Габриел Гарсия Маркес
Пътешествие по Източна Европа (9)

В Мавзолея на Червения площад Сталин спи без угризения

Шофьорите на фестивала имаха нареждане да не мърдат никъде без преводачите. Една вечер, след като безуспешно търсихме нашите, се помъчихме с жестове да убедим шофьора да ни откара до театър „Горки“^[1]. Той само клатеше глава като муле и повтаряше: „Пиривочик.“ Тоест: „Преводач.“ Спаси ни една жена, която като картечница говореше идеално пет езика: успя да убеди шофьора да я вземе като преводач. Тя бе първият съветски човек, който ни заговори за Сталин.

Беше шейсетгодишна и с обезпокоителна физическа прилика с Жан Кокто^[2]. Ходеше напудрена и натруфена като Кукарачита Мартинес^[3]: много тясно палто с лисича яка и шапка с пера, миришеща на нафталин. След като се настани в автобуса, тя се приведе към прозореца и ни посочи безкрайната метална ограда на Селскостопанската изложба^[4] в периметър от 20 километра.

— Дължим това прекрасно творение на вас — ни каза. — Направиха го, за да се изфукат пред чужденците.

Това беше начинът й на изразяване. Сподели, че е сценограф. Смяташе, че построяването на социализма в Съветския съюз е провал. Допускаше, че новите ръководители са добри, способни и човечни, но цял живот ще поправят грешките от миналото. Франко я попита кой е виновен за тези грешки. Тя се приведе към нас с блага усмивка и отвърна:

— Le moustachu^[5].

На испански: „Мустакатия.“ Цялата вечер използваше за Сталин само този прякор, без да спомене нито веднъж името му, без никакво уважение и без да му признае нито една заслуга. Според нея окончателното доказателство срещу Сталин бе самият фестивал: по негово време не би могъл да се проведе. Хората не биха излезли от домовете си. Страшната полиция на Берия би застреляла делегатите на улицата. Уверяваше ни, че ако Сталин беше жив, щеше да избухне трета световна война. Разказа ни за потресаващи престъпления, за скалъпени процеси, за масови екзекуции. Твърдеше, че Сталин е най-кръвожадната, зловеща и амбициозна личност в руската история. Никога не бях чувал толкова ужасяващи истории, разказвани толкова очарователно.

Политическата й позиция беше трудна. Смяташе, че Съединените щати са единствената свободна страна в света, но че лично тя можела да живее единствено в Съветския съюз. По време на войната се запознала с много американски войници. Намираше ги за наивни и здрави момчета, но страдащи от зациментирано невежество. Не бе антикомунистка: чувстваше се щастлива, че Китай е възприел марксизма. Но обвиняваше Мао Дзедун, че е повлиял на Хрушчов, та да не срине докрай мита за Сталин.

Разказа ни за приятелите си от миналото. Повечето от тях — театрали, писатели, доблестни хора на изкуството — били застреляни от Сталин. Когато стигнахме пред театър „Горки“ — малък театър с дългогодишна репутация, — нашата случайна довереничка го изгледа със сияещо изражение. „Наричаме то Театъра на картофите — обясни с мила усмивка. — Най-добрите му актьори са под земята.“

Нямам никаква причина да си мисля, че онази жена е била луда, с изключение на жалкия довод, че приличаше на такава: Истината е, че тя живееше в среда, в която нещата се виждат по-ясно. Изглежда, че наистина народът не е пострадал по време на режима на Сталин, чиито репресии са били насочени предимно срещу хора от управляващите кръгове. Но не мога да приема това свидетелство — изразено с недостатъчна безпристрастност — като синтез за личността на Сталин, защото не срещнах други, които дори малко да се доближават до него. Съветските хора са малко истерични, когато изразяват чувствата си. Когато се радват, подскачат като казаци, свалят си ризата, за да ти я подарят, и плачат сърцераздирателно, когато се сбогуват с приятел. Но в замяна на това са извънредно предпазливи и сдържани, когато говорят за политика. Безсмислено е да се разговаря с тях, за да се открие нещо ново в тази област: отговорите им са отпечатани във вестника. Те само повтарят доводите на „Правда“. Материалите от XX конгрес — които според западния печат са засекретена документация — са били изучавани и критикувани от цялата нация. Това е една от характеристиките на съветския народ: неговата политическа информираност. Оскъдните международни новини се компенсират от учудващо всенародно познаване на вътрешното положение. С изключение на нашата случайна побъркана преводачка не срещнахме никой друг, който да се произнесе категорично срещу Сталин. Очевидно за руснаците съществува мит на сърцето, който възпира главата. Сякаш казват: „Каквото и да говорят срещу него, Сталин си е Сталин. Точка.“ Свалянето на портретите му се прави много дискретно, без да бъдат заменяни с портретите на Хрушчов. Непокътнат остава само Ленин, чиято памет е свещена. Човек има физическото усещане, че срещу Сталин може да си позволи каквото си ще отношение, но Ленин е недосегаем.

Разговарях за Сталин с много хора. Струва ми се, че се изразяваха доста свободно, като зад сложния анализ се стараеха да спасят мита. Но всички наши събеседници в Москва, без изключение, ни казваха: „Сега нещата се промениха.“ Попитахме един учител по музика от Ленинград, с когото се запознахме случайно, каква е разликата между настоящето и миналото. Той не се поколеба нито за секунда: „Разликата е, че сега вярваме.“ Това е най-интересното обвинение, което чух срещу Сталин.

Книгите на Франц Кафка не се намират в Съветския съюз. Казват, че е апостол на пагубна метафизика. Може да се приеме обаче за най-добрия биограф на Сталин. Двукилометрова опашка от хора чакат пред Мавзолея, за да зърнат за пръв път трупа на човека, който самолично е узаконил дори личния морал на нацията, но когото малцина са виждали на живо. Нито един човек от онези, с които разговаряхме в Москва, не помни да го е виждал. Свидетели на появата му на трибуните на Мавзолея два пъти годишно са били високопоставените съветски ръководители, дипломатите и някои елитни поделения на въоръжените сили. По време на манифестациите народът не е имал достъп до Червения площад. Сталин напускал Кремъл единствено за да иде на почивка в Крим. Един инженер, участвал в изграждането на язовирите по река Днепър, ни уверяваше, че в определен момент — върхът на сталинската слава — е възникнало съмнение, че изобщо съществува.

Против волята на тази невидима власт не се помръдвало и листенце. В качеството си на генерален секретар на Комунистическата партия, председател на Министерския съвет и върховен главнокомандващ на въоръжените сили, той съсредоточил в ръцете си непосилна за въображението власт. Не е свикал нито един партиен конгрес. В резултат на централизацията, която сам наложил в административната система, събрал в мозъка си и най-незначителните пружини на нацията. В продължение на петнайсет години не е минал ден, без вестниците да споменат името му.

Нямал възраст. Когато умрял, минавал седемдесетте, бил напълно побелял, започнали да се проявяват признаците на физическо изтощение. Но в представите на народа Сталин бил на възрастта на портретите си. Те наложили неговото присъствие извън времето дори в най-далечните селца в тундрата. Името му било навсякъде: по московските булеварди и в скромната телеграфна станция на нос Челюскин отвъд полярния кръг. Образът му се виждал върху обществените сгради, в частните домове, по рублите, пощенските марки и дори по опаковките на хранителните продукти. Статуята му в Сталинград е висока 70 метра, а всяко копче на китела му е с диаметър половин метър.

Най-доброто, което може да се каже за него, неизменно е свързано с най-лошото, което може да се каже срещу него: няма нищо в Съветския съюз, което да не е направено от Сталин. След смъртта му не се върши нищо друго освен опити да се разглоби системата. Той самолично контролирал строителството, политиката, администрацията, личния морал, изкуството, езикознанието, и то без да мръдне от кабинета си. За да си осигури абсолютния контрол върху производството, централизирал цялото управление на промишлеността в Москва чрез система от министерства, на свой ред централизирани в кабинета му в Кремъл. Ако някой завод в Сибир се нуждаел от резервни части, произвеждани от друг завод на същата улица, трябвало да направи заявка в Москва, като премине през сложна бюрократична машина. Заводът-производител на резервните части трябвало да повтори процедурата, за да осъществи изпращането. Някои пратки никога не стигали предназначението си. Вечерта, когато в Москва ми обясниха в какво се е състояла системата на Сталин, не открих дори една подробност, която да не е описана в творчеството на Кафка.^[6]

На следващия ден след смъртта му системата започнала да се пропуква. Докато някой министър проучвал по какъв начин да се увеличи добивът на картофи — разполагал със сведения, че е незадоволителен, — друг министър проучвал възможността за производство на продукти от картофи, защото имал информация за свръхпроизводство. Това е бюрократичният възел, който Хрушчов се опитвал да развърже. Възможно е, за разлика от митичния и всемогъщ Сталин, той да олицетворява за съветския народ връщане към действителността такава, каквато е. Останах обаче с личното впечатление, че хората в Москва не признават на Хрушчов значението, което му отдава западният печат. Съветският народ, който за четирийсет години е преживял революция, война, реконструкция и е изстрелял изкуствен спътник, се чувства в правото си да води по-добър живот. Който и да беше му го предложил, щеше да получи подкрепа. Хрушчов го направи. Предполагам, че му имат доверие, защото е приземен човек. Той не управлява чрез портретите си. Посещава колхози, позеленял от водка, и се обзалага със селяните, че може да издои крава. И я издоява. Речите му — по-здравомислещи и с по-малко доктринерски спекулации — са на ясен и простонароден руски. За да изпълни обещанието си, Хрушчов първо трябва да постигне две неща: международно разоръжаване, което да разтовари военния бюджет в полза на производството на стоки за широка употреба, и административна децентрализация. Молотов — той се снабдил с очила в Съединените щати — се противопоставил на децентрализацията. Пристигнахме в Москва една седмица след свалянето му и ми се стори, че по отношение на тази мярка руснаците са също толкова объркани, колкото и ние. Но съветският народ — надарен с голямо търпение и политическа зрялост — вече не върши глупости. От Москва потеглят влакове, натоварени с архиви, канцеларски материали и чиновници, така че цели министерства вкупом се пренасят в промишлените райони в Сибир. Само в случай, че нещата се подобрят, ще може да се каже дали Хрушчов е имал повече право от Молотов. Междувременно в Съветския съюз вече съществува една изключително тежка обида: „бюрократ“.

„Трябва да мине много време, за да се проумее кой в действителност е бил Сталин — ми каза един млад съветски писател. — Единственото, в което го упреквам, е, че е искал да управлява най-голямата и сложна държава на планетата като че ли е бакалия.“ Същият събеседник беше на мнение, че лошият вкус, който властва в Съветския съюз, не може да бъде разграничен от личността на Сталин, селянин от Грузия, зяпнал зашеметен съкровищата на Кремъл. Сталин никога не бе живял извън пределите на Съветския съюз. Бе умрял с убеждението, че московското метро е най-красивото в света. То е ефективно, удобно и много евтино. Също така е изключително чисто, както и всичко в Москва: в универсалния магазин ГУМ бригада от жени по цял ден търка перилата, стените и подовете, замърсявани от тълпите. Същото е в хотелите, в кината, в ресторантите и дори по улиците. С още по-голямо основание чистят метрото, което е съкровището на града. С парите, вложени в коридори, мрамори, фризове, огледала и капители, би се решил отчасти жилищният проблем. Метрото е апотеоз на разхищението.

На семинара по архитектура по време на фестивала архитекти от цял свят водеха дискусии с главните съветски архитекти. Единият от тях — Жолтовски — е на деветдесет и една години. Най-младият от този генерален щаб — Абросимов — е на петдесет и девет. Това са сталинските архитекти. Те възразяваха на западните критики с един-единствен аргумент: монументалната архитектура съответства на руската традиция. В своето изключително блестящо изказване италианските архитекти доказаха, че архитектурата в Москва не отговаря на традиционната линия. Тя е уголемена и разкрасена фалшификация на италианския неокласицизъм. Жолтовски, който трийсет години е учил и живял във Флоренция и няколко пъти се е връщал там, за да опресни идеите си, накрая призна, че това е така. Тогава се случи нещо неочаквано: младите съветски архитекти показаха проектите си, отхвърлени от радетелите на сталинската архитектура. Бяха възхитителни. След смъртта на Сталин в съветската архитектура нахлува повей на обновление.

Може би най-голямата грешка на Сталин е била да се меси във всичко: дори в най-потайните гънки на личния живот. Предполагам, че на това се дължи провинциалното целомъдрие, което се долавя в Съветския съюз. Свободната любов — родена в изстъпленията на революцията — е легенда от миналото. Погледнато обективно, нищо не наподобява християнския морал повече от съветския. В отношенията си с мъжете девойките прилагат същите извъртания, имат същите предубеждения и психически задръжки, с които са прословути испанките. И от пръв поглед става ясно, че се отнасят към любовните въпроси с противоречивата простота, която французите наричат невежество. Тревожат се какво ще кажат хората и поддържат дългогодишни, постоянни и строго надзиравани годеничества.

Ние попитахме мнозина мъже могат ли да имат любовница. Отговорът бе единодушен: „Може, при условие че никой не разбере.“ Изневярата е сериозна причина за развод. Семейното единство се защитава от желязно законодателство. Но няма време проблемите да стигат до съд. Жената, на която са изневерили, разобличава мъжа си пред работническия комитет. „Нищо не се случва — ни каза един дърводелец. — Но колегите гледат с презрение на мъж, който си има любовника.“ Същият работник ни заяви, че ако жена му не била девствена, не би се оженил за нея.

Сталин е поставил основите на естетика, която някои критици марксисти — сред тях и унгарецът Георг Лукач — започват да развенчават. Най-прочутият в специализираните среди кинорежисьор — Сергей Айзенщайн — в Съветския съюз е неизвестен: Сталин го обвинил във формализъм. Първата целувка в съветското кино е била показана във филма „Четиридесет и първият“, заснет преди три години. От сталинската естетика е останала — включително и на Запад — изобилна литературна продукция, която съветската младеж не желае да чете. Руските студенти в Лайпциг бягат от лекции, за да прочетат за първи път френските романи. Момичетата в Москва — полудели по сантименталните болера — жадно поглъщат първите си любовни романчета. Достоевски — обявен от Сталин за реакционер — се преиздава.

На една пресконференция с човека, отговарящ за руските издания на испански език, попитах дали е забранено да се пишат криминални романи. Отговориха ми, че не е. Дадоха ми да разбера, че в Съветския съюз не съществува криминална среда, от която авторите да черпят вдъхновение. „Единственият гангстер, който сме имали, е Берия — ни казаха веднъж. — Сега е махнат дори от съветската енциклопедия.“ Това мнение за Берия е всеобщо и категорично. То не подлежи на обсъждане. Но приключенията му не са намерили място в червената хроника. Научната фантастика обаче, която Сталин осъдил като вредна, е била разрешена само година преди изкуственият спътник да я превърне в суров социалистически реализъм. Най-продаваният съветски писател тази година е Алексей Толстой (не, дори не са роднини), автор на първия научнофантастичен роман. Очаква се най-продаваната чуждестранна книга да е „Въртоп“ от Хосе Еустасио Ривера. Според официалните данни: 300 000 екземпляра за две седмици.

Трябваха ми девет дни, за да вляза в Мавзолея. Наложи се да пожертвам един следобед, половин час да чакам ред и да прекарам в светилището, без да се спирам, само минута. При първия ми опит милиционерът, който следеше за реда на опашката, ми поиска да представя билет. Фестивалната карта не вършеше работа. През същата седмица на Манежния площад Франко ми посочи обществен телефон: две много млади момичета в стъклена кабина с място за един човек използваха поред телефона. Едната от тях говореше горе-долу английски. Обяснихме й, че искаме да ни послужи за преводач, за да влезем в Мавзолея. Двете се опитаха да убедят пазача да ни пусне без билети, но им беше отказано с известна грубост. Тази, която говореше малко английски, ни даде да разберем, че съветските полицаи не са добри хора. „Very, very, very bad“^[7] — повтаряше с дълбоко убеждение. Никой не беше наясно по въпроса за билетите, а и познавахме мнозина делегати, които бяха влезли само с фестивалните карти.

В петък предприехме трети опит. Този път заведохме преводач от испански: двайсетгодишна студентка по рисуване, забележително скромна и сърдечна. Група охранители — без да споменават за билети — ни уведоми, че е прекалено късно: опашката била спряна преди минута. Преводачката настоя пред висшестоящия по чин, но той само клатеше глава и сочеше часовника си. Тълпа любопитни се струпа между нас и преводачката. Внезапно чухме гневния й, съвсем непознат глас да крещи на руски някаква фраза, системно прекъсвана от думата „бюрократ“. Любопитните се разотидоха. Тогава видяхме преводачката все още да крещи в позата на боен петел. Висшият по чин й отговаряше със същата злоба. Когато успяхме да я отведем в автомобила, тя избухна в ридания. Така и не я склонихме да ни преведе спора.

Два дни преди да напуснем Москва пожертвахме обяда, за да рискуваме за последен път. Застанахме на опашката, без да казваме нищо, и охраняващият полицай ни помаха дружелюбно. Дори не ни поиска картите. След половин час, през главния вход откъм Червения площад, проникнахме в тежкия блок от червен гранит на Мавзолея. Представлява ниска тясна врата с блиндирани крила, охранявана от двама войници в стойка мирно и със сложени щикове на пушките. Някой ми бе казал, че в преддверието пази войник с тайнствено оръжие, скрито в дланта. Беше там. Тайнственото оръжие се оказа автоматичен апарат за отчитане на броя на посетителите.

Вътрешността, облицована изцяло с червен мрамор, се осветяваше от неясна призрачна светлина. Слязохме по стълбището до място, което явно се намираше под нивото на Червения площад. Двама войници охраняваха телефонен превключвател: червено табло с половин дузина телефони. Влязохме през друга бронирана врата и продължихме да се спускаме по гладко блестящо стълбище от същия материал и в същия цвят като голите стени. Накрая — при последната бронирана врата — минахме между двама неподвижно изпънати стражи и потънахме в ледения въздух. Там бяха двата саркофага.

Представляваше малко квадратно помещение със стени от черен мрамор и с инкрустации от червен мрамор във формата на пламъци. В горната част действаше мощна система за пречистване на въздуха. В средата, върху издигнат подиум, двата саркофага, покрити със стъкло, бяха осветявани отдолу с ярък червен отблясък. Влязохме отдясно. При главата на всеки саркофаг стояха на пост по двама войници с щикове на пушките. Не стъпваха върху подиума, така че главите им не стигаха до височината на саркофазите и поради тази разлика в нивото ми се струваше, че носовете им са залепени за тях. Мисля, че в краката на стражите имаше по един венец от живи цветя. Но не съм сигурен. В този миг бях погълнат от силата на първото впечатление: в помещението не се усещаше абсолютно никаква миризма.

Опашката заобикаляше саркофазите от дясно на ляво, мъчейки се да събере в този бегъл миг и последните подробности от видяното. Бе невъзможно. Като си спомням онази минута, разбирам как нищо не е очевидно. Присъствах на спор между група делегати само няколко часа след като бяха посетили Мавзолея. Едните твърдяха, че кителът на Сталин бил бял. Другите твърдяха, че бил син. Сред онези, които твърдяха, че е бял, имаше един, който бе посетил Мавзолея два пъти. Аз мисля, че беше син.

Ленин е в първия саркофаг. Облечен е в строг тъмносин костюм. Лявата ръка — парализирана през последните години — е опряна до хълбока му. Изпитах разочарование — прилича на восъчна фигура. След трийсет години се проявяваха първите признаци на мумификация. Но ръката все още създава впечатление за парализирана. Обувките не се виждат. От кръста надолу тялото изчезва под покривало от синьо сукно, също като на дрехата, но без форма и без обем. Същото е при тялото на Сталин. Невъзможно е да се избегне зловещото предположение, че са запазени само горните части на труповете. На дневна светлина сигурно са впечатляващо безцветни, защото дори на червената светлина от саркофазите са неестествено бледи.

Сталин е потънал в сън без угризения. Има три прости лентички от ордени отляво на гърдите, ръцете са естествено изпънати. Тъй като ордените са с малки сини ивици, те се сливат с горната дреха и на пръв поглед не приличат на лентички, а на поредица отличителни знаци. Трябваше да се напрегна, за да ги видя. Затова знам, че кителът е в същия тъмносин цвят като костюма на Ленин. Косата му — съвършено бяла — изглежда червена на отблясъка от саркофага. Има живо човешко изражение, като гримаса, която не прилича на обикновен мускулен спазъм, а на отражението на някакво чувство. Това изражение загатва за подигравка. С изключение на двойната брадичка образът не съответства на личността. Не прилича на мечка. По-скоро на човек със спокоен ум, на добър приятел, с известно чувство за хумор. Тялото е масивно, ала леко, с меки косъмчета и едва различимите сталински мустаци. Нищо не ме впечатли по-силно от фините му ръце с тесни прозрачни нокти. Ръце на жена.