М. Ростовцев
История на Стария свят — Изтокът и Гърция (18)

XVII. ПЕРСИЙСКИТЕ ВОЙНИ

Ръководна роля в икономическия и културен живот на стара Елада през VI в. пр.Хр, е играла, без съмнение, не същинска Гърция, а гръцките колонии в Мала Азия, отчасти и тези в Сицилия и в Италия. Милет, Ефес, Самос, Лезбос в Мала Азия и Сибарис, Кротон, Гела, Акрагант, Сиракуза в Италия и Сицилия били много по-богати и по-културни от Егина, Халкида, Еретрия, Коринт, Сикион, Спарта и Атина в Гърция. Бреговете на Мала Азия, Италия и Сицилия били по-богати и по-плодородни от самата Гърция, пазарите им били по-многобройни и отношенията им с културния Изток по-лесни. Но, от друга страна, положението на тия предни постове на елинизма в политическо отношение било много несигурно. Както малоазийските градове, тъй и градовете в Гърция били открити откъм сушата и лесно биха могли да бъдат нападани от страна на съседите. Сицилийските гръцки градове имали за свой постоянен враг и съперник силната финикийска морска държава Картаген. Не по-малка опасност за тях представлявал и съюзът на етруските градове, а пък няма защо и да споменаваме за най-близките им съседи — племената, които населявали вътрешността на страната. И все пак политическото положение на гръцките колонии в Италия и в Сицилия било значително по-добро, отколкото на онези в Мала Азия. Близките съседи на гърците в Италия и в Сицилия все още живеели в твърде примитивни битови условия; трябва да изключим от това число само богатата и културна Етрурия, отделена от тях със средноиталийските планини. Картаген едва сега започвал да осъзнава силите си и да чувства колко наложителна става за него една последователна и решителна борба с гърците.

Друго било положението в Мала Азия. Малоазийското крайбрежие било населено с гърци. Но тук голяма част от населението на завзетите от гърците територии не е било гръцко и вече не живеело в примитивните доисторически битови условия. Още до появата на гърците племената, които впоследствие станали техни поданици, имали свой културен и държавен живот и твърдо помнели това, като се чувствали по-близки с родствените си племена в Мала Азия, отколкото с гръцките си господари. Централна Мала Азия имала зад себе си богато историческо минало. Традициите на Хетската държава все още били живи в новите държави Фригия, Лидия, Ликия. Една от тях, географски най-близката до малоазийските гърци, Лидия, през VII и VI в., след като преживяла кимерийското и скитското нашествие, бързо се засилила, разбогатяла и се оформила в силно царство с определени политически и икономически задачи. Запазвайки положението си на посредник между Изтока и новия гръцки свят, принадлежейки географски, етнографски и културно на двата свята, Лидия винаги се стремяла към морето, чиито брегове били заети от гърци и финикийци. И въпреки тоя си стремеж Лидия не успяла да проникне до Финикийското море: отначало на пътя й се изпречила Асирия, а след това Персия. Много по-лесно и по-естествено за нея било да се разпростре тя на запад — към гърците.

Както малоазийските гърци, тъй и гърците в същинска Гърция, в Сицилия и в Италия, запазвайки единството си в национално, религиозно и културно отношение, политически били раздробени на много самостойни държави, всяка една от които си имала свои задачи и традиции, които не съвпадали със задачите и традициите на съседите. Омразата към най-близките съседи и съперничеството с тях били по-силни, отколкото враждата им към силните, но далечни източни държави, които гърците познавали по-слабо пък дори и малко се интересували от тях. Към всичко това трябва да прибавим и постоянните социални и политически борби вътре във всяка държава, често довеждащи всяка една от борещите се партии до положението да търси подкрепа без оглед на това, кой я дава и от къде идва тя. Най-после трябва да отбележим още и това, че стратегическото положение на малоазийските крайбрежни градове било твърде слабо и ненадеждно. Териториите на всеки един град, разположени главно по речни долини, били рязко отделени с планински вериги от териториите на близките до брега съседи, връзката с които по такъв начин по суша ставала трудна; по море обаче поради необикновено разчленената брегова линия тя била лесна, но изисквала много време. А между това отвътре, откъм Мала Азия, териториите на крайбрежните градове били широко открити за военни нападения.

Лидийското царство много добре използвало всичките тези особености и скоро станало важен фактор в политическия живот на малоазийските градове. От една страна, Лидия наистина давала много нещо на Гърция в културно и в икономическо отношение, но от друга страна тя в същото време взимала от Гърция всичко, което последната могла да й даде, и в края на краищата разликата между лидийци и малоазийски гърци все повече и повече се изглаждала. Лидия постепенно станала като че ли гръцка държава, като една от многото такива, както по-късно Македония. Лидийските пратеници с богати дарове за гръцките богове в Делфи и за другите гръцки светилища били не по-малко желани и скъпи гости от пратениците на същинските гръцки държави. Ето защо няма нищо чудно в това, че малоазийските градове през VII и особено през VI в. тъй бързо били погълнати от Лидия в политическо отношение и че съпротивата на гръцките градове срещу Лидийското завоевание никога не е вземала характер ца национална борба на всички гърци срещу източния враг. Съпротивата обикновено бивала случайна и поради това много слаба. Лидийските царе — и Ардис, и Садиат, и Алиат, и Крез — всички съзнателно се стремели постепенно да подчинят под властта си малоазийското крайбрежие, и гърците не виждали нарастващата зад тях сила на Лидийското и Персийското царство. Ето защо катастрофата в 548 г., когато Крезовите войски били разбити от Кир, когато била превзета и столицата му Сарди и когато вместо Лидийското царство гърците видели отпреде си съвсем чуждите им перси, всичко това за гърците било съвсем неочаквано събитие. Гръцките симпатии били изцяло на страната на Лидия, а Спарта дори се готвела да изпрати част от войските си на помощ на Крез.

Персия лесно успяла да постигне целта си — да завладее малоазийските гърци, главно защото те били разединени помежду си, защото силите им били подкосени от меката, но разяждаща политика на Лидия, защото били откъснати от Гърция и най-после защото и тази последната била още сравнително слаба. За късо време цялото гръцко крайбрежие станало част от великата Персийска монархия. Новата власт малко променила вътрешния живот на всеки един от гръцките градове. Градовете си запазили своето самоуправление, запазили си връзките с останалите гърци и не престанали да са важни търговски и промишлени центрове. Отсега нататък те били задължени да дават част от приходите си на новия си господар и да снабдяват Персия с войници и с кораби за продължителните й войни с Вавилон и с Египет. Но всичко това не било нещо ново за малоазийските гърци. Болезнено чувствали те само постоянната намеса на Персия във вътрешните им партийни крамоли и още това, че персите явно подкрепяли тиранията, която става вече главна форма на политическото устройство на гръцките градове в Мала Азия.

Включването на малоазийските гърци в състава на Персийската държава изиграло голяма политическа роля в историята на Персийското царство. В лицето на гърците в състава на монархията влезли поданици със съвсем друга уредба на живота и със съвсем друг мироглед в сравнение с онова, което е било типично за останалите части от Персийската монархия. От друга страна, да владее някой Мала Азия и да не владее крайбрежието й е било политическа безсмислица, а пък владеенето на крайбрежието свързвало Персийската държава с гръцките острови и със сложния политически живот на целия Балкански полуостров и на черноморското крайбрежие, гъсто осеяно с колонии главно на малоазийски гърци. Персия наистина завладяла Мала Азия, но заедно с това тя била въвлечена в политическия живот и на Европа и тъй или иначе налагало й се да определи политиката си спрямо нея. Най-простото решение на тази задача от гледището на традициите на източните империалистически монархии било, разбира се, завоеванието, т.е. Персия да погълне Гърция и да включи в състава на държавата си не само отделна част, а цялата нация.

Всички изгледи карали Персия да вярва, че условията да постигне така поставената си задача били благоприятни за нея. Животът в същинска Гърция много малко се различавал от живота на гърците в Мала Азия. И тук същите крамоли между отделните държавици на една и съща страна, същата постоянна война на едни държави против други, същата омраза от страна на едни градове към други, същите постоянни социални и политически борби вътре във всяка една държава и съшият стремеж да се използва първата попаднала откъдето и да е сила за успех при постигането на най-близките политически и партийни задачи. Изглеждало, че ще е много лесно да се подчини Гърция, само ако персите знаят, как да използват тъкмо тия особености на гръцкия политически живот. Обаче това, което Персия слагала на везните на съдбата в тази борба, било наистина нещо огромно и поради това решително: тя излагала голямата си, добре организирана и дисциплинирана армия; излагала на риск превъзходната си флота от най-добрите моряци на тогавашния свят — финикийци и малоазийски гърци; излагала на риск най-после и неизчерпаемите си материални ресурси на една тъй богата държава. Разбира се, за да се постигне целта, налагало се да се предприемат далечни походи. Но нали персийските армии вече бяха ходили в недрата на централна Азия чак до границите на Индия, нали неотдавна те бяха разбили и превзели великия Египет?

Персийските монарси, особено когато се касаело до експанзия, никога не действали без предварително обмислен подробен и далечен план. Те винаги се отличавали с качествата на добри стратези. Те подробно проучвали и много добре подготвяли всяка своя експедиция. За тях било ясно, че не ще могат да включат европейските гърци в състава на монархията си, докато границите на Персия не се доближат тясно до границите на гръцките държави по суша и по море. А това значело, че преди да бъде присъединена самата Гърция, трябвало да се превземат гръцките острови и поне североизточната част на Балканския полуостров, населена с добре познатите на Персия от Мала Азия тракийски племена. Обаче положението на работите на Балканския полуостров се усложнявало от факта, че тук персийската експанзия срещнала на пътя си друга също такава експанзия на друга една иранска държа-ва — Скитската, която по това време вече здраво се бе закрепила на северния черноморски бряг и също тъй бе влязла в допир с гърците. Персия се видяла принудена да се справи преди всичко и да осуети това скитско разширение към запад и към юг. В дадения момент Персия и не помисляла дори да превзема Скитското царство в Южна Русия. Това би могло да стане цел в едно по-далечно бъдеше. Най-близката за момента цел била скитите да бъдат отблъснати от Дунава и да се направи невъзможно по-нататъшното разпространение на владичеството им на Балканския полуостров. Тази първа задача била осъществена от Дарий, вероятно около 512 г. с голямата му експедиция против Скития, при която Дарий едвали е отишъл по-далеч от степите между Дунав и Днестър и която вероятно изобщо била успешна, защото виждаме как след нея Тракия вече бързо, системно и без пречки отвън става персийска провинция.

На по-нататъшното изпълнение на Дариевите планове попречило въстанието на йонийските гърци против персийското господство. За причините на това въстание ние можем да правим само догадки. Но във всеки случай то не е свързано с някакво Общогръцко движение, чиято цел е да спре понататъшния развой на Дариевите планове. То не обхванало дори и цяла Мала Азия. Във въстанието взели участие и южните и северните малоазийски гърци; от гърците в същинска Гърция нерешителен опит да помогнат на Мала Азия направили само Атина и Еретрия от Евбея. В края на краищата въстанието си останало въстание само на няколко йонийски града, главно на Милет. Ето защо на причината за това въстание трябва да гледаме като на местна и произтичаща главно от това, че малоазийските гърци надценявали своите сили и подценили силите на Персия. Малоазийските гърци добре изучили слабите страни на Персия, но, изглежда, слабо са познавали силните страни на Персийската монархия. Въстанието било упорито и продължително (от 499 до 494 г.) и свършило с пълна победа над Йония. Милет бил разрушен, изгорен и едва се съвзел от получените тежки удари, и то дълго време след това.

Въстанието изиграло важна роля за по-нататъшните исторически отношения на Персия към Гърция и затвърдило убеждението на Персия, че е необходимо да се продължи и ускори завоеванието на Балканския полуостров. Ето защо няма нищо чудно в това, че първата работа на Дарий след потушаването на въстанието била да изпрати експедиция по бреговете на Проливите и в Северна Гърция, за да възстанови персийския авторитет в тия места, разколебан от йонийското въстание. Но големите морски и сухопътни сили говорят, че в случай на успех не било изключено предвиждането евентуално да се продължи войната и войските и флотата да навлязат и в Средна Гърция. Гибелта на една значителна част от флотата около Атон и трудностите да се издържа такава голяма армия през време на тъй дългия и мъчен поход без подкрепа на флотата принудили персите да се ограничат само с основната си задача: да възстановят персийския авторитет, като присъединят към държавата си Тракия и Македония.

Експедицията през 492 г. е само първият опит. В 490 г. персите уреждат втора такава, целта на която е да накажат Атина и Еретрия за подкрепата им на малоазийското въстание. Целта била официално съобщена на гръцките държави чрез пратеници, които поискали от тях „вода и земя“, т.е. номинално да се подчинят, а всъщност да се откажат от всяка намеса в борбата на Персия срещу Атина и Еретрия. Близостта на персийската територия до Гърция принудила много гръцки държави да не отговарят отрицателно на тия искания. Същинската цел на Персия обаче била, разбира се, друга. Използвайки морското си превъзходство, Персия се стремяла с втората си експедиция да завърши делото на Мардоний, т.е. не само да си осигури обща сухопътна граница с Гърция, но да свърже Гърция с Персия и по море — от малоазийските йонийски градове през островите до естествения край на този път в Европа — Атика и нейните пристанища, а също тъй и до Евбейските пристанища. Веднъж само да завладее Атика, Персия нямало вече защо да се страхува от съперничество по море и би могла да счита подчинението на Гърция за сигурно. При вътрешните взаимни ежби между гръцките държави ставало вече лесно, само като се настройват едни гърци срещу други, след известно време само с един удар да се сломи и сухопътната опора на Гърция, т.е. Спарта.

Да се превземе Атика — това на персите им се струвало извънредно лесна работа. Атина от никъде не могла да очаква помощ. Нещо повече: много близо до нея, като неин съсед, бил опасният й враг и съперник — Егина. Спарта била далеч, бавно действала и имала слаба представа за надвисналата и над нея опасност. Беотия била в открита вражда с Атина. Самата Атина нямала нито силна флота, пито пък армията на Атика можела да се похвали с голяма опитност или със славно минало. Неотдавна родената атинска демокрация срещала енергична опозиция в лицето на все още силната аристокрация. Последният атински тиран Хипий бил още жив и се надявал да успее да се върне в Атина с помощта па персийската армия. Ето защо въз основа на всичко това Дарий мислел, че е достатъчен един по-голям десант само, за да може да свърши с Атина, и при това десант само пехотен, защото за превоз на големи маси кавалерия трябвало да се вземат голям брой кораби, при това тежки кораби, още повече изложени на риска да претърпят корабокрушение.

Сметките и съображенията на Персия отчасти излезли верни, а отчасти не. Атина наистина се почувствала изолирана. Обаче Спарта успяла да направи безопасна Егина и не й позволила да помага на персите. Приятелите на персите в самата Атина били наистина готови да действат, но само при условие предварително да бъде сразена атинската демократическа армия: иначе рискът би бил твърде голям. Спарта не отказала да даде помощта си на Атина, но помощта й закъсняла. Опасността за Атина и за цяла Гърция била твърде голяма, но само Атина, а не и Гърция, съзнавала това. Когато персийският десант излязъл на сушата на Маратонската равнина, Атина или трябвало да се предаде, или да приеме решителния бой без особена надежда за успех. Шансовете в полза на Атина били малки, по такива имало. Главното било там, че десантът бил само пехотен, и че основната военна сила на Персия — превъзходната й кавалерия, каквато и гърците нямали, тук не се явила. При това условие въодушевената от смъртната опасност, сплотена и малка армия от атински граждани и платейци, армия от тежко въоръжени, обковани в желязо пехотинци, сражаваща се на своя земя и при добре познати на нея условия, се явила като сериозен противник на много по-многобройната, добре снабдена, отборна, но лековъоръжена и сражаваща се при чужди за нея условия Дариева армия. При това тази последната още не била успяла напълно да си отпочине и от току-що прекараното продължително морско пътуване. Голямо щастие за атиняните било и това, че имали за ръководител Милтиад — опитен военачалник, добре познаващ персийската армия, защото, като тиран на няколко гръцки селища и местни племена в Тракия, бил участник в скитския поход. Доста големият му военен талант и това, че той познавал врага, тези две неща изиграли голяма, почти решителна роля за изхода на знаменитата битка при Маратон, тъй бляскаво спечелена от атиняните.

Битката при Маратон, в която се срещнали две сравнително не тъй големи армии, има огромно световно значение. От веригата персийски задачи и цели било изтръгнато звено и при това не тъй маловажно звено. И все пак тази битка би могла да остане само като един славен епизодичен подвиг в атинската история, ако не бе се случило тъй, че след нея да настъпят няколко важни събития в Персия, които дали на Гърция срок да се съвземе, и то почти цели 10 години. Дарий не успял да подготви нова експедиция за Гърция. Той сериозно се готвел за нея; след Маратонското му поражение налагало се сега много голямо внимание и предпазливост. Но той бил вече стар; бюрократическата машина па Персия работела бавно; в 486 г. въстанал Египет, а в 485 г. умрял Дарий. Новият цар Ксеркс имал нужда от време, докато влезе в ролята си и затвърди положението си вътре в държавата. Цялото това протакане имало твърде голямо благотворно значение за Гърция — и материално, и психологическо. Славата на Атина твърде много пораснала между всички гърци. Когато усърдното разработване на сребърните рудници в Лаврион дало на атинското държавно съкровище големи средства, когато в Атина се намерил човекът — Темистокъл — с нужната мъдрост и смелост, та да настои Атина да си построи голяма флота за защита срещу евентуален нов десант, тогава в цяла Гърция не се намерила сила, която да може да попречи на Атина да засили военната си мощ. Дори Спарта и Егина почувствали, че ше трябва да се съгласят. Още по-важно е това, че през тези десет години психологията на Гърция по въпроса за персийската опасност коренно се променила. Опасността Персия един ден да пороби цяла Гърция, станала вече очевидна за всички; необходимостта да се борят срещу тия персийски планове също тъй станала напълно ясна. Това обаче още не значи, че през всичките десет години цяла Гърция се готвела за борба. Отделни държави направили доста нещо и в това отношение. Главното било там, че се създала психологическа основа за борба, създало се обществено мнение, национално настроение. Но и това пак още не значи, че не е имало отделни гръцки държави, които да не са били готови да се подчинят и дори да помагат на Персия. Но на това се гледало вече в Гърция не като на законен политически и тактически ход, а като на измяна на националното дело.

Ето защо новата военна експедиция, която предприел Ксеркс в 480 г., срещнала вече по-други условия, неприличащи на маратонските. Приготовленията, направени от Ксеркс за новата експедиция, били необикновено пълни, а стратегичният му план бил превъзходен. Отлично била организирана и интендантската му служба. Общият план на експедицията бил съшият, какъвто бил и в 492 г.: грамадна флота трябвало да съпровожда армията, която ше се движи покрай бреговете, като й осигурява продоволствието и я пази от възможен гръцки десант в тила й. В Гърция се вдигнала голяма тревога. Първият план на гърците бил да не допуснат персийската армия да се появи в Гърция, т.е. да я пресрещнат при входа в Тесалия — при Темпе. Но Темистокъл, който застанал начело на изпратената в Тесалия гръцка армия, скоро установил, че този план е неизпълним, защото на Темпейския проход лесно може да се направи обход. При тези условия се примирили с мисълта Тесалия да бъде завладяна от персите. Поради това изработили втори план, на изпълнението на който държели и атиняните, и цяла Средна Гърция, а именно: флотата и войските да действат заедно пред входа в Средна Гърция — при Термопилите. Задачата на флотата трябвало да бъде: да не допуска десант в тила на армията, която ще защитава Термопилите. Срещу този план Спарта предложила друг — свой: тя настоявала да се защитава Истъм (Коринтския провлак) и цяла Средна Гърция да се даде на персите без бой. Планът за зашита на Термопилите бил изпълним, но само при условие да има голяма армия и ако флотата действа правилно. Флотата изпълнила задачата си, но Спарта и още някои от съюзниците изпратили твърде незначителен брой войски за защита на Термопилите. Ето защо сравнително малкият брой гръцки войски бил заграден от персите. След това гръцката флота отплувала към бреговете на Атика. Една част от защитниците на Термопилите заедно с Леонид, началника на спартанската войскова част, загинала в неравния бой, а друга част отстъпила. Персите стигнали в Гърция.

Първата жертва на персите била Атика. Беотия им се подчинила, както и почти цяла Средна Гърция, и започнала дори усърдно да им помага. В Гърция наново се започват спорове около стратегическия план. Защитата на Атика ставала невъзможна. Населението на Атина и Атика било изселено на островите Саламин и Егина. Атика била завзета от персите, Атина — разграбена и опожарена. Дори и въпрос не ставало активната роля да премине към флотата. Целият спор се водел около въпроса, къде да се даде бой: край бреговете на Пелопонес или край бреговете на Атика. Спартанците все още настоявали да се защити Истъм и да се пазят пелопонеските брегове от десант: план безнадежден, като се вземе предвид превъзходството на морските сили на Персия. Атиняните и особено Темистокъл настоявали всички техни морски сили да се съсредоточат между остров Саламин и бреговете на Атика, и това съсредоточаване поради теснотата на Саламинския пролив, която не би дала възможност на персите да развърнат флотата си, давало надежда за успех. С големи усилия, въпреки противодействието на Коринт и Спарта, дори въпреки заканата им да оттеглят флотата си от Саламин към бреговете на Пелопонес, Темистокъл успял да убеди всички да приемат боя при Саламин. Същото обаче искал и Ксеркс, защото той пък се надявал, че ще може да надвие гърците със своята маса и да хване цялата им флота като в примка, като затвори изходите от пролива.

Боят бил даден и приет. Гърците спечелили пълна победа. След нея персите били принудени да изменят целия си по-нататъшен план на войната. Флотата им, разбира се, не била изцяло унищожена при Саламин, но дотолкова била отслабена, че надмощието по море преминало на страната на гърците. А при това гръцко надмощие по море персите вече не могли да държат голямата си армия в Гърция. От друга страна, бояли се да не бъдат прекъснати пътищата и връзките им с отечеството. Ето защо Ксеркс с голяма част от армията си тръгнал в обратен труден поход, като при това оставил друга част от армията си в Тесалия с намерение на следната, 479 г. да подхване отново борбата.

Положението на Гърция и след победата при Саламин продължавало да бъде критично. Да има наред със себе си, може би завинаги, една персийска провинция в Северна Гърция със силна войска било за нея страшна опасност. Но спартанската политика като че ли сама тласкала събитията нататък. Тя все още продължавала да настоява да се евакуира Средна Гърция и се отбранява Истъм. Между това персите възстановили флотата си, изпратили я да пази бреговете на Мала Азия и засилили армията на Мардоний, талантливия пълководец, който презимувал в Тесалия. През пролетта персите отново се появяват в Гърция. Планът на Мардоний се градял върху това, да скара още повече спартанците и атиняните и да сключи сепаративен мир с Атина. Ако сполучи да спечели на своя страна атинската флота, крепостите на Истъм стават вече безопасни за Мардоний и по такъв начин, смятал той, ще може да си осигури и възможността да превземе и целия Пелопонес. Положението на атиняните ставало трудно. Предстояло им да преживеят ново неприятелско нахлуване, ново разорение на страната, тъй като Спарта упорствала и не се съгласявала да изпрати войската си и войските на съюзниците си в Средна Гърция. И въпреки това атиняните намерили сили в себе си да отговорят с решителен отказ на предложението в гореспоменатия смисъл, направено им от Мардониевия пратеник, македонския цар Александър. Атика повторно бива окупирана от персите, населението й пак бива изселено в Саламин, а Атина — доразрушена.

Едва след всичко това на Спарта станало ясно, че търпението на атиняните вече се изчерпва и че ако Спарта продължи да настоява за отбрана на Пелопонес, сепаративният мир между Мардоний и Атина, т.е. провалата на целия спартански план за войната, става неизбежен, и тя решила най-после да промени този си план и да изпрати армия в Беотия. Силна спартанска войска веднага потеглила в поход; към нея се присъединили опълченията и на още други гръцки градове; събрали се около 100 000 тежко и леко въоръжени пехотинци. Мардоний веднага очистил Атика. Недалеч от Платея се срещнали гръцката и персийската армия. Предимството било на страната на персите. Мардоний имал на разположение не само силна пехота, но и отлична кавалерия. Ето защо противникът му — главнокомандващият гръцката съюзна армия, спартанският нар Павзаний, бил стеснен в свободата на движенията си и бил принуден да заеме позиция главно в планинските места между Беотия и Атика. Колкото повече се протакала войната, толкова по-трудно ставало положението на гърците. Персите имали за база богатите области Тесалия и Беотия, а гърците получавали провизии чак от далечния Пелопонес. Персите били обединени под една обща команда, а гръцките военачалници се карали помежду си дори и на бойното поле. И гърците се спасили само благодарение на допуснатата от Мардоний тактическа грешка. Той сметнал маневрата на Павзаний — опита му да отдръпне гръцкия фронт назад в планините, за да се предпази от персийската кавалерия — за същинско отстъпление, и дал бой при условия, при които персийската кавалерия не могла да действа. И тук, както и при Маратон, хоплитите победили персийската пехота, само че сега били спартанските хоплити.

В същото време и съюзената гръцка флота, за да не даде възможност на персийската флота да се намеси в борбата в Гърция, потеглила към бреговете на Мала Азия — към остров Самос, около който, при Микале, били персийската флота и войска. Гърците направили десант и дали сражение на персите. В битката йонийските гърци, съставляващи мнозинството войници в тази част от персийската армия, изневерили на персите, предали се, и персите били напълно разбити.

След Платея и Микале персите били принудени да се отрекат от по-нататъшна намеса в гръцките работи и от мисълта да покорят някога Гърция.

В едно и също време със събитията в Гърция не по-малко сериозна борба се завързала и на запад, в Сицилия, между сицилийските гърци и Картаген. По-горе вече говорихме за значителната финикийска колония на северния бряг на Африка — Картаген, за неговите търговски връзки и за разцвета на материалното му благосъстояние. Малко по малко Картаген подчинил под свое влияние и под своя власт останалите финикийски градове по северните африкански брегове и много племена вътре в самата страна. През VI и V в. той става вече силна държава, управлявана от една група по-знатни и богати граждани, имаща силна, отчасти гражданска, а отчасти наемна войска и флота. Търговията на Картаген била насочена главно към север и към северозапад. Говорихме и за това, как тя се срещнала в Сицилия, в Италия и в Галия с конкуренцията на гръцките градове, а това довело до постоянни кръвопролитни стълкновения. В началото на V в., едновременно с третата експедиция на персите в Гърция, а може би и по взаимно споразумение, картагенците въоръжили силна флота, събрали голяма армия и ги хвърлили срещу Сицилия с надежда с един удар да превземат Сицилия и да изгонят от нея гърците. За щастие на гърците в Сицилия обстоятелствата тъй се стекли, че тя била готова да посрещне врага. Тиранът на град Гела, Гелон, талантлив и честолюбив политически деец, успял да организира силна държава в Сицилия и не много преди картагенското нападение завладял най-силния и най-богатия град на Сицилия — Сиракуза. Използвайки ресурсите на подчинените му големи Сицилийски градове и общото съзнание за опасността, той събрал голяма армия и срещнал картагенците около Химера. Талантът на предводителя и благоприятните условия (вражеската кавалерия загинала при превоза й от Африка в Сицилия) дали победата ца гърците. Картаген за дълго станал неспособен да възобнови нападенията си срещу Сицилия.

Гърция защитила и запазила свободата си. Наистина, и Персия и Картаген си останали силни държави, но бил сложен край на персийския план за разширение към Гърция. Персия била принудена да премине в отбрана. Гърция се спасила от участта на Мала Азия: да стане, макар и временно, провинция на източната монархия.