Габриел Гарсия Маркес
Пътешествие по Източна Европа (2)

Берлин е една безсмислица

Единствената запазена следа от Европа в Западен Берлин е опожарената катедрала с обезглавена от бомбите камбанария. Северноамериканците, също като децата, изпитват ужас от прилепи. Вместо на малкото запазили се дебели стени след войната да поставят подпори и да изградят с тях град от кръпки, те са приложили по-здравомислещ и много по-търговски критерий: две черти на кръст и нова сметка.

Първият контакт с тази гигантска операция насред владенията на социализма предизвика у мен усещане за пустота. Цяла сутрин търсихме града, докато бродехме из него, но така и не го открихме. Той е несиметричен, без начало и без край и най-вече няма център, в който човек да изпита вълнение от пристигането си.

Обширните незастроени райони са превърнати във временни паркове. Някои улици изглеждат като присадени накуп от Ню Йорк. На места търговската алчност изпреварва техниката и някои магазини са отворени още преди да са свалени строителните скелета. До модерна архитектурна приумица — небостъргач, който наподобява един-единствен стъклен прозорец — е разположен лагер от бараки, където строителните работници обядват. Неспокойна забързана тълпа се движи по дървени платформи сред трясък от бормашини, миризма на врящ асфалт, между крановете, които се провират през металните конструкции и големите реклами на „Кока-Кола“. Насред тази гръмогласна хирургическа операция започва да изниква нещо, което е пълна противоположност на Европа. Един лъскав и стерилен град, в който нещата имат недостатъка да изглеждат прекалено нови.

Казват, че това е най-интересният архитектурен експеримент в Европа. Очевидно е така. От техническа гледна точка Западен Берлин не е град, а лаборатория. Съединените щати държат диригентската палка. Не разполагам с данни за сумите долари, вложени в реконструкцията, нито по какъв начин са извършени инвестициите. Но резултатите са налице.

Скромното ми мнение е, че това е един фалшив град. Американските туристи го превземат през лятото, надничат в социалистическия свят и използват случая да купят в Западен Берлин стоки, внесени от Съединените щати, които тук са по-евтини, отколкото в Ню Йорк. Необяснимо е как може да се поддържа хубав хотел на нивото на най-добрите в Съединените щати, с модерни стаи, телевизор, баня и телефон на цена от четири марки на ден, тоест един долар. В претовареното движение не се вижда нито една кола, която да не е последен модел. Табелите на магазините, рекламите, менютата в ресторантите са написани на английски. На територията на Западна Германия има пет радиопредавателни станции, от които никога не е била излъчена нито една немска дума. Когато забелязваш всичко това и осъзнаваш, че Западен Берлин е малък остров, вклинен в Желязната завеса, който няма търговски отношения в радиус от 500 километра, не е важен промишлен център, а обменът със западния свят се осъществява чрез самолети, които кацат и излитат от разположеното в центъра на града летище с честота от един самолет на всеки две минути, си принуден да приемеш, че Западен Берлин е една огромна агенция на капиталистическата пропаганда. Неговият подем не съответства на икономическата действителност. Във всяка подробност си личи премисленото намерение да се афишира баснословно благосъстояние, за да хвърля в смут Източна Германия, която наднича през дупката на ключалката и зяпа гледката с отворена уста.

Официалната граница между двата Берлина е Бранденбургската врата, над която се развява червеното знаме със сърп и чук. На 50 метра се вижда предупредителен надпис: „Внимание, вие навлизате в съветския сектор“. Ние стигнахме до този надпис на свечеряване, след като бяхме обиколили Западен Берлин. Съвсем инстинктивно Франко намали скоростта. Руски полицай ни направи знак да спрем, огледа автомобила с типично чиновнически поглед и ни нареди да продължим напред. Преминаването се оказа просто като изчакването на зелената светлина на светофар. Но разликата е очевидна. И брутална. Излязохме право на „Унтер ден Линден“, големия булевард „Под липите“, смятан в други времена за един от най-красивите в света. Сега стърчат само останки от опушени колони, входни портали в празното пространство, пропукани от мъх и бурени основи. Нито един квадратен метър не е презастроен.

Докато проникваш в Източен Берлин, разбираш, че има нещо повече от разлика в системата: това са два противоположни манталитета от двете страни на Бранденбургската врата. Малкото запазени блокове в източния сектор още носят следите от артилерийските снаряди. Магазините са мрачни, притаени зад амбразурите от бомбардировките, с безвкусни и долнокачествени стоки. Има цели улици с разрушени сгради, от чиито горни етажи е останала само черупката. Хората продължават да живеят наблъскани по долните етажи, без санитарни помещения, без течаща вода, с проснато по прозорците пране като из тесните улички на Неапол. Вместо рекламните надписи, които изпълват Западен Берлин с цветове, в източната част вечер свети единствено червената звезда. Достойнството на този мрачен град е, че той наистина съответства на икономическата действителност на страната. С изключение на булевард „Сталин“.

Социалистическото копие на подема в Западен Берлин е колосалният и уродлив булевард „Сталин“. Потискащ е както с размерите, така и с безвкусието си. Една несмилаема смесица от всички стилове, отговаряща на архитектурния критерий на Москва. Булевард „Сталин“ е огромен проспект с жилищни сгради, наподобяващи домовете на обеднелите провинциални богаташи, но струпани една върху друга, с неизчислими тонове мрамор, капители от каменни цветя, животни и маски и угнетяващи портали с имитации на древногръцки статуи от железобетон.

Критерият на онези, замислили това посмешище, е бил елементарен. Големият булевард на Хитлер е „Унтер ден Линден“. Големият булевард на социалистически Берлин — по-голям, по-широк, по-тежък и по-грозен — е булевард „Сталин“. В Западен Берлин строят град за богаташи, същите, които преди войната са се събирали на „Унтер ден Линден“. Булевард „Сталин“ е местожителство за 11 000 трудещи се. Има ресторанти, кина, кабарета, театри, които са достъпни за всички. Във всяко от тези места цари тържество на безвкусието: тапицирани с виолетово кадифе мебели, зелени килими с позлатени кантове и най-вече огледала и мрамор навсякъде, дори в тоалетните. Нито един работник в никоя част на света не живее толкова добре, колкото се живее на булевард „Сталин“, и то на смехотворна цена. Но за разлика от тези 11 000 привилегировани, живеещи там, маса хора са наблъскани по таванските стаички, а те мислят — и го казват открито, — че с парите, пръснати за статуи, мрамор, кадифе и огледала, са могли съвсем прилично да възстановят града.

Според някои изчисления, ако избухне война, Берлин ще издържи двайсет минути. Но ако не избухне, след петдесет или сто години, когато едната от двете системи надделее над другата, двата Берлина ще са един град. Един чудовищен търговски панаир, пълен с безплатни мостри на двете системи.

В наше време — и то не само заради външния си вид — Берлин е една безсмислица. За да го опознаеш отвътре, за да го видиш от опаката страна и да забележиш шевовете, трябва да слезеш в метрото. Един час преди да се самоубие, когато руснаците вече били на прага, Хитлер заповядал да наводнят метрото, така че хората, укрили се в него, да излязат да се бият на улицата. По тази причина то е мръсно и влажно, обаче това е средството, чрез което народът на Берлин — бедните хора от двете страни — извлича изгода от глухия сблъсък между двете системи на повърхността. Някои работят от едната страна, но живеят от другата, възползвайки се, доколкото могат, от преимуществата на всяка система. В някои части на града е достатъчно да пресечеш улицата. Единият тротоар е социалистически. Другият капиталистически. На първия къщите, магазините, ресторантите са държавна собственост. На втория са частна собственост. На теория, ако живеещият на единия тротоар прекоси улицата, за да си купи чифт обувки, извършва поне три нарушения на законите във всяка държава.

В Берлин обаче всички разпоредби са само на теория. Съществуват много точни постановления, чиято цел е да се предотврати спекулата, изтичането на капитали, деморализацията на всяка от системите. По принцип не можеш да печелиш в едната страна и да харчиш в другата. За всяка търговска операция трябва да бъде представен документ, доказващ източника на доходи. Но на практика властите си затварят очите. Важно е само привидното. Хората в Берлин биха могли да пресекат на отсрещната страна на улицата, но спазват правилата на играта и преминават с метрото там, откъдето всичко живо знае, че може да се премине, защото се пренебрегва официално.

Получихме най-скандалното доказателство за тази ожесточена битка, когато искахме да купим източни марки в една банка в Западен Берлин. Обмениха ни ги по 17 източни марки за долар. Франко честно си помисли, че чиновникът е сгрешил: официалният курс е 2 марки за долар. Но служителят ни обясни, че в Западен Берлин официалният курс не се спазва и банките тук — пред очите на всички и при една напълно законна операция — дават 17 източни марки за долар. Почти осем пъти повече от официалния курс. На практика операцията се оказа безполезна. В Източна Германия не можехме да купим нищо, без да докажем, че парите са спечелени в страната. Но само на теория. С двайсет долара, обменени в Западен Берлин, обиколихме Източна Германия надлъж и нашир. Пресметнахме, че стая в най-скъпия хотел с баня, радио, телефон и закуска в леглото ни струва 75 колумбийски сентаво. Пълен обяд в най-добрите ресторанти — двайсет колумбийски сентаво, включващи обслужването, статуите, огледалата и музиката на Щраус.

Онези, които не познават ключовите понятия в този град, в който нищо не е съвсем истинско, където никой не знае много добре към какво да се придържа, а и в най-обикновените действия от всекидневието се крият някакви уловки, живеят в състояние на постоянно безпокойство. Чувстват се така, сякаш седят върху буре с барут. Изглежда, че няма нито един човек с чиста съвест. Една новина, която в Париж се тълкува като поредната тъпотия на министерските чиновници, в Берлин отеква с грохота на топовен гърмеж. Спукването на гума може да предизвика паника.

Лайпциг е нещо друго. След четири часа пътуване с кола по криволичещо шосе навлязохме в Лайпциг по безлюдна и тясна улица, на която едва имаше място за трамвайните релси. Беше десет часът вечерта и започваше да вали дъжд. Тухлените стени без прозорци, мъждивите лампи на уличното осветление ми напомняха ранните утрини в южните квартали на Богота.

В центъра градът се радваше на подозрителен покой. Осветлението беше също толкова оскъдно, колкото и в покрайнините. Единственият признак на живот бяха неоновите надписи над държавните барове — HO^[1] — с много малко цивилни посетители и неголям брой военнослужещи. След като напразно търсихме отворен ресторант — някой „Митропа“ — решихме да се настаним в хотел. Административният персонал говореше само немски и руски. Беше най-скъпият хотел в Лайпциг, изграден съгласно същата декоративна концепция като булевард „Сталин“. На рецепцията бяха изложени всички получени с въздушна поща комунистически вестници от Запада. Цигулков оркестър изпълняваше носталгичен валс в бара, осветяван от тежки претрупани стъклени полилеи, където посетителите с вид на мрачно благородство безмълвно пиеха неизстудено шампанско. Повехнали жени, напудрени с талк, от който изглеждаха прекалено бледи, носеха старомодни шапки. Музиката се рееше в натежалия от парфюм въздух.

Неколцина мъже и жени в ловни костюми, безупречни в дългите си червени жакети, с черни шапки и ботуши за езда, пиеха чай с бисквитки в един ъгъл на салона. Липсваха само огромните бели кучета на черни петна, та групата да изглежда като литография, свалена от стената и вдъхновена от най-закостенялата английска аристокрация. Ние — с джинси и по ризи, още неизмили праха от пътя — бяхме единственото олицетворение на народната демокрация.

Бяхме отишли да видим. Но след двайсет и четири часа в Лайпциг вече не ставаше въпрос само да видим, а и да проумеем. Петнайсет дни преди това — като игра на случайността — бяхме посетили Хайделберг, университетски град в Западна Германия, впечатляващ като никой друг в Европа със своята откритост и оптимизъм. Лайпциг също е университетски град, но един тъжен град, със стари трамваи, претъпкани с дрипави и потиснати хора. Смятам, че на половин милион жители нямаше повече от двайсет автомобила. За нас беше неразбираемо как народът в Източна Германия, след като държеше в ръцете си властта, средствата за производство, търговията, банките, масовите комуникации, можеше да е толкова тъжен, най-тъжният народ, който някога бях виждал.

В неделя тълпите се устремяват към увеселителните паркове, където се изпълнява танцова музика, продават се газирани напитки и на много ниска цена може да се прекара една изтощителна вечер. На дансинга няма къде игла да падне, но наблъсканите почти неподвижни двойки имат същото изражение на неудоволствие, както и хората, натъпкани в трамваите като сардели. Обслужването е бавно и половин час трябва да се чака на опашка за хляб, за билети за влака или за кино. В един увеселителен парк загубихме два часа, за да си проправим с лакти път сред навалица от влюбени и възрастни двойки с деца и да си купим лимонада. Желязна и неефективна организация като тази стои най-близо до анархията.

Не можехме да проумеем. Все едно бяхме отишли на кино, за да убием времето, и бяхме попаднали на филм за луди, с абсурден сюжет, създаден единствено с цел да хвърли в недоумение зрителя. Защото, най-меко казано, е объркващо в този нов свят, в самия център на революцията, всичко да изглежда овехтяло, грохнало, съсипано.

Франко и аз бяхме забравили за Жаклин. Целия ден тя вяло се влачеше след нас, като гледаше безразлично прашните витрини, на които бяха изложени евтини стоки на скандално високи цени. По време на обяда даде признаци за живот: възмути се от липсата на кока-кола. Вечерта, в ресторанта на гарата, след един час чакане, задъхващи се от пушека, от миризмата и от музиката на оркестъра, която влизаше през едното ухо на посетителите и излизаше от другото, Жаклин избухна:

— Това е една безмилостна страна — каза.

Франко бе напълно съгласен. Много рано на другия ден излезе да търси обяснение. Спомни си, че в Лайпциг се намира университетът „Карл Маркс“, в който младежи от цял свят изучават марксизъм. В атмосферата на покой и размисъл сред дърветата са разположени скромни сгради, по всичко напомнящи католическа семинария. Имах късмета и удоволствието да се срещна там с група южноамерикански студенти. Благодарение на тях наблюденията ни — които можеше да са субективни — намериха конкретно потвърждение. А, естествено, и благодарение на ужасното събиране, на което се озовахме същата нощ в дома на хер Волф.