Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (35)

Тридесет и четвърта глава
Рен

Съсредоточавам се върху това, което мога да контролирам. Стратегия. Тактика. План.

Блокирам онова, което не мога.

Лилит.

Отиде си преди зазоряване, но оттогава не съм мигнал. Киснах във ваната с часове, задържайки дъх под водата, докато дробовете ми не започнаха да се пълнят с вода. И преди съм се давил, ала тази сутрин по-силно от всякога исках да го направя. Сцените, които Лилит ми показа, оставиха траен отпечатък в съзнанието ми, сякаш сам преживях всяка една от трагедиите в тях.

Знаех, че хората ми страдат. Но не подозирах какви са измеренията на това страдание.

Излязох от ваната, готов да убия някого. Късметлия съм, че Грей е толкова добър със сабята.

Или пък късметлията е той.

— Рен!

Идвам на себе си.

— Какво?

Харпър сбърчва подразнено устни. Нямам сили да я погледна цяла сутрин. Намираме се в Генералската библиотека — съвещателната стая на баща ми. Стоя до прозореца и наблюдавам хората навън.

— Попитах дали си доволен — казва Харпър. — Дойдоха толкова много доброволци. Можеш да подбереш хора за армията си.

— Помниш ли какво си говорихме за полковете? — Гласът ми звучи неубедително, но съм безсилен да го променя. — Един полк на армията на Сил Шалоу с лекота би видял сметката на хората в двора.

— Тогава защо така ги разпали? — пита тя. — Щом не искаш да правиш армия от тях, защо им даде напразни надежди?

— Те вече си бяха „разпалени“, както ти се изрази. Не съм имал намерение да вдигам революция. Просто се присъединих към възгласите им.

— Не е малко — отговаря Харпър.

Иска ми се пак да съм под водата, да задържа дъх и завинаги да се избавя от всичко това.

Иска ми се да размахвах сабя на арената.

Вместо това съм тук. Изгарям отвътре.

— Грей, ти какво мислиш? — пита тя.

— Мисля, че готовността на хората да се бият е добър знак. Очевидно все още са верни на Короната. Изглежда са повярвали, че кралското семейство е в изгнание. Повечето от тях са загърбили страха си от чудовището и от самия дворец, за да дойдат тук. За да се сражават за Ембърфол. — Пауза. — Ще им е нужен водач.

Думите му са предупреждение да не забравям каква е отредената ми роля.

Не съм разказал на Грей за случката с Лилит, но съм убеден, че и сам се е досетил. Излях всичкия си яд върху него на арената.

— Можеш ли да им станеш водач? — пита Харпър и веднага решавам, че говори на мен.

Не, отговарям мислено. Не разбра ли, че умея да водя хората единствено към смъртта им?

— Не съм генерал — отвръща Грей. — Даже не съм и войник. Кралската армия и гвардията получават различна подготовка.

— Джеймисън е бил войник. Лейтенант, нали така?

— Да.

— Знам, че не се справи добре в Силвърмуун, но лейтенантът е офицер, нали? Би ли поговорил с него?

— Да, милейди.

Той напуска стаята, вратата тихичко хлопва зад гърба му. Дори не изчака да му дам заповед.

Или пък знае, че в момента не съм в състояние да го направя.

Харпър застава до мен пред прозореца, оставяйки поне половин метър разстояние помежду ни.

— Лилит отново те е навестила, права ли съм? — прошепва.

Сепвам се, когато чувам името й, и Харпър ме поглежда разтревожено.

— Не бях сигурна дали тя те е разстроила така — продължава, — но не се сещам за друг, който до такава степен да те изважда от равновесие.

— Безпроблемно открива слабите ми места.

— Значи се е върнала. Снощи.

— Да.

Подготвям се да ме засипе с куп въпроси. Да се ядоса, че не съм я повикал. Призлява ми само от мисълта.

Но Харпър не казва нито дума. Стоим мълчаливо един до друг, също както на скалата в Силвърмуун. Не е за вярване колко се промениха нещата само за една вечер.

— Говори ли ти се за това? — пита тя.

— Не.

Наблюдаваме хората в двора. Изненадан съм да видя сред тях доброволци на всякакви възрасти. Момче на не повече от шест години се е наредило на опашката. Вторачило се е в двореца и сръчква по-голямото момче до себе си, което най-вероятно е брат му. Кървавата сцена с малкия Джаред изниква в главата ми и моментално извръщам поглед. Очите ми се спират върху възрастна жена с бастун, която веднага си представям пронизана от копието на войник на Сил Шалоу. От гората се задава нова върволица хора.

Забелязвам познато лице.

Зо. Ученичката на музиканта. Дребничка е на ръст, вместо рокля, днес е облякла панталон и ботуши. През рамо е преметнала лък, а на кръста й се вижда кама. Сякаш е тръгнала на лов.

Интересно. Чудя се дали Грей ще я отпрати.

Според мен трябва да отпрати всички до един.

Обръщам гръб на прозореца и се отправям обратно към голямата кръгла маса. Сядам на втория стол — на първия винаги седеше баща ми. Картите от последната среща със съветниците му все още са разгърнати на масата. Вече не си я спомням. Рядко се отбивам в тази стая.

Харпър също се отдалечава от прозореца.

— Прилича ми на грамадна дъска за игра на „Риск“ — казва, оглеждайки най-голямата карта в средата на масата.

На нея са изобразени северните земи заедно с планинската верига на границата със Сил Шалоу.

— Риск ли? — повтарям аз.

— Това е военна бордова игра. — Харпър взима малка метална фигурка. — Даже войничетата са същите.

Изсмивам се, макар че никак не ми е забавно.

— Живееш в свят, в който войната е превърната в игра.

— Хей. — Очите й ме пронизват като стрели. — Както знаеш, животът ми хич не е за завиждане.

Не ми остава нищо друго, освен да се съглася.

— Покажи ми какво се прави.

Никак не ми се иска нагледно да демонстрирам колко обречени са всъщност хората ми, но и не мога да откажа на Харпър.

С дълбока въздишка се надигам от стола и взимам десетина метални фигурки.

— Сил Шалоу е тук — започвам, поставяйки шест малки ездачи по протежението на планината. — Джеймисън каза, че при битката в Уилминтън е бил унищожен целият му полк, което ме кара да си мисля, че войниците на Карис Луран са завардили планинския проход.

— Колко е широк този проход? — пита тя. — Можем ли да им устроим засада или нещо такова?

Вдигам поглед. Впечатлен съм.

— Вероятно са разположили войници в цялата околност. — Поклащам глава. — Най-добре ще е изобщо да не влизаме в битка. Да заложим на числеността, а не на уменията на армията си. — Слагам фигурки покрай „Айрън роуз“. — Ако сформираме батальон около двореца…

— Знаеш, че не съм наясно с военните термини.

— Ако поставим групи войници около двореца и намерим начин да инструктираме пограничните градове да разположат войниците си тук и тук… — Нареждам още фигурки. — Ще създадем илюзията за добре подготвена войска.

Харпър заобикаля масата и застава до мен.

— Тогава защо не ми изглеждаш особено ентусиазиран?

Връхлита ме сцена с горяща къща. Войници залостват вратата, а хората вътре отчаяно се мъчат да излязат.

Полазват ме смразяващи тръпки.

— Защото нямам представа дали изобщо са ми останали войници по границите. Няма и кой да им занесе посланието.

— Грей?

— Нужен ни е тук, ако ще посещаваме още градове. Не мога да си позволя да го отпратя за седмици.

Тъмна сянка пробягва по лицето й.

— Вярно.

Сбърчвам чело.

— Какво има?

— Каза „седмици“. Просто… не очаквах да се проточи толкова дълго.

Ясно. Майка й. Тази мисия е обречена от самото начало.

— Все още ли се надяваш да се прибереш по-рано вкъщи? Трябва да се радваш, че не присъстваше на снощната ми среща с лейди Лилит. Уверявам те.

Харпър ме поглежда недоверчиво.

— Вече знам на какво е способна тя. Не виждам с какво може да ме изненада.

Не мога да й обясня случилото се, без да й издам всичко. Сядам на стола, вгледан във фигурките на масата. Една от тях все още е в ръцете ми и я прехвърлям от шепа в шепа.

Харпър пристъпва към мен. Целият съм изтъкан от нерви, едва успявам да запазя самообладание.

Тя явно го усеща, защото не се приближава повече. Настанява се през три стола от мен.

Сетне тихичко казва:

— Не бягай от мен.

Думите ни от предишната вечер. Толкова много неща се промениха оттогава. Всичко, с което се захвана, претърпява провал. Проклятието ми го доказа безброй пъти. Истината е, че Лилит просто се грижи никога да не го забравям.

Поглеждам Харпър и поемам глътка въздух, за да не ме предаде гласът ми.

— Няма да бягам. — Правя кратка пауза и ставам от стола. — Но те съветвам засега да не ме следваш, милейди.