Габриел Гарсия Маркес
Пътешествие по Източна Европа (11)

„Аз посетих Унгария“

Янош Кадар — председателят на Министерския съвет на Унгария — се яви публично на 20 август пред 6000 селяни, събрани на футболния стадион на Уйпещ, на 132 километра от Будапеща, по случай годишнината от приемането на Социалистическата конституция. Бях там, на същата трибуна с Кадар, заедно с първата делегация от западни наблюдатели, посетили Унгария след събитията през октомври.

В продължение на десет месеца унгарската столица бе забранен град. Последният западен самолет, излетял от летището му — на 6 ноември 1956 година, — бил двумоторен австрийски аероплан, нает от списание „Пари Мач“, за да евакуира специалния му пратеник Жан-Пиер Педрацини^[1], смъртно ранен по време на боевете в Будапеща. Оттогава Унгария бе затворена и се отвори едва десет месеца по-късно за нашата делегация по настояване на Подготвителния комитет на Московския фестивал, който издейства унгарското правителство да покани в Будапеща делегация от 18 наблюдатели. В нея имаше двама архитекти, един германски адвокат, един шампион по шахмат от Норвегия и само още един журналист: Морис Майер от Белгия, с рижи мустаци, дяволски симпатичен, любител на бирата и разказвач на тъпи вицове. Започнал кариерата си през Испанската гражданска война, а по време на немската окупация бил ранен в Лиеж. Не познавах нито един от тях. На унгарската граница, след като в продължение на три часа митническите власти проверяваха документите ни, един преводач ни събра във вагон-ресторанта, представи ни и произнесе кратка реч за добре дошли. После прочете програмата за следващите петнайсет дни: музеи, срещи с младежки организации, спортни прояви и една седмица почивка на езерото Балатон.

Морис Майер поблагодари за поканата от името на всички, но даде да се разбере, че туристическите мероприятия много малко ни интересувах. Искахме нещо друго: да разберем какво се бе случило в Унгария, но от достоверни източници и без политически мистификации, както и да преценим актуалното положение в страната. Преводачът отговори, че правителството на Кадар ще направи всичко възможно да удовлетвори искането ни. Беше 4 август, три часът следобед. В 10:30 вечерта пристигнахме на безлюдната гара в Будапеща, където ни очакваше група от смутени енергични мъже, които ни ескортираха в продължение на петнайсет дни и направиха всичко възможно да ни попречат да придобием конкретна представа за положението.

Едва бяхме успели да свалим куфарите, когато един от мъжете — представи се за преводач — прочете официалния списък с имената и националностите, като ни караше да отговаряме като в училище. После ни прикани да се качим в автобуса. Две подробности привлякоха вниманието ми: броят на нашите придружители — единайсет за толкова малобройна делегация — и фактът, че всички се бяха представили за преводачи, въпреки че повечето от тях говореха само унгарски. Прекосихме града по мрачни и пусти улици, още по-унили под ситния дъжд. Малко след това бяхме в хотел „Сабадшаг“ („Свобода“) — един от най-хубавите в Будапеща — и седяхме около банкетна маса, която заемаше целия салон. Някои от придружителите ни едва се справяха с приборите. Ресторантът с огледало, големи полилеи и тапицирани с червено кадифе мебели изглеждаше обновен, но със старовремски вкус.

По време на вечерята един разрошен мъж с романтично презрение в погледа произнесе реч на унгарски, която бе преведена симултанно на три езика. Приветствието бе кратко и абсолютно формално, последвано незабавно от серия конкретни указания. Препоръчаха ни да не излизаме на улицата, да носим винаги паспортите си, да не разговаряме с непознати, при всяко напускане на хотела да оставяме ключа на рецепцията и да не забравяме, че „Будапеща е във военно положение, следователно правенето на снимки е забранено“. В този момент към нас се бяха присъединили още седмина преводачи. Мотаеха се безцелно около масата, приказваха си много тихо на унгарски и аз имах усещането, че са уплашени. Не бях сам в тази преценка. Миг по-късно Морис Майер се приведе към мен и ми каза: „Тези хора умират от страх.“

Преди да си легнем, прибраха паспортите ни. Изморен от пътуването, разсънен и малко потиснат, се опитах да зърна през прозореца на стаята късче от нощния живот на града. Сивите разрушени сгради по булевард „Ракоци“ изглеждаха необитаеми. Оскъдното улично осветление, ръмящият дъжд над безлюдната улица, скрибуцащият трамвай, преминаващ сред сини искри — всичко това допринасяше за тъжната атмосфера. Когато си лягах, забелязах, че по вътрешните стени на стаята още личат следи от куршуми. Не можах да заспя, разтърсен от прозрението, че това помещение, тапицирано с жълти драперии, със стари мебели и силен мирис на дезинфекциращ препарат, през октомври е било барикада. Така завърши първата ми нощ в Будапеща.