М. Ростовцев
История на Стария свят — Изтокът и Гърция (24)

XXIII. ГРЪЦКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ В IV В. ПР.ХР.

И тъй, видяхме, че политическото развитие на Гърция през IV в. е било построено върху града-държава със свойствените му схващания за пълна политическа самостойност, пълно вътрешно самоуправление и, доколкото е възможно, и икономическа независимост от останалия свят. Ето защо той е органично враждебен на създаването на каквото и да било Общогръцко политическо обединение. Гръцката култура обаче се развивала по друг основен път: тя все повече и повече се освобождавала от тесните рамки на града-държава и придобивала отначало общогръцки, а след това и световни, общочовешки форми. В съзнанието на по-голямата част от населението на заграждащите Средиземно море части от Европа, Африка и Азия постепенно се затвърждавало убеждението, отдавна вече затвърдено в мирогледа на гърка, че има само една култура — културата на гръцкия град-държава, и че всичко извън нея е варварство, т.е. живот при условия, на които гъркът е гледал като на недостойни за човека. Интересно е да подчертаем, че и съвременната историческа мисъл е наследила това гледище. Все още общопризнато положение се смята да се противопоставя Западът на Изтока, т.е. Гърция, носителката на единствената същинска култура, на Изтока — носител на култура от по-низш тип, култура, несравнима и несъизмерима с гръцката.

Било съзнателно, било подсъзнателно, но гърците колкото напредват по-нататък, толкова по-общочовешки характер придават на своето творчество, като преминават отначало от местното, областното, характерното само за един град-държава към общогръцкото. Особено ясно личи всичко това в изкуството. Местните школи, за които отчасти бе дума по-рано, продължават да съществуват; но местните особености отстъпват на заден план пред особеностите на личния гений на художника и на неговата школа. Сега вече не говорим за пелопонеска, йонийска, сицилийска и т.н. школи в архитектурата, в живописта и в скулптурата, а почваме да говорим за Фидий, Прасител, Скопас, Лизип, Полигнот, за Апелес и т.н. Статуите и картините им са близки на всеки грък и се разбират от всекиго, а всяка община се стреми да украси храмовете и музеите си с техни произведения — Особено пък лесно се приспособило към променилия се характер на изкуството приложното изкуство. Художествените занаяти на Гърция работели главно за купувачи и по поръчка на негърци, но ценители на произведенията й. Вкусовете им влияели върху гръцките майстори, които от своя страна успешно се приспособявали към тях. Най-добре можем да проследим историята на гръцката художествена промишленост по двата главни центъра за продажба на гръцки произведения: в Италия и Сицилия на запад (отчасти също тъй Галия и Испания), и в Тракия и Скития на север и на североизток. И там, и тук — в Етрурия, Самниум, Кампания, Апулия, от една страна, в Пантикапей и в Боспорската държава — от друга, възникват местни школи гръцки майстори: керамици, златари, работници на дърво, на кожа, на метали, и всички те, оставайки си гърци, възприемат лек местен отпечатък, който прави работите им привлекателни за купувачите, а от друга страна спомага за елинизиране на вкусовете им. Гърците тръгват по нов за тях път с историческо значение. Те въвличат в културата си негърците и с това елинската култура става световна.

Гърците в Мала Азия и дори във Финикия и в Египет вършат същото нещо, и то пак с голям успех. Малоазийските държавни формации, възникващи от сатрапиите на разлагащото се Персийско царство, като например Ликия и Кария, във външните прояви на културния си живот добиват все повече и повече гръцки характер. Достатъчно ще е да споменем само за покритите с релефи ликийски гробници, някои от които възпроизвеждат картини на Полигнот, и за знаменития Мавзолей, т.е. надгробния паметник на цар Мавзол в полугръцкия Халикарнас — центъра на Карийското царство, над украсата па който са работили най-добрите гръцки майстори от IV в. За политическото бъдеше на Гърция това културно завоевание на негърците било гибелно. И в Италия, и в Мала Азия, и в Южна Русия местните елементи започват да играят все по-голяма роля в политическия живот на страната, и много гръцки градове по покрайнините на елинизма изгубват чисто гръцкия си характер. Много от тия градове вече не са в състояние да се противопоставят на силите, разбудени от самите тях. Тъй се изработват основите на бъдещите, полугръцки по култура държави от елинистическия период.

Гърция дължи ролята си в живота на страните, заобикалящи Средиземно море, на висотата и на характера на културните си завоевания през IV в. пр.Хр. И през този период Атина, въпреки дълбокия си политически упадък, въпреки това, че тя става само една от многото гръцки държави, еднакво слаби и еднакво неспособни да обединят Елада в едно национално цяло, продължава да играе първа и главна роля в областта на културния живот. Диалектът, на който бяха писали и говорили атиняните през V в., сега — през IV в., става вече език на всеки образован грък, като измества от литературата и от културния живот останалите местни говори на гръцкия език. За всеки образован грък е задължително да умее да говори и да пише на атическия диалект; литературата на другите диалекти си остава с чисто местен характер и с местно значение. Атическият диалект дължи това на атинските писатели, които довели изразителността му, богатството на речника му, гъвкавостта на синтаксиса и музикалността на периодите му — в прозата, и на строфите му — в поезията, до най-крайни предели.

Наистина, някои от създадените от атиняните видове литературно творчество, които бяха достигнали до съвършенство още в V в., спират своето по-нататъшно развитие и не създават вече нищо, което би могло да съперничи с произведенията на V в. В такова положение са трагедията и комедията. Но затова пък възникват и бляскаво се развиват нови родове литературно творчество. На първо място трябва да поставим философията и ораторското изкуство; и първата, и второто са дело на софистите от V в. В лицето на Платон гръцката философия достига най-високата точка на развитие и по съдържание, и по форма. Не е тук мястото да говорим какво е направил Платон за задълбочаване и за разширяване на гръцката философска мисъл. Ученията му за идеите, за познанието на света, за човешкия разум, чрез който хората опознават света и самите себе си, са основите, върху които се развива научната философска мисъл не само в Античността, но дори още и днес. За историята на гръцката култура е важно да се отбележи още, че Платон пръв изцяло съсредоточил вниманието си като изследовател и като мислител не върху външния свят, а върху човека, и че за него на първо място били въпросите на етиката и неразделно свързаните с тях въпроси на политиката.

Умението да намери човек истината, да разбере кое е справедливо и кое не, са първите стъпки към установяване на самата справедливост, и върху това са построени и личният нравствен живот на човека и правилната организация на държава и общество. Тъкмо върху понятието за справедливост е построено цялото Платоново учение за държавата, за което стана дума по-горе. Критиката на съществуващите държавни форми и, частно, на атинската демокрация за него не е дел сама за себе си, а е само увод към подробно разработения му план за нов държавен и обшествен строй, в основата на който да е прокаран принципът на справедливостта. Планът му е теоретичен и утопичен; той не държи сметка за историческото развитие и за психологията на човека. Но в него правилно е набелязано основното, към което се стремят винаги всички социални реформатори след Платон с каквито и да било, често с напълно противоположни възгледи.

Напълно възможно е, че сам Платон, особено след повторните опити да привлече към своята философия сиракузкия тиранин — по-младия Дионисий, е схванал утопическия характер на своите планове. Защото след своята идеална държава (Политейа) той написал втори политически трактат, „Законите“, в които не само се опитал да покаже по какъв начин една гръцка държава могла да бъде построена на рационална основа, но събрал в едно всички научни изводи, които били достигнати от гърците в правото и в политиката. Тук ние срещаме първата кодификация на гръцкото право. И нейното влияние върху бъдещето е било твърде голямо.

Платон излагал мислите си за тесен кръг свои ученици, които той учел в една горичка, посветена на култа на атическия герой Академ — Академия, във форма на лекции. Лекциите му не са издадени и не са дошли до нас. За по-широк пък кръг читатели Платон написал и издал своите „Диалози“, голяма част от които е запазена и до днес. Тук във формата на беседи, обикновено на учителя си Сократ с някой друг, Платон излагал във великолепен, цветист и богат език мислите си върху разни въпроси, но главно из областта на етиката и политиката. Тези диалози сами по себе си са превъзходни литературни произведения, в които гръцкият език за пръв път е пригоден така, че чрез него да могат да се изразят всички отсенки на философската мисъл, без той да губи нещо от простотата си и от картинността си. Всеки диалог е завършен, разработен и се чете с увлекателен интерес отначало докрай.

Друг ученик на Сократ и основател на философска школа е бил атинянинът Антистен, който започнал своята кариера като ретор и софист под ръководството на Горгиас. Целта на неговата школа е била да определи отношението на човека към живота и да примири човека с живота и със самия себе си. Неговата проповед е била основана на убеждението, че земните блага и придобивките на цивилизацията са празна работа. Той зовял човека към аскетизъм и прост живот и изисквал връщане към законите на природата. Умственото равновесие, което е постигнато по този начин, прави от човека цар. Той не се грижи никак за външни неща, за храна, питие, лукс, изящно жилище, почести и слава; всичко това е „безразлично“ за него. Обществените (социалните) различия са без значение: всички хора са братя и няма разлика между роб и свободен. Само оня е свободен, който е господар на самия себе си. Понеже Антистен проповядвал своето учение в гимназията на Кинозаргес (на СИ от Атина), неговата школа била наречена киническа. Най-прочут ученик на Антистен е бил Диоген от Синопа (в Мала Азия), който живял през времето на Александър Велики. От кинизма се зародил стоицизмът, наречен така поради това, че неговият основател, Зенон, е преподавал своето учение в Stoa Poecile или „рисуваната Колонада“.

Друг пък ученик на Сократ дал съвсем различно разрешение на същия основен въпрос. Това бил Аристип от Кирена (в Африка). И той търсел човешкото щастие. Изхождайки от чисто материалистическо гледище, от гледището на Демокрит и Антифон, той изтъквал относителността на нашето познание и призовавал хората да се доверят на своите чувства. Това, което дава щастие и удоволствие, е добро. Но щастието и удоволствието не трябва да бъдат наши господари. За да ги овладее и да придобие истинска свобода, човек разполага със силата на разума. Истински щастлив човек е този, който е познал истината и е овладял чувството, този, който е господар на удоволствията, а не техен роб. В тия проповеди за религия не остава място. Възможно е да съществуват богове, но те са вън от света и нямат връзка с него. Главният ученик на Аристип е бил Епикур от Самос (IV–III в. пр.Хр.), винаги болнав и винаги страдащ, но радостен старец, който проповядвал на учениците си в своята „Градина“.

Платоновият ученик Аристотел, чиито произведения също тъй са дошли почти изцяло до нас, защото и те веднага след като се появили на бял свят, станали настолни книги за всеки образован човек и влезли в употреба и в училищния живот, в много неща се различава от първия. Аристотел не бил атинянин. Роден е в Македония, но е прекарал почти целия си живот в Атина, отначало като ученик на Платон, а после като глава на собствена философска школа — перипатети (той обикновено четял лекциите си не от катедра, а разхождайки се с учениците си; по гръцки: peripatein). Три години преживял и при двора на Филип Македонски като учител на младия Александър. Всичко, каквото се е запазило от произведенията на Аристотел, са все лекции почти по всички въпроси от съвременното му знание. Това не са литературни произведения като Платоновите диалози. Аристотел е писал и диалози, но не са до нас дошли. Той не обръщал особено внимание на формата на лекциите си. Много от запазените под негово име произведения не са писани от самия него: една част са записки върху лекциите от учениците му, а друга част са трудове на негови ученици, изработени под негово ръководство. В тези лекции Аристотел и учениците му събрали всичко, което е било направено до тях в разните области на знанието, преработили този материал, осветили го и дали завършена картина на всички отделни клонове на научното знание, които до това време са били повече или по-малко разработени. Аристотел разпределил отделните науки в четири групи: логика, метафизика, естествена история и етика. Части на етиката били реториката и политиката. В особен дял отделил философията на изкуството — поетиката. Особено важни за историята на културата са неговите естествено-исторически произведения и неговата етика. В естествената история влизали физиката, астрономията, психологията, физиологията, зоологията, ботаниката, минералогията и т.н. Във всички тези науки научният метод с експерименталният, доколкото могли да се ползват от него без точни инструменти. Особено много направил Аристотел за зоологията и ботаниката, науки, които той пръв създал.

Аристотел приложил същия експериментален метод и в политиката. Към описанието си на нормалните, т.е. най-добрите държавни форми, което той дава в своята „Политика“, Аристотел пристъпил едва след като проучил основно държавното устройство на 158 гръцки и негръцки градове-държави. На другите форми на държавно устройство той погледнал като на недостойни за изучаване. Всеки по-значителен град бил изучаван исторически и системно било лично от него, било от някой негов ученик въз основа на най-добрите достъпни извори. Едно такова изследване е запазено и до наши дни: разборът на атинския държавен живот, който разбор е и главният ни извор за историята на атинската конституция. За тази си работа Аристотел използвал един сборник от сведения за атинската история, съставен от Андротион въз основа на документи и въз основа на Херодотовата история. Работата на Аристотел върху града-държава въобще и върху идеалното държавно устройство — неговата „Политика“ — е най-пълният и дълбок анализ на основите на гръцкия държавен живот, работа, ненадмината от никоя друга в тази област и до днес.

Също тъй богато, както философията, се развила в Атина и реториката, т.е. учението как да се говори и пише стройно и красиво. Ръка за ръка с теорията вървяла и практиката. В IV в. Атина издигнала много отлични оратори и публицисти, чиито съдебни и политически речи още при живота на авторите, понякога веднага след като бивали произнесени, се издавали и служели като образци за следващото поколение политици и адвокати. Политическите речи обикновено се произнасяли от самите им автори в народното събрание; съдебните пък се пишели най-често за други, защото в атинския съд всеки подсъдим е бил длъжен сам да се защитава. Понякога и политическите речи не се произнасяли, а се издавали във вид на отделни брошури. Такива са повечето от политическите речи или памфлети на споменатия по-рано Исократ. Исократ с право може да бъде наречен първият журналист на европейския свят.

Като най-видни съдебни оратори от IV в. пр.Хр. в Атина се смятат Лизий и Исей. В лицето на Демостен и на Есхин имаме и отлични адвокати и превъзходни политически оратори. Много от Демостеновите речи са запазени и до нас. В художествено отношение те са признати и от съвременниците му, и от по-сетнешните поколения като най-съвършени образци на ораторското изкуство. В тях хармонично е съчетано високото и напълно искрено въодушевление с безупречно логичното построение и с дивна красота на фразите и периодите, произвеждащи често впечатление на истинска музика на речта. Освен талант в Демостеновите речи личи и строга школа, личи познаване на непоколебимите, веднъж завинаги установени от теоретиците на красноречието закони на музикалната реч. Освен художествения им и литературен интерес речите и политическите брошури на ораторите от IV в. имат огромно значение и за историка, като главен извор за запознаване не само с политическите събития в IV в., но и със социалните и с икономическите отношения на тази епоха и с гражданското и углавно право. Системата на гръцкото право за пръв път е създадена в Атина, и атинското право постепенно става право Общогръцко.

Науката за речта — реториката, повлияла не само върху развитието на съдебното и политическото красноречие. Всички клонове на прозаичната литература попадат под влиянието й; преди всичко и най-много историята. Историята в IV в. изгубва научния си характер, който се опитал да й предаде Тукидид, и става почти изключително дял на художествената прозаична литература. Главна задача за историка става не само да събере, да провери и да обясни историческите събития, а и красиво и увлекателно да ги изложи. Такава е главната цел на единствения историк от IV в., чиито произведения са запазени до нас, споменатия вече Ксенофонт. В своята „Гръцка история“ (Хеленика) той дава продължение на Тукидидовата история, като я завършва със съвременни нему събития. Пак той ни дава превъзходен разказ за историята на отстъплението на гръцките наемни войски от Вавилония към бреговете на Черно море и след това в Гърция, като участник и отчасти ръководител на това отстъпление (Анабазис). Освен това, във „Възпитанието на Кир“ — полуроман, полуетнографско изследване, той не само излага идеите си за възпитанието, но ни дава и някои интересни сведения за живота в съвременната му Персия, а във „Възпоминания“ — та си ни е запазил образа на учителя си Сократ. По-млади Ксенофонтови съвременници са Ефор и Теопомп, чиито произведения не са се запазили до нас. Ефор се опитал да даде цялостна история на Гърция от дорийското нашествие до края на живота си (340 г. пр. Р. Хр.): пръв опит за история на целия народ. Теопомп, както и Ксенофонт, написал история на съвременните нему събития в двете си произведения: „История на Гърция“и „История на Филип“.

Не по-малко богато от науката и от някои клонове на литературата се развиват през IV в. и изобразителните изкуства, главно скулптурата. Великите скулптори на IV в. си поставят за цел да изучат човека с всичкото богатство на телесния му и духовен живот. Скопас, един от най-великите антични скулптори, си поставя за задача да предаде в статуите си и в групите статуи силните душевни движения, които преживяват хората и боговете в трагични моменти от живота си: напрежението на всичките им физически сили в борбата, физическите им и душевни страдания. Нито една негова статуя не се е запазила до нас в оригинал. Но имаме редица копия от произведенията му и няколко направени от него или от учениците му глави на фигури, украсяващи фронтоните на храма на богиня Атина в Тегея. Под силното влияние на това направление в изкуството, което може да се нарече „патетическо“, се намират и запазените до нас скулптури за украса на надгробния паметник на Мавзол в Халикарнас. Сцепите, изобразяващи бой между гърци и амазонки, дадени по стените на този паметник, са пълни със страст и движение.

По друг път тръгнал по-младият Скопасов съвременник — Праксител, който се ползвал с голяма известност още приживе и който оказал силно влияние върху по-нататъшния развой на скулптурата. В днешните наши музеи има голям брой копия от негови статуи и подражания на тях. Запазено е и едно негово оригинално произведение: направената от него за храма на Хера в Олимпия статуя на бога Хермес с Дионис като дете на ръце. Във всички статуи на Праксител личи стремежът в мрамора да се предаде красотата на човешкото тяло — женско и мъжко: не идеална, обожествена красота на това тяло, както в статуите на Фидий, а чисто човешка, но в най-съвършените й форми. Гледайки неговия Хермес, човек не чувства в тази гола фигура бога, а се любува на съвършенството на формите на юношеското му тяло и на благородната хармония в лицето му. В неговата Афродита, изваяна за града Книд, поразява хармонията на линиите на едно безупречно прекрасно женско тяло; в неговия Сатир — безгрижната радост в живота на един получовек, полузвяр.

Същата любов към красотата на формите на човешкото тяло одушевява и всичките произведения на по-младия Праксителов съвременник — Лизип, който изцяло се предал на изобразяване на млади атлети. Пак той е създател и на портретната скулптура. Преданието разправя, че Александър не позволявал никому другиму освен на Лизип и на живописеца Апелес да му прави портрети.

Същите особености личат и в живописта. И тя от монументалните картини постепенно преминава към създаване на отделни стативни картини, предназначени да красят обществени здания или частни къщи. Обаче мъчно можем сами да си правим заключения за живописта, защото нито едно от произведенията на великите майстори не е запазено до нас дори в копие, а някои от образците на живописта от този период са от четката на второстепенни художници. Вазната атинска живопис, колкото повече се засилвало търсенето на атически вази, толкова повече загубва художествения си характер: сега не предава вече тъй точно, както по-рано, особеностите и маниера на велика живопис.

Общо взето, четвъртият век е достоен наследник на петия. Творческите сили на гръцката нация съвсем не са още отслабнали. Те укрепват и се развиват, като обхващат една след друга все по-нови области и достигат в някои от тях до същото съвършенство, което е тъй характерно за културното творчество на V в.