Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (28)

Двадесет и седма глава
Харпър

Крия се от придворната си дама. Фрея и децата й са в стаята до моята и през последния час почука на вратата ми поне три пъти.

Да ви подготвя ли рокля за довечера, милейди?

Имате ли нужда от помощ с ваната, милейди?

Милейди, в гостната се появи чай. Да ви го сервирам ли?

Последното предложение бе поднесено със смесица от изумление и страх.

Отказах всички до едно. Не съм свикнала някой да ми прислужва — а и да се престоря на принцеса, за да спася странноприемницата, не е съвсем като да позволя на някой да ми разресва косата.

На вратата отново се почуква тъкмо когато за пореден път се опитвам да сплета къдриците си.

— Добре съм! — провиквам се. — Не ми трябва нищо!

— Милейди! — Гласът на Грей, нисък и сериозен, приглушен от масивната дървена врата. — Негово височество те вика.

Разплитам плитката и се спускам да отворя. Лицето на командира е пламнало от напрежение.

— Нещо не е наред ли? — питам.

— Лейди Лилит се съгласи да разговаря с теб.

Сърцето ми подскача от изненада.

— Сега ли?

— Да.

По гласа му познавам, че не е доволен. Това ме напряга много повече от предупрежденията на Рен.

— Само да си обуя ботушите.

Грей ме повежда надолу по същото онова стълбище, по което вчера слязох с Рен. Едва успявам да го догоня, но не искам да му казвам да ме чака.

— В кухнята ли са?

— Не, в тренировъчната арена.

Страх и вълнение ме стискат за гърлото. След десет минути може да се озова обратно във Вашингтон. До Джейк и майка ми. Всичко това може да приключи толкова неочаквано, колкото започна.

В същото време ме обзема и чувство за вина. Как ще изоставя тези хора? Как ще оставя Ембърфол на произвола на съдбата — и никога няма да разбера какво се е случило? Принцеса Харпър от Диси ще изчезне безследно.

Но вината за проклятието не е моя. Нямам нищо общо с това място. Не дължа нищо на хората тук.

Вината не ме напуска. Всъщност като че ли се засилва.

— Грей! — Впивам пръсти в кожената ножница на ръката му. Сложил е нов нож на мястото на онзи, с който замери мъжа в странноприемницата. Усещам студената стоманена дръжка под дланта си. — Рен каза ли й какво искам?

Той спира и свежда поглед към мен. Коридорът е пуст и притихнал, свещите хвърлят разкривени сенки по стените.

— Знае какво е желанието ти. Съгласи се да те изслуша.

— Мислиш ли, че ще ме изпрати у дома?

— Мисля, че ще направи онова, което ще нанесе най-голяма вреда.

Последната ми останала надежда става на пух и прах.

— На мен? Или на Рен?

— На него. — В тона му прозира примирение. — Което може да се окаже в твоя полза.

Думите му никак не ме успокояват, напротив, ужасяват ме.

В дъното на коридора се разкрива метална врата с пищни железни орнаменти. От двете й страни горят големи газени лампи. Грей я отваря широко.

Подът от другата страна не е застлан с мрамор, а с пръст. По стената отляво са окачени всевъзможни оръжия — от саби и секири до пики и копия. Таванът е двойно по-висок от тези в останалите помещения, боядисан е в бяло и дървени греди се кръстосват по цялото му протежение. Гаснеща следобедна светлина нахлува през таванския прозорец.

В средата на арената стои най-красивата жена, която съм виждала някога. С гарвановочерна коса и сатенени поли, украсени със скъпоценни камъни — просто е ослепителна.

В краката й е коленичил Рен. Подпрян е с ръка в пръстта и от устата му се стича струйка кръв.

Касапницата в онази стая изплува пред очите ми. Спомням си и колко пъти се опита да ме предупреди за Лилит, а аз не го послушах.

— Спри! — изревавам аз. — Какво му правиш? Престани!

Дори не осъзнавам, че тичам, докато Грей не обвива ръце около кръста ми, приковавайки ме към себе си.

— Би те убила, без да й мигне окото, милейди — прошепва той.

Мъча се да се отскубна от хватката му. Не глас, а скимтене се изтръгва от гърлото ми.

— Ще го убие.

— Да го убия ли?

Смехът на жената ми напомня на свистенето на вятъра между дърветата — красив, но и злокобен звук.

— Никога не бих го убила.

Магьосницата свежда поглед към Рен. Той се превива на две и надава пронизителен крясък, сетне изплюва още кръв в прахоляка.

Нямах ни най-малка представа що за чудовище е тя.

Рен се държи за стомаха. Накъсаното му дишане отеква из арената.

— Престани! — Не ми достига въздух. — Моля те, престани.

— Запомни това, момиче. Запомни колко лесно се прекършва Рен.

Няма опасност скоро да го забравя. Продължавам да опитвам да се измъкна от ръцете на Грей.

Лилит ме наблюдава. По лицето й няма нито една бръчка, очите й са толкова ясни и изразителни. Пристъпва към Рен, а той прави опит да се отдръпне.

— Колкото и власт да си придава принцът, тя е напълно безполезна.

Мятам се като животно в клетка. Не мога просто да стоя безучастно, докато Лилит го изтезава.

— Грей! — крещя. — Трябва да му помогнем.

Твърде силен е. Обгърнал е с ръце гръдния ми кош и краката ми едва докосват земята.

— Не можем — казва.

— Нима смяташ, че принцът ни няма да понесе болката? — обажда се Лилит. — Чу ли това, Рен? Мисли те за слаб.

Поклащам бурно глава. Замислям се за всичко, което извърши Джейк, за да предпази мен и майка ми. Сещам се и за мъжете, които непрестанно „напомняха“ на баща ми за неизплатените дългове. Не мислех, че някога ще стана свидетел на нещо по-ужасно. Оказа се, че греша.

— Умолявам те. Не е слаб. Моля те, спри.

— Уверявам те, че не за пръв път изпитвам издръжливостта му. Още нищо не си видяла.

Предпочитам така да си остане.

Рен опира чело в прахта, давейки се в собствената си кръв. Тъмночервена локва лъщи под него.

Лилит го сграбчва за косата и го повдига нагоре. Очаквам да е бесен. Отчаян. Изплашен до смърт.

Всъщност изглежда сякаш се е предал. Погледът му е зареян в нищото.

— Правилно ли разбрах, че имаш молба към мен? — пита ме Лилит.

Трудно ми е да смеля думите й. Не мога да откъсна очи от Рен.

— Моля те, спри. — Гласът ми се губи. — Моля те, спри да го нараняваш.

— Това ли е молбата ти?

Вцепенявам се. Не това е молбата ми, но съм готова на всичко да спра тази лудост.

Лилит дръпва косата му още по-силно и той присвива очи от болка.

— Тя ме моли да те пощадя, Рен. А ти ме караш да я изпратя да си ходи. Какъв глупак си само!

Не. Глупачката съм аз.

— Казвай какво искаш — озъбва се Лилит. — Започвам да се отегчавам, момиче. Рен знае какво следва, когато се отегча.

Извива главата му назад, а той издава звук, който никога повече не желая да чувам.

Не зная как са майка ми и брат ми, но неизвестността не може да се сравнява с това, което виждам пред очите си. Грей не разхлабва захвата си дори за секунда.

Рен отново кашля кръв. Пръстите на Лилит оставят червена диря по врата му. Той трепва, но чародейката го е приковала на място.

Дланта ми се плъзва по дръжката на един от ножовете на Грей. Измъквам го от ножницата. Хващам го така, както той ме научи.

Запращам го към Лилит.

Острието лети право към целта, но успява да закачи само полите й.

Лилит рязко се обръща към мен. Не ярост, а изненада е изписана на лицето й.

Пуска Рен, а той едва не се сгромолясва на земята. Този път обаче не опира чело в прахта.

Със сетни сили извръща глава към мен.

Лилит вдига ножа, с който я замерих. Стоманата лекичко се люшка между пръстите й, улавяйки светлината.

— Съдра ми роклята — казва тя.

— Целех се по-високо — отвръщам. — Но все още съм начинаеща.

— Може би трябва да ти покажа как се прави.

— Лилит! — Гласът на Рен, дрезгав и сух. — Недей. Закле се никога да не нараняваш момичетата.

Лилит се придвижва през арената с такава грация, че краката й сякаш не докосват земята.

— Тя ме замери с нож, Ваше височество. Сама си го изпроси.

Рен се въргаля в собствената си кръв, неспособен да се изправи. Припомням си как майка ми се изправяше с вдигната глава срещу изнудвачите на баща ми — а по-късно и срещу химиотерапията. Познавам отблизо болката. Преживявала съм я неведнъж и два пъти. Ще преодолея и това.

Стискам зъби.

— Грей, пусни ме.

Той най-сетне разхлабва хватката си, но остава неотлъчно до мен.

Лилит повдига вежди.

— Впечатляващо. Командир Грей не слуша дори мен. Виждам, че добре си го обучила.

Стремя се да не й направя удоволствието да разкрия страха си.

— Той не е куче.

— Щом не е куче, значи е господар, а Грей определено не е второто. Ти коя от двете роли изпълняваш, девойче?

— Представа си нямам, но знам ти коя изпълняваш. Макар че бих я нарекла с друга дума.

Лукавата усмивка слиза от лицето на Лилит.

Рен някак се е изправил на крака.

— Не я наранявай — казва. — Дала си клетва.

— Заклела съм се да не убивам момичетата — изсъсква Лилит. — Както и да не те поучавам как да ги ухажваш. — Приближава се към мен. — Дотам се изчерпват обещанията ми.

Грей изважда сабята си.

Тя не сваля очи от моите.

— Значи желанието ти е да те изпратя вкъщи? Това ли е всичко?

— Да.

— Сигурна ли си, че няма друго?

— Да.

Гласът ми е тъничък и несигурен.

— Не виждаш ли каква сила притежавам? — Прави поредна крачка към мен. — Мога да излекувам осакатеното ти тяло.

— Не — намесва се Рен. — Харпър, не се поддавай на провокациите й.

— Тялото ми не е осакатено — заявявам аз.

— Забавляваш ме, момиче. Ами тялото на майка ти? И нейното ли е съвсем здраво?

Очите ми се пълнят със сълзи.

— Откъде знаеш за майка ми?

— Посетих я. — Дълга злокобна пауза. — Взе ме за ангел. Мисли, че мога да облекча болката й. Може би е права.

— Не — отново се обажда Рен. — Харпър, ще загубиш не само нея…

— А брат ми? — Сълза се търкулва по бузата ми. — Добре ли е?

— О, брат ти. Големият бияч. Възхищавам се на уменията му.

— Значи е жив.

Гласът ми пресипва.

— Жив е, но не се знае докога — казва Лилит.

— Моля те — прошепвам. — Позволи ми да им помогна.

Тя се пресяга и докосва бузата ми. Очаквам лицето ми да пламне от болка, ала дланта й е студена. Досущ като майчината.

— Бедно мое момиче. Нищичко не знаеш за света ни. Несправедливо е принц Рен да обрича и теб на проклятието си.

Дъхът засяда в гърлото ми.

— Значи ще ми помогнеш?

— Не. — Лицето й се изопва. — Преди да ме молиш за услуга, ще се научиш на уважение.

Вдига ножа и замахва към лицето ми.

Преди да разбера какво се е случило, нея вече я няма.

Бузата ми изгаря. Опипвам я с ръка. Влажна и лепкава е. Усещам ръбчетата на прерязаната си кожа.

Прималява ми. Не мога да си поема въздух. Гореща вадичка се стича по врата ми.

Рен е успял да се добере до мен.

— Трябва да те заведем в двореца.

— Поряза ме — казвам невярващо.

Болката се засилва с всяка изминала секунда.

Рен улавя ръката ми. Цялото му лице е в кръв и пръст. По-блед е от смъртта.

— Моля те, милейди. Доста силно кървиш.

Треперя като лист. Дланта ми е хлъзгава и оцветена в червено.

— В оръжейната има необходимите инструменти — казва Грей.

— Инструменти ли?

Собственият ми глас звучи далечен.

— Ще са нужни шевове. — Тонът на Рен е муден и провлечен. — Милейди, позволи ми да…

Не съм способна да дам позволение. Загубвам контрол над тялото си.

Притъмнява ми.