Габриел Гарсия Маркес
Пътешествие по Източна Европа (7)

СССР: 22 400 000 квадратни километра без нито една реклама на „Кока-кола“

След безкрайни празни часове, измъчени от летния задух и мудния ход на влак без разписание, едно дете и една крава с еднакво изумление ни изгледаха как преминаваме, а веднага след това започна да се свечерява над безкрайна равнина, засята с тютюн и слънчоглед. Франко — той се бе присъединил към мен в Прага — свали стъклото на прозореца и ми посочи далечния отблясък на позлатен купол. Бяхме в Съветския съюз. Влакът спря. От едната страна на железопътната линия в земята се отвори преграда и група войници с картечници изникна измежду слънчогледите. Не можахме да установим накъде води тази преграда. Виждаха се мишени за учения по стрелба, представляващи издялани от дърво човешки фигури, но никаква постройка наблизо. Единственото достоверно обяснение бе, че там някъде има подземна казарма.

Войниците се увериха, че никой не се е скрил между осите на вагона. Двама офицери се качиха, за да проверят паспортите и акредитациите ни за фестивала. Изгледаха ни много внимателно няколко пъти, докато се увериха, че приличаме на снимките си. Това е единствената граница в Европа, където се прилага тази елементарна предпазна мярка.

Чоп — на два километра от границата — е най-западното населено място в Съветския съюз. Въпреки че последните делегати бяха минали оттук преди седмица, гарата бе все така украсена с изрязани от хартия гълъби на мира, лозунги за разбирателство и дружба на много езици и знаменца от цял свят. Не ни очакваха преводачи. Една девойка в синя униформа ни уведоми, че можем да се разходим из селото, тъй като влакът за Москва няма да потегли преди девет вечерта. Моят часовник показваше шест следобед. После видях на гаровия часовник, че всъщност е осем вечерта. Моят бе останал на парижко време и трябваше да преместя стрелките с два часа напред, за да го наглася на официалното часово време в Съветския съюз. В Богота беше дванайсет часа по пладне.

В централното помещение на гарата, от двете страни на портал, който извеждаше право на селския площад, се издигаха две статуи в цял ръст, прясно боядисани със сребриста боя: Ленин и Сталин в цивилни дрехи и в съвсем обикновени пози. Поради руската азбука ми се стори, че буквите от надписите се сриват на парчета, и това предизвика у мен усещане за разруха. Едно момиче от Франция бе силно впечатлено от несретния вид на хората. На мен не ми се сториха толкова лошо облечени. Сигурно защото повече от месец вече обикалях отсам Желязната завеса. Девойката проявяваше същата, първична реакция като мен в Източна Германия.

В средата на площада — добре поддържана многоцветна градинка около циментов фонтан — се разхождаха неколцина военнослужещи с децата си. По балконите на тухлените къщи, прясно боядисани в ярки основни цветове, и пред вратите на магазините без витрини хората се наслаждаваха на свежия привечерен хлад. Групичка пътници, натоварени с куфари и чували с хранителни продукти, чакаха реда си за единствената чаша пред количка за сокове. Усещаше се селска атмосфера и провинциално тесногръдие, които заличаваха десетчасовата разлика, отделяща ме от колумбийските села. Беше като доказателство, че светът е по-кръгъл, отколкото човек смята, и че само на 15 000 километра от Богота, ако се пътува все на изток, накрая се стига до селцата в планинския департамент Толима.

Съветският влак пристигна точно в девет часа. Единайсет минути по-късно — както бе по разписание — от високоговорителите се разнесе химн и влакът потегли сред гълчава и кърпички, размахвани от балконите за сбогом. Вагоните са най-удобните в Европа. Всяко купе е като частна каюта с две легла, радиоприемник с едно-единствено копче, лампа и малка ваза върху нощната масичка. Лошокачествените куфари, вързопите с домакински съдове и хранителни продукти, дрехите и самият бедняшки вид на хората бяха в ярък контраст с лукса и безукорната чистота на вагоните. Военните, пътуващи със семействата си, свалиха ботушите и куртките и тръгнаха да се разхождат из коридорите по фланелки и пантофи. По-късно щях да установя, че съветските военнослужещи притежават същите обикновени, домашни и чисто човешки навици като чешките.

Само френските влакове са толкова точни, колкото съветските. В купето си намерихме разписание, отпечатано на три езика, което се спазваше до секундата. Възможно е организацията на железниците да е била подобрена, за да се направи впечатление на делегатите. Но е малко вероятно. Имаше по-важни неща, които впечатляваха западните гости, и те не се прикриваха. Сред тях радиоприемниците с едно-единствено копче: за Радио Москва. Апаратите са много евтини, но свободата на радиослушателя в Съветския съюз е ограничена: да слуша Радио Москва или да не включва приемника.

Разбираемо е, че в Съветския съюз влаковете са като движещи се хотели. Човешкото въображение се затруднява да възприеме необятната му територия. Пътуването от Чоп до Москва, през безкрайните житни поля и бедните села на Украйна, е едно от най-кратките: четирийсет часа. От Владивосток — на брега на Тихия океан — в понеделник потегля експрес, който пристига в Москва в неделя вечерта, след като е изминал разстояние, равно на това от екватора до полюсите. Когато на полуостров Чукотка е пет часа сутринта, на езерото Байкал в Сибир е полунощ, докато в Москва е още седем вечерта на предния ден. Тези подробности дават само приблизителна представа за този протегнал се колос, който е Съветският съюз с неговите 105 езика, 200 000 000 жители, безбройните народности, някои от които обитават само едно село, двайсет — малката област Дагестан, а има и такива, които все още не са установени. Площта му — три пъти колкото на Съединените щати — заема половин Европа, една трета от Азия и общо една шеста от земното кълбо, 22 400 000 квадратни километра без нито една реклама на „Кока-Кола“.

Тези измерения се усещат веднага щом се прекоси границата. Тъй като земята не е частна собственост, няма разделителни огради: производството на бодлива тел не се отбелязва в статистиките. Човек изпитва чувството, че пътува към недостижим хоризонт, в един различен свят, в който нещата не са направени според човешките мерки и където трябва да промениш коренно усещането си за пропорции, за да се опиташ да проумееш тази страна. Човек се установява да живее във влаковете. Единственият начин да пътуваш, без да изпитваш световъртеж от разстоянията и отчаяние от празните часове, които могат да те докарат до самоубийство, е чрез заемането на едничкото разумно положение — хоризонталното. В главните градове на гарите чакат линейки. Екип от лекар и две медицински сестри се качва във влаковете, за да прегледа болните. Онези, които показват признаци на заразна болест, незабавно биват откарвани в болница. Тогава се налага влакът да бъде дезинфекциран, за да се предотврати избухването на епидемия.

През нощта се събудихме от нетърпима смрад на гнилоч. Опитахме се да пробием, мрака навън и да установим произхода на това неопределимо зловоние, но в неизмеримата украинска нощ не се съзираше дори далечна светлинка. Помислих си, че Малапарте също е усетил тази миризма, дал й е криминално обяснение и сега то представлява прочута глава в една от творбите му. По-късно и самите руснаци ни споменаха за тези миризми, но никой не можа да ни обясни произхода им.

На следващата сутрин все още не бяхме прекосили Украйна. По селата, украсени с декоративни мотиви за всемирна дружба, селяните излизаха да махат на влака. На окичените с цветя площади вместо паметници на обществени дейци имаше статуи, символизиращи труда, дружбата и доброто здраве, изработени според грубата сталинска концепция на социалистическия реализъм: човешки фигури в цял ръст, оцветени прекалено реалистично, за да са реални. Явно статуите бяха наскоро пребоядисани. Селата изглеждаха весели и чисти, но къщите, пръснати в полето, с водениците, с обърнатите каруци до постройките със свине и кокошки — точно според описанията в класическата литература — бяха бедни и унили, със стени от кал и сламени покриви.

Възхитителна е достоверността, с която руските кино и литература са претворили стремглавото видение на живота, преминаващо покрай прозореца на влака. Жените, зрели, яки и мъжествени — с червени забрадки на главата и високи до коленете ботуши — обработваха земята наравно с мъжете си. При преминаването на влака вдигаха за поздрав работните си сечива и ни викаха за сбогом: „Дасвиданя!“ Същото подвикваха и децата, покатерили се върху талигите със сено, големи и широки, теглени от огромни впрегатни коне с накичени с цветя глави.

По гарите се разхождаха мъже в пъстроцветни пижами с много добро качество. Отначало си помислих, че са някои от спътниците ни, слезли да се поразтъпчат. После разбрах, че са жители на градовете, дошли да посрещнат влака. Вървяха по улиците по пижами по всяко време и без следа от неудобство. Казаха ми, че това е обичайно през лятото. Държавата не дава обяснение защо качеството на пижамите е по-добро от това на обикновените дрехи.

Във вагон-ресторанта изядохме първия си съветски обяд, забъркан със силни разноцветни сосове. На фестивала — където още на закуска се сервираше хайвер — медицинските служби трябваше да предупреждават западните делегации да не давят черните си дробове в тези сосове. Храната — и това ужасяваше французите — се придружаваше с вода или мляко. Тъй като нямаше десерти — цялата сладкарска изобретателност бе намерила място в архитектурата, — човек оставаше с впечатлението, че обядът няма край. Руснаците не пият кафе — то е много лошо — и приключват храненето с чаша чай. Пият го по всяко време. В добрите московски хотели сервират китайски чай с поетичен привкус, с толкова нежен аромат, че ти се иска да си го излееш на главата. Един служител във вагон-ресторанта с помощта на английския речник ни обясни, че чаят е руска традиция едва от двеста години.

На съседната маса говореха съвършен испански с кастилски акцент. Оказа се едно от 32 000-те деца, сирачета от Испанската гражданска война, приютени през 1937 година от Съветския съюз. Повечето от тях, задомени и с деца, сега се трудят като специалисти в служба на съветската държава. Могат да избират между двете гражданства. Едно момиче — доведено на шест години — е съдия-следовател в Москва. Преди две години над 3000 от тях се бяха върнали в Испания. Имали трудности с адаптацията. Квалифицираните работници — в Съветския съюз те са най-високо платени — не успявали да се приспособят към испанската трудова система. Някои имали и политически проблеми. Сега се връщат обратно в Съветския съюз.

Нашият спътник идваше от Мадрид с жена си — рускиня — и седемгодишната си дъщеричка, които също като него говореха съвършено и двата езика. Имаше намерение да остане окончателно. Въпреки че е запазил испанското си гражданство и говори за Испания и за вечното испанско — хайде бе! — с по-голям патриотарски плам и с повече ругатни от кой да е обикновен испанец, не си представял как може да се живее при режима на Франко. Разбираше обаче как е можел да живее при режима на Сталин.

Много от разказаното от него по-късно потвърдиха в Москва и други испанци със същия произход. Били обучавани на испански до шести клас, за да не забравят езика. Имали специални уроци по испанска цивилизация и им бил внушаван патриотичният плам, който всички демонстрират с еднакъв възторг. Донякъде на тях се дължи фактът, че испанският е най-говоримият чужд език в Москва. Ние ги срещахме сред навалицата. Приближаваха се до групите, говорещи на испански. Обикновено казваха, че са доволни от съдбата си. Но не всички се изказваха за съветския режим с еднакво убеждение. Когато ги питахме защо са се върнали в Испания, някои отговаряха не съвсем уверено, ала съвсем по испански: „Зовът на кръвта.“ Други признаваха, че просто са били водени от любопитство. По-общителните се възползваха от най-малкия признак на доверие и с безпокойство припомняха Сталиновата епоха. Струва ми се, че споделяха мнението, че през последните години нещата са се променили. Един от тях ни призна, че пет години бил в затвора, защото се опитал да избяга от Съветския съюз, скрит в сандък.

В Киев ни устроиха бурно посрещане с химни, цветя и знамена и много малко думи на западни езици, назубрени за петнайсет дни. Успяхме да обясним, че искаме да ни покажат къде можем да си купим лимонада. Беше като махване с магическа пръчка: от всички страни се посипаха лимонади, цигари, шоколади заедно с фестивални значки и бележници за автографи. Най-възхитителното при този неописуем ентусиазъм беше фактът, че първите делегати бяха минали преди петнайсет дни. За двете седмици преди нашето пристигане на всеки два часа през Киев бе минавал влак с делегати от Запада. Тълпата не проявяваше признаци на изтощение. Когато влакът потегли, бяхме изгубили по няколко копчета от ризите си и с труд се вмъкнахме в купето, задръстено от цветя, хвърлени през прозореца. Все едно бяхме попаднали сред нация от луди, които във въодушевлението и щедростта си бяха изгубили чувство за мярка.

Запознах се с един германски делегат, който на някаква украинска гара похвалил руски велосипед. В Съветския съюз велосипедите са оскъдни и много скъпи. Собственичката на похваления велосипед — някаква девойка — казала на германеца, че му го подарява. Той отказал. Когато влакът потеглял, подпомагана от тълпата, тя запратила велосипеда във вагона и неволно счупила главата на делегата. В Москва можеше да се види станалото обичайно за фестивала зрелище: германец с превързана глава препуска на колело из града.

Човек трябваше да е много предпазлив, ако не искаше руснаците да се разорят в стремежа си да правят подаръци. Подаряваха всичко. Скъпи неща и безполезни неща. В едно украинско село възрастна жена си проправи път през тълпата и ми подари парче от гребен. Изпитваха удоволствие да подаряват заради самото удоволствие. Човек се спираше да си купи сладолед в Москва и му се налагаше да изяде още двайсет освен сладкишите и бонбоните. Беше невъзможно да си платиш сметката в обществено заведение: вече я бяха платили от съседната маса. Една вечер някакъв човек спря Франко, стисна му ръката и остави в дланта му скъпа монета от царско време. Дори не изслуша благодарностите му. Сред навалицата пред входа на един театър някакво момиче, което не видяхме никога повече, пъхна банкнота от 25 рубли в джоба на ризата на един делегат. Не вярвам тази прекомерна всенародна щедрост да е в изпълнение на заповед да се впечатляват делегатите. Но дори да е така, колкото и да е невероятно, съветското правителство трябва да се гордее с дисциплината и верността на своя народ.

В селата в Украйна видяхме пазари за плодове: дълга дървена сергия, обслужвана от облечени в бяло жени, с бели забрадки на главите, които предлагала стоката си с весели отмерени подвиквания. Помислих, че са нагласени фолклорни сцени в чест на фестивала. Привечер влакът спря в едно такова село и слязохме да се поразтъпчем, като се възползвахме от случая, че нямаше посрещачи. Едно момче, което се приближи, за да ни помоли за монета от страната ни, но се задоволи с последното копче от ризите ни, предложи да ни заведе на пазара за плодове. Спряхме пред една от жените, докато другите гръмогласно и неразбираемо продължаваха да предлагат стоката си. Помагаха си с пляскане на ръце. Момчето ни обясни, че са продавачки от колхозите. Подчерта със законна гордост, но и с прекалено очебийна политическа преднамереност, че жените не си правят конкуренция, защото стоката е колективна собственост. За да видя как ще реагира, му казах, че и в Колумбия е същото. Момчето замръзна.

Пристигането в Москва бе обявено за следващия ден в 9:02 часа. В осем навлязохме в гъсто индустриално предградие. Приближаването към Москва е нещо, което се усеща, пулсира и нараства вътрешно като неразположение. Не се разбира кога започва градът. Изведнъж, в някакъв неопределен момент, човек си дава сметка, че дърветата ги няма, че зеленината е като спомен от въображаемо приключение. Непрестанният вой на влака прониква през сложна система от кабели с високо напрежение, с предупредителни знаци, зловещи зидове, които се тресат като при катастрофа и човек се чувства ужасно далече от дома си. После настъпва мъртвешки покой. По малка тясна уличка профуча полупразен автобус, една жена се надвеси от прозореца и с отворена уста загледа преминаването на влака. На хоризонта, чист и плосък като на увеличена фотография, се издигаше монументалното здание на университета.