Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (17)

Шестнадесета глава
Рен

Свикнал съм със самотата. Отчаянието. Скръбта. Разочарованието.

Не съм свикнал със страха — не и със страх като този. Досега не бях срещал по-безразсъден човек.

Тя не е първото момиче, което бяга, бои се от мен или пък се съмнява в подбудите ми. Тя обаче е първата, заради която ходя тежковъоръжен.

Яздим смълчани, Грей се спира на върха на хълма, а ние двамата се спускаме към долината. Думите й не ми дават мира. Да не би да забрави за страданията на народа си?

— Не съм забравил — казвам.

Харпър веднага се досеща за какво говоря.

— Не виждам да правиш нещо по въпроса.

— От вчера си в Ембърфол, а си мислиш, че знаеш толкова много за мен и кралството ми. Вероятно си въобразяваш, че вършиш добро?

Макар очите й да не го издават, чувствам, че съм прав.

Поклащам глава.

— Дори всеки Божи ден да раздаваме храна, пак няма да можем да изхраним всичките ми поданици.

— Ще стигне поне за част от тях, Рен.

— Да, но не и за всички. Би ли се нагърбила с подобен избор?

Недоволството е изписано по лицето й.

— Защо изобщо трябва да избирам?

— Хората в Ембърфол се страхуват от „Айрън роуз“. Вярват, че зад стените на двореца дебне чудовище. Не биха припарили тук. Дори да изнеса с каруца храната, как да определя кои са най-силно нуждаещите се?

— Аз…

— И преди да ми отговориш — продължавам аз — какво би обяснила на онези, които не си успяла да нахраниш? Представи си, че в странноприемницата са се настанили още гости. Яденето в дисагите ти няма да стигне за всички. Какво ще им кажеш тогава?

— Ще се върна да напълня дисагите отново.

Господи, страшен инат е!

— Да речем, че започнеш да им носиш храна всеки ден. Бързо ще се разчуе. Ще прииждат все повече и повече хора. След време ще настанат безредици…

— Мисля, че схванах накъде биеш.

— Няма да има кой да потуши бунтовете…

— Добре де, разбрах те! — Бузите й са почервенели и диша учестено. — Все ми е тая. Няма да се откажа. Пак е по-добре от това да стоя безучастно.

— Така ли? — сопвам се аз. — Убедена ли си, милейди?

Хващам юздите на коня й.

Тя извръща рязко глава, мъчейки се да ги отскубне от ръката ми. Ярост бушува в очите й.

— Пусни ме.

Стремя се да не повишавам тон.

— Оценявам искреността ти, но няма да търпя безочливото ти неуважение към мен.

— Но ти спокойно можеш да правиш същото, така ли?

Конят й — по-точно моят кон, макар че явно Харпър го смята за свой — отмята глава и скърца с копита в кишата, но аз съм стиснал здраво юздите. Умението й да ме изкарва извън равновесие е ненадминато.

— Накарах те да се замислиш върху последствията от действията си — заявявам. — Дълбоко грешиш, ако намираш това за проява на неуважение.

— Хубаво — отсича тя и извръща поглед.

Поемам глътка въздух.

— Неслучайно съм се затворил в двореца. Принудиш ли ме да се появя пред хората си, знай, че…

— Не съм те принуждавала да правиш каквото и да било. А сега ме пусни.

Вдигам отчаян поглед към небето. Естествено, че точно в последния сезон съдбата ще ми поднесе момиче, твърдо решено да усложни още повече живота ми.

— Веднага, Рен. Не съм една от поданичките ти. Нито пък ти си мой принц.

— Може и да не съм ти принц, но се намираш в моето кралство.

— И чия е вината за това?

— Нямаш си и понятие с цената на какво съм осигурил безопасността на кралството си. — Не думи, а късове лед се сипят от устата ми. Навремето тонът ми всяваше ужас у хората. А тя не се трогва ни най-малко. — Говориш ми пренебрежително, сякаш нехая за неволите на народа си. Сякаш ти си ми господарка. Да ти напомня ли какви са ролите ни тук?

— На похитител и похитена?

Повдигам вежди.

— Щом така искаш. — Обръщам глава. — Командире!

— Какво правиш? Рен, пусни ме. — Опитва се да отлепи пръстите ми от юздите. Явно е забила пети в хълбоците на Воля, защото едва го удържам. — Пусни ме…

— Милорд!

Конят на Грей спира до Харпър, хвърляйки пръски киша навсякъде.

— Отведи лейди Харпър в двореца. Вържи я, ако се наложи. Заключи я в…

— Не!

Тя изважда камата. Замахва към китката ми.

Сабята на Грей се появява до лакътя й. Докопал е пелерината й и я издърпва назад.

Харпър застива на място, лицето й е мъртвешки бледо.

Обзема ме не разкаяние или съжаление, а удовлетворение. Най-после нещо успява да я трогне.

— Само да му наредя и ще ти отреже ръката. — Поглеждам ножа в дланта й. — Аз не съм ти вадил оръжие, милейди.

— Юздите. — Гласът й звучи така, сякаш се задушава. Чудя се с каква ли сила е опънал наметалото й Грей. — Щях да прережа юздите.

— Оу! — Хвърлям му бърз поглед. — Освободи я.

Грей веднага се подчинява. Тя пъхва камата в ножницата и изпъва пелерината си. Дъхът й все още е накъсан и на миглите й блещукат сълзи.

Сега вече се разкайвам.

Харпър дори не ме поглежда.

— Просто искам да отида в странноприемницата. — Страните й са порозовели. Преглъща и проговаря с тъничък гласец. — Не ми е… не ми е до игрички. Искам само да им помогна. — Гласът й възвръща обичайния си плам. — Разбираш ли ме?

Думите й се загнездват в съзнанието ми заедно с онова, което ми каза Грей, докато играехме карти. Никога не предприемам нищо, преди внимателно да съм обмислил възможните последици. Прав беше: наистина планирам ходовете си предварително.

Може би тя също е права.

Поглеждам Грей.

— Придружи я до странноприемницата. Идвам ей сега.

Грей вдига объркано вежди.

— Милорд…

— Върви. Гледай отново да не побегне.

Харпър изтръгва юздите от ръката ми. Без да обелва и дума, сритва здраво коня и отпрашва надолу по склона. Грей тръгва подире й.

Щом изчезват от поглед, обръщам коня в другата посока и го пришпорвам в бесен галоп.