Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (18)

Седемнадесета глава
Харпър

Чувствам се сякаш са ме пернали през ръката.

Грей не се отделя от мен, придвижваме се доста бързо из размекнатия сняг. Очаквах помежду ни да тегне напрежение, особено след случката с камата, но няма и следа от такова. Макар да е десет пъти по-опасен от Рен, с него се общува много по-лесно.

Страшно съм объркана. Поведението на Рен ме озадачава. Не се държи като мъж, който се опитва да спечели женско сърце. Превръща всичко в една игра, в която зад красивите думи и чар се крие коварна и подмолна личност. Прилича ми на вързано животно, което знае колко далеч му позволява да стигне веригата, но се е научило и как да примами плячката си.

Ето затова му нямам доверие.

След конфронтацията ни преди малко ми стана ясно, че той изпитва същото към мен.

Когато странноприемницата се появява на хоризонта, подръпвам юздите, за да забавим ход. Надниквам през рамо — безоблачно синьо небе похлупва кишавия пейзаж. От Рен няма и помен.

Грей също забавя темпото.

— Наистина ли щеше да ми отсечеш ръката? — питам го аз.

Той ме поглежда косо.

— Нямаше да ти позволя да нараниш принца — отвръща командирът.

— Тоест, да.

— Изпълнявам заповеди. Не ти мисля злото.

Това от една страна ме успокоява, от друга — тъкмо обратното.

— Къде смяташ, че е отишъл?

— Няма как да знам.

В гласа му се прокрадва раздразнение.

Още не сме слезли от конете, когато входната врата на странноприемницата се отваря с трясък. От покрива се свличат парчета лед и тупват на земята. Конете мятат глави и пръхтят.

На прага стои Коул.

— Милейди! — възкликва изненадано той. — На какво дължим тази чест?

— Нося ви… — Предупрежденията на Рен за бунтове и безредици ме разколебават. — Ъм…

— Лейди Харпър ви е донесла дарове — намесва се Грей и ми подава препълнените дисаги.

— О, да. Ето.

Не съм на себе си. Набутвам несръчно торбите в ръцете му.

Коул е като попарен.

Гласът на Евалин се обажда зад него:

— Гости ли имаме? Защо не… Божичко! — Застава до съпруга си и се покланя доземи. — Лейди Харпър! Вие се завърнахте.

— Носи ни дарове — добавя невярващо Коул.

— Не е кой знае какво. — Усещам как бузите ми почервеняват все повече и повече. — Мъничко храна. Зная, че ви натресохме Фрея и децата й без предупреждение.

— Ама… Негово височество ни заплати предоволно за шест месеца напред.

Като удар от гръм! Нямах ни най-малка представа, че им е платил.

Евалин тълкува мълчанието ми погрешно.

— Сигурно ни смятате за алчни. Опитахме се да откажем.

— Не! Не! Аз… аз исках да донеса нещичко на децата.

— О! — Широка усмивка грейва на лицето й. Плясва радостно с ръце. — Заповядайте.

Въвеждат ни в предната стая. От огъня са останали само тлеещи въглени. Долавям мирис на прясно изпечен хляб. Коул взима пелерините ни и се провиква:

— Деца! Лейди Харпър е дошла да ви види.

Приближавам се към Грей.

— Знаеше ли, че им е дал толкова пари?

Той свива неодобрително вежди.

— Нима те учудва?

— Аз… аз…

— Лейди Харпър!

Малки крачета затопуркват по стълбите и дървения под. Три ухилени до уши деца се втурват към мен. Фрея бавно се спуска по стълбите, държейки бебето в обятията си. Дори тя се усмихва.

Не съм сигурна, че го заслужавам. Та те загубиха дома си.

Момиченцето ме прегръща през кръста. Двете момчета се лепват за краката на Грей. Радостта им е заразна. Щастлива съм, че сложих и малко захаросани бисквити в дисагите.

Бастиан също се показва от кухнята, за да види каква е тази врява. Всички се долепят до масата, изгарящи от нетърпение да отворя торбите.

Момиченцето прокарва пръст по жълтите шевове, а по-голямото момче ръчка с интерес скъпоценните камъни, инкрустирани на дисагите. Кафявите им очи направо ще изскочат от любопитство.

Фрея ги издърпва назад.

— Далия. Давин. Не пипайте.

— Не, всичко е наред — казвам аз. — Нека Далия да отвори торбата.

Крехките й пръстчета известно време се борят с токата, докато най-сетне не успяват да я разкопчаят. На масата се изсипват куп вързопчета със сладкиши и сирена. Звънкият смях на Далия огласява стаята. Другите деца остават с отворени усти.

— Твърде много е — прошепва Фрея.

Храната няма да стигне и за едно ядене. В стаята обаче внезапно настава тишина. Никой не смее да докосне нищо.

— Гледайте — прошепва по-голямото момче, което навярно е Давин. — Има и торта.

Имам чувството, че съм сгафила. Вътрешно ми се иска Рен да беше тук и се мразя за това.

Предупрежденията му отекват в главата ми.

— Да не би да ви обидих? — питам предпазливо.

— Милейди — обажда се Коул. — Кралското семейство няма навика да раздава подаръци на хората. Просто… не знаем как да реагираме.

— Но сме благодарни — бърза да добави Евалин. — Много сме благодарни, милейди.

— Ще донеса по чаша медовина на всички — обявява въодушевено Коул.

На вратата се почуква и Евалин се спуска да отвори. Рен изниква на прага, русите му коси блестят на светлината от камината. Наметалото и бронята му го превръщат в същински принц от приказките.

— Ваше височество — изчуруликва Евалин. — Каква чест само! Добре сте ни дошъл!

— Благодаря.

Тонът му е поомекнал.

Без да се усетя, го поглеждам право в очите. Той повдига лекичко вежди — веднага разбирам, че е доловил паниката ми. Допреди половин час ми идеше да го убия, а сега копнея да ме избави от тази ситуация. Чудя се дали това е бил планът му от самото начало.

Упорито продължавам да го гледам в очите.

— Коул — казвам, — с удоволствие ще пийна медовина.

* * *

Двамата с Рен отново се озоваваме до камината. Настанявам се на фотьойла, а той на каменната плоча. Грей се е изправил пред полицата, пламъците от огнището танцуват по оръжията му.

Рен не е обелил нито думичка, откакто дойде в странноприемницата.

Тревожност и напрежение тегнат във въздуха. Огънят пращи зад гърба му, а децата похапват и си играят в широката част на стаята, но тишината помежду ни приглушава околния свят.

Единственото дете, което дръзва да се приближи, е малкият Давин — изглежда направо запленен от Грей. Едва ли е на повече от четири, с гъста коса и големи очи. Непрестанно се промъква на пръсти и оглежда стража. Грей не помръдва от мястото си, превърнал се е в част от интериора.

Но когато Давин се присламчва още по-близо и понечва да пипне дръжката на сабята му, командирът се преструва, че ще го подгони.

Момчето отскача назад, сетне се разсмива с пълно гърло. Грей се усмихва и разрошва косата си.

— Върви да си играеш — казва с мил, но и категоричен тон.

Давин офейква, но дяволитото пламъче в очите му подсказва, че отново ще се върне.

Вглеждам се в Грей, спомняйки си как правеше смешни физиономии на децата в снега.

— Бива те с децата — обръщам се към него. — Това е най… противоречивото нещо в теб.

— Така ли? — отвръща сухо той. — Наистина ли, милейди?

— Всъщност… — Умислям се за момент. Рен оглежда стаята, но не се и съмнявам, че слуша внимателно всяка моя дума. Продължавам с предпазлив глас, стремейки се да не засегна Грей. — Имаш ли деца? Тоест, имал ли си?

— Не. Когато постъпваш в Кралската гвардия, полагаш клетва да не създаваш семейство през следващите десет години. Съпругата и децата отвличат вниманието ти от гвардейските задължения.

Евалин дочува разговора ни и пристъпва към камината.

— Не е ли същото в земите на Диси, милейди?

Вярно, земите на Диси.

Рен е вперил поглед в мен — очевидно също тръпне в очакване да чуе отговора ми.

— Не — отвръщам. Зъбчатите колела в мозъка ми се завъртат. — Съвсем различно е. На хората в Тайните служби им е позволено да се женят и да имат деца.

— Оуу! — В гласа й се прокрадва заинтригувана нотка. — Тайните служби. Ама че мистериозно име!

— Чест ли е да те приемат в Тайните служби? — пита Коул.

Изведнъж се превръщам в център на вниманието.

— Ами… така мисля.

— Тук се смята за огромна чест дори да кандидатстваш. — Коул застава до сина си, който тъкмо си взима сладкиш от подноса на масата, и слага ръце върху раменете на момчето. — Както и невероятна гордост за семейството, ако детето им бъде прието в Кралската гвардия. Никога не сме си и помисляли, че Бастиан има каквито и да било шансове, но пък кой знае, може би нещата ще се променят.

— Определено има предостатъчно свободни места — намесва се Грей.

Рен го стрелва с очи.

— Командире!

— Нима? — възкликва Евалин. — Значи действително има надежда нещата да се променят.

Усмихва ми се широко.

Гърлото ми пресъхва. Тя се надява аз да донеса промяната. Посредством измислен брак, който да сближи Ембърфол с една несъществуваща страна. Ако единствената надежда на тези хора се крепи на това да се влюбя в Рен, то те са я изгубили още в мига, в който ударих Грей с онова ръждиво желязо.

— Не искам да се бия с чудовището — казва Бастиан.

Фрея вдига поглед от бебето.

— Може пък, когато пораснеш, вече да няма чудовище — успокоява го тя. — Ако хората на лейди Харпър обединят сили с нашите.

— Кажете ни, милейди — подхваща Евалин, — чудовището вилнее ли и из вашите земи?

Търся Рен с очи, чудейки се как ще се измъкна от тази каша.

Погледите ни се срещат.

— Да. Сподели, моля те.

— В земите ми няма чудовища — уж безгрижно отговарям аз.

После отпивам голяма глътка от халбата си, за да не изрека нещо, за което ще съжалявам. Медовината попарва цялото ми гърло.

— Далеч ли се намира родината ви? — пита Коул. — Признавам, че никога не съм чувал за Диси, макар и при нас отдавна да не са отсядали чуждоземци.

— Не съм сигурна какво точно е разстоянието — казвам. — Докато мигна и вече бях тук.

На вратата се чука.

— Съдържателю! — провиква се мъжки глас.

— Още гости? — Евалин изглажда полите си. — Толкова необичайно е за началото на сезона. — Усмихва ми се. — Носите ни късмет, милейди.

Коул отваря широко вратата.

— Господа! Добре сте ни дошли…

Ведрият му тон внезапно секва. Виждам ботуши и върхове на ножници. Петима мъже. Най-малко.

Не зная кога съм се изправила на крака. Рен застава до мен, а Грей пред двама ни. Сложил е ръка на дръжката на сабята си, но не бърза да я изважда.

— Заповядайте — продължава с разтревожен глас Коул. — От стаи ли се нуждаете? За съжаление, мога да ви предложа само една…

— Дошли сме да конфискуваме този имот от името на Короната.

— Да го конфискувате ли? — Коул отстъпва назад. — Плащаме данъците си всеки сезон. Нищичко не дължим…

— Имате един час да се изнесете.

Коул пребледнява.

— Това е нелепо! Тук е домът ни!

Мъжът пристъпва заплашително напред.

— Ще се изнесете или домът ви ще изгори.

Евалин се долепя до мен и Рен.

— Уверявам ви, Ваше височество, плащаме си всеки сезон. Трябва да е станала някаква грешка…

— Тези хора не са ми подчинени — прошепва Рен.

— Носят същите униформи като мъжете от вчера — отбелязва Грей.

Рен му хвърля бърз поглед и се насочва към Коул.

— Деца… — Страхът в гласа на Фрея е осезаем. — Деца, вървете в стаята.

Те моментално се втурват към стълбището.

— Дръпни се, съдържателю — озъбва се непознатият. — Ако не си тръгнете доброволно, от вас ще остане само купчина пепел.

Коул е непоклатим като скала.

— Не смей да заплашваш семейството ми…

— Казах, мръдни се. — Мъжът изважда сабята си и най-необезпокоявано влиза вътре. — Събирайте си нещата и се омитайте.

Грей посяга към оръжието си, но Рен поклаща глава.

Останалите четирима мъже се струпват на входа. Носят тъмни дрехи, гарнирани със зелено, черно и сребристо, също като мъжете от снощи. Лицата им са безкомпромисни. Лица на закоравели престъпници.

Обхождат стаята с очи, спират се върху Рен и Грей.

Единият ми е познат — това е този, който предишната вечер успя да избяга. Навежда се и прошепва нещо на водача на групата.

Погледът на предводителя им преминава бегло през мен и Грей, но накрая се задържа върху Рен.

— Кой си ти?

Рен прави крачка напред.

— Лорд Винсънт Алдрен, принц на Ембърфол, син на Бродерик, крал на Източните земи. — Присвива очи. — Истинският въпрос е кои сте вие?

Мъжът се изплюва на пода.

— Принцът е мъртъв.

Онези зад гърба му започват да се кикотят.

Евалин въздиша тежко и слага ръка на гърдите си.

Устните на Рен се разтеглят в ледена усмивка.

— Както виждате, съм жив и здрав. Оставете хората на мира.

— Щом си принц, къде е стражата ти? — Този път погледът му се спира върху мен. — Тази земя съвсем скоро ще стане притежание на Карис Луран. Ще взема това, за което съм дошъл. Изгорете странноприемницата. Избийте ги до крак.

Рен слага длан на дръжката на сабята си.

— Почакай.

Повдигам брадичка и го хващам за ръката.

Веднъж на вратата ни почукаха кредитори. Баща ми отдавна си беше заминал. Бях малка, но не и достатъчно наивна, че да не забележа какво проблясва под палтото на един от мъжете. Майка ми ги омая със сладки приказки и им предложи бисквити и кафе. До ден-днешен си спомням как трепереха пръстите й, когато повдигна кафеварката. Очевидно наистина медът привлича повече мухи от оцета, защото мъжете повярваха, че съпругът й е в командировка и тя е в пълно неведение за дълговете му.

Не умея да се бия, но пък мога да блъфирам.

Прекрачвам напред.

— Нима се осмеляваш да заплашваш първородната дъщеря на краля на Диси? — Без да чакам отговор, се обръщам към Рен, който ме е зяпнал така, сякаш ми е поникнала втора глава. — Не си споменавал, че земите ти са владение на друг монарх. Имахме намерение да постигнем съглашение. Научи ли баща ми, незабавно ще изпрати армиите си да изземат тези територии…

— Какви армии? — изсъсква мъжът. Тонът му е недоверчив, но все пак препречва пътя на хората си. — Коя си ти?

— Принцеса Харпър от Диси — тържествено обявявам аз. — Не сте ли чували за мен? Кралството ми разполага с многохилядна войска.

— Нямаме търпение да обединим сили с легендарната армия на Диси — добавя Рен.

— Баща ми разполага със стотици полкове…

— Десетки — поправя ме Рен.

— Да, десетки полкове, готови да нахлуят в Ембърфол, ако спогодбата ни пропадне…

— Каква спогодба? — пита непознатият. Толкова е бесен, че едва си поема въздух. — Кой… какво… къде е Диси?

— Не си в позицията да искаш отговори. — Не думи, а огън излиза от устата ми. Споменът за отношението на тези мъже към Фрея и малката Далия ми вдъхва още повече кураж. — Вече съобщих на баща си за мъжете, които ме заплашиха снощи. А сега разкрийте самоличността си и оставете хората на мира. Когато баща ми се сдобие с имената ви, с удоволствие ще присъствам на екзекуцията ви.

Мъжът не знае как да реагира.

Рен се възползва от случая.

— Принцеса Харпър — започва, — мъжете очевидно изпълняват нечии заповеди. Никой не е пострадал. Убеден съм, че е станало недоразумение. Позволете им поне да докладват на генерала си, преди да подхванете военни действия.

Мъжът присвива очи.

Рен се навежда към мен.

— Имайте милост, милейди. Знам, че войниците ви обичат да разчленяват хората крайник по крайник, но…

— Божичко! — възмущава се Евалин. — Тайните служби са наистина безскрупулни.

Мъжът ме поглежда право в очите. Не е идиот.

— Не ви вярвам. Ще изравним тази странноприемница със земята, девойче.

Аз упорито се взирам в очите му.

— Командир Грей, покажете им, че не се шегувам.

Грей замахва рязко с ръка. Непознатият надава вик и се свлича на пода. Дръжка на нож стърчи от коляното му.

Еха! Нямам представа какво очаквах да направи, но това е просто върхът.

Мъжът крещи като обезумял. Около острието се стича кръв, която бавно попива в панталона му. Хората му стрелкат объркани погледи ту към водача си, ту към нас двамата с Грей. Никой обаче не смее да извади оръжието си.

В ръката си Грей вече държи сабя.

— Да му отсека ли крака, милейди?

— Да — казвам. — Тъкмо ще занеса трофей на баща си.

Грей уверено пристъпва напред. Притаявам дъх. Опасявам се да не би наистина да го извърши.

— Не! — провиква се мъжът. — Не! — Хвърля разярен поглед на хората си. — Помогнете ми, да ви вземат дяволите! Изведете ме оттук!

Те веднага се заемат да го изнасят навън.

— Кралицата ще разбере за това! — зъби се той. — Помнете ми думата, кралицата ни ще…

Коул затръшва вратата под носа му.

Сетне се обръща към мен. Обичайно червендалестото му лице е позагубило цвета си.

— Милейди, за пореден път ви благодарим.

— Да. — Евалин заобикаля масата и пада на колене. Сграбчва ръката ми и я целува. — Добрината ви не знае граници.

— Не, моля те. — След като мъжете си заминават, адреналинът ми скача до небето и сърцето бясно препуска в гърдите ми. — Не е кой знае какво…

— За нас е много. — Когато Евалин вдига поглед към мен, очите й са насълзени. — Странноприемницата е всичко, което имаме.

Фрея хваща другата ми ръка и я целува.

— Отново защитихте децата ни. Направете ме своя придворна дама, слугиня или…

— Не! Не, благодаря ти.

Не зная как да постъпя. Измислих си всичко — кралството, армиите, — а те са напълно искрени. Нямам какво да им предложа.

Отчаяно търся Рен с очи.

Той ме наблюдава изумено.

— Милейди! — Прави ми лек реверанс. — Аз също съм ви признателен.

Иде ми да го цапардосам. Спри, оформям с уста. Помогни ми.

Рен насочва вниманието си към Коул.

— Стопанино — казва, — принцесата пропътува много километри през последните два дни. Има нужда да си почине. Бихте ли й осигурили стая?

— Да! — възкликва Евалин и скача на крака. — Да. Милейди, веднага се залавям да ви подготвя стая.

— Ще ви стъкмя и вечеря — добавя Коул. — Ваше височество… вие ще придружите ли принцесата?

Понечвам да кажа „не“, но Рен е по-бърз.

— Да — отговаря с усмивка той. — С принцеса Харпър имаме доста неща за обсъждане.