Габриел Гарсия Маркес
Пътешествие по Източна Европа (10)

На съветския човек контрастите започват да му омръзват

В една московска банка вниманието ми бе привлечено от служителите, които, вместо да обслужват клиентите, изглеждаха увлечени да броят шарените топчета на сметалата. По-късно, потънали в същата дейност, щях да видя управителите на ресторанти, служителите в обществени учреждения, касиерите в магазини и дори продавачите на билети в кината. Бях си отбелязал тази подробност, решен да проверя името, произхода и характеристиките на това, което сметнах за най-популярната игра в Москва, докато администраторът на хотела, в който бяхме отседнали, не ни даде обяснение: шарените топчета, подобни на сметалата, които се използват в училище, за да учат децата да смятат, са калкулаторите, с които си служат руснаците. Това твърдение бе още по-изненадващо, като се има предвид, че в официалните брошури, които бяха раздадени на фестивала, пишеше, че Съветският съюз разполага със 17 различни модела електронни калкулатори. Имат ги, но не ги произвеждат в промишлени количества. Това обяснение ми отвори очите за драматичните контрасти в страна, в която работниците живеят, наблъскани в една стая, и имат право да си купят само два костюма годишно, докато дебелеят от задоволство, че съветска ракета е изстреляна до Луната.

Обяснението навярно се корени във факта, че през тези четирийсет години революция Съветският съюз е посветил всичките си усилия и цялата си трудова енергия на развитието на тежката промишленост, без да обръща особено внимание на стоките за широка употреба. Така става ясно как Съветите първи са пуснали на международния пазар по въздухоплаване най-големия самолет в света, докато населението страда от недостиг на обувки. Руснаците, които се мъчеха да ни накарат да проумеем тези неща, специално подчертаваха факта, че тази широкомащабна програма за индустриализация е претърпяла колосална катастрофа: войната. Когато германците нападнали Съветския съюз, процесът на индустриализация достигнал кулминационната си точка в Украйна. Оттам са нахлули нацистите. Докато армията воювала, за да спре нашествениците, гражданското население, в една от най-големите мобилизации в историята, демонтирало част по част цялата промишленост на Украйна. Цели заводи били транспортирани в Сибир, големия заден двор на света, където набързо са били престроени и пуснати в действие в най-кратки срокове. Съветските граждани смятат, че онова невиждано пренасяне е забавило индустриализацията с двайсет години.

Няма съмнение, че националните усилия, необходими за осъществяването на това грандиозно начинание на човешкия род, са били за сметка само на едно поколение, най-напред през революционните години, после по време на войната и накрая в периода на възстановяването. Това е едно от най-тежките обвинения срещу Сталин, смятан за безмилостен управник, лишен от човешки чувства, след като е пожертвал цяло едно поколение заради усиленото строителство на социализма. За да не позволи западната пропаганда да стигне до ушите на сънародниците му, той затворил отвътре вратите на държавата, ускорил процеса и постигнал исторически скок, който навярно няма прецеденти. Новите поколения, в които несъмнено започва да зрее бунтарски дух, сега могат да си позволят лукса да протестират за обувките си.

Желязната изолация, в която Сталин държал нацията, е най-често срещаната причина, поради която съветските хора, без да подозират, стават за смях пред гостите от Запад. По време на посещението ни в едно колективно стопанство ни се наложи да преживеем неприятен момент за сметка на съветската национална гордост. Превозиха ни по неравен път, през окичени със знамена села, чиито деца посрещаха с песни автобуса и ни хвърляха през прозорците пощенски картички с адресите си, написани на всички западни езици. На 120 километра от Москва се намираше совхоз, огромно държавно стопанство, заобиколено от унили села с кални улици и къщурки, боядисани в ярки цветове. Директорът на стопанството, нещо като социализиран феодален господар, напълно плешив и с превръзка на едното невиждащо око, досущ като пиратите от филмите, в продължение на два часа ни говори за колективното обработване на земята. Преводачът почти се ограничи да ни засипе с астрономически числа. След обяда на открито, по време на който училищен хор подправяше храната със старинни песни, ни заведоха да ни покажат апаратите за автоматично доене. Една много дебела и извънредно яка жена изглеждаше готова да ни демонстрира хидравличната доилка, която в стопанството се смяташе за последно достижение на автоматизацията в млечната промишленост. Не беше нищо повече от подобие на гумена клизма, свързана с гюм. В края на гумата имаше всмукващо устройство, което се задействаше, след като се прикачеше от едната страна към вимето, а от другата към кранчето. Достатъчно бе да се отвори кранчето и напорът на водата свършваше работата, която в средните векове са вършели доячите. Всичко това, естествено, беше само на теория. На практика се превърна в един от най-неудобните моменти от посещението ни. Здравенячката, специалистка по автоматични доилки, не успя да закрепи приспособлението към вимето дори след като се мъчи четвърт час, след което смени доилката, после положението на кравата и накрая самата крава. Когато най-после постигна целта си, всички бяхме готови да ръкопляскаме, без злорадство, искрено доволни, че сме излезли от затруднението.

Един делегат от САЩ, с известно преувеличение, но не и без основание разказа на директора на совхоза, че в Щатите от едната страна вкарват кравата, а от другата излиза вече пастьоризирано мляко, че и масло в запечатани кутии. Много вежливо директорът изрази възхищението си, но на лицето му бе изписано, че не се е хванал на въдицата. По-късно убедено сподели, че преди съветската хидравлична доилка човечеството не е измислило друга механизирана система за извличане на кравето мляко.

Един преподавател от Московския университет, който нееднократно бе посещавал Франция, ни разказа, че съветските работници са убедени, че са изобретили много от уредите, които от години се използват на Запад. Старият американски виц, че руснаците в СССР си приписват създаването на най-простите неща, от вилицата до телефона, в действителност има своето обяснение. Докато през XX век западната цивилизация си е пробивала път с изумителния напредък на техниката, съветските хора са се мъчели да разрешават сами елементарните си проблеми при заключени врати. Ако някога западен турист срещне в Москва неспокоен разрошен младеж, който твърди, че е изобретил електрическия хладилник, не бива да го взема за измамник или за побъркан: много е вероятно този младеж наистина да го е сглобил в дома си, доста време след като на Запад електрическият хладилник се е превърнал в най-обикновена вещ.

Действителността в Съветския съюз се разбира по-добре, когато човек проумее, че прогресът тук се е развивал в обратна посока. Основната грижа на революционните правителства е била да нахранят народа. Със същата честност, с която приемаме неблагоприятните факти, трябва да приемем, че в Съветския съюз няма глад и безработица. Напротив, недостигът на работна ръка е нещо като национална фиксидея. Създаденото неотдавна Бюро за проучване на труда има за цел да установи научно каква е себестойността на труда на един човек. На една пресконференция с началниците на това поделение на Министерството на труда ни казаха, че има директори на фабрики, които печелят по-малко от някои работници специалисти не само защото влагат по-малко количество работна сила, но и защото носят по-малка отговорност. Попитах защо в Съветския съюз жените вършат тежък физически труд по пътищата и железопътните линии, рамо до рамо с мъжете, и дали това е правилно от социалистическа гледа точка. Отговорът бе категоричен: жените вършат тежка работа, защото има драматичен недостиг на работна ръка и още от времето на войната страната се намира в нещо като извънредно положение. Директорът на отдела подчерта, че поне във физическия труд трябва да се признае огромната разлика между мъжа и жената; каза, че според проучванията му жените постигат по-голяма производителност в дейности, изискващи внимание и търпение, и ни увери, че в Съветския съюз все по-малко жени вършат тежка работа. Много сериозно наблегна, че една от най-важните задачи на отдела му е разрешаването на този проблем.

И така, докато жените се трудя по пътищата, за четирийсет години е развита мощна промишленост, която превърна Съветския съюз в една от двете големи сили в света, но е пренебрегнато производството на стоки за широка употреба. След като Съветите разкриха, че разполагат с термоядрено оръжие, никой човек, видял мизерните витрини в Москва, не би повярвал. Но би трябвало да повярваме тъкмо заради това: съветските термоядрени оръжия, космическите им ракети, механизираното селско стопанство, изумителните им преработващи съоръжения и титаничната им трудоспособност да превърнат целините в обработваеми земи са резултат от четирийсет години прости обувки и зле скроени дрехи; почти половин век на желязна оскъдица. Развитието в обратна посока е предизвикало дисбаланс, от който американците се превиват от смях. Мощният ТУ-104 например, смятан за шедьовър в самолетостроенето, чието приземяване на летището в Лондон не бе разрешено, защото английските психиатри се опасяваха, че може да причини психическо разстройство у живеещите наблизо, разполага с телефонна връзка между етажите, обаче е съоръжен с най-примитивните клозети с казанче със синджирче. Друг пример: един делегат от Швеция, който се лекувал от упорита екзема при най-добрите специалисти в страната си, използвал пътуването си до Москва, за да изложи случая на най-близкия до хотела му дежурен лекар. Докторът му предписал някакъв мехлем, който за четири дни премахнал и последните следи от екземата, но аптекарят, който го обслужил, извадил с пръст мазилото от буркана и го увил в парче вестник. Що се отнася до хигиената, може би най-драстичния епизод изживяхме на връщане от совхоза, когато спряхме да пием нещо разхладително в заведение на открито, в предградията на Москва. Инстинктът ни отведе в тоалетните. Представляваха дълга дървена платформа с половин дузина дупки, над които половин дузина уважаеми граждани клечаха и си вършеха работата, разговаряйки оживено по време на една физиологична колективизация, непредвидена от доктрината.

Младежта, разсъждаваща логично в страна, чиито основи вече са положени, се бунтува срещу контрастите. В университета се провеждат публични дебати и пред правителството се поставя необходимостта западният комфорт да бъде осигурен и в Съветския съюз. Неотдавна девойките от Института за чужди езици в Москва предизвикали скандал, като излезли на улицата облечени по парижка мода, с конски опашки и високи токчета. Ето какво се бе случило: непрозорлив чиновник позволил в Института за чужди езици да се получават западни списания, чрез които бъдещите преводачи да се запознават с разговорния език и обичаите на Запада. Мярката дала резултат. Но момичетата се възползвали от списанията, за да си скроят нови дрехи и да си направят по-модерни прически. Като ги видели на улицата, както се случва във всички времена и навсякъде по света, дебелите съветски матрони, възмутени, се хванали за главите с възклицания: „Младежта е погубена.“ Но системният натиск на тази младеж има много общо с промените в съветската политика. Преди да умре в Париж, моделиерът Кристиан Диор получил предложение от съветското правителство да представи колекциите си в Москва.

Последната ми вечер в града трябваше да приключи с един епизод, който доста добре отразява духа на тази младеж. Млад човек на не повече от двайсет и пет години ме спря на улица „Горки“ и ме попита за моята националност. Както ми обясни, подготвял дипломната си работа върху световната поезия за деца. Поиска ми данни за Колумбия. Разказах му за Рафаел Помбо^[1] и той, пламнал от обида, ме прекъсна: „Естествено, че разполагам с всички данни за Рафаел Помбо.“ Пред чаша бира, със силен акцент, но изключително гладко, той до полунощ ми изрецитира цяла антология на латиноамериканската детска поезия.

Четирийсет и осем часа по-късно Москва се бе върнала към нормалния си живот. Същите гъсти тълпи, същите прашни витрини и същата двукилометрова опашка пред Мавзолея на Червения площад преминаха като видение от друга епоха покрай прозореца на автобуса, който ни откарваше на гарата. На границата един дебел преводач, който изглеждаше като близнак на Чарлс Лотън^[2], с мъка се изкатери във вагона. „Идвам да ви помоля за извинение“ — ни каза. „За какво?“ — попитахме. „Задето никой не ви поднесе цветя“ — отвърна. Почти разплакан ни обясни, че бил натоварен да организира изпращането на делегатите на границата. Същата сутрин помислил, че вече всички са си заминали, и наредил по телефона да не се изпращат повече цветя на гарата, а децата, които изпровождали влака с химни, да се върнат в училище.