Габриел Гарсия Маркес
Пътешествие по Източна Европа (8)

Москва: най-голямото село в света

Москва — най-голямото село в света — не е изградена според човешките измерения. Тя е изнурителна, смазваща, в нея няма дървета. Сградите са същите като къщурките в украинските села, но уголемени до колосални размери. Сякаш на същите зидари са осигурили повече пространство, повече пари и повече време, за да приложат плашещото си чувство за декорация. В самия център могат да се открият провинциални дворчета с пране, проснато да съхне по теловете, и жени, които кърмят децата си. Но дори тези селски празни пространства имат други измерения. Скромна триетажна къща в Москва е висока колкото обществена пететажна сграда в някой западен град и със сигурност е по-скъпа, по-тежка и по-зрелищна. Някои просто изглеждат като избродирани на машина. Мраморът не е оставил място за стъклото. Търговски центрове не се виждат. Редките витрини на държавните магазини — бедни и оскъдни — се губят сред потискащата сладкарска архитектура. По широките пешеходни зони се движи мудна тълпа, пълзяща като поток от лава. Изпитах неопределено усещане — то би трябвало да е запазено за първото ми стъпване на Луната, — когато автомобилът, който ме откарваше в хотела, навлезе в безкрайната перспектива на улица „Горки“. Помислих си, че ще са необходими поне двайсет милиона души, за да запълнят Москва. Преводачът скромно потвърди, че има само пет милиона и най-тежкият проблем е недостигът на жилища.

Няма обикновени улици. Има просто система от булеварди, които се вливат в географския, политическия и емоционалния център на града: Червения площад. Трафикът — без велосипеди — е пъстър и замайващ. Чисто новият кадилак на уругвайския посланик — колата на посланика на САЩ е стар модел — контрастира с руските автомобили в неутрални цветове, копия на американските модели от следвоенните години, които руснаците управляват така, сякаш са конски каруци. Трябва да е наследство от традиционната „тройка“. Наблъскани от едната страна на булеварда, с подскачане и висока скорост, колите се търкалят от периферията към центъра на града. Внезапно спират, правят обратен завой на светофара и се втурват като побеснели от другата страна на булеварда, но в обратна посока. За да се влееш в лъчевото движение, първо трябва на всяка цена да стигнеш до центъра. Едва след като ни обясниха принципа на градското движение, проумяхме защо на човек му трябва цял час, за да стигне до което и да е място. Понякога се налага да изминеш цял километър, за да стигнеш с кола до отсрещния тротоар.

Тълпата — най-гъстата в Европа — не изглежда смутена от диспропорцията на мащабите. На железопътната гара видяхме навалица от московчани, които въпреки фестивала продължаваха да живеят свой живот. Стояха заклещени зад бариерата, докато отворят входа за пероните, и чакаха някак тъпо и безсъзнателно, чисто инстинктивно, както чака добитъкът. Изчезването на класите е очебийно и впечатляващо. Всички хора са еднакви, на едно и също равнище, облечени в стари и зле скроени дрехи и с долнокачествени обувки. Не бързат, не се блъскат и изглеждат така, сякаш разполагат с цялото време на света, за да живеят. Това е същото глуповато, добряшко и здраво множество както в селата, но увеличено до колосална численост. „Откакто съм в Москва — ми каза един делегат от Англия, — имам усещането, че гледам всичко през лупа.“ Едва когато разговаряш с московчани, когато ги индивидуализираш, откриваш, че тази кашообразна тълпа е съставена от мъже, жени и деца, в които няма нищо обикновено.

Портретите с титанични размери не са измислица на Сталин. То е нещо, залегнало от далечни времена в психиката на руснаците: инстинктът за обем и количество. За една седмица в Москва — като чужденци и местни туристи — са пристигнали 92 000 души. Влаковете, превозили това огромно множество, не срещнали затруднение. Всички 14 000 преводачи се намирали на точното място и в точното време с конкретни наставления, за да не се допусне объркване. Всеки чужденец е останал с убеждението, че му се оказва лично посрещане. Не е имало неуредици с доставките, медицинските служби, градския транспорт и спектаклите. Нито един делегат не получава индивидуални указания. На пръв поглед всеки действа на своя глава, без ограничения и без контрол, ала пак така, без да се усети, всеки е частица от стройна система. Действаха строги правила. Всяка делегация разполагаше с пропорционален брой автобуси: общо 2300 на брой. Нямаше задръствания или ограничения на градския транспорт. Освен това делегатите разполагаха с лична карта с фонетично изписани на руски име, националност и адрес в Москва, която им позволяваше да пътуват безплатно с всички превозни средства на обществения транспорт. На никого не бе посочен час за лягане. Но точно в полунощ заведенията се затваряха. В един през нощта транспортът спираше и Москва се превръщаше в безлюден град.

Имах щастието да видя какво се случва след този час. Една нощ изпуснах последното метро. Нашият хотел се намираше на четирийсет и пет минути път с автобус от Червения площад. Обърнах се към една девойка, която се шляеше наблизо — с куп малки пластмасови костенурки, в Москва, в два часа през нощта! — и тя ме посъветва да взема такси. Успях да й обясня, че имам само франкове и че в този час фестивалната ми карта не важи. Тя ми връчи 50 рубли, упъти ме къде да намеря такси, даде ми за спомен една пластмасова костенурка и повече не я видях. Два часа чаках такси в град, който приличаше на обезкървен. Накрая открих полицейски участък. Показах картата си и ми направиха знак да седна на редица от пейки, където неколцина руснаци клюмаха, безпаметно пияни, до затъпяване. Полицаят задържа картата ми. След малко ни качиха в една патрулка, която в продължение на два часа разкарваше събраните в участъка пияници из всички краища на Москва. Звъняха по вратите на къщите. Едва когато се покажеше някой достатъчно съзнателен, му предаваха пияния. Бях заспал дълбоко, когато дочух глас да ме вика по име, съвсем правилно и фамилиарно, както го произнасят приятелите ми. Беше полицаят. Върна ми картата — там на руски бе изписано името ми — и посочи хотела. Казах му: „Спасива.“ Той вдигна ръка към фуражката, застана мирно и сухо ми отвърна: „Пажалуста.“

Съществуваше идеален ред, контролиран от невидима власт. Стадионът побира 120 000 души. Вечерта на закриването на фестивала делегатите масово присъстваха на едночасов спектакъл. През деня уличните тълпи раздаваха разноцветни балони. Делегатите се разхождаха очаровани с балоните и тъй като закриването се провеждаше преди вечеря, отидоха с тях на стадиона. Трибуните започнаха да се запълват в седем, спектакълът започна в осем, а в десет стадионът отново беше опустял и затворен. Не настъпи объркване нито за секунда. Преводачите си проправяха път през пъстрото множество, спазващо образцова дисциплина без полицейски кордони, и сочеха на делегатите: „Оттук.“ Делегатите ги следваха с разноцветните си балони. В спектакъла участваха 3000 гимнастици. Накрая оркестър от 400 музиканти изпълни химна на младежта и от трибуните на съветските делегации започнаха да пускат балоните. Последва ги целият стадион. Небето над Москва, озарено от противовъздушни прожектори от четирите краища на града, се изпълни с балони. По-късно узнахме, че това прекрасно зрелище — което, без да знаем, самите ние бяхме създали — е било предвидено в програмата.

Чувството за грандиозно, за организация на масите, изглежда, е важен аспект от съветската психология. Човек постепенно свиква с количествата. Фойерверките по време на празненството за 11 000 поканени в градините на Кремъл продължиха два часа. От взривовете земята се тресеше. Не валя: облаците били разпръснати предварително. Опашката пред Мавзолея, където са изложени мумиите на Ленин и Сталин, при отварянето на вратите в един часа по обед, е дълга два километра. Движението е постоянно: никой не бива да се спира пред саркофазите. В четири вратите се затварят, но опашката продължава да е два километра. Дори през зимата, в снежна виелица, опашката пред Мавзолея е два километра. Не е по-дълга, защото полицията не разрешава.

В такава страна камерният театър е нещо немислимо. В продължение на седмица Националната опера изнасяше в Болшой театър дневно три спектакъла на „Княз Игор“, като във всяко представление участваха 600 различни артисти. Никой съветски артист няма право да участва в повече от един спектакъл на ден. В една от сцените участва целият състав плюс половин дузина коне от плът и кръв. Този монументален спектакъл, който продължава четири часа, не може да бъде показван извън Съветския съюз. Само за превоза на декорите ще са необходими 60 железопътни вагона.

Затова пък руснаците се оплитат в дребните неприятности. Малкото пъти, в които се присъединявахме към гигантския фестивален механизъм, виждахме един Съветски съюз в свои води: вълнуващ и грандиозен. Но когато бродехме като заблудени овце и надничахме в живота на другите, откривахме един Съветски съюз, затънал в дребни бюрократични проблеми, объркан и стреснат, с ужасен комплекс за малоценност по отношение на Съединените щати. Обстоятелствата около пристигането ни позволиха да започнем оттам. Никой не ни чакаше, защото бяхме закъснели почти цяла седмица. Една жена, която, изглежда, случайно беше на перона и свободно говореше френски, ни отведе в някаква чакалня. Там имаше и други заблудени овце: трима чернокожи африканци. Неколцина разрошени мъже проведоха множество телефонни разговори без видим резултат. Имах усещането, че в телефонната централа линиите така са се преплели, че никой не може да ги разплете. Накрая единият мъж на приблизителен английски ни нареди да се разделим по езици. Франко застана до мен, за да ни откарат в един и същи хотел.

Миша — нашият незабравим преводач — дойде четвърт час по-късно в украинска рубашка, с рус перчем над очите и стиснал ароматна цигара между зъбите. Този начин на пушене му позволяваше да показва ослепителната си усмивка, без да изпуска цигарата. Каза ми нещо, което не разбрах. Помислих, че говори на руски, и го попитах говори ли френски. Той направи усилие да се съсредоточи и ни каза на испански, че е преводач от испански.

По-късно, като се превиваше от смях, Миша ни разказа как за шест месеца научил испански. Беше трийсетгодишен и работел като касапин. Научил езика ни с намерението да участва във фестивала. В деня на пристигането ни още му се преплиташе езикът и системно бъркаше глагола „събуждам се“ с глагола „съмва се“, но знаеше за Южна Америка повече от всеки обикновен южноамериканец. По време на престоя ни показа плашещ напредък. В момента е единственият съветски специалист по жаргона на шофьорите от Баранкиля.

Обстоятелството, че се бяхме озовали в Москва в такъв изключителен момент, несъмнено бе пречка за опознаването на действителността. Продължавам да си мисля, че хората са били подготвени с много точни указания. Московчани — възхитително спонтанни — проявяваха подозрителна съпротива, ако настоявахме да посетим домовете им. Мнозина отстъпваха: те си мислеха, че живеят много добре, а всъщност живееха зле. Правителството сигурно ги бе подготвило да отказват на чужденците, ако поискат да надникнат в домовете им. Всъщност много от разпоредбите вероятно бяха също толкова маловажни и теоретични като тази.

Имаше обаче и едно изключително преимущество: фестивалът беше цирк, организиран за съветския народ, който в продължение на четирийсет години е живял откъснат от света. Хората изгаряха от желание да видят, да пипнат чужденец, за да се уверят, че и той е от плът и кръв. Срещнахме много съветски граждани, които през живота си не бяха виждали чужденец. В Москва се бяха стекли любопитни от всички краища на Съветския съюз. Бяха научили набързо чужди езици, за да разговарят с нас, и така ни даваха възможност да обиколим страната, без да помръднем от Червения площад. Друго преимущество беше, че в суматохата на фестивала, където индивидуалният контрол физически бе невъзможен, руснаците можеха да се изказват с по-голяма свобода.

Трябва честно да си призная, че през онази петнайсетдневна бъркотия, както не знаех руски, не успях да си изясня нищо определено. Мисля обаче, че схванах много откъслечни, непосредствени, повърхностни неща, които все пак са от по-голямо значение, отколкото ако въобще не бях отишъл в Москва. Имам професионалната слабост да се интересувам от хората. И смятам, че никъде другаде по света не може да се видят по-интересни хора, отколкото в Съветския съюз. Един младеж от Мурманск, който вероятно цяла година бе спестявал пари за петдневното пътуване с влак, ни спря на улицата и ни попита: — Do you speak English?

Само това знаеше на английски. Той ни хващаше за ризата и продължаваше отчаяно да ни говори на руски. Понякога, изпратен от Провидението, изникваше някой преводач. Тогава започваше многочасов диалог с тълпата, жадуваща да й разкрием света. Разказвах обикновени случки от живота в Колумбия и удивлението на слушателите ме караше да вярвам, че историите ми са прекрасни.

Простотата, добротата, искреността на хората, които ходеха по улиците със скъсани обувки, не можеше да са резултат от разпоредбите за фестивала. Много пъти, само за да видя какво ще стане, питах преднамерено сурово: „Вярно ли е, че Сталин е бил престъпник?“ Те невъзмутимо ми отговаряха с цитати от доклада на Хрушчов. Нито веднъж не забелязахме признак на агресивност. Напротив, винаги се сблъсквах с премисленото намерение да ни оставят приятен спомен от страната. Това е единственото нещо, което ме кара да мисля, че руснаците — в общи линии — са верни на своето правителство. Множеството не беше отегчително. Не бързаха да ни заговарят. Гледаха ни как минаваме с привичната си провинциална плахост, с патешка тромавост, но не смееха да ни досаждат. Когато изпитвахме желание да говорим, но без да се обръщаме специално към никого, подхвърляхме към навалицата: „Друшва.“ Тоест: „Дружба.“ Тогава ни нападаха със значки и монети в замяна на автографи и адреси. Този народ отчаяно иска да има приятели. Питахме ги каква е разликата между миналото и настоящето. Един отговор се повтаряше забележително често: „Сега имаме много приятели.“ Но те желаят да имат повече. Искат да си пишат, обаче лично, да си говорят за хорски неща с хора от цял свят. Тук в писалището си държа купчина писма от Москва, които дори не разбирам, изпратени от безименното множество, на което си давахме адресите само за да се отървем. Сега си давам сметка за нашата безотговорност. Беше невъзможно да подбираме адресите. Ако някой делегат се спреше пред храма „Свети Василий Блажени“, за да раздава автографи, след половин час тълпата любопитни не се побираше на Червения площад. Не е преувеличение: в Москва, където всичко те мачка с гигантските си размери, Червеният площад — сърцето на града — разочарова със своята маломерност.

Малко след пристигането си в Москва почтеният турист осъзнава, че за да оцени действителността, се нуждае от съвсем различна система от мерки и теглилки. Ние имаме елементарни понятия, които не се побират в главата на съветския човек. И обратното. Група любопитни, които една вечер ме спряха пред парка „Горки“ след тридневния ми престой в Москва, ми помогнаха да проумея това. Една девойка — студентка в Института за чужди езици в Ленинград — ми предложи на безупречен испански, което означава, че не допусна нито една грешка по време на цялата тричасова дискусия: „Ще отговорим на всичките ви въпроси, при условие че и вие ще ни отговаряте откровено.“ Приех. Тя ме попита какво не ми харесва в Съветския съюз. В главата ми се въртеше мисълта, че в Москва не бях видял кучета.

— Струва ми се жестоко, че сте изяли всички кучета — отвърнах.

Преводачката се смая. Преводът на отговора ми предизвика леко сътресение. Заговориха объркано на руски. После един женски глас от дъното извика на испански: „Това е клевета на капиталистическия печат.“ Обясних, че е мое лично наблюдение. Те съвсем сериозно възразиха, че не са ги изяли, но се съгласиха, че в Москва кучетата са твърде малко.

Когато дойде редът ми да задам въпрос, си спомних, че професор Андрей Туполев, изобретателят на съветските турбореактивни двигатели, е мултимилионер, който не знае какво да си прави парите. Не е могъл да инвестира в промишлеността, нито да купи къщи, които да дава под наем. Когато умре, натъпканите му с мъртви рубли сандъци ще се върнат на държавата. Попитах:

— Един човек може ли да притежава пет апартамента в Москва?

— Естествено — ми отговориха. — Но как, по дяволите, един човек ще живее в пет апартамента едновременно?

Съветските граждани — пътували са много по картите и знаят наизуст световната география — са невъобразимо зле осведомени за актуалните новини. Както радиоприемниците имат само едно копче, така и вестниците — които са държавна собственост — са настроени само на една вълна: „Правда“. Разбирането за новини е елементарно: публикуват се съобщения само за най-важните произшествия от чужбина, и то тенденциозно, придружени от съответния коментар. Не се продават чуждестранни вестници и списания с изключение на някои издания на европейските комунистически партии. Неописуемо е усещането, което изпитваш, когато разкажеш анекдот за Мерилин Монро, а слушателите ти са като паднали от Луната. Не срещнах нито един руснак, който да знае коя е Мерилин Монро. Веднъж видях една будка, цялата облепена с „Правда“, на чиято първа страница имаше заглавие на осем колони. Помислих, че е избухнала война. Заглавието гласеше: „Пълният текст на доклада за селското стопанство“.

Естествено, дори в главите на журналистите настава бъркотия, когато им обяснявам нашия принцип за новинарска актуалност. Група служещи, които заедно с един преводач се бяха струпали пред входа на нашия хотел, ме попитаха как се работи във вестник на Запад. Обясних им. Когато разбраха, че вестникът има и собственик, изразиха недоверие.

— Във всеки случай — казаха — трябва да е много странен господин.

Разясниха ми идеята си: „Правда“ струва на държавата много повече, отколкото печели. Възразих, че и на Запад е така, но загубите се компенсират от рекламите. Показах им рисунки, сметки и примери, но те нямаха представа какво е реклама. В Съветския съюз тя не съществува, защото няма частно производство, както и конкуренция. Отведох ги в стаята си в хотела и им показах вестник с обяви. Имаше две реклами на две различни марки ризи.

— Тези две предприятия произвеждат ризи — обясних. — И двете твърдят, че техните са по-хубави.

— А хората какво правят?

Опитах се да обясня как рекламата влияе върху купувачите. Те ме слушаха много внимателно. После един от тях попита: „А когато хората разберат кои ризи са по-хубави, защо разрешават на другия да продължава да твърди, че неговите са по-хубави?“ Обясних, че този, който пуска обявата, има правото да прави реклама. „Освен това — добавих — има хора, които продължават да купуват и другите ризи.“

— Дори ако знаят, че не са най-хубавите?

— Вероятно — съгласих се.

Те дълго изучаваха обявите. Разбрах, че обсъждат първите си понятия за рекламата. Изведнъж — така и не разбрах защо — се запревиваха от смях.