М. Ростовцев
История на Стария свят — Изтокът и Гърция (22)

XXI. ГЪРЦИЯ В IV В. ПР.ХР.

Видяхме по-горе (гл. XIX), че в Пелопонеската война победили центробежните сили, обаче тяхната победа не била нито пълна, нито решителна. Атина отслабнала. Атинската империя в Гърция била разрушена, но на нейно място един след друг се явили многобройни претенденти за наследството й. При това и самата тя още не смятала, че поражението й е пълно и че мечтите й да възстанови държавата си са неосъществими. Спарта излязла победителка от тежката въоръжена борба. Ала всъщност истински победител нямало. Всички страни, участвали в борбата, излезли от нея силно изтощени и пред всички се изправили мъчни и болни въпроси както във външната, тъй и във вътрешната им политика. Най-мъчната и най-отговорна задача се паднала на Спарта в новата й роля на морска държава. Сега цяла Гърция очаквала само от нея да възстанови реда и спокойствието не само по суша, но и по море. А за това били потребни хора и пари, защото при създалото се положение редът могъл да се поддържа само със сила. И Спарта по неволя тръгнала по пътя на Атина, обаче без да има атинските ресурси. През време на войната Персия снабдявала Спарта със средства. Ала Персия не току-тъй давала парите си: тя държала точна сметка и ето сега поискала спартанците да изплатят сметката. Срещу нея, за ликвидация, тя настоявала да й се върнат бившите й владения — малоазийските градове.

Персия в това време продължавала да е още силна, богата и добре организирана държава, но все пак значението й след Персийските войни съвсем вече не било онова, което тя имала преди тях. Участието пък на една силна гръцка армия в династическия спор на Артаксеркс с по-малкия му брат Кир (401 г.), и то на страната на Кир, и успешното отстъпление от Вавилония на тази армия след поражението, нанесено на Кир от Артаксеркс, описано от атинянина Ксенофонт, показало на гърците, много ясно въз основа на този пример, че гръцката тактика и стратегия превъзхожда персийската. Това обаче не могло да промени същността на работите. Гърция била вече изтощена и разпокъсана и в нея царувала взаимна ненавист; а Персия продължавала ла е най-богатата страна, със силна войска и с точно познаване на условията, при които живеела Гърция. Всички изгледи за успех в една борба с Гърция били изцяло на страната на Персия. Между другото Персия вече не си служела и с оная тактика, с която бе действала във времето на Маратон и Саламин. Персите били уверени, че със системното въздействие на тяхното злато лесно ще успеят да разложат Гърция до такава степен, та всяко нейно национално обединение да стане невъзможно и следователно Персия лесно ще постигне целта си да направи от Гърция свой васал, без да прибягва до нов поход и нови войни.

Първия си опит в тази насока Персия направила след Пелопонеската война. Под натиска на общественото мнение и при съзнанието, че Персия не ще се ограничи само с тия си искания, Спарта се колебаела да върне на Персия малоазийските градове. Войната ставала неизбежна, и при това война не в Гърция, а в Мала Азия, война настъпателна за Спарта, а отбранителна за Персия. По едно време Спарта и особено талантливият й цар-пълководец Агезилай мечтаели за национална война на цяла Гърция против вековния враг и за решителен успех в такава една борба. Но мечтите си останали само мечти. Дори и крайно суровите мерки на Лизандър, който поддържал силни гарнизони и поставил свои военни управители в по-главните гръцки градове, не могли да сплотят Гърция. Персийското злато вършело своето дело и когато Спарта направила първия сериозен опит да нападне Персия (395 и 394 г.), била принудена много скоро да спре операциите си в Азия и да се заеме със защитата на военната си хегемония в Гърция, където но това време Атина вече възстановила стените си и укрепила пристанището си (394–391 г.), а спартанските васали, използувайки обстоятелството, че спартанските военни сили са отвлечени в Мала Азия, подготвяли и сключвали нови, понякога много невероятни, политически съглашения и създавали нови групировки от силите на гръцките градове-държави.

Спарта се принудила да отстъпи, или по-вярно, да капитулира. За закрепване на спартанската хегемония в Гърция Елада заплатила със свободата на гръцките градове в Мала Азия, които впрочем не били особено огорчени от това ново тяхно връщане под властта на Персия, защото то им обещавало големи търговски изгоди, а пък колкото се отнасяло до политическата им независимост, то такава те все едно, и под атинско, и под спартанско владичество, не са имали. Много характерни са условията на мира, сключен от спартанския ефор Анталкид с Персия в 387–386 г. Персийският цар, както по-сетнешният пълководец на римския сенат Фламинин и император Нерон, дава свобода на всички гръцки общини с изключение на малоазийските градове, които стават подвластни на Персия, и на три острова — Лемнос, Имброс и Скирос, които били и си останали атински владения — На всички, които не се подчинят на тези условия, ще им бъде обявена безпощадна война. Условията не засягали спартанската хегемония, защото с тях не се забранявали договори и съюзи на отделните градове помежду им, а самата хегемония на Спарта юридически се опирала тъкмо на такива отделни договори.

Между това постепенно недоволството в Гърция от спартанския ред се засилвало и за Спарта ставало все по-мъчно и по-мъчно да крепи този ред. Съюзниците на Спарта — Персия и Сиракуза, за които ше говорим по-долу, не могли дейно да й помагат, защото Персия и без това едва успявала да се бори с взелия остра форма процес на разложение в могъщата й империя, а Сиракуза изцяло била заета с работите в Италия и Сицилия. А без подкрепа отвън Спарта нямала сили да държи в подчинение грамадната си, разпръсната и вечно кипяща държава. Една от последиците на постоянните войни, съпроводени с големи загуби, по-голямата част от които били за сметка на спартанците, било заплашителното намаление на броя на пълноправните спартански граждани. От друга страна, изгодите от управлението на спартанските владения извън Спарта били толкова големи, че спартиатите сами намирали за по-добре да не взимат мерки за увеличение броя на пълноправните граждани и считали за революция всеки опит в тази насока. Предпочитали да не обръщат внимание на това, че дадените земи и частната поземлена собственост все повече минавали в ръцете на жени, отколкото да попълват редовете си с хора, взети от непълноправните спартиати, периеки и илоти. А в резултат малкият брой спартиати вече не бил достатъчен нито за защита на Спарта, нито за команден състав на разпръснатите гарнизони по държавата, нито за външните войни.

От друга страна, съперниците на Спарта се засилвали. Сравнително дългият мир дал възможност на Атина да възроди търговията си. В същото време предишните съюзници на Атина сега, под гнета на спартанските гарнизони и на началниците им (хармостите), с тъга си спомняли за предишните времена на Атинския съюз. Изглеждало, че условията били благоприятни за едно ново възсъздаване на този съюз на нови, по-равноправни начала. От друга страна, в централна Гърция растели силите и влиянието на Беотия и на главния й център Тива, растяла и ненавистта към спартанския гарнизон, заемаш крепостта на Тива — Кадмея.

И въпреки всичко това много неочаквано било известието, което се разпространило по целия гръцки свят, че тиванецът Пелопид успял да разбие един отряд непобедими спартанци. Малко след това идва и друга вест: беотийската милиция спечелила при Левктра в 371 г. пълна победа над спартанската армия, когато Спарта, при съдействието на цяла Гърция, с пълна увереност отивала да съкруши упоритите беотийци. Тиванците дължат успеха си в тази борба изцяло на военния гений на Епамиионд, който успял да внесе реформи в тактиката на гръцката опълченска войска, да постигне сериозни военни успехи и да въодушеви Беотия за борба с потисниците на Гърция — спартанците. Победата при Левктра и походът в Пелопонес довели до отделянето на Месения от Спарта, т.е. до пълен подрив на военните сили на Спарта. Голям брой спартиати притежавали земи, дадени им от държавата, в Месения, и сега, като се лишили от тях, не могли вече да издържат нито себе си, нито семействата си. Този подрив на силите на Спарта още повече разложил и без това нездравия политически живот на Елада. Изчезнала и последната сила в Гърция, която кога повече, кога по-малко успешно, но все пак представлявала преграда за засилващата се политическа анархия. Спарта престанала вече да играе решителна роля в живота на Елада, и то завинаги.

От друга страна пък, нямало кой и да замени Спарта. Вторият Атински морски съюз бил създаден с цел за борба със Спарта. Когато Спарта изгубила политическото си значение, Атина се опитала да превърне и този военен съюз в Атинска империя, и то със същите насилнически средства, с каквито си бе послужила и преди Пелопонеската война. В резултат обаче възникнало недоволство сред съюзниците, възникнали войни и съюзът скоро се разпаднал. А хегемонията на Беотия в никакъв случай не могла да бъде трайна и здрава. Беотия нямала зад себе си нито историческото минало, нито богатствата и културата, които Атинската държава бе успяла да създаде, нямала също тъй и превъзходната гражданска, и същевременно професионална армия, в която бе силата на Спарта. Ролята на Тиванската хегемония в историята на Гърция е чисто отрицателна. Тя осуетила и последния опит със силите на един град-държава да се създаде в Гърция национална държава или някакво подобие на такава.

След като се разложил Спартанският съюз и след като Тива постепенно отслабнала, политическото състояние на Гърция не може да се определи с друга дума, освен с термина анархия. Наблюдателите от този период, дълбоките и предвидливи политици, като Ксенофонт и Исократ (за него вж. в следващата глава), Платон и Аристотел, виждали страшния ужас на тази анархия, по не виждали изхода от нея. Сега за нас това състояние на нещата е лесно обяснимо: наистина изход не е могло да има, защото политическата мисъл по него време била закована в рамките на града-държава със своеобразното му разбиране на понятието свобода, разбиране, което приравнява свободата с осъществяването на известна сума политически права изключително в тесните оредели на родния град и на ограничената му територия. С други думи, в основата на политическата мисъл на гърка лежала суверенността на съответния град и пълната му политическа независимост. Всичко, което нарушавало тази суверенност, за гърка е било състояние на непоносимо робство. Ето защо Гърция тъй упорито се е борила и против Атина, и против Спарта, предпочитайки политическата анархия пред подчинението на кой да е от градовете-държави.

Пак поради същия този дълбоко вкоренен в гръцките разбирания сепаратизъм не успял опитът и на Сиракуза да обедини в едно държавно цяло Гърция на запад. Само за късо време опитът успял. Под натиска на постоянната опасност от страна на Картаген и от страна на италийските племена гърците от Сицилия и Италия понасяли военната диктатура на талантливия политик — сиракузкия тиран Дионисий. Веднага обаче след смъртта му (368–367 г. пр.Хр.) и неговата Сицилийско-италийска държава се разпаднала, и то тъй, че никога вече не могла да бъде възстановена в същите граници. Няколко десетилетия след неговата смърт същата участ сполетяла и кратковременната Сиракузка империя на Агатокъл, другия тиран на Сиракуза. И тук причината за неуспеха трябва да се търси пак в това, че тиранията на Дионисий и на Агатокъл се крепяла върху основите на града-държава, който в гръцката си форма органически бил неспособен да стане център на едно по-голямо национално и политическо обединение.

И тъй, градът-държава от гръцки тип през двата века на своето развитие не можал да създаде национално обединение на Гърция и тя изпаднала в състояние на пълна политическа анархия, която от своя страна трябвало да я доведе и до подчинение на по-силни и по-сплотени държавни единици. Освен върху вродения у гърка политически сепаратизъм вината за неуспеха в значителна степен пада и върху държавното устройство на града-държава и главно върху иай-съвършената и прогресивна негова форма — демокрацията. Гръцката демокрация се показала неспособна да създаде такива държавни форми, които да примиряват свойствения на гърците индивидуализъм с необходимата за съществуването на една силна държава гражданска дисциплина и с разбиранията за нуждите на цялото, макар и те да биха противоречали външно на интересите на отделните лица, на отделните класи или на отделните общини.

Петият век пр.Хр. е епоха крайно благоприятна за развитие на индивидуализма. Широкият размах на търговията, огромният технически напредък в областта на земеделието и на промишлеността, господството на Гърция над един обширен пазар, ролята й на доставчик на дървено масло, на вино, на промишлени произведения и на предмети за разкош във всички ония страни, в които прониквали гръцки колонисти, всичко това давало възможност на гърците да проявят своя предприемчив дух в икономическата област, да преминат от по-примитивните стопански форми към капиталистическо стопанство и към производство, работещо за един неопределено голям пазар с все повече увеличаващ се брой потребители. Наченки на такива стопански форми намираме в Атина както в V, тъй и в IV в. Немалко спомогнало за прехода към капиталистическо стопанство и робството като общопризнат институт, в чиято необходимост и естественост никой дори и не се съмнявал. Пазарите на роби давали в изобилие работна ръка и колкото повече се засилвала политическата анархия, толкова по-изобилен бивал притокът на роби и толкова повече поевтинявала работната сила. Но на пътя на капиталистическото развитие се препречила държавата. Общо взето мъчно можем да си представим истински развит капитализъм в границите на малки държави. Много незначителна била територията им и много голяма конкуренция срещала всяка държава в лицето на съседите си. Освен това вътре във всяка държава капитализмът е имал да се бори със социалистическите тенденции на държавата, с голямата й подозрителност към всеки, който би се издигнал над масата граждани било с богатството си, било с умственото си или нравствено превъзходство. Капитализмът и индивидуализмът, развивайки се безспир, постоянно се сблъсквали с демократическата държава, а това довеждало до пълна нестабилност в живота, пречело на здравото развитие на капитализма и го превръщало в спекулативен капитализъм, с който държавата нямала сили да се бори.

Една от най-характерните особености на гръцката демокрация е възгледът й върху държавата. Държавата според нея е собственост на гражданите и оттук произтича пълната вяра в това, че държавата, в случай на нужда, е длъжна да храни гражданите, да им плаща за изпълнението от тях на политическите им длъжности и да се грижи да им доставя развлечения. Държавата трябвало да прави всичко това или за сметка на държавното имущество, в което влизали и външните й владения и плащанията на съюзниците й, или пък за сметка на по-богатите граждани, ако не стигали доходите от държавното имущество. В краен случай държавата прибягвала до конфискация на имотите на по-заможните граждани, и то под разни предлози. Грижите на държавата да се продават на гражданите хляб и хранителни продукти на цени, често по-ниски от пазарните, да се плаща на гражданите заплата за участието им в народните събрания и изпълнението на длъжностите съдия, член от съвета или магистрат, да им се дават пари, за да си купуват билети за театъра и най-после безплатно да изхранва гражданството в случай на глад — всичко това обикновено се постигало чрез принуждаване на заможните граждани да дават средства за него, или пък ги принуждавали сами да се заемат да уредят на своя сметка разни клонове на държавното стопанство, например да закупуват, да раздават или да продават хляб (това се наричало литургия), или най-после чрез принудителни заеми. Литургия било и доставянето и въоръжаването на военни кораби, а също тъй издръжката и обучението на хора и на актьорите за театралните представления.

Същата уравнителна тенденция държавата проявява и в държавната, социалната и културната област. Всички граждани са равни — ето принципът на демокрацията. Ако това равенство в действителност не съществувало, взимали се мерки всички насила да се изравнят, като се вземе за мерило средният, ако ли не и най-нисшият гражданин. В областта на държавния живот всички граждани могли и били длъжни да служат на държавата като магистрати. Оттук си води началото системата повечето магистратски длъжности да се заемат не по избор, а по жребий. В социалната област същата цел, за уравнение, преследвали законите, които ограничавали разкоша; в нравствената област — законите, които предписвали определени правила за поведение; а в сферата на умствения живот — нееднократните преследвания на мислители и учени, чиито идеи изглеждали опасни за държавата и религията. По-горе говорихме за участта на Анаксагор и Сократ.

Демокрацията имала своите основания да преследва мислителите и учените. Те подлагали града-държава на най-жестока критика, основана на вдълбочено проучване на неговата същина. За разните ненормалности в социалното устройство (положението на жените, робството и т.н.) много пъти са се изказвали от разни гледища и Еврипид и Аристофан. Превъзходен, остроумен и дълбок, тук-таме ядовит разбор на атинската демокрация намираме в един малък анонимен памфлет от V в., написан от някой непознат нам виден политически деец от това време. Най-силни обаче били ударите, нанесени на устройството на града-държава от софистите и от Сократ, за които говорихме по-горе. Сократовият ученик Платон и ученикът на последния, Аристотел, за които още ще говорим, сумирали цялата тази аналитична и критична работа и дали в съчиненията си за държавата превъзходен подробен разбор на нейното устройство и на развитието на това устройство, дали класификация на различните форми градска държавност и планове за създаване на нов, по-съвършен град-държава от наличните в Гърция елементи.

Демокрацията не била единствената форма за държавно устройство в Гърция през IV в. пр.Хр. Също тъй не навсякъде демокрацията взимала едни и същи форми. Най-умерена била атинската демокрация. Атина все още имала многобройна класа дребни собственици на земя, съставляваща основата на населението на Атика. Тази класа, консервативна по самата си същина, в критични моменти гласувала заедно с висшата класа от градското население и не позволявала на градския пролетариат, т.е. главно матросите и пристанищните работници от Пирея, дълго да задържат властта в ръцете си. Освен това и условията на икономическия живот — възможността добре да се печели в Атина и нежеланието да се замени тази печалба с ниската заплата на съдия, член в съвета или магистрат — фактически предали цялото държавно управление в ръцете на най-осигурените материално и на най-образованите класи. Най-после, обикновеният гражданин, който не е получил съответното образование, се чувствал объркан и загубен в сложните държавни дела и на драго сърце отстъпвал тези не за него дела в ръцете на професионалните политици.

В такова едно отчуждаване от политиката от страна на мнозинството от гражданите се криела и голяма опасност за града-държава. Гражданите изгубвали интереса си към политическия живот, тежали им лежащите върху тях задължения, особено военната служба, все повече се оттегляли в частния си живот и били благодарни всекиму, който умеел тъй да ръководи държавата, та колкото се може по-малко да обременява гражданите с текуща държавна работа и с необходимостта да изпълняват своя дълг в редовете на войската. Споменахме вече веднъж, че навсякъде в Гърция господствала демокрацията. Наред с нея в много градове имаме господство на малка група богати и влиятелни граждани — олигархия, имаме и господство на едно само лице с помощта на наемни военни сили — тирания, И едната, и другата форма на управление дължат своя живот преди всичко именно на това ново явление в живота на Гърция, което е предизвикано от изтъкнатото равнодушие на гражданството към държавния живот. Имаме предвид постепенната замяна на гражданската войска с наемни войскови части от професионалисти.

Източните монархии още отдавна, още от архаичния период в живота на Гърция, крепели военната си мощ в значителна степен на войските, съставени от гръцки наемни войници. Бурният политически живот на Гърция постоянно изхвърлял на пазара за наемни войници цели маси млади и здрави хора. Персийските царе и сатрапите имали такива във войските си; с тях крепели властта си и васалите на Персия, например Карийските царе. В IV в. и гръцките градове-държави започнали да прибягват до помощта на такива военни войски за външните си войни. С тях си служели и олигарсите, и тираните, за да се държат на власт.

Като един много характерен пример за продължителна тиранска власт, крепяща се с наемни войски, може да ни послужи историята на най-богатата от гръцките колонии по Черноморския бряг — Пантикапей. Милетска колония, намираща се във васална зависимост от скитите, разбогатяла благодарение на търговското си посредничество между скити и гърци, благодарение на износа си на зърнени храни и на риба, Пантикапей през втората половина на V в. попада в ръцете на тирани. При промяната на държавния строй решителна роля играела враждата между двата елемента от населението в Пантикапей и в други гръцки градове в Керченския пролив, под властта на които била голяма част от Крим и целият Тамански полуостров: местният негръцки елемент и придошлият гръцки елемент. И тъкмо с цел да се примирят интересите на двата елемента се създала пантикапейската тирания. Обаче в края на краищата тя се закрепила за дълго време, като се превърнала постепенно в наследствена монархия, и то главно с подкрепата на силната си наемна армия, намираща се в услуга на пантикапейските или боспорските тирани.

И тъй, в политическо отношение Гърция през IV в. ни дава печална картина на слабост и анархия. Съвсем друга обаче е картината, която ни дава тя в икономическо отношение. Никога гърците и в самата Гърция, и в Мала Азия, и на Черно море, и в Италия, Сицилия, Галия и Испания не са били тъй богати, както в IV в. пр.Хр. Причините за това са много. Преди всичко земеделието навсякъде станало по-интензивно и поради това и по-производително. Рядко някой е продължавал да води стопанството си постарому. И гръцката наука от своя страна тъй също силно съдействала за развитието на икономическия живот. Тя се заела между другото и със задачата да усъвършенства техниката. Специалистите събрали резултатите от опита, придобит в отделните стопанства, изследвачи ги, обобщили ги и създали наука за земеделието, за която свидетелства макар и малкото произведение на Ксенофонт, атински гражданин, същият, който бе служил като наемник във войската на Кир Младши в Персия. Лозарството и маслинарството били също тъй преустроени на научни основи.

И в областта на търговията Гърция развила необикновено широка дейност през IV век. Износът на вино и на дървено масло взел особено широки размери тогава, когато гръцкото културно влияние в Испания, Галия, Сицилия, Италия, Египет, Мата Азия и Черно море научило местното население да употребява вино и дървено масло, а също тъй и да си служи с произведенията на гръцките занаяти. Съдържанието на гробниците на скитски аристократи с редица големи амфори, пълни с вино и с дървено масло, и с купове произведения на гръцките художествени занаяти, зарити заедно с покойника: същото това съдържание на етруските и южноиталийските гробници ясно свидетелстват колко значителен е бил износът от Гърция. В замяна на износа си Гърция внасяла от изброените места сурови материали и хранителни продукти, необходими за промишлеността й и за изхранване на градското население. В грамадни количества се внасяли в Гърция зърнени храни, солена риба, метали, кожи, лен, коноп, строителен материал за кораби (предишните богати гори на Гърция сега безследно изчезнали). Немалко значение имал и вносът на роби.

Естествено е, че при такива условия гръцката промишленост могла да работи с невероятна интензивност. Наистина тя не достигнала до състоянието да придобие фабричен характер. Ние изтъкнахме по-горе колко мъчно било в Гърция да се развие здрав капитализъм. Но малки работилници с десетки работници, отчасти роби, отчасти свободни, имало в голям брой във всеки по-голям гръцки град. Работата в тия работилници била много специализирана. В едни от тях се изработвали едни части от даден предмет, в други — други, и при това често в един град имало специалисти за изработване например само на горната част от металните полилеи, а в друг град се изработвали тръбите им, в трети краката, а в четвърти лампите, които се поставяли в полилеите.

Развитието на търговията и промишлеността се облекчавало и от изобилното количество парични знаци, главно сребърни, каквито се сечели във всеки по-голям град. С най-голямо доверие се ползвали атинските „бухали“ — сребърни монети с образ на бухал. Навсякъде вървяло и персийското злато, и златните монети на Кизик и Лампсак. Растящото количество пари създало банковото дело и поставило на здрави основи кредитните операции. Атинските банки от IV в. се занимавали почти с всички основни операции, с каквито се занимават и днешните: приемали влогове, пазели ги, изплащали „по заповед“ на притежателя на влоговете, отпускали кредит на търговци и промишленици, приемали в залог движими и недвижими имоти, служели като посредници между капиталистите и лицата, нуждаещи се от кредит. Усъвършенствали се формите на деловите отношения и на гражданското право. Международната търговия създала постепенно и гражданско международно или, по-добре, междуградско право.

Това развитие на търговския, а особено на промишления живот, разбира се, в значителна степен се импулсирало от робския труд. В Атина робското население вероятно по брой надминавало свободното. Робите се разпределяли на малки групи по отделните стопанства. Гърция не познава нито плантаторското робовладелско селско стопанство, нито големите фабрики с робски труд. Единствено изключение били мините. В селското стопанство и в промишлеността робът е бил член на голямото семейство. В полето той често работел рамо до рамо с господаря си, ядял същата храна, спял под един покрив с него. В градските работилници робът работел наред със свободните, вършейки същата работа и приблизително за същото възнаграждение, т.е. за заплата, с която да могат да се посрещнат най-необходимите потребности на един човек. Същото е и в строителните работи. Партенонът и Ерехтейонът са построени колкото с труда на свободните атински граждани, толкова и с робски труд. Имаме основания да предполагаме, че в същите тези условия са били робите и по цяла останала Гърция.