Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (5)

Четвърта глава
Харпър

Тичам по дълъг коридор, сърцето ми ще изскочи. Това трябва да е музей или пък някаква историческа сграда. Само по чорапи съм и едва успявам да запазя равновесие върху хлъзгавия кадифен килим. Стените са облицовани в дървена ламперия, каменни колони се издигат до сводестия таван над мен. Тежки дървени врати с дръжки от ковано желязо опасват коридора, но нито една от тях не е отворена.

Дори не правя опит да ги отварям. Продължавам да бягам. Тук все трябва да има още някой.

Завивам по една от чупките на коридора и насреща ми се изпречва гигантско, окъпано в светлина стълбище, спускащо се към величествен вход. Помещението долу е с размерите на гимнастическия салон в училище, подът е застлан с тъмни плочки, а прозорците са изрисувани с красиви стъклописи. По стените висят гоблени в лилаво, зелено, червено, тук-таме блещукат и нишки златно и сребристо. Отстрани са подредени маси, отрупани с всевъзможни сладкиши и чаши за шампанско.

Изглежда се готвят за сватба, или пък за парти. Не и за отвличане обаче.

Толкова съм объркана — но поне открих врата.

Пиукане пронизва тишината.

Таймерът на Джейк.

Измъквам телефона от джоба си, взирайки се в мигащите нули на екрана. В гърлото ми засяда буца. Не знам дали е успял да се измъкне.

Трябва да запазя самообладание. Сълзите ми няма да помогнат с нищо. Намеря ли безопасно място, ще се обадя на 911.

Хващам се за перилата и се втурвам надолу по стълбите. Левият ми крак всеки момент ще поддаде, но наум се заканвам да го отрежа, ако не ме изведе оттук. Заплахата върши работа.

Тъкмо завивам зад ъгъла, когато музикални инструменти едновременно се издигат над столовете.

Веднага залягам, очаквайки някой от тях да полети към мен, вместо това те засвирват в унисон пред очите ми. Великолепна симфония от флейти, тромпети и цигулки.

Това трябва да е трик. Оптична илюзия. Като в лунапарк, където инструментите се задействат от движение.

Сграбчвам една от флейтите, напълно убедена, че виси на тъничка корда от тавана.

Греша. Стоманата вибрира така, сякаш някой е долепил устни до нея и свири. Лека е като перце, няма батерии, говорител. Нищо.

Доближавам я до ухото си — звукът се лее от вътрешността на инструмента.

Отстъпвам назад и я захвърлям настрана.

Флейтата отново се понася над стола, като че невидим музикант седи на него и я държи пред устата си. Клавишите се спускат и издигат под нечии призрачни пръсти.

Преглъщам тежко. Това е сън. Натъпкана съм с хапчета. Все има някакво обяснение.

Прахосвам си времето. Трябва да се измъкна оттук.

Спускам се към вратата с усещането, че ще се окаже заключена — за пореден път греша. Озовавам се на мраморна площадка, топъл въздух обгръща тялото ми. Пред очите ми се разкриват каменни стени и стъпала, водещи към пътека от речни камъни. Насреща ми се простира безбрежна зелена ливада. Цветни лехи. Гигантски фонтан хвърля пръски вода. В далечината се шири гъста тучна гора.

Никъде не виждам асфалтирани пътища.

Вратата се затваря зад гърба ми, приглушавайки звуците на разкошната симфония. Бавно се спускам надолу по стълбите. Сграда от кремави тухли, мрамор и камък се извисява зад мен.

Това не е музей. Дворец е. При това голям.

Наоколо не се мярка жива душа. Тишината кънти в ушите ми. Не се чуват коли. Нито пък бръмченето на електрически далекопроводи. В небето не летят самолети.

Вадя телефона от джоба си и набирам 911.

Той отказва да ми съдейства. Няма обхват.

Разтръсквам го, все едно това ще помогне. Екранът е притъмнял.

Няма клетки на мобилни оператори. Няма безжичен интернет. Няма блутут.

От свитото ми гърло се изтръгва скимтене.

Онези инструменти свиреха сами.

Не ми хрумва логично обяснение. Знам само, че се безпокоя за брат си все повече и повече с всяка изминала минута.

Осенява ме ужасяваща мисъл. Ако нещо се е случило с Джейк, то мама е съвсем сама. Представям си я как лежи в леглото и кашля безспирно заради рака, превзел белите й дробове. Гладна е. Има нужда някой да й даде лекарствата и да я заведе до тоалетната.

Внезапно погледът ми се премрежва. Забърсвам бузите си и насилвам краката си да продължат да тичат. Суитшъртът полепва по тялото ми.

Чакай малко. Това е пот. Топло е.

Във Вашингтон беше кучи студ.

Ще се паникьосвам по-късно. Сега трябва да се размърдам.

Отвъд просторен двор, прорязан с пътеки от речни камъчета, се вижда друга постройка. Цветя се спускат по дървени решетки, избликват от грамадни сандъци, красят огради и градини. Нито следа от хора обаче.

Мускулите ми горят от изтощение, а по бузата ми се стича струйка пот. Моля се това да се окаже гараж, защото скоро ще имам нужда от някакъв вид превозно средство. Не мога вечно да бягам. Долепвам гръб до стената на двореца, мъчейки се да си поема въздух. Наострям слух.

Нито звук. Насочвам се към сградата в далечния край на двора, левият крак ме умолява да му дам почивка. Провирам се през вратата, едва не губя равновесие заради подгизналите си чорапи.

Три коня отмятат глави и пръхтят насреща ми.

Еха! Значи не е гараж. Конюшня е.

Още по-добре. Не зная как да запаля кола без ключове, но пък мога да яздя.

Преди животът ни да се срине, когато татко все още имаше работа и репутация, ходех на конна езда. Първоначално бе просто част от лечението след всичките операции, които претърпях, но с времето се превърна в истинска страст. Даде ми свобода — чувствах краката на коня като свои собствени. Работех в конюшните и в замяна ми позволяваха да яздя колкото си поискам. Докато не се преместихме в града.

От всичко, което се наложи да изоставим, конете ми липсват най-много.

От двете страни на пътеката в конюшнята има по тридесет бокса, преградени с боядисани в наситени цветове дъски, извисяващи се почти до тавана. Козината на добре гледани коне сияе под светлината на таванските прозорци. По стената висят оглавници с лъскави токи и полирана до съвършенство кожа. По пътеката няма и сламка сено, нито пък рояци мухи кръжат над купчинки зърно. Конюшнята е направо образцова.

Кон с еленова окраска проточва нос и помирисва ръката ми. Юздите му са привързани към халка и е оседлан. Дори не трепна от появата ми в конюшнята и продължава да ме наблюдава съвсем спокойно. Едър и здрав е, с кафеникава козина, черна грива и опашка. Върху златната плочка на бокса му пише Желязна воля.

Прокарвам длан по главата му.

— Ще ти викам просто Воля.

В малък шкаф до вратата на отделението му има ботуши и пелерини, както и колан, от който виси ножница с кама.

Истинско оръжие. Ура!

Опасвам колана около кръста си. Ботушите са твърде големи, но пък обхващат прасците ми почти до коленете и дават допълнителна опора на глезените ми.

Вмъквам се в бокса и залоствам вратата след себе си. Воля не се дърпа от оглавника, въпреки че с разтрепераните си ръце не успявам да затегна токите от първия път.

— Извинявай — прошепвам аз, милвайки го по бузата. — Позагубила съм тренинг.

После чувам една-единствена стъпка — сухото стъргане на ботуш върху камък.

Вцепенявам се за момент, сетне се шмугвам зад коня, придърпвайки го към сенчестия ъгъл на бокса. Юздите му се хлъзгат в потната ми длан, но продължавам да ги стискам с всичка сила.

Някой цъка с език на конете и навлиза все по-навътре в конюшнята. Казва им по някоя мила дума, потупва ги по врата. Стъпките се приближават.

Който и да е това, очевидно проверява боксовете един по един.

От едната страна на ограждението има дървена полица, вероятно за сено или фураж. Някак успявам да се кача върху нея и заставам на четири крака. Това не е най-удобната позиция за възсядане на коня, но няма как да го сторя от земята. Трябва да се съсредоточа и да пъхна стъпалото си в стремето. Обляна в пот, хващам здраво седлото.

Иде ми да изскимтя от болка. Това е най-търпеливото създание на света — дори не трепва, когато се мятам на гърба му.

Ето че успях. Качих се.

Толкова съм изтощена, че всеки момент ще заплача. Не, аз вече плача. Тихи сълзи се търкулват по бузите ми. Трябва да се махна оттук, каквото и да ми коства това.

Стъпки, сетне изненадана въздишка. Резето се вдига. Зървам за миг тъмна коса и проблясък на острие. Вратата на бокса бавно се отваря.

Забивам пети в хълбоците на Воля и надавам безумен вик. Конят е страшно изплашен — и с право. Аз самата съм обзета от ужас. Но все пак животното се спуска напред, отваря вратата с трясък и събаря въоръжения мъж.

— Давай! — изревавам. — Моля те, Воля! Давай!

Отново впивам пети в хълбоците му.

Воля вдига предни крака и най-сетне побягва.

Очите ми са замъглени от сълзи, но не това ме тревожи. Загубих и двете стремена, а препускаме по заоблени камъни. С лявата си ръка съм сграбчила гривата на Воля, а дясната е обвита около врата му. Щом стъпва на тревата, конят ме подмята като парцалена кукла на гърба си.

Три силни подсвирвания проехтяват във въздуха.

Воля моментално спира и се извива настрани. Нямам никакъв шанс. Изхвърчам през рамото му и се сгромолясвам на земята.

Не мога да помръдна. Вие ми се свят.

Толкова малко ми оставаше! Толкова малко!

Онези мъже са по петите ми. Виждам само два размазани силуета, не съм сигурна дали е заради сълзите, или съм наранила главата си. Трябва незабавно да се изправя. Трябва да бягам.

Някак съумявам да стана, но краката ми са като отсечени. Русият мъж вече е до мен и се пресяга да ме улови. Тъмнокосият е зад него.

— Не!

Тихичко писукане се изтръгва от гърдите ми. Отстъпвам назад и изваждам камата.

Чернокосият непознат веднага посяга към оръжието си.

Правя още няколко крачки назад, препъвам се в собствените си крака и тупвам в тревата.

— Командире, спрете — нарежда русият мъж и вдига ръце. — Спокойно. Няма да те нараня.

— Защо тогава ме подгонихте?

— Така правим с крадците на коне — обажда се тъмнокосият.

— Грей! — Русият мъж го поглежда на кръв и ми подава ръка. — Моля те. Няма от какво да се боиш.

Какъв шегобиец!

Преди не успях да го огледам добре, но сега имам тази възможност. Профилът му е направо поразителен, с подчертани скули и изваяна челюст. Има наситенокафяви очи. Загарът на кожата му подсказва, че е прекарал доста време на слънце. Носи бяла риза и синьо палто, поръбено с кожа и златни шевове. Златни катарами се кръстосват върху гърдите му, а на колана си има кама.

Гледа ме така, сякаш не за пръв път се сблъсква с подивяло момиче.

Размахвам заплашително ножа пред себе си.

— Кажи ми къде съм.

— Намираш се в двореца „Айрън роуз“, разположен в сърцето на Ембърфол.

Опитвам се да се досетя дали около Вашингтон има забележителности с подобно име. Този дворец е огромен. Би трябвало да съм чула за него. А и таймерът на Джейк е онова парченце от пъзела, което изобщо не пасва. Невъзможно е тъмнокосият мъж да ме е отвел толкова бързо където и да било. Навлажнявам устни.

— Кой е най-близкият град?

— Силвърмуун Харбър. — Той пристъпва към мен. — Объркана си. Моля те, позволи ми да ти помогна.

— Не. — Натиквам камата в лицето му и това го кара да размисли. — Махам се оттук. Прибирам се вкъщи.

— Няма как да намериш пътя.

Поглеждам кръвнишки въоръжения мъж зад него.

— Нали той някак ме е довел тук? Трябва да има изход.

Чернокосият непознат стои с каменно изражение — не притежава и капчица от чара на русия.

— Няма.

Отново му хвърлям заплашителен поглед.

— Невъзможно е.

— Е, няма.

— Достатъчно. — Русият мъж пак ми подава ръка. — Да не обсъждаме това в двора. Хайде, ще те заведа в стаята ти. Гладна ли си?

Не мога да преценя дали те са луди, или аз полудявам. Стискам с все сила дръжката на камата.

— Никъде няма да ходя с вас.

— Разбирам, че си разстроена, но не мога да ти позволя да напуснеш територията на двореца. Опасно е. Не разполагам с войници по Кралския главен път.

Кралският главен път? — повтарям недоумяващо.

От думите му лъха страшна логика. Изобщо не се опитва да ме подмами да тръгна с него. По-скоро е изненадан, че имам други идеи.

Не проумявам къде съм попаднала.

— Моля те — пробва с по-учтив тон той. — Сама се досещаш, че сме способни да те заведем и насила.

Сърцето ми препуска лудешки. Досещам се, разбира се. Не знам кое е по-лошо обаче — да ме отведат насила или доброволно да тръгна с тях.

— Не смей да ме заплашваш.

— Да те заплашвам ли? Нима смяташ за заплаха това, че ти предлагам подслон и храна?

Май е обиден. Познат ми е типът мъже, които просто с лека ръка взимат онова, което искат. Той определено не е от тях.

Нямам представа къде съм, но всичко ме боли. Не мога да продължа да тичам в това състояние.

Прав е: нищо не им пречи да ме отведат против волята ми. Трябва да си пазя силите.

Ще си почина. Ще хапна. Все ще намеря изход.

Притаявам дъх и пъхам камата в ножницата. Очаквам мъжете да не ми разрешат да задържа оръжието, но греша.

Въпреки плановете, които кроя в главата си, чувствам, че съм се предала. Питам се какво ли би казал Джейк.

О, Джейк! Не знам дали е добре. Нито пък какво да правя.

Ще преодолея и това. Нямам друг избор.

Така че стискам зъби, преглъщам гордостта си и поемам ръката му.