Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (32)

Тридесет и първа глава
Харпър

Нечия ръка ме обхваща през кръста и не мога да помръдна. Такава съм глупачка — в първия момент си помислих, че Рен се опитва да коригира стойката ми, и пропуснах възможността да се защитя. С крайчеца на окото си виждам Рен да лежи до щанда.

Усещам топъл дъх в ухото си, а ръката около кръста ми се затяга като примка. Мъча се да се добера до камата на колана си, но друга ръка опасва гръдния ми кош и във врата ми опира юмрук.

— Кротувай, принцесо — изрича в ухото ми насмешлив глас.

Десетки лица изникват пред очите ми, но никъде не виждам Рен и Грей.

— Убийте стражите им — провиква се мъжки глас. — Принцът ни трябва жив. Правете каквото искате с принцесата.

Рязко премятам лъка през рамото си. Мъжът зад мен изсумтява от изненада и ме пристяга още по-силно в лапите си. Стиска ме за гърлото. Задушавам се. Пред очите ми заиграват черни точки.

Нещо изсвистява покрай главата ми и китката на врата ми безжизнено увисва. Свличам се в море от синьо-бяла коприна и дантела. Коленете ми тупват върху каменната пътека.

До мен на земята се е проснал мъж. Нож стърчи от окото му. Другото е отворено и изцъклено, и мъртво.

Надавам писък, но звукът е погълнат от какофонията около нас. Друг мъртвец лежи наблизо. Нож се е впил дълбоко във врата му. На два метра от мен забелязвам и трети, окървавен от глава до пети. Отстъпвам заднишком по камъните.

Най-после откривам Рен. На крака и със сабя в ръце. Джеймисън стои до него. Струйка кръв се стича от дълбока рана над окото му.

Грей го няма. Къде е Грей?

— Харпър — казва Рен. — Добре ли си?

Преди да съм успяла да отговоря, друг мъж се устремява към нас от тълпата. Спуска се към мен. Залягам и вдигам ръка да се предпазя, но тя няма да спре камата в юмрука му.

Грей изниква зад гърба ми. Сабята му описва сребърна дъга във въздуха.

Мъжът остава без ръка.

Бърз удар с дръжката на сабята го запраща на земята.

Всичко е обляно в кръв. Погледът ми започва да се премрежва.

Нападателят ми пребледнява като труп. Вторачва се в чуканчето на отрязаната си ръка и надава безумен вик. Кръвта му изпълва процепите между камъните.

Какво каза Грей сутринта? Не обичаме да рискуваме.

Наоколо настава пълен хаос, не мога да преценя дали хората се опитват да се приближат, или да избягат. Може би и двете. Пулсът кънти в ушите ми, адреналинът препуска бясно във вените ми. Мъча се да извърна поглед от кървавата картина, ала не успявам.

Рен се приближава и ми подава ръка. Изправя ме на крака и ме придърпва към себе си.

Искам да заровя лице в гърдите му. Това може и да не е постъпка, присъща на принцеса, но въздухът е натежал от металния мирис на кръв и мозъкът ми има нужда да се изключи. Обградени сме. Нямам представа дали сред тълпата не се крият още врагове и как ще се измъкнем оттук.

Грей стъпва върху отсечената ръка на мъжа и опира върха на сабята си в гърлото му. Пронизителните писъци на непознатия се превръщат в сподавено скимтене.

Грей поглежда Рен в очакване на заповед.

— Още не — казва му той. Оглежда навалицата. — Някой друг ще се пробва ли?

Не арогантност, а ярост прозира в тона му. Предупреждение, че същата съдба ще сполети и следващия.

Хората явно разчитат посланието в думите му. Отстъпват назад, настрана от касапницата на земята.

Изражението на Грей дори не трепва. Това не е онзи човек, който забавляваше децата в снега. Нито пък човекът, който разпалено ми говореше за доблест и дълг в коридора. Това е смъртоносният боец, който ме отвлече. Това е най-страшният облик на Грей.

— Ще му изтече кръвта — казвам с пресипнал глас на Рен.

— Не веднага. Щеше да те убие, милейди. Нека поразсъждава над постъпката си.

Макар с бяло като тебешир лице, мъжът намира сили да проговори:

— Ти ни изостави. Семейството ти ни остави на онова чудовище.

Стомахът ми се преобръща от натрапчивите миризми на кръв, сняг и риба, носещи се във въздуха. Бях толкова самонадеяна в странноприемницата, когато накарах Грей да покаже на войниците, че не се шегувам. След всеки следващ инцидент обаче залозите се удвояват.

Семейството ти ни остави на онова чудовище.

Докато стоя с пресъхнала уста и разтреперани ръце и се взирам в мъжа, кръвта му изтича върху камъните.

— Убий го — заповядва Рен. — Нека послужи за урок на останалите.

— Не! — крясва жена от тълпата.

Грей вдига сабята си. Аз се спускам към командира и слагам ръка върху неговата.

— Почакай. — Гласът ми отново едва не секва. — Почакай.

Грей се подчинява.

— Не го убивай. Имате ли доктор? Лечител? Нужен му е… нужен му е турникет.

Възрастна жена си пробива път през навалицата. Лицето й е зачервено и обляно в сълзи. Явно тя е изкрещяла преди малко. Прикляква в тромав реверанс.

— Ваше височество, аз мога да превържа ръката му.

— Направи го — казвам.

Рен все още ме държи за ръка, но пръстите му са като от стомана. Не смея да го погледна. Достатъчно пъти съм виждала неодобрителното му изражение. Да става каквото ще, но не мога да позволя още един човек да загине пред очите ми.

Жената колебливо прекрачва напред.

— Командире! — Прочиствам гърлото си. Погледът ми е замъглен от сълзи. — Направете й място.

Той отстъпва назад. Не прибира сабята в ножницата обаче.

Жената кляка до поваления мъж и изважда бинт от чантата си. Проговаря му с глас, не по-малко треперещ от моя.

— Алин, Алин, защо го направи?

Гласът му е накъсан и дрезгав.

— Ще въвлекат Силвърмуун във война. Заради… заради егоизма си.

Тълпата зажужава като рояк пчели.

Кралицата на Сил Шалоу е тази, която ще започне войната — война, в която ще се сражавам с невидима армия зад гърба си.

Рен отново се обръща към хората.

— Тишина!

Всички замлъкват на мига. По-осезаем от всякога страх тегне във въздуха.

— Няма да позволя още някой да загуби живота си днес — казва принцът. — Вие сте моят народ и съм дал клетва да ви браня. Принцесата на Диси също се е заклела да ви защитава и дори в момента проявява милост към човек, който не я заслужава.

Шушуканията продължават.

— Тишина! — провиква се Рен.

Настава мълчание.

— Навремето се кълняхте във вярност на баща ми. На мен. Знам, че се страхувате. Знам, че кралицата на Сил Шалоу планира да нападне Ембърфол. Зная, че се тревожите. Както и че твърде дълго сами сте се борили с трудностите.

В думите му има жар. Всички са притаили дъх и го слушат.

— Сега съм тук. И ще се сражавам за вас. Ще се сражавам редом до вас. Ще дам живота си за вас. Въпросът ми е: вие готови ли сте да сторите същото за Силвърмуун? За Ембърфол?

Тишина. Безкрайна тишина.

Рен се удря в гърдите и пристъпва напред.

— Кой е готов да го направи за мен?

Хората му изглеждат вцепенени.

Но жената, приведена над Алин, пристяга превръзката и коленичи.

— Аз, Ваше височество.

— Не! — изръмжава Алин. — Марна. Не!

Марна слага ръка на гърдите си. Вече няма и помен от уплахата в гласа й.

— За благото на Ембърфол!

Възрастен мъж с брада и провиснал корем се отделя от тълпата. Пада на едно коляно.

— Аз, Ваше височество.

Друг мъж, по-млад, втренчен в касапницата до нас, също се престрашава и прави крачка напред.

— Аз, Ваше височество.

Един по един останалите хора на пазара падат на коляно. Възгласите им са направо оглушителни.

Рен вдига сабя във въздуха.

— За благото на Ембърфол!

— За благото на всички нас! — в един глас отвръща множеството.

Гледам принца недоумяващо. Съумя да превърне съмненията и страха във вярност и жертвоготовност. Тези хора са готови още сега да се сражават с армията на кралицата. Усещам го.

— Станете — казва Рен. — Погрижете се мъртвите да бъдат разпознати и този мъж да бъде арестуван.

Сетне прибира сабята си и се обръща към Марна.

— Принцесата реши този мъж да живее. Направи списък с нужните медикаменти за раната му и аз ще ти ги подсигуря.

Жената изглежда леко озадачена.

— Да, Ваше височество.

— Какъв ти е? — пита Рен.

— Брат. — Марна посяга с разтреперан ръка и забърсва бузата си. — Съз… създанието уби дъщеря му преди две години.

Рен видимо се сковава.

— Моите съболезнования. — Пауза. — Ти първа се закле във вярност. Защо?

Жената избутва кичур посребряла коса зад ухото си.

— Спомням си посещенията на краля в Силвърмуун, Ваше височество. Той не би пощадил брат ми.

Рен ме поглежда.

— Принцесата на Диси се смили над него.

— Но… вие й го позволихте. — Марна се разколебава за миг, но бързо се съвзема. — Години наред живеем с убеждението, че кралското семейство е обърнало гръб на Ембърфол. Според слуховете са спасили себе си, а нас са оставили на чудовището. А вече и на Карис Луран.

Рен сбърчва чело.

— И въпреки всичко ти ми се закле във вярност.

— Да, Ваше височество. — Жената свежда глава. — Единствено вие се завърнахте.

* * *

Искам да се прибера вкъщи.

Или поне в двореца.

Нито едно от двете няма изгледи да се случи. Рен казва, че не можем да си тръгнем. Не иска хората да си мислят, че толкова лесно подвиваме опашки.

Аз не изпитвам нужда да го крия.

Мигна ли, виждам кръвта на Алин върху камъните.

Но това е нищо в сравнение с думите на Рен: Убий го.

Или високо вдигнатата ръка на Грей.

Достигаме широката площадка в задната част на пазара, където готвят и продават храна. И тук е оживено, но поне хората не те бутат от всички страни, както по тесните алеи между сергиите. Мирис на бира и печено месо изпълва въздуха, примесен със сладникавото ухание на топъл хляб.

Здрачава се, залезът обагря небето в розово и жълто. До масите са подредени горящи варели. Непознати лица ме наблюдават над пламъците. Преди погледите им просто ме смущаваха, но след случката отпреди малко направо ме ужасяват.

Фелдмаршалът и неговият сенешал дойдоха при нас веднага след атаката. Не спряха да се извиняват и настояха да приемем няколко от техните стражи.

Рен отказа. Обясни ми, че било проява на доверие — макар че, да си призная, отдавна спрях да го слушам. Достатъчно трудно ми е да запазя привидно отегченото си изражение.

— Милейди!

Примигвам и вдигам поглед. Очевидно Рен пак се е опитвал да ми каже нещо.

— Извинявай, какво?

В очите му се чете безпокойство.

— Седни тук. Ще накарам някой да ти донесе храна.

— Загубих апетит.

— Не си хапнала нищо от сутринта.

— Наистина ли мислиш, че мога да ям след всичко това? Полудя ли?

— Тогава просто седни. Стражите също трябва да ядат.

Това вече ме убеждава да седна. Истината е, че изобщо не помислих за Грей и Джеймисън.

— Ей сега се връщам — казва Рен.

Преди да тръгне, докосва с ръка рамото ми. Джеймисън неотлъчно го следва. Оставам сама на широката каменна маса. Грей е застанал наблизо, пламъците от варела проблясват по лъскавите токи на униформата му.

— Искаш ли да седнеш? — питам го аз.

Поглежда ме, но само за секунда. Вместо със строг и рязък тон, какъвто очаквам да чуя, той отговаря с нисък глас.

— Не бива.

Вперил е поглед в Рен, който разговаря с жена на щанда с месата. Жената се смее и прави реверанс, а в шепата на Рен блещука монета.

Тихият и спокоен глас на Грей ми дава кураж да му задам въпрос, чийто отговор не съм сигурна дали искам да науча.

— Мислиш ли, че пак ще ни нападнат?

— Преди малко ни се размина на косъм. Следващия път може да не извадим такъв късмет.

Спомням си как ножът му профуча покрай главата ми и нападателят се свлече на камъните.

— Според мен се справи с лекота.

— Радвам се, че мислиш така. Изобщо не трябваше да допускам да се стига дотам. — Посочва с брадичка Рен и Джеймисън. — Опасно е да се разделяме дори за момент. Джеймисън е войник, а не гвардеец. Вече няма да забравям този факт.

Прехвърлям казаното в главата си, докато най-сетне осъзнавам скрития подтекст на думите. Грей обвинява себе си.

Рен вече е пред сергията на друг търговец. Заплаща щедро и на него за покупката си.

— Грешно ли постъпих? — питам с дрезгав, притихнал глас. — Когато Рен ти каза да убиеш онзи човек. Не трябваше ли да те спирам?

Той не сваля очи от прииждащите хора и този път съм убедена, че няма да отговори на въпроса ми. Напоследък ми се струва, че взаимоотношенията ни са като стрелките на часовника — изменят се с всяка секунда.

След дълго мълчание Грей казва:

— Ти си жалостива и добра. Но прекрачиш ли границата, тези качества бързо се превръщат в слабост и страх.

— Как да разбера къде е границата?

— При всеки е различно — отговаря той.

Рен се завръща с две глинени халби в ръце. Поставя едната пред мен.

— Щом няма да ядеш, поне изпий това — казва.

Поколебавам се за миг, сетне обгръщам с длани халбата.

— Благодаря.

Той се настанява на пейката срещу мен, обнадежден от реакцията ми.

— След малко ще ни донесат храната. — Вдига поглед към войника. — Джеймисън, Грей, седнете при нас.

Джеймисън поставя своите две халби на масата и прехвърля крак през пейката. Плъзва едната към Грей.

— Командире?

Грей не помръдва от мястото си. С крайчеца на окото си забелязвам многозначителния поглед, който хвърля на Джеймисън.

Войникът понечва да се изправи.

— Не — обажда се Рен. — Седни. — Стрелва Грей с очи. — Това е заповед.

Грей сяда, но дори не докосва халбата.

— Мисля, че лека-полека спечелваме хората на наша страна — казва Рен. — Искам да видят, че атаката не ни е уплашила. Че им се доверяваме. — Насочва вниманието си към Грей. — На различно мнение ли си, командире?

Въпреки че е седнал на масата, Грей не спира да обхожда с очи гъмжилото около нас.

— Рано е да се каже.

— Огледай се. Фелдмаршалът е сложил стражи на пост. Никой не би посмял да ни нападне.

Истина е — в сенките се спотайват униформени мъже и жени. Това ме поуспокоява, макар и малко.

Рен ме поглежда.

— Посещението ни пожъна успех, милейди — прошепва.

Трудно ми е да се съглася. Отпивам малка глътка от халбата.

Задава се жена с поднос, отрупан с печено месо. Оказва се, че всичкото е за нас.

— Яж. — Рен избутва една от чиниите към мен. — Моля те.

Не мога да повярвам, че чувам от устата му нещо, различно от заповед. Все пак решавам да опитам храната — напомня на пилешка яхния, но има леко сладникав привкус.

Към масата се приближава млада девойка и Грей моментално рипва на крака. Тя не посмява да направи нито крачка повече. Плитки се спускат чак до кръста й, а червената й рокля изглежда направо ослепително на фона на мургавата й кожа.

Спира тревожен поглед върху Рен и прави нисък реверанс.

— Простете, Ваше височество. Аз съм Зо, ученичка на Музикалния маестро в Силвърмуун. Чудех се дали бих могла да ви попитам нещо.

Рен кимва.

— Седни, командире.

Зо продължава:

— Кралят винаги откриваше вечерните танци. Бихте ли желали да направите същото?

Рен ме поглежда.

— Танцува ли ти се, милейди?

Сигурно се шегува.

— Не — отсичам аз. — Благодаря.

Рен ми отправя пронизителен поглед, сетне се обръща към момичето.

— Някой друг път — казва.

— Вярно ли е, че в Кралската гвардия са се отворили свободни места?

— Да — отговаря Рен. — Ако познаваш подходящ кандидат…

— Искам аз да се пробвам.

Нямам представа какво се кани да отвърне Рен, но добре си спомням реакцията му спрямо Джеймисън. Решавам да се намеся:

— Заповядай в двореца и ще преценим уменията ти.

На лицето й грейва усмивка, отново прави лек реверанс и си тръгва.

Загребвам още една лъжица от яденето, без да вдигам поглед от чинията. Цялото ми тяло внезапно се сковава. И четиримата се храним умълчани. Мъже и жени се отправят към широката площадка в дъното, очевидно отредена за танците.

— Оставете ни насаме — нарежда на стражите Рен.

Двамата веднага изпълняват заповедта, но не се отдалечават много.

Продължавам да не поглеждам Рен.

— Изглеждаш ми ядосана.

Гласът му ми подсказва, че по-скоро той е ядосаният.

— Как можа да ме поканиш на танц? — сопвам се аз. — Та ние убихме техни хора. Страшно неуместно е.

— Те първи ни нападнаха. Не сме тръгнали да избиваме хора по улиците. Не бива да показваме слабост, милейди.

Чудя се дали намеква за това, че се смилих над онзи мъж, или пък за момичето, на което току-що позволих да кандидатства за Кралската гвардия. Грей беше прав за границите. Представа си нямам докъде се простират моите, още по-малко тези на Рен.

— Хубаво — казвам. — Дори да беше уместно, достатъчно трудно ми е да прикривам куцането, докато вървя. Как си ме представяш да танцувам? Първият ми провал вече остави траен отпечатък на бузата ми. Не знам дали ще успея да понеса втори.

Рен присвива очи.

— Нима си мислиш, че имам за цел да те… унижа?

— Нямам идея. Но замисли ли се изобщо какъв въпрос ми задаваш? Според теб дали хората ще продължат да ме смятат за безстрашна кралица воин, когато се просна по корем на дансинга?

— Достатъчно. — Тонът му е суров. — Можеш да яздиш кон. Опълчи се на войник, за да спасиш семейството на Фрея. Както и на още един в странноприемницата. Справи се и с нападението от сутринта. — Навежда се през масата. Очите му искрят от гняв. — По твое настояване Грей те научи да хвърляш ножове, а аз ти показах как се стреля с лък. Успя да убедиш поданиците ми, че си владетелка на кралство. Не мисля, че осъзнаваш колко впечатляващо е всичко това.

— Добре. Накъде биеш?

Той изглежда не по-малко раздразнен от мен.

— Как е възможно дори през ум да ти мине, че се опитвам да те унижа? — Рен тръшва чашата си на масата. — Милейди, а ти замисли ли се над думите си, преди да ги изречеш?

Отварям уста да отговоря, но Рен се изправя и напуска масата.