Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (19)

Осемнадесета глава
Рен

Съдбата определено си играе с мен. Ярост и възхищение воюват в мислите ми.

Ярост заради това, че въоръжени мъже тормозят хората ми.

Възхищение от факта, че това безразсъдно момиче им се опълчи.

Влизаме в снощната ми стая. В камината е напален огън, а Коул остави поднос храна и глинена кана на тоалетката.

Лицето на Харпър е по-бледо от обикновено.

— Това… това беше… — Въздиша тежко и се разполага на леглото. Притиска длани към устата си. — Не мога да повярвам, че се получи.

Нито пък аз. Действията й са толкова неочаквани. Дори сега, след като непоколебимо се изправи лице в лице с онези мъже, изглежда готова да изхвърчи от стаята при най-малкия шум.

— Ако не знаех истината — подхващам аз, — сам щях да ти повярвам. Да не би във вените ти да тече синя кръв?

— Не — изсмива се саркастично тя. — Определено не. — Бавно вдига очи към мен, сякаш чак сега забелязва присъствието ми. — Все още съм ти бясна.

— Така ли? — Кръстосвам ръце и се облягам на вратата. — Нека разрешим този въпрос тогава.

Харпър рязко се изправя, по изражението й личи, че не се шегува.

— Нареди на Грей да ми отсече ръката…

— Не е вярно.

— … след като ми каза, че да занеса храна на някого би довело до военен конфликт…

— Милейди!

— … а после си замина, без дори да ни кажеш къде отиваш…

— Приключи ли?

— Не! Дойде тук и просто седна до камината. Не ми обели нито думичка, докато в странноприемницата не нахлуха онези въоръжени мъже…

— Които ти успя да спреш.

— За малко всичко да отиде по дяволите, понеже не знам какво е полк. — Бузите й са почервенели и диша учестено. Отмества кичур коса от лицето си, но миг по-късно той отново се спуска пред очите й. — Хиляда войници много ли са?

— В армия ли? Не.

Едно определено изречение от гневното й словоизлияние се запечатва в главата ми.

Не ми обели нито думичка…

Явно все пак я е грижа, колкото и да се преструва, че не е така.

Продължава да ме гледа кръвнишки.

— Името ти наистина ли е Винсент Алдрен, или и това беше измислица?

— Задаваш нелепи въпроси. — Бих се засегнал, ако не си личеше колко е искрена. — Защо ми е да лъжа за името си? Аз съм принцът на Ембърфол.

— Тогава кои бяха онези мъже? Какво е Карис Луран?

— Не какво. Карис Луран е кралицата на Сил Шалоу.

Раменете ми са сковани от умора. Този проклет ден няма край.

— Добре, а какво е Сил Шалоу?

— Страна на северозапад оттук. Отвъд планинската верига.

Планините би трябвало да са непроходими по това време на годината. Баща ми никога не е имал вражда с Карис Луран, а и приживе не би допуснал да се стигне дотук. Харпър доста убедително представи краля на Диси за кръвожаден тиранин, но Карис Луран наистина е такава. Страната й е без излаз на море, зимата е изключително сурова и опасни животни най-необезпокоявано се разхождат из земите й. Нищо чудно, че хората й унищожиха дома на Фрея и заплашиха децата й. Щяха да сторят същото и тук, ако Харпър не се беше намесила.

— Какво търсят тук? — пита тя.

Сбърчвам чело.

— Нямам представа.

Хвърля ми скептичен поглед.

— Нямаш представа защо й е на кралицата да изпраща войниците си в кралството ти?

— Кога най-сетне ще проумееш, че персоналът и въоръжените ми сили се състоят само и единствено от командир Грей? Нямам съветници. Придворни. Навремето разполагах с войници в пограничните градове, но няма как да разбера дали все още са там. Планините би трябвало да спират нашествията от запад, но… многохилядна войска лесно би ги преодоляла.

Мълчание.

Чувство на безсилие се загнездва в гърдите ми. От триста сезона насам се мъча да предпазя народа си от свирепо чудовище, а в същото време границите ми са отворени за нашественици.

Навярно именно затова Лилит реши да обяви този сезон за последен. Може би знае, че земите ми ще бъдат окупирани от врагове.

Може би проклятието тегне не само над мен, а над цял Ембърфол.

— Е, какво ще направиш по въпроса? — тросва се Харпър.

Повдигам вежди.

— Освен ако наистина не си принцесата на Диси и баща ти не притежава хиляди войници, не мисля, че има какво да направя.

— Но нали каза, че май са ти останали войници в пограничните градове? Това същото като армия ли е? Не можеш ли да…

— Няма нищо общо с армия. — Никак не ми се иска да разбивам надеждите й, но явно само в това ме бива. — Дори по границата да има войници, няма как да комуникирам с тях.

— Но… не може ли да платиш на някого да им предаде посланието ти…

— Предполагам, досещаш се, че не мога просто да изпратя човек с поверителна информация за предстоящи военни действия. Най-малко пък сега.

Тя нервно прехапва устна.

— Какво ще стане, ако Карис Луран превземе земите ти?

— Не зная. От управлението на прапрадядо ми насам не е имало подобна заплаха — тогава той не просто победил нашествениците, но и разширил територията на Ембърфол.

— Всъщност ти не си ли крал в момента? Все трябва да можеш да направиш нещо.

Извръщам поглед. Любовта ми към стратегическото мислене в момента е напълно безполезна.

— Не разполагам с нищо, милейди. Безсилен съм. — Замлъквам за миг. — Макар този път да успяхме да пропъдим онези мъже, убеден съм, че ще се завърнат. Не ми се мисли какво ще стане тогава.

Харпър преглъща сухо.

— Знам. И на мен ми мина през ума. — Отново обхваща главата си с длани. — Жал ми е за хората ти.

Тонът й ме пронизва право в сърцето. Та тя не знае нищо за поданиците ми. Нищичко. Има пълното право да ненавижда не само мен, но и народа ми.

Тогава казва:

— Може ли да останем?

Думите й ме сварват неподготвен; улавям се, че ги повтарям отново в главата си. Може ли да останем.

Ние.

— Желаеш да останеш тук? В странноприемницата?

— Поне тази вечер.

Точно в този момент съм готов да изпълня всяко нейно желание.

— Разбира се.

В очите й засиява мимолетно облекчение.

— Знам, че е глупаво. Няма как да останем тук завинаги. Фактът, че не подпалиха тази странноприемница, не означава, че в момента не изгарят друга на километър оттук…

— Милейди!

Харпър премигва изненадано, очевидно доловила тежестта на тона ми.

— Какво?

Заставам пред нея.

— Засега можем да помогнем поне на хората тук. Пак е нещо.

Тя поема дълбоко въздух, чувайки собствените си думи от моята уста.

— Рен…

Гласът й заглъхва, а аз се замислям колко хубаво щеше да е, ако наистина беше принцеса от далечна страна. Изправи се срещу онези мъже без капчица страх. Не изпитва никакъв страх и от мен.

Пресягам се да прибера досадния кичур коса зад ухото й.

— Не исках да те разстроя.

Когато пръстите ми докосват кожата й, дъхът й секва за секунда, но не се отдръпва.

— За кой от всичките пъти говориш?

Това ме кара да се усмихна.

— За преди малко, до камината.

— А не за това, че нареди на Грей да ме убие?

— Не съм му нареждал подобно нещо.

Косата отново пада пред очите й, този път си позволявам да задържа ръката си за по-дълго до лицето й. Разтваря устни, когато докосвам леко ухото й с пръсти.

Преди да се усетя, ме сграбчва за китката.

— Знам какво се опитваш да направиш. Прилагал си този трик на стотици жени. Престани.

Думите й се забиват в плътта ми като огнени стрели. Изтръгвам ръката си и се отдръпвам от нея. Дланите ми се свиват в юмруци, а гласът ми е скован от лед.

— Както кажеш, милейди.

— Не си и помисляй, че ще ме подмамиш да се влюбя в теб.

— Пределно ясно ми е.

— Нямам ти доверие, Рен.

Всяка следваща дума погубва и последната надежда, която тая в себе си.

— Достатъчно пъти ми даде да го разбера.

Харпър отваря вратата със замах.

— Е, ти също ми нямаш доверие, така че сме квит.

Оставам сам в стаята.

Сядам в края на леглото и прокарвам ръце през косата си. Трябваше да оставя хората на Карис Луран да ми видят сметката. Да ме избавят от мъките ми.

Докоснах я, без дори да се замисля. По навик. Права беше — изпробвал съм този номер със стотици жени.

За един кратък момент забравих за проклятието. Забравих, че тя не е просто поредното момиче с хаплив език.

За един кратък момент си спомних. Спомних си какво е да пожелая да докосна момиче, без едничката умисъл да разваля проклятието.

По дяволите! Това е наистина тъжно.

На прага се появява Грей.

— Милорд?

— Какво?

— Мога ли да бъда полезен с нещо?

Да. Сложи край на това мъчение.

Внезапно мисълта ми се струва изключително егоистична. Смъртта ми ще прекрати моето собствено страдание, но не и това на поданиците ми.

Истината е, че да оцелея е също толкова безполезно. Тогава наместо нашествениците ще ги погуби създанието.

Вдигам очи.

— Лейди… принцеса Харпър пожела да остане тук тази вечер. Ще съобщиш ли на съдържателя?

— Да.

Командирът не помръдва от вратата.

Как ми се иска историята на Харпър да не беше пълна измислица. Или поне да разполагах със стража, с макар и фалшиво усещане за сигурност.

Остана ми единствено Грей.

— Защо не си тръгна? — питам го аз.

— Милорд?

— Защо още в началото не побягна с другите?

Не са му нужни допълнителни пояснения.

— Положил съм клетва.

Усмихвам му се печално.

— Те също бяха положили клетва, Грей.

— Не мога да отговарям за постъпката им.

— Съжаляваш ли за това, че си дал клетва?

— Не.

Бърз, заучен отговор. Няма да ми се измъкне толкова лесно.

— А някога съжалявал ли си?

— Не.

— Това е последният ни сезон, командире. Можеш свободно да изразиш мислите си.

Изглежда разколебан, което е нетипично за него. Когато отново проговаря обаче, отговорът му никак не ме изненадва.

— Винаги изразявам свободно мислите си, милорд.

Вместо да съм впечатлен от предаността му, изпитвам вина. С нищо не съм я заслужил.

Осъзнавам, че аз съм този, който съжалява за клетвата му.

— А сега ме остави — казвам.

Вратата се затваря подире му. Грей винаги е умеел да изпълнява заповеди.

За пръв път ми се иска да не беше така.