Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (4)

Трета глава
Рен

Слънчевите лъчи озаряват всекидневната ми, хвърляйки сенки по шитите на ръка гоблени и кадифените канапета, които навремето принадлежаха на родителите ми. Понякога, поседя ли тук достатъчно дълго, мога да усетя присъствието им. Чувам резкия, вечно укорителен тон на баща ми. Долавям безмълвното неодобрение на майка ми.

Спомням си и колко арогантен бях тогава.

Копнея просто да изляза и да се хвърля от някоя скала.

Не се получава. Пробвах вече. Повече от веднъж.

Винаги се събуждам тук, в тази стая, окъпана в слънчева светлина. Съчките в камината тихичко пукат, както всеки път досега. Каменният под изглежда току-що измит, на масата има вино и чаши. Оръжията на Грей висят на отсрещния стол, очаквайки завръщането му.

Всичко винаги е едно и също.

Само мъртъвците никога не се завръщат.

Пламъците пращят, част от подпалките се свличат на дъното на камината. Като по часовник. Грей скоро ще се появи.

От устните ми се отронва въздишка. Повтаряни милион пъти думи всеки момент ще излязат от гърлото ми, макар че понякога на момичетата им е нужно известно време да се окопитят от сънотворните, които им дава Грей. Първоначално са изплашени, но съм се научил как да разсейвам страховете им, да ги очаровам и да печеля доверието им.

Това доверие става на пух и прах, когато есента се превърне в зима. Когато се променя пред очите им.

Колкото и да ненавиждам проклятието и безкрайното повторение на живота ми тук, момичетата внасят разнообразие в сивото ми ежедневие. Напук на всичко съм любопитен да видя коя ли красавица ми е довел този път Грей.

Но когато той изниква пред очите ми, момичето е приковано към тялото му.

Тя съвсем не е поредната безжизнена хубавица. Само кожа и кости е, няма обувки и е впила нокти във врата му.

Грей бясно изругава и я перва през ръката. Кървави линии се появяват на шията му.

Ставам от стола, загубил ума и дума от неочакваната гледка.

— Командире! Пусни я.

Грей се оттласква назад. Момичето побягва, стиснало някакво ръждиво желязо. Движенията й са тромави и тежки.

— Какво е това място? — Тя се подпира с ръка на стената и се изправя на крака. — Какво си ми направил?

Командирът изважда сабята си от ножницата с гняв, какъвто не съм виждал от… векове.

— Не се тревожете, господарю. Очертава се кратък сезон.

Момичето вдига желязото, сякаш има някакви шансове срещу обучен боец. Тъмни къдрици се подават от качулката й, а лицето й е уморено, изпито и сухо. Чудя се дали Грей не я е наранил, защото накуцва с левия крак.

— Пробвай се. — Погледът й се стрелка ту към него, ту към мен. — Сещам се за едно място, на което все още не съм те удряла с желязото.

Грей пристъпва заплашително напред.

— На мен също ми хрумна къде да те фрасна с това.

— Достатъчно. — За пръв път виждам Грей да се държи така с момиче и понеже очевидно не възнамерява да престане, повишавам тон. — Това е заповед, командире.

Той се укротява, но продължава здраво да стиска сабята и не сваля очи от момичето.

— Не си въобразявай — казва й със суров глас, — че ще ти позволя да ме удариш отново.

— Не се тревожи — сопва се девойката. — Сигурна съм, че все ще ми се удаде шанс.

— Значи те е нападнала? — Повдигам невярващо вежди. — Грей, та тя е на половината на ръста ти.

— Темпераментът й компенсира разликата. Не бих избрал нея при други обстоятелства.

— Къде съм? — Момичето продължава да стрелка двама ни с очи, както и вратата отзад. Така е впила ръце в метала, че кокалчетата й са побелели. — Какво си ми сторил?

Поглеждам Грей и снижавам тон.

— Свали сабята. Плашиш я.

Гвардейците са обучени да се подчиняват без колебание. Така че Грей веднага пъхва сабята в ножницата, но за всеки случай я окачва на кръста си.

Не си спомням кога за последно съм го виждал въоръжен в първия ден на сезона. Навярно по времето, когато имаше подчинени и истински врагове, с които да се сражава.

Страстите в стаята определено се поуспокоиха, откакто командирът прибра сабята. Аз протягам ръка и се стремя да говоря с онзи мек тон, с който придумвам плашливите коне в конюшнята.

— Тук си в безопасност. Ще ми дадеш ли оръжието си?

Погледът й пробягва по ръката на Грей, която все още се намира върху дръжката на сабята.

— И дума да не става.

— Страхуваш се от Грей ли? Сега ще оправим нещата. Командире, заповядвам ви да не наранявате това момиче.

Той отстъпва назад и кръстосва ръце.

Момичето внимателно проследява разговора, поема дълбоко дъх и колебливо пристъпва напред, държейки ключа пред себе си.

Поне е също толкова лесна за укротяване, колкото останалите. Подавам й ръка и я поглеждам добронамерено.

Тя прави още една крачка към мен, но изведнъж сякаш нещо я обладава, очите й притъмняват и замахва с всичка сила.

Студената стомана се стоварва върху кръста ми, малко под гръдния ми кош. Мили Боже, как боли само! Превивам се на две и преди да успея да реагирам, девойката замахва отново — този път се цели в главата ми.

За щастие, подготовката ми по нищо не отстъпва на тази на Грей. Клякам точно навреме и улавям желязото.

Сега разбирам защо Грей извади сабята.

По погледа й личи, че не е готова да се предаде. Избутвам я напред, мъчейки се да измъкна желязото от ръцете й.

Тя обаче решава да го пусне и аз се прекатурвам назад. После, едва дишайки, докуцуква до коридора.

Отказвам се. Металният гаечен ключ е на килима, а аз притискам ръка към кръста си.

Грей не е помръднал от мястото си.

— Сигурен ли сте, че не желаете да й посягам?

Навремето не би посмял да ми зададе подобен въпрос.

Навремето може би щеше да ми пука.

Не мога да си поема дъх от болка. Щом момичето се отбранява със зъби и нокти още отсега, не тая големи надежди за по-късно.

Сенките в стаята са се поизместили, описвайки обичайната си траектория. Наблюдавал съм ги стотици пъти.

Когато и този сезон претърпи провал, отново ще имам възможността да ги погледам.

— Ранена е — казва Грей. — Няма да стигне далеч.

Прав е. Пилея си времето.

Не че не разполагам с цяла вечност.

— Върви — отвръщам. — Доведи я.