, Рамзес II (1321–1234), които успели да закрепят отслабващата вече Египетска империя. Но скъпо заплатил Египет, както и неговите противници, за всичко това. Центърът на тежестта в политическите събития при фараоните от XIX династия сега пак, както и през епохата след изгонването на хиксосите, бил пренесен от Египет в Предна Азия — в азиатските владения на Египет. В Азия, при последните царе от XVIII династия, Аменхотеп III и Аменхотеп IV, Хетското царство се развило в голяма политическа сила. Използвайки слабостта и липсата на разбиране на политическото положение у двамата споменати фараони, талантливият хетски цар Шупилулиума, „царят-слънце“ на Хетската империя, който започнал да царува в 1385 г. пр.Хр., с интригите си успял да повдигне в азиатските владения на Египет въстание срещу техния сюзерен, а в резултат Сирия и Финикия преминали под висшата власт на хетския цар и Египет напълно се лишил от азиатските си провинции. От друга страна хетската държава се възползвала и от вътрешните борби в царството Митани и принудила и тоя свой съперник да й стане васал.

Засилването на Хетското господство в Азия било свързано с големи опасности за Египет, който още не бил забравил дългото иго под властта на хиксосите. Ето защо под ръководството на Сети I и Рамзес II Египет напрегнал всичките си сили за решителна борба с приемниците на Шупилулиума — Муршил II, Муватал и Хатушил III. Войната траяла дълго и с много жертви от двете страни. По-добрата организация и големите богатства на Египет му позволили да си върне голяма част от владенията си в Азия. Според запазения до наши дни, на египетски и на хетски език, договор на Хатушил III с Рамзес II (1272 г.), с който договор завършила войната, Египет продължил да владее части от Сирия и Финикия. Обаче напрежението, което е трябвало да употреби египетската държава, било грамадно и Египет изтощил силите си, пресъхнал изворът на творческата му енергия. Наистина, Сети I и Рамзес II все още са велики строители, все още пълнят стените на храмовете си с разкази за великите си подвизи, но това е последният порив на египетското творчество. Наред с големите художествени паметници (храмовете в Абидос, Абу-Симбел, вж. гл. VII), страната се покрива с наскоро издигнати постройки, не издържащи сравнение със създаденото от XVIII династия. След свършването на хетската война, в която нямало победители, а само победени, Египет в епохата на XX династия при Рамзес III преживял още един период на сравнително спокойствие и разцвет, но в началото на I–то хилядолетие почва вече бързо да отслабва и престава да играе предишната си първостепенна роля в световната история за сравнително доста дълъг период от време — период на анархия и разпадане на някогашната славна империя.

Борбата с Египет подкопала от друга страна силите и на Хетското царство. Хетите нямали вече сили да спрат процеса на разложение във федеративната си държава и да спрат напора на чуждоземните завоеватели в Мала Азия. Няколко десетилетия след смъртта на Хатушил III, около 1200 г. пр.Хр., империята започва да се разпада на съставните си части под натиска на нова вълна арийски преселници — траки, фриги и мизи. Някои области, най-вече в южната или сирийската част на империята, като Кархемиш, Самал (Зенджирли) и Малатия още образували силни държави и запазили чертите на своеобразната хетска култура. Но Хетската империя изчезнала като държава от политическия кръгозор на XII и XI век пр.Хр.

Периодът на слабост на Египет и на хетската държава съвпада с важни, добре познати на нас политически събития в басейна на Егейско море и в Мала Азия. В XIV в. пр.Хр. бил нанесен решителен удар на критската хегемония: бил разрушен Кнос, вероятно, от съюза на европейските егейски градове-държави. Дали това е свързано с прехода на ръководната роля на тия държави в ръцете на племената от индоевропейски произход, дошли в Гърция от Дунавската долина и от Тесалия, т.е. в ръцете на ахейците, според Омировите поеми, или пък е било проста последица от естествения развой на първоначалните ахейски европейски държави, възприели егейската култура, а сега вече закрепнали и претендиращи за ръководна роля в егейския свят, това ние не знаем. Няма съмнение само в едно: че още от XIV век пр.Хр. егейският свят се раздвижил и в него се наблюдава стремеж за движение към юг и изток, към бреговете на Мала Азия, към Египет, към палестинските брегове, където още от най-старо време егейците имали свои опорни точки. Като сериозни доказателства, че егейската смътна епоха е продължила доста дълго време, освен разрушаването на Кнос, могат да ни послужат още и следните факти: постоянните нападения на егейците — народите по морето — срещу Египет, които нападения били особено опасни за Египет през царуването на последния фараон от XIX династия Марнепта и през времето на Рамзес III; превземането на крайбрежието и на голяма част от самата Палестина от филистимците — народ, без съмнение, с егейска култура, и най-после великата война на съюза на европейските егейци против съюза на малоазийските, групирани около Троя. Тая именно война е възпята от Омир в поемите му Илиада и Одисея и се отнася, вероятно, към края на второто хилядолетие. Много е вероятно тя да е предизвикана от стремежа на европейските егейци да стъпят здраво на южните брегове на Черно море, т.е. да завладеят железните им рудници и златните насипи. Тъкмо за тоя поход, трябва да приемем, се разказва в гръцката легенда за аргонавтите.

В същото това време, през което в целия егейски свят се наблюдава необикновено политическо раздвижване, в същото време и в живота на Балканския полуостров и в Мала Азия се наблюдава друго важно явление — силно раздвижване на тракийските племена. Ние още не знаем къде е родината на траките, не знаем от къде и кога почва движението им на юг и на изток. Както и да е, знаем обаче с положителност, че в края на II–то хилядолетие те се появяват едновременно и изведнъж както на северния черноморски бряг, където основават голямата кимерийска държава с център в днешния град Керч, така и в Мала Азия, където се сблъскват с отслабналите вече хети и върху развалините на Хетската империя основават цял ред свои тракийски държави, най-силната от които била Фригия. Наред с тия тракийски държави продължават да съществуват и остатъците от Хетската империя, между които по-видна роля играят Лидия, Киликия и Ликия. Една част от тракийските племена достига дори в областите на юг от Кавказ и може би спомогнала там да се създаде силното Вапско царство. Като последица от всичките тия движения цялата западна част от източния свят в края на II–то хилядолетие била в състояние на пълен кипеж.

Същият процес, при който големи държави се разпадат на малки царства, се наблюдава и в пределите на Сирия и по пялата западна част на Предна Азия. За известно време най-силна държава тук станала Палестина. Палестина дълго време била в политическа зависимост от Египет и под твърде силното културно влияние на Египет и Вавилон. Населявали са я аморити, които по-късно били завладени от ханаанейните; и едните и другите са семити. В края на II–то хилядолетие на границите на Палестина се появяват нови семитски племена — евреите. Легендите им разказват, че са дошли от Египет и че дълго скитали по пустинята, докато стигнат пределите на Палестина. През време на скитничеството си, когато били на Синайския полуостров, между тях се явил законодателят Мойсей, който им дал писани правила за етичен живот във вид на известните 10 заповеди.

Отслабването на египетската власт в Палестина дало възможност на евреите постепенно да проникнат и да се закрепят в „обетованата“ земя. Те вече стигнали дори и до бреговете на Средиземно море, но тук срещнали на пътя си група завоеватели филистимци, които дошли от пределите на егейския свят, завладели крайбрежието и основали в Палестина свое силно царство. И виждаме как евреите биват принудени временно да се подчинят на превъзходната филистимска военна организация и на високата им култура. Обаче малко по малко немногоброините филистимци, понеже нямали приток на нови сили отвън, отслабнали и се изродили, а между евреите се започва силен стремеж за национално обединение, довел в началото на I–то хилядолетие до създаването на едно силно и независимо Юдейско царство, начело на което стоели от една страна царете (Саул, Давид, Соломон), а от друга — жреците на върховния бог Яхве. Недълговечен обаче бил животът и на това царство: след периода на създаването му и на военната борба (Саул и Давид) възниква нов период — период на мирното и бляскаво царуване на Соломон, след когото настъпва анархия и вътрешна борба, в резултат на която отново се намесва чужда власт — отначало властта на Египет, а след това на Асирия и Вавилония.

Историята на Юдея в епохата на нейния разцвет и по времето на нейното разделяне на две царства, борбата й със съседите и с големите империи на Изтока — всичко това ни е познато от полу-историческите, полурелитиозни писания на времето, а също и от вдъхновените възгласи на пророците Илия, Елисей, Исая, Амос, Йеремия, Софоний, Наум и други, включени в свещените писания на евреи и християни и запазени в книгата, която е известна под името Библия. В светлината на съвременните открития в Асирия, Вавилония, Египет, Халдея, Финикия, Мала Азия и арамейските градове, Библията добива особен интерес като един от нашите главни исторически извори, който ни говори не само за живота на малката Юдея, но и за съдбините на големи империи.

На същите причини, а именно, че в Предна Азия нямало силни военни държави, се дължи и разцветът на цял ред семитски арамейски царства в Сирия, между които най-видни са били Харан, Хамат и Дамаск. Богато се развили и финикийските градове, особено Бибъл, Тир и Сидон, наследници на търговските отношения на егейските държави. Възможно е тъкмо по това време те вече съвсем да са преминали в семитски ръце. Както и да е, те развили една необикновено широка търговия и колонизаторска дейност в края на II–то и в началото на I–то хилядолетие, като засилили търговските връзки на Изтока със Запада: с бреговете на Северна Африка, на Испания, Галия, Италия и Сицилия. Финикийците пуснали особено здрави корени в Африка, където двете техни колонии — Утика и Картаген — бързо се издигнали до положението на първостепенни центрове в търговския и политически живот.

В началото на I–то хилядолетие почва да играе все по-видна и по-видна роля в политическия живот и едно друго месопотамско царство, което по-рано — в епохата на равновесието на силите — не бе още играло такава роля. Имаме предвид Асирия. Асирия постепенно се оформила като самостоятелна държава под силното вавилонско влияние в края на II–то хилядолетие пр.Хр. Отначало тя представлява малка семитска държавна формация по средното течение на р. Тигър, силна с войнствения дух на пастирското си и земеделско население, отдавна свикнало със завист да поглежда от планините си към богатата вавилонска равнина, към долините на Мала Азия и към сирийските й финикийските градове. Падането на хетската държава за пръв път дава възможност на асирийците при царя им Тиглатпаласар I (1110–1100 г. пр.Хр.) да опитат силите си в областта на завоевателната политика и при това само с временен успех, в резултат на който подчинили под своя власт част от Източна Мала Азия чак до Черно море. Успехът им обаче не бил траен. При по-благоприятни условия Асирия повела отново политиката си на завоевания в IX в. пр.Хр. при талантливите си и жестоки водители Ашурназирпал III (884–860) и Салманасар II (860–825). Най-после, вече за трети път, с още по-голям успех през втората половина на VIII и през VII в. пр.Хр., през което време редица асирийски царе от Тиглатпаласар III (744–727) нататък с непрекъсвани жестоки войни подчинили под своя власт и Вавилония, и асиро-финикийските брегове, и Палестина, а за късо време дори и Египет. Имената Саргон (722–705), Синахериб (705–681), Асархадон (681–668), Ашурбанипал (668–624) са оставили дълбоко и неизличимо впечатление в душите на техните съвременници, а славата на жестоките им войни и на не по-малко жестокото им управление над победените дошла дори и до Гърция, в която тъкмо по това време се започва един нов бляскав подем на държавния й живот и на цивилизацията й.

Историята на асирийските завоевания и устройството на Асирия в мирно и военно време добре и подробно са ни известни. За нас нейните царе не са само едни имена, свързани с известни исторически случки, но действителни хора. Археологическите издирвания в Предна Азия започнаха в един момент, когато развалините на асирийските столици Калху и Ниневия са били през средата на миналия век разтършувани и ограбени. От тогава насам интересът към Асирия никога не е отслабвал: последователни експедиции са изследвали едно след друго развалините в четирите столични града: Ашур, Калху, Дур-Шарукин и Ниневия, които един подир друг са били резиденции на великите царе. Резултатите от тия разкопки са богати. Благодарение на тях пред нас се разкрива архитектурата, скулптурата, живописта и художествените занаяти на асирийците, а също така и целокупният живот на народа въз основа на намерените в големи количества писмени докумен-ти от тая епоха. Това са останки от държавни архиви и царски библиотеки. Между последните особено богата и интересна е библиотеката на Ашурбанипал. Повечето от тия документи представляват известните от Месопотамия цилиндри с клинообразни надписи на асирийски, акадски и шумерски език. Ние притежаваме също сведения, почерпени от паметници, главно с историческо съдържание: надписи върху релефи, които ни разказват историята на това или онова царуване или на царете, конто са украсявали дворците; също подробни анали за всяко царуване, издълбани върху плочи, които са служили за павиране на дворцовите храмове. Голямо историческо значение се приписва на въпросите, отправени от царете към бога, и отговорите на божеството, които са били откривани на жреците след изследване черния дроб на жертвеното животно и които изобщо се отнасят до събития от държавния живот на страната. След това трябва да се спомене официалната и понякога поверителна кореспонденция на царете и някои документи, малко на брой, които се отнасят до частното право. Едно от последните открития е неотдавна издаденият кодекс от закони.

В тия исторически документи и паметници целият обществен или държавен живот на страната се разкрива пред нас с пълни подробности, най-вече походите и завоеванията на всеки цар. В тия си отчети те изброяват имената на племена и градове, с които са се сражавали, количеството и жалката съдба на пленниците, взетата военна плячка, наложените контрибуции и данъци, които победените трябвало да плащат на Асирия. Разширението на Асирийското царство почнало с присъединяването на съседните племена, живеещи в „асирийския триъгълник“, образуван от Тигър и притоците му. Същевременно вървяла и постоянната борба с Вавилония — някогашния сюзерен на Асирия. Тук след падането на династията на каситите (около 1180 г.) започнал период на постоянна смяна на династиите, т.е. период на политическа анархия. Арамейски племена се появили едно след друго от север и от запад. Халдейците нападнали от юг, а Елам с племена от иранското плато се втурнали от изток. При такива условия всеки по-енергичен асирийски цар лесно успявал да стане фактически господар на Вавилония, толкоз повече че ръководната класа във Вавилония — класата на търговците — предпочитала хегемонията на Асирия — продължителката на вавилонската култура — пред властта на съседните номади, семити или полудиви планинци. Въпреки всичко това Вавилон все пак никога не е бил напълно покорен от Асирия. В моменти на слабост в Асирия там отново се събуждал националният дух, който довеждал до отделяне от Асирия. Пък и самите асирийци, чувствайки културната си зависимост от славното минало на Вавилония, не се стремели да решат въпроса за Вавилон веднъж завинаги и да направят Вавилония своя провинция.

Като се закрепили в „асирийския триъгълник“, асирийските царе почнали да си пробиват път и по-нататък на запад, където пътят бил по-лесен и където имало по-съблазнителни изгледи за богата плячка, отколкото на север и на изток. Състоянието на работите в западната част на Предна Азия по онова време било крайно благоприятно за асирийците. Египет нямал сили да запази господството си в Сирия, Финикия и Палестина. Хетското обединено царство вече не съществувало. Ето защо пребогатите местности по брега на Средиземно море, изоставени на съдбата си, се разпокъсали на безкрайно много малки държавици. Всеки един от крайморските градове си живеел за себе си и по своему, а много градове вътре в страната, особено Дамаск, запазили и дори развили самостоятелността си. Главният поминък на всички тия градове били търговията и промишлеността и, макар и постоянно да воювали един с друг, богатствата им все повече се уголемявали. Няма съмнение, че между тях са възниквали и са се проявявали обединителни тенденции. Ролята на обединители се опитват да играят от една страна евреите, а от друга страна големият арамейски търговски център — Дамаск. Но опитите и на евреи, и на арамейци не се увенчали с успех, защото се сблъсквали със сепаратизма и силния стремеж към самостоятелен живот у отделните градове и племена, не по-малко силни от ония, които ще видим по-нататък в Гърция. При тези условия много примамливи изгледи имало за Асирия да праща всяка година войските си за плячка от тия тъй богати градове и да прониква все повече и повече на запад. Нападенията постепенно се превръщали в същински походи, а контрибуциите — в данъци. Закрепването на Асирия в Северна Сирия довело до решителни сблъсквания с Дамаск и Юдея и до пълното покоряване на тия царства след дълги и кръвопролитни борби. Завземането на Палестина от своя страна направило неизбежно стълкновението с Египет, а слабостта на Египет дала възможност на асирийските царе лесно да проникнат в неговите граници, и дори временно, към края на съществуването на Асирийското царство, Асархадон можал да превърне Египет в асирийска провинция.

При тези условия ни става ясно защо разширението на Асирийската империя върви успешно все на запад. Мала Азия, в която през това време възниквали все нови, отчасти индоевропейски, държави и царства върху развалините на Хетската империя (Фригия и Лидия), не представлявала интерес за Асирия. Отношенията и войните с нея имали все случаен характер и не довели до трайно покоряване на по-големи части от Мала Азия. Много по-сериозен за Асирия бил въпросът за северните и източните й граници. По-горе споменахме само, как в края на II–то хилядолетие в Южен Кавказ, около Урмийското и Банското езера, постепенно почва да се оформя от местни племена, прадеди на бъдещите арменци и грузинци и от две дошли от други страни племена-завоеватели: едното, дошло от изток (иранците), а другото — от север (траките) — една силна централизирана държава със столица на бреговете на Банското езеро. Асирийците наричат тая държава Урарту (по името на планината Арарат), а самите нейни жители — халдеи.

Ние сме сравнително добре осведомени за нейните съдбини. Нашите сведения не са почерпени само от асирийски документи. Разкопките в транскавказката област през последната половина на миналия век извадиха на бял свят не само цяла редица халдейски градове, между които столичният град е бил Турушпа или Тушпа близо до днешния град Ван, но и голямо количество клинообразни надписи на халдейски език, които ни говорят за завоеванията и строежите на техните царе. От тия и от съвременните на тогавашната епоха асирийски сведения ние виждаме колко усилена и значителна е била дейността на тия царе, колко много нещо са извършили за уредбата на страната и за повдигането на нейния икономически живот най-вече в изкуството на напояването и в металургията и каква висока степен на култура достигнали през VIII и VII в. пр.Хр. В историята на Изтока имената на асирийските царе едва ли могат да се считат за по-велики от тия на халдейските монарси — Сардури I, Ишпуина, Аргищи I, Сардури II, и техните по-незначителни приемници, Руса I, Аргищи II, Руса Ш и Сардури III.

Асирийците не могли да устоят на натиска на тоя свой съперник, който постоянно се стремял да разшири границите си, макар и да предприемали против него доста много и често пъти успешни походи. Краят на самостоятелното му съществуване настъпил тогава, когато престанала вече да съществува и Асирийската империя. Асирийците не успели да се справят и с източните си съседи, същевременно съседи и на Банското царство, на които било съдено да станат наследници на Асирия — с иранските планински племена: мансите и мидите. Дълга и упорита била борбата на Асирия със стария съперник на Вавилония — Елам, който през всичкото време се стремял да отдели Вавилония от Асирия. Завоюването на Елам при Ашурбанипал и разрушаването на еламската столица Суза са последните големи успехи на Асирия, но успехи, гибелни и за самата победителка. Разрушаването на Елам довело не до засилване, а до отслабването на Асирия. То я принудило да напрегне до крайни размери силите си, а заедно с това развързало ръцете и на съседите на Елам — иранските племена, за които Елам бил постоянна преграда в движението им на запад към културните и богати месопотамски градове. Такива били условията, при които постепенно се създавала Асирийската империя. Освен на общите политически условия, за които говорихме по-горе, Асирия дължи успеха си още и на вътрешното си устройство, пък и на политиката на асирийските царе спрямо съседите. Асирийските царе, първи в целия източен свят, съумели да създадат една чисто военна държава, чиято основа била отлично организираната и усърдно обучена войска, набрана от жителите на Асирийското царство — земеделци и пастири. Към организацията на войската асирийците прибавили и възприели много технически усъвършенствания, които изведнъж им дали голямо надмощие в борбата със съседите. Измежду тях по-голямо значение имат следните нововъведения: вместо опълчение, набрано за даден поход, асирийците имали винаги готови силни и добре обучени пехотни части, въоръжени с лъкове, копия и мечове, защитени с железни ризници и свикнали да се сражават в сгъстен строй; вместо тежките и мъчноподвижни военни колесници, служещи дотогава във войските на източните държави и за кавалерия, и за артилерия, асирийците създали подвижни войскови отделения от тежковъоръжени конници, които със смелите си атаки пробивали редовете на противника и били незаменими за преследване на неприятеля. Още по-важно е съвършенството, до което довели обсадната си техника. Укрепените градове за армиите от II–то хилядолетие представлявали почти непреодолима преграда. Ако не успеят да ги превземат изведнъж, единственото средство, което им оставало, била продължителната и уморителна обсада. Асирийците първи използвали успехите на съвременната им техника в тая област. Разните видове обсадни машини, особено тараните, развитието на системата на подкопаването и т.н. направили крепостите на Изтока беззащитни срещу нападенията на асирийските армии. Нека споменем още и за необикновената скорост и подвижност на асирийската войска — нещо безпримерно във военната история на Изтока.

Наред с всичко това асирийците довели до съвършенство системата на военния терор с цел да се сплаши противникът. Онова, което другите източни държави, особено Египет, прилагали като крайна мярка и то само в изключителни случаи — пълното унищожение на населението на превзети градове и села или подлагане на неприятелски главатари и началници на най-жестоки мъки, това станало правило в политиката на асирийските завоеватели. С уморително еднообразие известията за походите изброяват след всяка победа наказанията, на които подложили победените: да одират кожата на живи, да се набият на колове стотици хора, да се отсекат ръцете, краката, носовете, ушите, да се затварят измъчени и полумъртви съперници в затвор с железни решетки — това било нещо твърде обикновено за всички асирийски водители. Ето защо няма нищо чудно, че самото име на асирийците вдъхвало безумен страх и ужас в противниците, и че често самото приближаване на асирийската армия било достатъчно да се предадат силни държави и градове на милостта на победителя. По-долу ще видим, че за успеха на асирийците много допринесла и добрата организация, която те създавали в победените области.

От година на година все повече усилващият се натиск по източната и по северната граница от страна на иранците и траките най-после подкопали асирийската държана и ускорили края й. Още през VIII в. пр.Хр. (при Саргон) вече съвсем близо до асирийските граници дошли траки от Кимерия на север. След тях се явили в самите предели на Асирия ордите на номадите иранци — скитите, идващи от изток. Цялото това движение трябва да се свърже със събитията по северния бряг на Черно море. Кимерийците, които, както видяхме по-горе, бяха основали тук силно царство, били принудени да отстъпят господстващото си положение на скитските номади, а тези последните от своя страна здраво заседнали в южноруските степи за дълги векове. Халдеите и асирийците, понеже не били в състояние да се противопоставят на натиска на кимерийците и по-късно на скитите, ги пуснали през териториите си. Кимерийците изпълнили Мала Азия, а скитите — Сирия и Палестина. В опустошителния си устрем кимерийците дошли до бреговете на Егейско море и разрушили много малоазийски гръцки градове. Скитите пък стигнали до самите граници на Египет. За ужасите от тяхното нахлуване много красноречиво ни говорят най-старите гръцки поети в Мала Азия, а също и юдейският пророк Йеремия. И при все това нито едните, нито другите създали силна държава. Нямайки прилив на сили отвън, те отчасти взаимно се изтребили, отчасти били унищожени на групи от държавите в Предна Азия, а отчасти се претопили сред местните населения. Колкото останали от тях, се заселили в Кападокия и Армения.

Но след тия две вълни ето че следва и трета. Иранските племена, миди и манеи, отдавнашни съседи на асировавилонския свят, които възприели много от неговата цивилизация, постепенно се засилили и натискът им срещу Асирия ставал все по-упорит и по-чувствителен. След смъртта на Ашурбанипал те се обединили под ръководството на мидийския цар Киаксар и преминали границите на Асирия. Те сключили съюз с Вавилония, дето подир многогодишно пълно подчинение на Асирия при Асархадон и Ашурбанипал се появила в южната част на страната нова и силна династия. Разрушаването на Ниневия, унищожаването на асирийската армия и изтреблението на асирийския царски дом били краят на Асирийската империя. Намиращите се под властта на Асирия народи с радост посрещнали избавлението си от асирийския терористичен режим. Еврейските пророци Софоний, Наум и Езекиил показали достатъчно ясно как била посрещната новината за падането на Асирия. Впрочем, началото на разложението на Асирийското царство датира още отпреди разрушаването на Ниневия. Най-напред се отделил Египет под предводителството на Псамтик I (651 г.), основател на нова — XXVI — династия, която просъществувала повече от 100 години — чак до завоюването на Египет от персите при Камбиз, и която се крепяла на силите на наемна войска, съставена главно от гърци и от малоазийци. Гърците добре са знаели имената на царете от тази династия. За тях много подробно говори и най-старият гръцки историк, родом от Мала Азия, Херодот. При тези фараони, чиято резиденция бил Саис (Псамтик I, Нехо, Псамтик II, Апри и Амазис), Египет преживял още един период на разцвет в културния си и държавен живот (Саитска епоха).

Външната политика на Египет имала успех на юг, но срещнала силен отпор на запад — в Сирия и в Палестина. Отпорът бил от страна на възродилия се Вавилон. По примера ца Египет Вавилон се отделил от Асирия. В съюз с мидите Набопаласар, халдеец, основател на Нововавилопското царство, успял да организира отпор срещу асирийците, а след това, като съюзник на мидите, да закрепи властта си. Особено бляскаво било царуването на неговия син Небукаднезар (Навуходоносор), при когото Вавилония в успешната си борба с Египет завзела цяла Западна Предна Азия, нанасяйки редица страшни удари на юдеите, намиращи се на страната на Египет. По-голямата част от тях или били преселени в Месопотамия, или сами емигрирали в Египет.

Но самостойният живот и на Египет, и на Нововавилонското царство не бил за дълго време. Те нямали сили да се борят със засилващата се мощ на разрушителите на Асирия — иранците, които здраво заседнали в източната и северната части на Асирийското царство и които завладели също тъй и Халдското царство. Тласък към засилване на империалистическите стремежи в новото иранско царство бил преходът на властта от индийската династия към персийската, т.е. в ръцете на царете от най-южния клон на иранското племе. В 550 г. властта в Мидийското царство заграбил Кир, петият цар на персийското племе, намиращо се, вероятно, още отдавна в политически и културни връзки с Елам и получило в наследство от него своята цивилизация и своята способност за държавно строителство. Мидите без особена съпротива признали властта му: племената миди и перси били родствени и говорели почти на един и същ език.

Още от първите години на своето управление Кир се проявил като наследник на великодържавните идеи на Асирия. Положението на Изтока при Кир било почти същото, каквото и при първите царе-завоеватели на Асирия. Равновесието на силите било нетрайно и привидно. Вавилония сега е пак голяма, но вътрешно вече слаба държава с изродено население. Египет, както видяхме, се крепи на силите на наемна войска. Малко по-силно било Лидийското царство в Мала Азия, но и то не могло да се сравни с Персия, която вече бе успяла да обедини под културната власт на персите неизчерпаемите сили на иранската нация. Ето защо няма нищо чудно в това, че Кир без големи усилия успял да подчини Лидийското царство (546 г.) — най-силния си съперник, и да присъедини към Персия васалите на Лидия — гръцките градове по малоазийския бряг. След това дошъл редът на Вавилон (538 г.). Последният вавилонски цар Набонид, зает с религиозно-антикварните си интереси, въоръжил срещу себе си всичките жреци и цялата аристокрация на Вавилония и не успял да прояви каква да е по-сериозна съпротива срещу Персия.

Естествена последица от покоряването на Вавилония е господството на персите в цяла Предна Азия, а естествена последица от гибелта на Лидия е завземането от персите на цяла Мала Азия. Египет не можал вече да се удържи срещу владетелите на Мала и на Предна Азия. При приемника на Амазис, Псамтик III, Египет бил превзет от Кировия син Камбиз. Тъй се създала на Изток една нова световна, сега вече не семитска, а индоевропейска персийска държава, изградена от Кир и Камбиз. Устоите й били закрепени от гениалния Камбизов приемник Дарий, син на Хистасп, който успял не само да запази всички завоевания на предшествениците си и да преодолее центробежните сили в грамадната си империя, но и да изработи и подходящи форми за управлението на тази империя, за които ще говорим в X глава. Нему, вероятно, Персия дължи и новата си религия — религията на великия пророк и реформатор Зороастър (вж. гл. XI).