Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (49)

Четиридесет и осма глава
Харпър

Грей отказва да легне.

Едва успявам да го накарам да седне. Присъствието на Джейк като че ли го напряга. Двамата непрестанно си разменят недоверчиви погледи.

Преди малко Ноа превърза шевовете върху гърдите и ръката на Грей. Сложи три таблетки ибупрофен на масичката до леглото и каза:

— Ще поуспокоят болката. Ако искаш нещо по-силно, ще се наложи да отидеш в болницата.

Грей взе хапчетата с думите:

— Благодаря ти, лечителю.

Схруска ги като бонбони и направи кисела физиономия, преди да съм успяла да му донеса чаша вода.

Ноа го изгледа невярващо, а Джейк набърчи чело.

Всички сядаме да пием кафе на кухненската маса. Ръцете на Грей все още треперят, но лицето му постепенно възвръща цвета си. Може би кофеинът също върши работа. Зелената тениска на Джейк му е доста тясна, но долнището му е точно по мярка. Като се изключи камата до чашата му, изглежда досущ като колежанин с махмурлук. Трудно ми е да си представя, че това е същият онзи стриктен и строг гвардеец, когото познавам от Ембърфол.

Джейк седи с кръстосани ръце срещу него. По изражението на Ноа е изписано любопитство.

Чувствам се като пълна глупачка. Трябваше по-рано да се досетя какво е намислил Рен.

— Защо не ми е казал?

— Какво щеше да промени това?

Не знам. Може би щях да остана.

Рен знаеше, че не мога да изоставя Джейк и майка си. Опитвал се е да ме предпази.

— Слушала си на какво е способно чудовището — продължава Грей. — За всички животи, които е отнело. Мисля, че Рен се срамува от себе си. — Пауза. — По-точно се срамуваше от себе си.

Думите му ме стряскат.

— Защо говориш за него в минало време?

— Когато се преобрази в чудовището, Рен не осъзнава действията си. — Грей се размърдва в стола и слага ръка на ребрата си, сякаш за да се овладее. — Нападал е много от момичетата преди теб. Някои от тях не оцеляха. С времето намерих начин да го отвеждам към по-безлюдните части на кралството, но… — Потреперва от болка. — Сега дворецът е пълен с хора. Успяха да се скрият, но съществото съвсем скоро ще ги открие.

Пред очите ми изникват Фрея и децата, Джеймисън, Зо. Всички, към които така силно се привързах.

— Загина ли някой?

— Да. — Гласът му е мрачен. — Помъчихме се да го изведем от двореца, но той може да лети, а ние — не. Стрелите не пробиват кожата му. Ноктите му са остри като бръснач. Грабна ме от гърба на коня. Намушках го в крилото, но това не го спря. Щеше да ме разкъса.

— Как се измъкна? — пита Джейк.

— Преминах от другата страна. — Пауза. — Дойдох тук.

— Защо?

Тонът на Джейк е укорителен и не съм сигурна, че разбирам каква е причината.

— Защото тя е единствената ни надежда.

— Искаш да се върна — прошепвам.

— Не — избухва Джейк. — Не.

Всички се втренчваме в него.

Джейк обляга ръце на масата.

— Избий си от главата, че ще те пусна да отидеш с него, Харпър. Та той буквално се свлече на прага ни преди два часа. Ако Ноа не беше тук, досега да е умрял. Не чу ли, че чудовището е щяло да го разкъса на парченца?

— Да, но…

— Няма но. Чуваш ли се изобщо? — Извръща гневен поглед към Грей. — Защо смяташ, че тя може да спре това създание, щом ти самият не си успял?

— Говориш така, сякаш се опитвам да я вербувам за армията си. Грешиш.

— Не ме интересува. Той е чудовище. Харпър няма как да се влюби в него сега. Достатъчно преживя. Не може да ти помогне.

Обичам Джейк, но в неговите очи завинаги ще си остана малката беззащитна Харпър, която има нужда от закрила.

В случая обаче има право. Щом Рен вече се превърнал в чудовище, не мисля, че има с какво да помогна. Не мога да се влюбя в кръвожаден звяр.

— Ами Карис Луран?

— Кралицата дойде в двореца сутринта, след като ти си замина. Не успяхме да я заблудим. Разкри тайни, известни само на нея и краля на Ембърфол. Даде на Рен една седмица да евакуира хората си.

— Но сега всички се крият от чудовището.

— Да, милейди.

— А Лилит?

— Чародейката — прошепва Ноа.

Изглежда запленен от разговора ни. Не знам дали вярва и на думичка от казаното, но ми се струва, че иска да повярва.

— Лейди Лилит избяга. Сега Рен е магическо създание и е способен да я убие.

Нея и всички, изпречили се на пътя му.

— Имаме ли армия все още? Колко души загинаха?

— Само войниците, които тогава бяха на пост. Хората не знаят, че чудовището всъщност е принцът. Мнозина го смятат за мъртъв. Някои от стражите чуха думите на кралицата. Плъзнаха слухове, че няма никакъв съюз.

Внимателно обмислените ни планове са били напразни.

— Какво очакваш от Харпър? — сопва се Джейк. — Да се появи като принцеса на бял кон ли?

— Да — отвръща без заобикалки Грей. Насочва поглед към мен. — Хората ти имат нужда от теб.

Хората ми. Вторачвам се в него. Все така блед е, но погледът му е бистър.

Обръщам се към Ноа.

— След колко време Грей ще може да се бие?

Докторът изглежда стъписан.

— Да се бие ли? Та той дори не трябва да се изправя.

— Щом мога да ходя, значи мога и да се бия — заявява Грей.

— Няма да ходиш никъде! — обажда се Джейк.

Прекосявам кухнята и взимам остатъците от бронята на Грей.

— Напротив. Не можах да… — Не ми достига въздух. — Не можах да спася мама, но все още има шанс да спася тях.

Когато ги слагам на масата пред Грей, Джейк ме сграбчва за ръката и ме завърта към себе си.

— Няма да стане, Харпър. Не ме карай да те завлека в стаята ти и да те заключа…

Преди да е успял да довърши изречението си, Грей извива ръката му зад гърба и опира върха на камата зад ухото му.

— Не си го и помисляй — казва.

Глупавият ми брат ме поглежда с изцъклени очи.

— Сега разбра ли защо го наричам Страшния Грей?

— Пусни ме — процежда през зъби той.

Отмествам поглед към Грей.

— Пусни го, преди да си се наранил. Ще ти помогна да си сложиш бронята.

Грей сяда обратно на стола и отново потреперва.

— Ако продължаваш в същия дух — подхваща Ноа, — ще си разкъсаш шевовете.

— Харпър — казва със суров тон Джейк, но не посмява да ме докосне. — Не можеш да го направиш.

— Мога. — Коленича и подавам на Грей ботушите му. — И ще го направя.

Когато най-сетне нахлузва бронята си, Грей е плувнал в пот и едва си поема въздух. Искам да го помоля да почака, но по погледа му познавам, че няма да го стори. Даже да не тръгна с него, той пак ще си замине. Няма кой друг да защити хората на Ембърфол.

През цялото време Джейк не обелва нито думичка. Просто ни наблюдава безмълвно от кухненския плот.

— Почакай поне до сутринта — казва Ноа. — Шевовете са твърде крехки.

— Не разполагам с толкова време, лечителю — отговаря запъхтяно Грей. — Ембърфол разчита на мен.

— Как ще я предпазиш, ако ви нападнат? — пита Джейк.

— Ще внимаваме — казва Грей.

Подпира се на масата, за да се изправи на крака.

— Щели да внимават. Това е лудост!

На вратата се почуква и всички замръзваме на място.

Наближава полунощ.

Какво каза Джейк, когато донесе кафето?

Отпред е спряла кола. Мисля, че може да са хората на Лорънс.

Поглеждам Джейк.

— Какво ще правим? — прошепвам.

Не му остава време да ми отговори. Двама въоръжени мъже разбиват вратата и нахълтват вътре.

— Огърлиците струваха цяло състояние. Някакви номерца ли ни въртиш?

Джейк ме натиква зад Грей. Ноа е плътно до гърба ми.

— Нямаме повече — казва Джейк.

— Кой е тоя? — пита единият непознат.

Грей посяга към оръжието си.

Изщраква петлето на пистолет. Сабята няма шанс пред куршумите. Всичко се случва прекалено бързо. Трябва ни план на действие. Трябва ни…

В стаята отеква изстрел.

Отварям очи и се озоваваме в гората. В далечината виждам да горят факлите на двореца. Ушите ми все още кънтят.

Всички сме на същите места, на които бяхме в кухнята: Грей и Джейк са пред мен, а Ноа е плътно до рамото ми. До един сме запъхтени и в шок. Сърцето ми бие лудо.

— Какво стана? — пита Джейк. — Къде сме?

— В Ембърфол — прошепвам.

— Ама… как така?

— Чакайте — казва Ноа. — Чакайте.

Звучи паникьосан. Добре си спомням това чувство.

Грей се обръща към мен. Дори в мрака кожата му е плашещо бледа.

— Да вървим. Войниците на Карис Луран са наблизо. Дворецът може да е… — Замижава за миг. — Трябва да вървим.

В следващия момент започва да се олюлява като пиян.

Джейк за пореден път го улавя, преди да се е сгромолясал на земята.

— Така ли щеше да те пази? — избухва той.

Но тъй като никога не остава безучастен, премята ръката на Грей през рамото си и го изправя.

— Хей, вие там! Стойте!

Трима войници изникват между дърветата. Насочват лъковете си към нас. Не мога да ги разпозная в мрака.

— Това е командирът! — провиква се единият. — Лейтенанте!

Грей изобщо не помръдва.

Съмнявам се да ме разпознаят в това облекло. Определено никой от тях не познава Джейк и Ноа. Положението ни никак не е розово.

Четвърти войник се появява от гъсталака и насочва сабя към нас.

— Какво търсите тук?

Него вече го познавам. Слава Богу!

— Джеймисън!

Обзема ме такова облекчение, че едва не се затичвам да го прегърна.

Той ме вижда и примигва объркано.

— Принцесо! — Оглежда ме от глава до пети, сетне се обръща към войниците. — Свалете оръжията.

Те снижават лъковете, но не докрай.

Това достатъчно ясно ми показва колко съм паднала в очите им.

Допреди минута бях в кухнята си, а сега отново съм принцеса Харпър. Ако не се стегна, съвсем ще затвърдя подозренията им.

— Командир Грей е ранен. Нуждае се от помощ.

— Видяхме чудовището да го напада. Търсихме тялото му навсякъде. Помислихме, че е мъртъв.

Очевидно чака обяснение.

Мисли, Харпър. Мисли.

— Тъкмо пътувахме към двореца, когато чудовището нападна каретата ни — започвам аз. — Наложи се да продължим пеша. Натъкнахме се на командир Грей по пътя. За щастие, съм довела и лечителя си.

Поглеждам Ноа.

Той ме зяпа недоверчиво.

Моля те, казвам си наум. Моля те, не прецаквай всичко.

Питам се как ли би постъпил Рен на мое място.

— Накарай хората си да пренесат командира — продължавам. — Лечителят ми ще има нужда от инструменти.

— Харпър! — изсъсква Джейк.

Всички войници се обръщат към него и повдигат леко лъковете.

— Кой е този? — пита Джеймисън.

Обхождам с поглед сабята в ръката му. Заредените стрели. Карис Луран е разбила на пух и прах доверието, което двамата с Рен толкова дълго се борихме да извоюваме.

— Това е брат ми — казвам. — Принц Джейкъб. Наследник на трона на Диси. Капитан на… Кралската армия. Дочухме за лъжите на Карис Луран и сме дошли да се бием.

Джеймисън се позамисля, но все пак кимва на Джейк.

— Простете ми, Ваше височество. Всички сме на нокти. Носят се слухове, че в гората се укриват войници на Сил Шалоу. А и чудовището е някъде наблизо.

— Прощавам ти — казва Джейк.

Пресягам се и го хващам за ръката.

— Помогнете на командира — нарежда на хората си Джеймисън. После кимва и на мен. — Радваме се, че се завърнахте, принцесо. Ще ви придружим до двореца.